Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (14)

Шампионът тежка категория
от училищния двор

Лятото на 1939 г. вървеше забързано или може би Лизел бързаше. Играеше футбол с Руди и другите деца от улица „Химел“ (основно забавление през цялата година), разнасяше прането из града с мама и учеше думи. И то като че ли свърши няколко дни, след като беше започнало.

До края на годината се случиха две важни неща.

* * * СЕПТЕМВРИ-НОЕМВРИ 1939 г. * * *

1. Започна Втората световна война.

2. Лизел Мемингер стана шампион тежка категория

на училищния двор.

Началото на септември.

В Молкинг беше хладен ден, когато войната започна и работата ми нарасна.

Светът говореше за нея.

Заглавията във вестниците звучаха приповдигнато.

Гласът на фюрера гърмеше по германските радиа: „Ние няма да се предадем. Няма да се спрем. Победата ще бъде на наша страна. Нашето време дойде.“

Германското нашествие в Полша беше започнало и хората се събираха навсякъде, за да слушат новини за него. Улица „Мюнхен“, като всички главни улици в Германия, оживя с началото на войната. Миризмите, виковете. Преди няколко дни се чу, че ще има купони и сега това вече беше официално оповестено. Англия и Франция изпратиха своите декларации на Германия. Да откраднем една фраза от Ханс Хуберман:

Забавлението започна.

 

 

В деня, в който войната беше обявена, татко бе имал късмета да получи поръчка за работа. На път за вкъщи, той взе от земята един захвърлен вестник и вместо да се наведе и да го мушне между кутиите с боя в количката си, го сгъна и го пъхна под ризата си. Когато се прибра у дома, потта беше изсмукала мастилото върху кожата му. Вестникът се озова на масата, но новините бяха отпечатани върху гърдите му. Татуировка. Разкопчал ризата си, той гледаше надолу под несигурното осветление в кухнята.

— Какво пише там? — попита Лизел. Тя гледаше ту черния отпечатък върху кожата, ту вестника.

— „Хитлер завзема Полша“ — отговори той и се отпусна тежко на един стол. — „Deutschland uber Alles“ — прошепна Ханс Хуберман, но в гласа му не прозвуча особен патриотизъм.

На лицето му се изписа пак онзи израз — неговото акордеоново лице.

 

Така започна една война.

Лизел скоро беше въвлечена в друга.

Близо месец след началото на учебната година тя беше преместена в подходящия за нея клас. Може би си мислите, че причината за това е било по-доброто й четене, но не беше така. Въпреки несъмнения напредък, Лизел все още четеше трудно. Изреченията й се изплъзваха. Думите й играеха номера. Всъщност тя беше преместена в по-горен клас, защото беше започнала да саботира забавачницата. Отговаряше на въпросите, зададени на други деца, и говореше на висок глас. На няколко пъти получи така наречения Watschen в коридора.

* * * ДЕФИНИЦИЯ * * *

Watschen (произнася се „ватчен“) = добър пердах.

В новия си клас Лизел беше отведена настрани, сложена на един стол и учителката, която по случайност беше и монахиня, й каза да си затваря устата. Руди погледна към нея от другия край на класната стая и й помаха с ръка. Лизел му помаха в отговор и се опита да не се усмихне.

У дома тя беше доста напреднала с четенето на Гробарския наръчник заедно с татко. Те обграждаха с кръгче думите, които тя не разбираше, и на следващия ден се заемаха с тях в мазето. Лизел си мислеше, че е напреднала достатъчно. Но не беше така.

Някъде в началото на септември в училище бяха проведени изпити. Един от тях беше по четене. Всяко дете трябваше да излезе пред класа и да прочете откъс, избран от учителката. Беше мразовита сутрин, но слънцето сияеше ярко. Ореол обграждаше мрачната жетварка, сестра Мария. (Между другото, допада ми тази представа на хората за мрачната жетварка с нейната коса. Намирам я за забавна.)

В огряната от слънцето стая имената гърмяха едно след друго, изричани наслуки:

— Валденхайм, Леман, Щайнер.

Всички ставаха един по един и четяха, представяйки се кой както може. Руди беше изненадващо добър.

По време на изпита Лизел седеше, обзета едновременно от трепетно очакване и мъчителен страх. Ужасно искаше да провери себе си и да види доколко е напреднала. Щеше ли да се справи. Можеше ли да се доближи до Руди и останалите?

Всеки път, когато сестра Мария погледнеше списъка си, сноп от нерви се стягаше около ребрата на Лизел. Той се появи най-напред в стомаха й, но сетне пропълзя и нагоре. Скоро щеше да се усуче около шията й като дебело въже.

Когато Томи Мюлер приключи посредственото си представяне, учителката огледа стаята. Всички бяха чели. С изключение на нея.

 

 

— Много добре. — Сестра Мария кимна, стигайки до края на списъка. — Приключихме.

— Не! — извика един глас, който почти се материализира в другия край на класната стая. Към него беше прикрепено момче с лимонено руса коса и колене, които стърчаха изпод панталоните му под чина. То вдигна ръка и каза: — Сестро, мисля, че забравихте Лизел.

 

 

Сестра Мария не беше особено впечатлена от пропуска си.

 

 

Монахинята хвърли дневника на масата пред себе си и втренчи поглед в Руди с тъжно неодобрение. В израза на лицето й имаше нещо почти меланхолично. Защо, мислеше си тя жалостиво, трябва да търпя Руди Щайнер? Той просто не може да си държи устата затворена. Защо, боже мой, защо?

— Не — отсече сестра Мария накрая. Малкият й корем се наклони напред заедно с останалата част от нея. — Боя се, че Лизел не може да го направи, Руди. — Учителката погледна към момичето, сякаш, за да намери потвърждение за думите си. — Тя ще ми почете по-късно.

Лизел се покашля и заговори с нотки на тихо предизвикателство в гласа си:

— Мога да го направя, сестро. — Повечето деца я наблюдаваха мълчаливо. Неколцина от тях демонстрираха изтънченото детско изкуство на присмеха.

На монахинята й се струпа вече твърде много.

— Не, не можеш! Какво правиш? — извика тя след това, защото Лизел бе станала от стола си и вървеше бавно и сковано към черната дъска. Тя взе книгата и я отвори наслуки.

— Добре тогава — каза сестра Мария. — Щом искаш, направи го!

— Да, сестро. — След кратък поглед към Руди Лизел сведе глава и втренчи очи в страницата.

Когато ги вдигна отново, стаята като че ли се разпадна и сетне се сглоби наново, но някак разкривена. Всички деца се бяха слели пред очите й в една обща каша и в миг на вдъхновение тя си представи как прочита цялата страница гладко, безупречно и победоносно.

* * * КЛЮЧОВА ДУМА * * *

„Представи си“

— Хайде, Лизел.

Руди наруши мълчанието.

Крадецът на книги погледна надолу, към думите.

Хайде. Този път Руди изрече думата безгласно. Хайде, Лизел.

Тя чу как кръвта тупти в слепоочията й. Изреченията се замъглиха.

Бялата страница изведнъж се оказа написана на друг език и това, че в очите й не се появиха сълзи не помагаше. Дори вече не виждаше думите.

И слънцето. Това ужасно слънце. То разби прозореца — стъклата бяха навсякъде — и сипеше лъчите си над безполезното момиче. То сякаш крещеше в лицето й: „Можеш да откраднеш книга, но не можеш да прочетеш нищо от нея!“

И тогава тя го намери. Решението.

Поемайки си дълбоко дъх, Лизел започна да чете, но не от книгата, която беше пред нея, а от „Наръчника на гробаря“. Глава Трета: „Когато вали сняг“. Беше запомнила текста наизуст от уроците с татко.

— Когато вали сняг — поде Лизел, — постарайте се да си набавите добра лопата. Копайте дълбоко. Не трябва да ви мързи. Не пестете усилия. — Тя отново преглътна голяма буца въздух. — Разбира се, по-лесно е да изчакате по-топлите часове на деня, когато…

И тук всичко свърши.

Книгата беше грабната от ръцете й и й беше заповядано:

— Лизел, в коридора!

Докато получаваше своето малко Watschen, Лизел чуваше смеха от класната стая, прекъсван от удрящата ръка на сестра Мария. Тя ги виждаше. Всички онези смачкани на каша деца. Ухилени, заливащи се от смях. Окъпани от слънчевата светлина. Всички се смееха, с изключение на Руди.

 

 

През междучасието й се подиграваха. Едно момче на име Лудвиг Шмайкел дойде при нея с някаква книга.

— Хей, Лизел — каза той, — имам проблем с една дума тук. Би ли ми я прочела? — Лудвиг се засмя, десетгодишен самодоволен смях. — Ти си Dummkoph — ти си идиотка!

Облаците сега се носеха един след друг, големи и тромави. И други деца започнаха да й подвикват, наблюдавайки я как кипи от гняв.

— Не ги слушай — посъветва я Руди.

— Лесно ти е да го кажеш. Не ти си глупавият.

Към края на междучасието градусът на коментарите се повиши и в един момент нещо в нея се прекърши. Шмайкел отново се приближи към нея.

— Хайде, Лизел. — Той тикна книгата под носа й. — Ще ми помогнеш ли?

И тя наистина му помогна.

 

 

Стана, взе книгата от него, и докато той се хилеше през рамо на няколко от децата, тя я хвърли настрани и го ритна с всичка сила в областта на слабините.

Е, както можете да предположите, Лудвиг Шмайкел определено се сгъна на две, като в същото време получи и удар в ухото. А когато се строполи на земята, той беше нападнат. Беше връхлетян от момиче, което го удряше, дращеше и унищожаваше. Момиче обзето от неистова ярост. Кожата му беше толкова топла и мека. Кокалчетата и ноктите й бяха толкова страховито твърди и остри, макар и малки.

— Ти, Saukerl. — Гласът й също можеше да дращи. — Arschloch! Можеш ли да ми кажеш думата Arschloch буква по буква?

О, какви облаци се събраха там.

Огромни тлъсти облаци.

Тъмни и дундести.

Те се блъскаха един в друг. Извиняваха се. Движеха се и си търсеха място.

Децата, разбира се, се скупчиха наоколо, както обикновено правят, когато стане бой. Бульон от ръце, крака, викове и възклицания, който ставаше все по-гъст. Те гледаха как Лизел Мемингер пердаши Лудвиг Шмайкел, както никой през живота му не го е пердашил.

— Боже мой! — изпищя едно момиче. — Тя ще го убие.

Лизел не го уби.

Но беше близо до това.

Всъщност, единственото нещо, което я спря, беше потръпващото ухилено лице на Томи Мюлер. Все още преливаща от адреналин, Лизел го зърна да се кикоти по един толкова нелеп начин, че го свали на земята и започна да налага и него.

— Какво правиш!? — изви той жалостиво и едва след третия или четвъртия удар и появата на ярката струйка кръв от носа му тя спря.

Застанала на колене, Лизел си пое дълбоко въздух, слушайки стоновете под себе си. Тя огледа водовъртежа от лица около нея и обяви:

— Не съм глупава.

Никой не оспори това.

 

 

Когато всички влязоха в класната стая и сестра Мария видя състоянието на Лудвиг Шмайкел, започна разследване. Подозренията най-напред паднаха върху Руди и още няколко момчета, които постоянно се биеха.

— Ръцете! — нареди учителката и всяко от децата й показваше поред ръцете си, но всички те се оказваха чисти. — Не мога да повярвам! — промърмори по едно време монахинята. — Не е възможно! — Изумлението й беше предизвикано от ръцете на Лизел Мемингер, по които съвсем ясно се виждаха следи от Лудвиг Шмайкел с цвят на ръжда. — В коридора! — отсече сестра Мария за втори път този ден. Всъщност, за втори път през този час.

Този път пердахът не беше малък. Не беше и среден. Това беше майката на всички наказания в коридора — големия Watschen, така да се каже. В крайна сметка Лизел едва сядаше на чина си до края на седмицата. И този път от класната стая не се чуваше смях, защото всички слушаха уплашено какво става навън.

 

 

В края на учебния ден Лизел потегли към вкъщи с Руди и другите деца от семейство Щайнер. Докато наближаваха улица „Химел“, мислите й се редяха една след друга в ума й, докато накрая я обзе дълбока мъка — проваления рецитал на „Наръчника на гробаря“, разрушеното й семейство, кошмарите й, унижението през този ден. Тя се сви в една канавка и се разхлипа. Руди беше там, до нея.

Започна да вали, хубав силен дъжд.

Курт Щайнер им извика нещо, но никой от тях не помръдна. Едното дете седеше измъчено под падащите талази дъжд, а другото стоеше до него и чакаше.

— Защо трябваше той да умре? — попита Лизел, но Руди пак не направи нищо. Не каза нищо.

Когато тя най-накрая се изправи, той я прегърна през рамо, както правят най-добрите приятели, и двамата тръгнаха. Нямаше молби за целувки. Нищо такова. Как да не се влюбиш в момче като Руди?

„Само не ме ритай през топките“, мислеше си той в това време, но не й го каза. Трябваше да минат близо четири години, за да сподели това с нея.

А сега Руди и Лизел вървяха по улица „Химел“ под дъжда.

Той беше лудият, който се беше боядисал в черно, нанасяйки поражение на света.

Тя беше крадецът на книги без думи.

Но доверете ми се, думите бяха на път и когато пристигнеха, Лизел щеше да ги държи в ръцете си като облаци и щеше да ги изстисква като дъжд.