Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (32)

Боецът
(заключение)

Жонглирането е към края си, но борбата не. В едната си ръка държа ръката на Лизел Мемингер, а в другата тази на Макс Ванденбург. И скоро ще ги събера една в друга. Само след няколко страници.

 

 

Боецът:

Ако го убиеха тази нощ, поне щеше да умре жив.

Влакът беше вече далече, хъркащата жена вероятно си беше направила легло в някое съседно купе и спеше завита, колелетата потракваха. Сега оставаха само няколко стъпки между Макс и спасението. Стъпки, мисли и съмнения.

 

 

Проследи картата в ума си, от Пасинг до Молкинг. Беше късно, когато видя града. Краката го боляха ужасно, но почти беше стигнал — най-опасното място, където можеше да бъде. Достатъчно близо, за да го докосне.

Точно както му беше описано, намери улица „Мюнхен“ и тръгна по тротоара.

Всичко изглеждаше сковано.

Сиянието на уличните лампи.

Тъмните безучастни сгради.

Кметството стоеше като огромен несръчен момчурляк, твърде отхвръкнал за годините си. Църквата се губеше в тъмнината, колкото по-високо издигаше поглед.

Всяко нещо го наблюдаваше.

Потръпна.

„Дръж си очите отворени“, каза си той.

(Германските деца се оглеждат да намерят някоя изгубена монета. Германските евреи са нащрек да не бъдат заловени.) В съгласие с щастливото си число тринайсет, той отброяваше стъпките си точно на групи по тринайсет. Само тринайсет стъпки, казваше си боецът. Хайде сега, още тринайсет. И след деветдесет такива серии най-накрая се озова на ъгъла на улица „Химел“.

В едната си ръка стискаше куфара.

В другата все още държеше Mein Kampf.

И двата предмета бяха тежки, и по двата имаше пот, избила от дланите му.

Тръгна по малката уличка към номер 33, борейки се с импулса да се усмихне, да се разхлипа и дори да си представи спасението, което може би го очакваше там. Напомни си, че сега не беше време за надежди. Несъмнено, можеше почти да го докосне. Можеше да го почувства, но все още не беше го достигнал. Вместо да приеме, че скоро ще бъде спасен, той отново се зае да прехвърля през ума си какво ще прави, ако в последния момент бъде заловен или по някаква случайност се окаже, че там го чака грешният човек. Разбира се, долавяше и хапливото чувство за вина.

Как можеше да се изправи пред тези хора и да иска от тях да рискуват живота си за него? Как можеше да е толкова егоистичен?

 

 

Трийсет и три.

Те се спогледаха един друг.

* * *

Къщата беше бледа, почти болнава на вид, с желязна порта и кафява врата с петна от наплюто.

От джоба си извади ключ. Той не проблясваше, а лежеше матов и невзрачен в дланта му. За миг го стисна силно, наполовина очаквайки да потече в дланта му. Но не стана така. Металът беше твърд и гладък, със здрави зъбци, които се забиваха в плътта му.

Боецът бавно се наведе напред, опирайки буза в дървото, и взе ключа от дланта си.