Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (18)

Градският разносвач

Проблемите започнаха с прането, а сетне бързо изникнаха и други.

Веднъж, докато обикаляха клиентите си в Молкинг, един от тях — Ернст Фогел, й съобщи, че не може повече да си позволи да дава дрехите си за пране и гладене.

— Времената са такива — извини се той. — Става все по-трудно. Войната направи живота ни по-тежък. — Той погледна към момичето. — Сигурен съм, че получавате издръжка за това, че гледате малката, нали?

За голяма изненада на Лизел мама беше като онемяла.

Тя държеше в ръцете си празна торба.

Хайде, Лизел.

Думите не бяха изречени. Вместо това момичето беше повлечено грубо.

— Съжалявам, фрау Хуберман! — извика Фогел от стълбите, докато вятърът развяваше безжизнено мазните му кичури коса пред челото му.

Лизел му махна.

Той й махна в отговор.

А мама й се скара.

— Не му махай на този Arschloch — рече тя. — И върви по-бързо!

Тази вечер, докато Лизел беше във ваната, мама я жулеше особено силно, като през цялото време си мърмореше нещо по адрес на „този Saukerl Фогел“, имитирайки го през интервали от две минути:

— Сигурен съм, че взимате издръжка за малката… — нареждаше тя изкарвайки яда си на голия гръб на момичето. — Не струваш чак толкова много, Saumensch. Нали знаеш, че не съм забогатяла от теб.

Лизел седеше там и понасяше всичко.

 

 

Седмица след този инцидент Роза я замъкна в кухнята и я сложи да седне на масата.

— Виж какво, Лизел — каза тя, — тъй като и без това прекарваш половината си време на улицата, играейки футбол, би могла да свършиш нещо полезно междувременно.

— Какво имаш предвид, мамо — попита Лизел, гледайки надолу към ръцете си.

— Отсега нататък ти ще взимаш и ще разнасяш прането вместо мен. Тези богаташи по-трудно ще се отказват от услугите ни, ако ти стоиш срещу тях. Ако те питат къде съм аз, казвай им, че съм болна. И се постарай да изглеждаш тъжна. Ти си достатъчно мършава и бледа, за да будиш съжаление.

— Хер Фогел не ме съжали.

— Е добре… — Раздразнението й беше очевидно. — Другите може би пък ще те съжалят. Затова недей да спориш.

— Да, мамо.

За момент втората й майка като че ли се канеше да я утеши и да я потупа по рамото.

Ти си добро момиче, Лизел. Добро момиче. Туп, туп, туп.

Но тя не направи нищо такова.

Вместо това Роза Хуберман стана, избра една дървена лъжица и я тикна под носа на Лизел. От нейна гледна точка, това беше въпрос на необходимост.

— След като отнесеш прането на някой от адресите, взимаш парите и се прибираш право вкъщи, колкото и малко да са. Никакво ходене при татко, ако е сбъркал да си намери някаква работа. И никакво мотаене с този малък Saukerl, Руди Щайнер. Право вкъщи.

— Да, мамо.

— И когато носиш тази торба, носи я, както трябва. Не я люлей, не я пускай на земята, не я мачкай и не я хвърляй през рамо.

— Да, мамо.

— Да, мамо. — Роза Хуберман беше голям и ревностен имитатор. — По-добре гледай да не сбъркаш нещо, Saumensch. Защото ако го направиш, аз ще разбера. Знаеш това, нали?

— Да, мамо.

Повтарянето на тези две думи често беше най-добрият начин да оцелееш, а също и стриктното придържане към нарежданията на Роза Хуберман. И от този ден Лизел тръгна по улиците на Молкинг, от бедните към богатите къщи, взимайки и разнасяйки прането. В началото се чувстваше самотна, но никога не се оплака на никого. А първият път, когато тръгна с торбата из града, тя зави зад ъгъла на улица „Мюнхен“, погледна и в двете посоки и силно я завъртя — пълен кръг на 360 градуса — и след това провери съдържанието вътре. Слава богу, дрехите не бяха намачкани. Никакви тънки. Само усмивка и обещание да не прави повече така.

Общо взето, Лизел се забавляваше. Тя не получаваше дял от заплащането, но да бъде извън къщата и да обикаля улиците без мама, само по себе си беше нещо прекрасно. Нямаше сочене с пръст и ругатни. Нямаше хора, които да я зяпат, докато й се карат, че не държи торбата, както трябва. Само спокойствие и мир.

Освен това някои от хората й станаха симпатични:

* Семейство Фафелхюрвер разглеждаха прането и казваха, Ja, ja, sehr gut, sehr gut. Лизел си представяше, че те правят всичко по два пъти.

* Любезната Хелена Шмид й подаваше парите с изкривена от артрита ръка.

* Вайнгартнерови имаха котарак с увиснали мустаци, който винаги се появяваше на вратата заедно с тях. Наричаха го малкият Гьобелс и беше кръстен на дясната ръка на Хитлер.

* И фрау Херман, жената на кмета, която стоеше в огромния студен коридор с бухнали коси. Винаги безмълвна. Винаги сама. Никога не пророни дума, нито веднъж.

 

 

Понякога Руди я придружаваше.

— Колко пари имаш там? — попита той един следобед. Беше почти тъмно и тъкмо минаваха покрай магазина на улица „Химел“. — Предполагам, си чула за фрау Дилер? Казват, че имала в магазина си скрити бонбони и ако платиш достатъчно…

— Дори не си го и помисляй. — Лизел винаги стискаше парите здраво. — Ти нямаш такава майка като мен.

Руди сви рамене.

— Е, бях длъжен да опитам.

В средата на януари в училище децата насочиха усилията си към писането на писма. След като усвоиха основните положения, всеки ученик трябваше да напише по две писма, едно до приятел и още едно до някой от друг клас.

Писмото на Руди до Лизел изглеждаше така:

Скъпа Saumensch,

Все още ли си толкова безполезна във футбола, както беше последният път, когато играхме. Надявам се да е така. Това означава, че отново ще мога да мина покрай теб като Джеси Оуенс на Олимпийските игри…

Когато сестра Мария го откри, тя му зададе един въпрос, много приятелски:

* * * ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НА СЕСТРА МАРИЯ * * *

Искаш ли да посетиш коридора, хер Щайнер?

Не е нужно да се казва, че Руди отговори отрицателно, листът беше скъсан и той започна отново. Второто писмо беше адресирано до момиче на име Лизел и в него се питаше какви са хобитата й.

У дома, докато разсъждаваше над писмото, което й беше дадено за домашно, Лизел реши, че е нелепо да пише на Руди или някой друг Saukerl. В това нямаше никакъв смисъл. Докато пишеше в мазето, тя заговори на татко, който в това време отново пребоядисваше стената.

И той, и па̀рите от боята се обърнаха едновременно.

— Was wuistz? — Това беше най-грубата форма, която можеше да придобие немският език, но думите бяха изречени абсолютно приятелски. — Да, какво?

— Ще мога ли да напиша писмо на мама?

Пауза.

— Защо ти е да й пишеш писмо? При положение, че всеки ден ти е на главата. — На лицето на татко беше изписана дяволита усмивка. — Това не ти ли стига?

— Не тази мама. — Тя преглътна.

— О. — Татко се върна при стената. — Е, предполагам, че би могла. Ще изпратиш писмото на онази жена… как й беше името… която те доведе тук и те посети няколко пъти. От Агенцията по осиновяване.

— Фрау Хайнрих.

— Същата. На нея трябва да го изпратиш. И вероятно тя ще може да го препрати на майка ти. — Дори и в този момент той звучеше неубедително, сякаш говореше между другото. По време на кратките си посещения фрау Хайнрих също свиваше устни, когато станеше дума за майка й.

Вместо да попита какво не е наред, Лизел се зае веднага да пише, решавайки да загърби лошото предчувствие, което се затаи в нея. Трябваха й три часа и шест чернови, за да завърши писмото и да разкаже на майка си всичко за Молкинг, за татко и неговия акордеон, за невероятните подвизи на Руди Щайнер и делата на Роза Хуберман. Тя обясни също колко е горда, че вече може да чете и да пише по малко. На другия ден пусна писмото в магазина на фрау Дилер с марка от чекмеджето на кухненската маса. И започна да чака.

 

 

Вечерта, когато написа писмото, дочу разговор между Ханс и Роза.

— Защо трябва да пише писмо на майка си? — попита мама. Гласът й беше изненадващо спокоен и загрижен. Както можете да предположите, това доста обезпокои момичето. То предпочиташе да чуе как се карат. Шепнещите родители не вдъхват много доверие.

— Тя ме помоли — отвърна татко — и аз не можах да й кажа не. Как бих могъл?

— Боже мой. — Отново шепнене. — Тя просто трябва да я забрави. — Кой знае къде е? И кой знае какво са й направили?

В леглото Лизел обгърна тялото си здраво с ръце. Беше объркана.

Мислеше за майка си и си повтаряше въпросите на Роза Хуберман.

Къде е?

Какво са й направили?

И кои в края на краищата бяха те?