Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (25)

Пътят към вкъщи

„Mein Kampf“.

Книгата, написана от самия фюрер.

Това беше третата особено важна книга, която стигна до Лизел Мемингер, само че този път тя не я открадна. Книгата се появи на улица „Химел“ №33 може би около час, след като Лизел отново се унесе в сън след задължителния си кошмар.

Някои биха казали, че е било истинско чудо тя изобщо да притежава тази книга.

Нейното пътуване към дома на момичето започна в нощта на големия огън.

 

 

Те бяха преполовили пътя до вкъщи, когато Лизел не можа да издържи повече. Тя се наведе, извади пушещата книга изпод униформата си и смутено започна да я подхвърля от ръка в ръка.

Когато се охлади достатъчно, те и двамата се втренчиха в нея за миг, очаквайки думите.

— Какво означава това? — каза татко.

Той протегна ръка и грабна „Свити рамене“. Обяснение не беше необходимо. Очевидно беше, че момичето я е откраднало от огъня. Книгата беше гореща и влажна, синя и червена и Ханс Хуберман смутено я отвори. Страница трийсет и осма и трийсет и девета.

— Още една?

Лизел потърка ребрата си.

Да.

Още една.

— Май вече няма да се налага да търгувам с цигари? — подхвърли татко. — Не и при положение, че можеш да крадеш тези неща, вместо да ги купувам.

За разлика от него Лизел не каза нищо. Може би тя за първи път осъзнаваше, че престъплението говори само за себе си. По най-неопровержим начин.

Татко се взираше в заглавието, вероятно чудейки се какъв точно вид заплаха представляваше тази книга за умовете и сърцата на германския народ. И тогава нещо се случи.

— Значи това било! — Всяка от думите падна на ръбовете си и чупейки се, образува следващата.

Престъпникът не можа да издържи повече:

— Какво, татко? Какво е станало?

— Разбира се.

Като всеки човек, споходен от откровение, Ханс Хуберман стоеше донякъде скован. Следващите думи щяха да бъдат или изкрещени, или изобщо нямаше да бъдат изречени. Освен това, най-вероятно щяха да бъдат повторение на онова, което бе казал миг по-рано.

— Разбира се.

Този път гласът му беше като юмрук, стоварил се върху маса.

Ханс виждаше нещо. Наблюдаваше го как се движи бързо, като на състезание, но то беше твърде високо и твърде далече, за да го види и Лизел. Тя го умоляваше:

— Хайде, татко, кажи ми какво има? — Безпокоеше се, че той ще каже на мама за книгата. Както е свойствено за хората, това беше по-важно за нея от всичко друго. — Ще й кажеш ли?

— Моля?

— Знаеш какво имам предвид… Ще кажеш ли на мама?

Ханс Хуберман все още не се беше откъснал от своето видение, висок и далечен.

— Какво да й кажа?

Лизел вдигна книгата.

— За това. — Тя я размаха във въздуха като оръжие.

Татко изглеждаше объркан.

— И защо да го правя?

Тя ненавиждаше такива въпроси. Те я принуждаваха да признае грозната истина, да разкрие порочната си граблива природа.

— Защото я откраднах.

Той се приведе над нея, сетне се изправи и сложи ръка на главата й. Погали косата й с дългите си груби пръсти.

— Разбира се, че не, Лизел. Ти си в безопасност.

— И какво ще направиш тогава?

Това беше въпросът.

Какво чудодейно нещо щеше да извърши насред нищо неподозиращата улица „Мюнхен“. Преди да ви кажа, мисля, че трябва да ви разкрия какво видя Ханс Хуберман преди да вземе решението си.

* * * БЪРЗИТЕ ВИДЕНИЯ НА ТАТКО * * *

Най-напред той вижда книгите на момичето:

„Наръчникът на гробокопача“, „Кучето Фауст“,

„Фарът“ и сега „Свити рамене“.

Сетне една кухня и един избухлив Ханс Младши, който

гледа книгите на масата, където момичето често чете. Той

казва: „И какви глупости чете това момиче?“ Синът му

повтаря въпроса три пъти, след което отбелязва, че за нея

би могло да се намери и по-подходящо четиво.

— Чуй ме, Лизел. — Татко я прегърна и я побутна да вървят. — Тази книга ще бъде наша тайна. Ще я четем през нощта или през деня в мазето, също като другите — но трябва да ми обещаеш нещо.

— Само кажи какво е то, татко.

Нощта беше тиха и спокойна. Всичко слушаше.

— Ако някога те помоля да запазиш нещо в тайна, ти ще го направиш.

— Обещавам.

— Добре. А сега да вървим. Ако закъснеем още малко, мама ще ни убие, а ние не искаме това да се случи, нали? И никакво крадене на книги повече, а?

Лизел се усмихна.

Едва след време тя разбра, че през следващите няколко дни нейният втори баща успя да замени малко цигари за една друга книга, макар че тя не беше за нея. Той почука на вратата на нацисткия клуб в Молкинг и се възползва от случая да попита какво става с молбата му за членство. След като въпросът беше обсъден, Ханс им даде последните си пари и дузина цигари, а в замяна получи едно използвано копие на „Mein Kampf“.

— Приятно четене — каза един от членовете на партията.

— Благодаря — кимна в отговор Ханс.

От улицата той продължи да чува гласовете на мъжете вътре. Един от тях беше особено отчетлив:

— Той никога няма да бъде одобрен, дори да купи сто бройки от „Mein Kampf“. — Тези думи бяха посрещнати с единодушно съгласие.

Ханс държеше книгата в дясната си ръка, мислейки си за парите за пощенски разходи, за надвисналото съществувание без цигари и за приемната си дъщеря, която му беше дала тази блестяща идея.

— Благодаря ти — каза той гласно, при което един случаен минувач го запита на кого говори.

— На никого, добри човече, на никого — отвърна Ханс с присъщата си приветливост. — Хайл Хитлер! — добави той и продължи по улица „Мюнхен“, носейки страниците на фюрера.

Вероятно в този момент Ханс Хуберман бе обзет от доста смесени чувства, защото идеята му беше подсказана не само от Лизел, но и от сина му. Беше ли се появил страхът, че няма да го види никога повече? От друга страна Ханс се къпеше в екстаза на едно хрумване и все още не се опитваше да предвиди всички възможни усложнения, опасности и злокобни нелепости. Засега идеята беше достатъчна. Тя беше неунищожима. Е, превръщането й в реалност беше нещо съвсем друго. Но засега да го оставим да й се порадва.

Ще му дадем седем месеца.

Сетне ние ще дойдем за него.

И при това какво идване ще бъде само!