Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (31)

Мошеници

Някой би могъл да каже, че на Лизел Мемингер й се беше разминало леко. И на нея действително й се размина леко в сравнение с Макс Ванденбург. Да, брат й на практика беше умрял в ръцете й и майка й я изостави.

Но по-лошо от всичко беше да си евреин.

 

 

Преди пристигането на Макс Роза Хуберман изгуби още един от клиентите си, този път Вайнгартнерови. Задължителният schimpferei^[1] се случи в кухнята, а докато словесният поток течеше, Лизел се успокояваше с факта, че все пак им оставаха още двама клиенти. И което беше още по-добре — единият от тях беше кметът, заедно с неговата съпруга и книгите.

Що се отнася до другите занимания на Лизел, тя продължаваше да сее опустошения заедно с Руди Щайнер. Дори бих казала, че техните злосторничества ставаха все по-изтънчени.

Те проведоха още няколко акции с Артур Берг и компания, изпълнени с желание да докажат способностите си и да развият престъпния си потенциал. Крадяха картофи от едно място, лук от друго. Но най-големият си удар направиха сами.

Както стана ясно по-рано, едно от предимствата на това да се разхождаш из града беше възможността да намираш разни неща но земята. От друга страна шляенето позволяваше да забелязваш хората. И нещо повече — то позволяваше да забелязваш едни и същи хора да правят едни и същи неща седмица след седмица.

Пример за това беше Ото Щурм, едно момче от училище, което всеки петък следобед яхаше колелото и караше продукти на свещениците в църквата.

В продължение на месец те го наблюдаваха, докато времето все повече се разваляше и Руди, в частност, беше твърдо решен някой петък през някоя необикновено мразовита октомврийска седмица Ото да не се справи със задачата си.

 

 

— Всички тези свещеници — възкликна Руди, докато вървяха през града. — Те и без това са прекалено дебели. Могат да минат една седмица, без да ядат. — Лизел охотно се съгласи с него. Първо, тя не беше католичка. Второ, самата тя беше доста гладна. Както обикновено, Лизел носеше прането, а Руди две кофи със студена вода, или както той се изрази, две кофи с бъдещ лед.

Малко преди да стане два часа, той се залови за работа.

Без колебание изля водата на улицата точно на мястото, където Ото се появяваше с колелото си иззад ъгъла.

Което си е вярно, Лизел в началото изпитваше съвсем малко чувство за вина, но пък планът беше съвършен. Малко след два часа всеки петък Ото Щурм завиваше по улица „Мюнхен“ с продуктите, натоварени в кошницата при кормилото. Но специално в този петък той нямаше да стигне по-далече.

Улицата беше замръзнала, но Руди допълнително лъсна творението си, като едва успя да скрие усмивката, която пробяга през лицето му като махало.

— Хайде — каза той, — да се скрием зад онзи храст.

 

 

След приблизително петнайсет минути дяволският план даде своите плодове, така да се каже.

Руди тикна пръст в една пролука в храста.

— Ето го.

Ото се показа зад ъгъла, унесен и невинен като агне.

Той не направи опит да запази контрол с колелото, а просто се плъзна върху леда по очи.

След като мина известно време, без да се помръдне, Руди погледна Лизел разтревожено.

— Боже мой! — каза той. — Може да сме го убили! — Сетне се прокрадна бавно, грабна кошницата и двамата побягнаха през глава.

— Дишаше ли? — попита Лизел малко по-надолу на улицата.

— Keine Ahnung — каза Руди, стискайки кошницата. Той нямаше никаква представа.

Когато бяха вече в подножието на хълма, те видяха Ото да се изправя, да се почесва по главата и по чатала и да се оглежда за кошницата.

— Глупав Scheisskoph^[2] — Руди се ухили и двамата се заловиха да огледат плячката си. Хляб, счупени яйца и голяма пръчка шпеков салам. Руди доближи мазния колбас до носа си и вдиша блажено. — Прекрасно.

 

 

Макар да бяха изкушени да задържат трофеите само за себе си, у тях все пак надделя чувството за лоялност към Артур Берг. Отправиха се към поочукания му блок на улица „Кемпф“ и му показаха продукцията си. Артур даде открит израз на одобрението си.

— От кого откраднахте това?

Отговорът дойде от Руди.

— Ото Щурм.

— Добре — кимна той. — От който и да е, аз съм му благодарен. Артур влезе за малко вътре и се върна с кухненски нож, тиган и яке. Тримата крадци тръгнаха по дългия коридор с апартаменти. — Ще съберем останалите — заяви Артур Берг, когато излязоха навън. — Може и да сме престъпници, но не сме чак дотам лишени от морал. — Също като крадецът на книги, той имаше граница, която не прекрачваше.

Беше почукано на още няколко врати, няколко имена бяха повикани долу от улицата и скоро цялата вероломна дружина на Артур Берг беше на път към река Ампер. Запалиха огън сред сечището на другия бряг и останалото от яйцата, беше спасено и изпържено. Хлябът и шпекът бяха нарязани. С помощта на ръце и ножове и последното парченце от доставката на Ото Щурм беше изядено. За свещениците не остана нищо.

Към края на угощението възникна спор за кошницата. Повечето от момчетата смятаха, че тя трябва да бъде изгорена. Фриц Хамер и Анди Шмайкел искаха да я задържат, но Артур Берг, в поредна демонстрация на своя противоречив характер и склонност към благородни жестове, имаше по-добра идея.

— Вие двамата… — каза той на Руди и Лизел. — Може би трябва да я върнете на този Щурм. Бедното момче заслужава поне това.

— О, я стига, Артур.

— Не искам да чувам възражения, Анди.

— Исусе Христе!

— Той също не желае да слуша такива работи.

Всички прихнаха и Руди Щайнер взе кошницата.

— Аз ще я върна и ще я окача на пощенската им кутия.

Бе изминал само двайсетина метра, когато момичето го настигна.

Макар да беше наясно, че ще закъснее и ще й се карат, тя знаеше, че трябва да придружи Руди Щайнер до фермата на Щурм, която беше от другата страна на реката.

Дълго време вървяха мълчаливо.

— Чувстваш ли се зле? — попита най-накрая Лизел. По това време обикновено вървяха към вкъщи.

— За какво?

— Знаеш за какво.

— Разбира се, че се чувствам зле, но вече не съм гладен и съм готов да се обзаложа, че и той не е гладен. Да не мислиш, че свещениците щяха да получат някаква храна, ако в дома му тя не беше в изобилие?

— Той падна толкова лошо.

— Не ми припомняй. — Но Руди Щайнер не можа да сдържи усмивката си. През следващите години той щеше да е дарител на хляб, а не крадец — още едно доказателство за това колко противоречиви са човешките същества. Колкото добро, толкова и зло. Просто добавете вода и разбъркайте.

 

 

Пет дни след техния сладко-горчив успех, Артур Берг се появи отново и ги покани да участват в следващия му вероломен проект. Сблъскаха се с него на улица „Мюнхен“ в сряда на връщане от училище. Той беше вече пременен в униформата си на Хитлеровата младеж.

— Утре следобед отново отиваме. Проявявате ли интерес?

Любопитството надделя:

— Къде?

— На едно място с картофи.

 

 

Двайсет и четири часа по-късно Лизел и Руди отново преодоляха една телена ограда и напълниха чувала си.

Проблемът възникна по време на измъкването.

— Боже! — извика Артур. — Фермерът! — Онова, което породи ужас обаче, беше следващата му дума. Той я изкрещя така, сякаш вече беше атакуван с нея. Устата му се отвори широко. Думата излетя навън и тя беше „брадва“.

И наистина, когато се обърнаха, фермерът тичаше към тях, вдигнал високо оръжието над главата си.

Всички хукнаха към оградата и започнаха да се прехвърлят от другата страна. Руди, който беше в най-далечния край, ги настигна бързо, но не достатъчно бързо, за да не бъде последен. И в момента, в който прекрачи крак, се заплете.

 

 

— Хей!

Викът на изоставения.

Групата се спря.

Инстинктивно, Лизел се затича обратно.

— Побързай! — извика Артур. Гласът му беше далечен, сякаш го беше глътнал преди да излезе от устата му.

Бяло небе.

Другите продължиха да тичат.

Лизел пристигна и задърпа плата на панталоните му. Очите на Руди бяха широко отворени от страх.

— Бързо — каза момчето, — той идва.

Някъде далече все още се чуваше звука от дезертиращи крака, когато една допълнителна ръка сграбчи телта и я откачи от панталоните на Руди Щайнер. Парче от плата остана на металния възел, но бягството беше осигурено.

— А сега по-бързо — посъветва ги Артур, малко преди фермерът да пристигне, задъхан и ругаещ. Той стискаше здраво брадвата, която сега беше вече до крака му, и крещеше напразните думи на ограбения.

— Ще се погрижа да ви арестуват! Ще ви намеря! Ще разбера кои сте!

И точно в този момент се чу гласът на Артур Берг:

— Името му е Оуенс! — Сетне и той побягна и настигна Лизел и Руди. — Джеси Оуенс!

 

 

Когато бяха вече в безопасност, те седнаха, останали без дъх, а малко по-късно дойде и Артур Берг. Руди отказа да го погледне.

— На всеки от нас се е случвало — рече Артур, чувствайки колко е разстроен Руди. Лъжеше ли. Не можеха да бъдат сигурни и никога нямаше да разберат това.

Няколко седмици по-късно Артур Берг се премести в Кьолн.

Видяха го още веднъж по време на обиколките с прането. На една малка пряка на улица „Мюнхен“ той подаде на Лизел хартиена кесия с дузина кестени. И се усмихна самодоволно.

— От един познат в пекарната промишленост. — След като ги уведоми за заминаването си, Артур ги озари с една последна пъпчива усмивка и успя да ги перне и двамата по челата. — Не се нахвърляйте върху тези неща веднага. — И те повече никога не видяха Артур Берг.

Това не се отнася до мен, защото аз съвсем определено го видях.

* * * И ОЩЕ НЕЩО ЗА АРТУР БЕРГ * * *

ЕДИН ВСЕ ОЩЕ ЖИВ ЧОВЕК

Небето в Кьолн беше жълто и плесенясало,

белеше се по краищата.

Артур седеше, облегнат на една стена с дете

в ръцете си. Неговата сестра.

Когато тя спря да диша, той остана с нея.

И аз почувствах, че ще продължи да я държи часове.

В джоба му имаше две откраднати ябълки.

Този път Руди и Лизел постъпиха по-разумно. Те изядоха само по един кестен и продадоха останалите от къща на къща.

— Ако имате някой друг излишен пфениг — казваше Лизел на всяка врата, — имам кестени за продан. — Накрая събраха шестнайсет монети.

— А сега — засмя се Руди — е време за реванш.

 

 

Същия следобед отидоха в магазина на фрау Дилер, отправиха поздрав към Хитлер и зачакаха.

— Отново смесени бонбони, а? — каза тя удостоявайки ги с характерната си усмивка и в отговор те кимнаха. В следващия момент парите бяха шляпнати върху щанда, при което усмивката на фрау Дилер леко увисна.

— Да, фрау Дилер — казаха те в хор. — Смесени бонбони, моля.

Фюрерът ги гледаше гордо от фотографията на стената.

Триумф преди бурята.