Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (21)

100 процента чиста германска пот

Гражданите на Молкинг стояха от двете страни на улиците, докато младежта на Германия шестваше към кметството и градския площад. На няколко пъти Лизел забрави за майка си и другите проблеми, които понастоящем се бяха струпали на главата й. Сърцето в гърдите й се надигаше, готово да изскочи, докато хората им ръкопляскаха. Някои деца махваха на родителите си, но само за кратко, защото бяха дадени изрични указания да маршируват право напред, без да поглеждат и да махат на тълпата.

Когато групата на Руди дойде на площада и й беше заповядано да спре, настъпи разбъркване. Томи Мюлер. Останалата част от множеството се закова на място, а Томи Мюлер заора право в гърба на момчето пред него.

— Dummkopf! — излая ядно пострадалият, преди да се обърне.

— Извинявай! — рече Томи, протягайки ръце в знак, че съжалява. Лицето му потрепна. — Не можах да чуя. — Това беше само един малък инцидент, но той беше като предизвестие за проблемите, които щяха да последват. За Томи. И за Руди.

 

 

Когато маршът приключи, на подразделенията на Хитлеровата младеж им беше позволено да се разпръснат. Щеше да бъде почти невъзможно да запазят строя си, когато огънят се разгореше в очите им. След едно задружно „хайл Хитлер“, те можеха да отидат, където поискат. Лизел потърси Руди с очи, но в същия момент се озова в една суматоха от униформи и пронизителни гласове. Деца викаха други деца.

 

 

В четири и половина стана доста хладно.

Хората започнаха да се шегуват, че е добре да се посгреят малко.

— Тези боклуци и без това не стават за нищо друго.

„Боклуците“ бяха докарани с каруци, след което ги струпаха в средата на площада и ги заляха с нещо сладникаво. Книги, вестници и други материали се плъзваха и падаха долу, само за да бъдат хвърлени обратно в купчината. Отдалеч тя приличаше на нещо вулканично. Или нещо гротескно и чуждоземно, което по чудодеен начин се беше озовало насред града и сега трябваше да бъде унищожено. При това бързо.

Допълнителната миризма стигна до тълпата, която беше държана на разстояние. На площада, по стълбите на кметството и по покривите на околните сгради имаше повече от хиляда души.

Когато Лизел се опита да си проправи път, силен пукащ звук я накара да си помисли, че огънят вече е бил запален. Но не беше така. Това беше звук от кинетичния устрем на хората, които напираха напред.

Започнали са без мен!

Макар нещо вътре в нея да й казваше, че това е престъпление — в края на краищата нейните три книги бяха най-скъпоценните неща, които притежаваше — тя ужасно искаше да види как палят огъня. И този импулс беше по-силен от нея. Предполагам, че хората донякъде обичат да гледат как нещо се унищожава. Започват с пясъчни замъци, къщи от карти и така нататък. И интересите им в това отношение действително ескалират с годините.

Скоро обаче тя се успокои, че не е пропуснала нищо, защото в една пролука между телата зърна могилата на вината все още непокътната. Хората я разбутваха, плискаха и дори заплюваха. Тя й напомни за някакво необичано дете, изоставено, смутено и безсилно да промени съдбата си. Никой не го харесваше. Наведена глава. Ръце в джобовете. Завинаги. Амин.

Могилата продължаваше да расте, докато Лизел търсеше Руди. Къде е този Saukerl?

Когато вдигна глава, небето като че ли се беше приготвило да скочи.

Хоризонт от нацистки знамена и униформи се издигаше нагоре, изпречвайки се пред погледа й всеки път, когато се опиташе да надникне над нечия детска глава. Беше безсмислено. Тълпата беше навсякъде. Беше невъзможно да се люшнеш настрани, да се промъкнеш през нея или пък да разсъждаваш с нея. Не оставаше нищо друго, освен да дишаш с нея и да пееш песните й. И да чакаш нейния огън.

 

 

Един мъж от подиума поиска тишина. Униформата му беше блестящо кафява. Ютията сякаш току-що беше минала през нея. Тишината настъпи.

 

 

Неговите първи думи: „Хайл Хитлер!“

Неговото първо действие: салют към фюрера.

 

 

— Днес е прекрасен ден — продължи той. — Не само защото е рожденият ден на нашия велик водач, но и защото днес ние отново спряхме нашите врагове. Ние спряхме домогването им до нашите умове…

Лизел все още се опитваше да си пробие път.

— Ние слагаме край на болестта, която се разпространява в Германия през последните двайсет години, ако не и повече! — Сега той крещеше пламенно, предупреждавайки тълпата да бъде бдителна и нащрек, да открива и да спира коварните машинации, чиято цел е да заразяват и покваряват родината. — Безнравствените! Комунистите! — Отново тази дума. Тази стара дума. Тъмни стаи. Мъже, облечени в костюми. — Die Juden — евреите!

 

 

По средата на речта Лизел се предаде. Докато думата комунист обсебваше ума й, останалата част от нацисткия рецитал се изгуби някъде сред германските крака около нея. Водопади от думи. Момиче, газещо във вода. Тя отново си я каза на ум. Kommunisten.

До този момент в СГД на тях им беше казано, че германците са по-висша раса, но други конкретни раси не бяха посочени. Разбира се, всички знаеха за евреите, защото те бяха главният виновник за накърняването на германския идеал. За първи път днес обаче комунистите бяха споменати, макар и преди това да беше известно, че хора с такива политически убеждения също биваха наказвани.

 

 

Трябваше да се измъкне оттук.

Точно пред нея една глава с руса коса, разделена на плитки, стоеше абсолютно неподвижно на раменете си. Докато се взираше в нея, Лизел се върна мислено в онези тъмни стаи от миналото й, където майка й отговаряше на въпроси, съставени от една дума.

Виждаше всичко съвсем ясно.

Прегладнялата си майка, липсващия си баща. Kommunisten.

Мъртвия си брат.

— И сега ние казваме довиждане на този боклук, на тази отрова.

Точно преди прималялата Лизел Мемингер да излезе от тълпата, едно бляскаво създание с кафява риза слезе от подиума. То получи факла от свой помощник и запали с нея грамадата, която, с цялата си виновност, го караше да изглежда като джудже.

— Хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер! — отекна тълпата.

Група избрани мъже слязоха от естрадата, обградиха купчината и също се включиха в паленето под всеобщото одобрение на тълпата. Гласове започнаха да се катерят по човешки рамене и сетне, в началото едва доловимо и след това съвсем отчетливо, се разнесе миризмата на чиста германска пот. Тя заобикаляше ъглите един подир друг и накрая всичко плуваше в нея. Думите, потта. И усмивките. Нека не забравяме усмивките.

Последваха шеговити коментари и още едно яростно „Хайл Хитлер“. Знаете ли, питам се дали някой не си загуби окото или не си навехна ръка или китка в цялата тази суматоха. Достатъчно беше да гледаш в грешната посока в грешния момент или пък да стоиш твърде близо до друг човек. Да, хората може би наистина получаваха наранявания. Лично аз мога да ви кажа, че никой не умря от това, или поне не физически. Аз, разбира се, отнесох около четирийсет милиона души преди всичко да свърши, но това май прозвуча доста метафорично. Позволете ми да се върна към огъня на открито.

 

 

Оранжевите пламъци се полюшваха над тълпата, докато хартията и книгите изчезваха в тях. Горящи думи се откъсваха от изреченията си.

От другата страна, отвъд трептящата мараня от огъня, се виждаха кафяви ризи и свастики. Хора нямаше. Само униформи и знаци.

Горе кръжаха птици. Те бяха някак привлечени от заревото и се спускаха ниско над него. А не правеха ли същото и хората? Горещината очевидно не плашеше никого.

 

 

Точно когато се канеше да избяга, я спря един глас.

— Лизел!

Гласът постепенно стигна до съзнанието. Това не беше Руди, но тя познаваше този глас.

Лизел се извърна рязко и видя, че към него е прикачено и едно лице. 0, не. Не и Лудвиг Шмайкел. Но момчето не се впусна в подигравки, както тя очакваше, нито пък каза нещо. Вместо това я задържа с ръка и посочи глезена си. Той беше смазан сред всеобщото вълнение и сега от него се процеждаше тъмна зловеща кръв. На лицето му под сплъстената руса коса беше изписано безпомощно изражение. Животно. Той беше просто животно, наранено сред мелето от себеподобните си. Животно, което скоро щеше да бъде стъпкано.

Тя успя някак да му помогне, влачейки го към периферията на площада. Където въздухът беше чист.

Те залитнаха и се отпуснаха на стълбите встрани от църквата. Тук нямаше такава навалица и можеха да си починат.

От устата на Шмайкел се откърти въздишка. Тя се плъзна надолу по гърлото и момчето вече можеше да говори.

Седнал на земята, държейки се за глезена, Шмайкел вдигна глава към лицето на Лизел Мемингер.

— Благодаря — каза той по-скоро на устата й, отколкото на очите й. Още няколко тежки поемания на въздух. — И… — В умовете и на двамата се въртяха образи от подигравките в един училищен двор, последвани от побой на същото място. — Съжалявам за… нали се сещаш?

Лизел чу думата отново. Kommunisten.

Тя предпочете обаче да насочи вниманието си към Лудвиг Шмайкел.

— Аз също.

Сетне и двамата се съсредоточиха над дишането си, защото нямаше какво друго да кажат или да сторят. Бяха направили каквото могат.

Кървавото петно върху глезена на Лудвиг Шмайкел се увеличаваше.

Една-единствена дума се облегна на рамото на момичето.

Вляво от тях пламъци и горящи книги бяха аплодирани като герои.