Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (100)

Куриерът

Да, аз съм виждала много неща на този свят. Присъствам на най-големите нещастия и работя за най-големите злодеи.

Но има и други моменти.

Има истории (макар и не много, както съм загатвала по-рано), на които позволявам да отвличат ума ми, докато работя, също като цветовете. Натъквам се на тях на най-злочестите и невероятни места и се старая да ги запомня, докато си върша работата. „Крадецът на книги“ е една такава история.

 

 

Когато отпътувах за Сидни и отнесох Лизел, аз най-накрая можах да направя нещо, за което бях чакала много дълго. Сложих я да стъпи на земята и докато вървяхме по Анзак Авеню покрай футболното игрище, извадих от джоба си една прашна черна книга.

Старата жена се смая. Взе я и каза:

— Това наистина ли е тя?

Кимнах.

С треперещи ръце тя отвори „Крадецът на книги“ и прелисти страниците.

— Не мога да повярвам… — Макар текстът да беше избледнял, думите все пак се четяха. Пръстите на душата й докоснаха историята, която беше написана толкова отдавна на улица „Химел“.

Жената седна на бордюра и аз се присъединих към нея.

— Прочетохте ли я? — попита тя, но не ме погледна, приковала поглед в думите.

Кимнах.

— Много пъти.

— А разбрахте ли я?

В този момент настъпи дълга пауза.

По пътя в различни посоки минаха няколко коли. Караха ги Хитлер, Макс, убийци, семействата Хуберман, Дилер, Щайнер…

Исках да кажа на крадеца на книги много неща за красотата и жестокостта. Но можех ли да й кажа нещо за тези неща, което тя вече да не знае? Исках да й обясня, че постоянно надценявам и подценявам човешката раса и рядко просто я оценявам. Исках да я попитам как едно и също нещо може да бъде толкова грозно и прекрасно, и неговите думи и истории толкова съкрушителни и възхитителни.

Но не изрекох нито едно от тези неща.

Можах само да се обърна към Лизел Мемингер и да й кажа единствената истина, която знам. Казах я на крадеца на книги, а сега я казвам и на вас.

* * * ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БЕЛЕЖКА * * *

ОТ ВАШИЯ РАЗКАЗВАЧ

Аз съм обсебена от хората.