Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (22)

Вратите на кражбата

Тя остана на стълбите, чакайки татко и наблюдавайки разпиляната пепел и тленните останки от книгите. Всичко беше тъжно. Оранжевите и червени въглени приличаха на захвърлени захарни бонбони и повечето от хората се бяха разотишли. Беше видяла фрау Дилер (много доволна) и Фификус (бяла коса, нацистка униформа, вездесъщите оръфани обувки и тържествено подсвиркване). Сега оставаше само пепелта да бъде почистена и скоро по нищо нямаше да личи, че тук нещо се е случило.

Но миризмата се усещаше.

 

 

— Какво правиш?

Ханс Хуберман пристигна при стъпалата на църквата.

— Здравей, татко.

— Доколкото знам, трябваше да бъдеш пред сградата на кметството.

— Извинявай, татко.

Той седна до Лизел, преполовявайки височината си, и хвана един кичур от косата й. Пръстите му го наместиха нежно зад ухото й.

— Какво има, Лизел?

Известно време тя не каза нищо. Пресмяташе нещо наум, макар да знаеше отговора на задачата. Едно единайсетгодишно момиче може да е всичко друго, но не и глупаво.

* * * ЕДНО МАЛКО СЪБИРАНЕ * * *

Думата комунист + голям огън на открито + колекция

от мъртви писма + страданието на майка й + смъртта на

брат й = фюрера

Фюрерът.

Той беше онези те, за които Ханс и Роза Хуберман говориха онази вечер, когато тя за първи път писа на майка си. Лизел знаеше отговора, но все пак трябваше да попита.

— Моята майка комунистка ли е? — Взирайки се. Право напред. — Те винаги я разпитваха за нещо преди да дойда тук.

Ханс се примъкна малко напред, подготвяйки началото на една лъжа.

— Нямам никаква представа — аз никога не съм я срещал.

— Фюрерът ли я отведе някъде?

Въпросът изненада и двамата и накара татко да се изправи. Той погледна надолу към мъжете с кафяви ризи, които забиваха лопатите си в купчината с пепел. В устата му се оформи друга лъжа, но Ханс не можа да я изрече.

— Мисля, че може да е той, да.

— Знаех си.

Думите бяха изплюти на стъпалата и Лизел почувства лепкавия гняв да се завърта ожесточено в стомаха й.

— Аз мразя фюрера — рече тя. — Мразя го.

А Ханс Хуберман?

Какво направи той?

Какво каза той?

Наведе ли се той и прегърна ли осиновената си дъщеря, както искаше? Каза ли й, че съжалява за онова, което се е случило с нея, с майка й и с брат й?

Не точно.

Той стисна очи. Сетне ги отвори отново. И зашлеви Лизел Мемингер право през лицето.

— Никога не казвай това! — Гласът му беше тих, но рязък.

Момичето потрепери и се отпусна на стъпалата, а той седна до нея и взе лицето си в ръце. Би било лесно да се каже, че Ханс Хуберман е бил просто един висок разстроен мъж, седнал на стълбите на някаква църква, но това нямаше да е вярно. По това време Лизел нямаше никаква представа, че нейният втори баща размишляваше над една от най-опасните дилеми, пред които можеше да се изправи германски гражданин. И той беше изправен пред нея близо от година.

— Татко?

Изненадата в гласа й беше голяма, но в същото време момичето се чувстваше безсилно. То искаше да избяга, но не можеше. Беше готово да получи Watschen от разни монахини и Рози, но толкова много болеше от татко. Ръцете се бяха отдръпнали от лицето му и той събра смелост да заговори отново.

— Можеш да говориш такива неща в нашата къща — каза Ханс, гледайки строго бузата на Лизел. — Но никога не ги казвай на улицата, в училище или в СГД, никога! — Той се изправи пред нея, вдигна я да стане и я разтърси. — Чу ли ме?

Отворила широко и безпомощно очи, Лизел кимна в знак, че го е разбрала.

Всъщност това беше репетиция за едно бъдещо мъмрене, когато всички най-лоши страхове на Ханс Хуберман пристигнаха на улица „Химел“ по-късно през годината в една ноемврийска утрин.

— Добре. — Той я пусна отново да седне. — А сега да опитаме… — Застанал, изправен, на най-долното стъпало, татко вдигна рязко глава. На четирийсет и пет градуса. — Хайл Хитлер!

Лизел стана и също вдигна ръка. Дълбоко нещастна, тя повтори думите. „Хайл Хитлер.“ Гледката си я биваше — едно единайсетгодишно момиче, едва сдържащо сълзите си на стълбите на градската черква, което поздравяваше фюрера, докато гласовете зад рамото на татко се удряха и забиваха в тъмната грамада на заден план.

 

 

— Приятели ли сме още?

Може би четвърт час по-късно татко държеше в ръката си хартия и тютюн, предлагайки помирение. Без да каже дума, Лизел се пресегна мрачно и започна да му свива цигара.

Те дълго седяха там заедно.

Димът се издигаше над рамото на татко.

След още десет минути вратите на кражбата щяха да се открехнат леко, сетне Лизел щеше да ги отвори още малко и да се промъкне през тях.

* * * ДВА ВЪПРОСА * * *

Щяха ли вратите да се затворят зад нея?

Или щяха ли да благоволят да я пуснат обратно?

На Лизел й предстоеше да открие, че добрият крадец се нуждае от много неща.

Прикритост. Самообладание. Скорост. Но имаше и едно последно изискване, което беше по-важно от всички тези неща.

Късмет.

 

 

Всъщност…

Забравете за десетте минути.

Вратите вече се отварят.