Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (10)

Целувката

(Как се вземат решения в детството)

Както повечето малки градове, Молкинг беше пълен с герои. Неколцина от тях живееха на улица „Химел“. Фрау Холтцапфел беше само едно от действащите лица.

Но имаше и други, като например:

* Руди Щайнер — момчето от съседната къща, което беше обсебено от чернокожия американски лекоатлет Джеси Оуенс.

* Фрау Дилер — непоколебимата арийска собственичка на магазина на ъгъла.

* Томи Мюлер — момчето с хронични инфекции на ухото, които бяха довели до няколко операции, червена линия върху кожата на лицето му и склонност да потрепва.

* Мъж, известен главно като „Фификус“ — чиято вулгарност правеше Роза Хуберман да изглежда като светица и представителка на изящната словесност.

 

 

В общи линии това беше улица с относително бедни хора въпреки очевидния подем на германската икономика при Хитлер. Както вече беше споменато, в къщата до Хуберманови живееха под наем семейство Щайнер. Щайнерови имаха шест деца. Едно от тях, скандалният Руди, скоро щеше да стане най-добрият приятел на Лизел, а по-късно и неин партньор и понякога подбудител в престъпленията. Тя го срещна на улицата.

Няколко дни след първата баня на Лизел майка й й позволи да излезе навън и да си поиграе с другите деца. На улица „Химел“ приятелствата се градяха навън, независимо от метеорологичните условил. Децата рядко си ходеха на гости, защото домовете им бяха малки и в тях обикновено нямаше много интересни неща. Като истински професионалисти, те играеха любимата си игра на улицата. Футболът. Сформираха се отбори. За врати служеха боклукчийски кофи.

Понеже беше новото дете в града, Лизел незабавно беше бутната между две кофи. (А Томи Мюлер — макар да беше най-безполезният футболист, който улица „Химел“ някога беше виждала — най-накрая беше освободен от вратарския пост.)

Всичко вървеше добре до съдбоносния момент, когато Руди Щайнер беше съборен в снега при фаула на Томи Мюлер.

— Какво?! — извика Томи. Лицето му излъчваше отчаяние. — Какво направих?!

Всички съотборници на Руди бяха единодушни, че трябва да бъде отсъдена дузпа и така Руди Щайнер застана очи в очи срещу новото дете в квартала, Лизел Мемингер.

Той постави топката върху една кална купчина сняг, уверен в успеха си. В края на краищата Руди не беше пропускал да отбележи дузпа вече осемнайсет пъти, дори и в онзи случай, когато изритаха Томи Мюлер от вратата, слагайки друг на негово място. Който и да застанеше срещу него сега, голът беше неминуем.

Този път се опитаха да махнат Лизел от вратата. Както можете да предположите, тя започна да протестира и Руди се съгласи да остане.

— Добре, добре — усмихна се той. — Нека да пази, щом иска. — Сетне реализаторът потри ръце.

Снегът бе спрял да вали над мръсната улица и сега между тях имаше стотици кални отпечатъци. Руди се засили и стреля, а Лизел се хвърли и успя да отклони някак си топката с лакът. Когато се изправи усмихната, първото нещо, което видя, беше една снежна топка, която се разби в лицето й. Половината от нея беше кал и болката беше силна и пареща.

— Хареса ли ти това? — Момчето се ухили и хукна да гони топката.

— Saukerl — прошепна Лизел. — Речникът на новия й дом явно беше лесен за усвояване.

* * * НЯКОЛКО ФАКТА ЗА РУДИ ЩАЙНЕР * * *

Той беше осем месеца по-голям от Лизел и имаше

мършави крака, остри зъби, немирни сини очи и коса с

цвят на лимон. Едно от шестте деца на семейство Щайнер,

той беше постоянно гладен. На улица „Химел“ го смятаха

за малко луд. Причината беше един случай, за който

малко се говореше, макар да беше широко известен като

„Инцидентът Джеси Оуенс“, при който една нощ той се

боядиса целия черен и пробяга разстоянието от 100 метра

на местното игрище.

Луд или не, Руди беше предопределен да бъде най-добрият приятел на Лизел. Една снежна топка в лицето несъмнено беше съвършеното начало на едно трайно приятелство.

Няколко дни след като Лизел тръгна на училище, тя се сближи с децата от семейство Щайнер. Майката на Руди, Барбара, го накара да й обещае, че ще придружи новото момиче, главно защото бе чула за снежната топка. В интерес на истината, Руди с готовност се съгласи. Той в никакъв случай не беше някакъв начинаещ женомразец. Нещо повече, той харесваше момичета, харесваше и Лизел (оттам и снежната топка). Всъщност Руди Щайнер беше един от онези дръзки малчугани, които имаха високо мнение за себе си по отношение на дамите. Във всяко детство като че ли има едно такова момче, което отказва да се страхува от противоположния пол, само защото всички други споделят този страх, и не се бои да взима решения. В този случай Руди вече бе взел своето решение по отношение на Лизел Мемингер.

По пътя за училище той се опита да изтъкне някои забележителности на града. Когато се чуха и други гласове на някои от братята и сестрите му, той каза на по-малките от него да си затварят устите, а по-големите му казаха да си затваря неговата. Като начало Руди насочи вниманието на Лизел към малък прозорец на втория етаж на една кооперация.

— Там живее Томи Мюлер. — Виждайки, че Лизел не си спомня за кого става дума, той добави: — Онзи с тиковете. Когато беше на пет години, той се загуби на пазара в най-студения ден от годината. Три часа по-късно, когато го намериха, се беше вкочанил от студ и ужасно го болеше ухото. После и двете му уши се възпалиха, направиха му три-четири операции и докторите съсипаха нервите му. Затова сега потрепва.

— И е слаб по футбол.

— Най-слабият.

След това дойде ред на ъгловия магазин на фрау Дилер на края на улица „Химел“.

* * * ВАЖНА ЗАБЕЛЕЖКА * * *

ЗА ФРАУ ДИЛЕР

Тя имаше едно златно правило.

Фрау Дилер беше чепата жена с очила с дебели стъкла и зъл поглед. Тя го беше усъвършенствала, за да обезкуражи всякаква идея за кражба от магазина й, който обслужваше със стойката на войник, леден глас и дъх, в който се долавяше уханието на „хайл Хитлер“. Самият магазин беше бял, студен и съвършено безкръвен. Малката къща, която беше притисната до него, тръпнеше малко по-силно от останалите сгради на улица „Химел“. Фрау Дилер предизвикваше това чувство и то беше единственото безплатно нещо в района на нейното владение. Тя живееше за своя магазин, а магазинът й живееше за Третия райх. Дори когато въведоха купони по-късно през същата година, се чуваше, че продавала някои трудни за намиране стоки под тезгяха и сетне дарявала парите на Нацистката партия. На стената зад стола, на който обикновено седеше, имаше фотография на фюрера в рамка. Ако влезехте в магазина й, без да кажете „хайл Хитлер“, нямаше да бъдете обслужени. Когато минаха покрай витрината на въпросния магазин. Руди насочи вниманието на Лизел към злобните очи зад бронирани стъкла, които ги следяха отвътре.

— Казвай „хайл“, винаги когато влизаш там — предупреди я той хладно.

Бяха се отдалечили вече доста от магазина, когато Лизел се обърна, за да види уголемените и приковани зад витрината очи, които продължаваха да ги наблюдават.

Зад ъгъла започваше главната улица „Мюнхен“, която беше покрита с киша.

Както често се случваше, покрай тях минаха няколко редици войници, които караха военното си обучение. Униформите им маршируваха изправени, а черните им ботуши допълнително каляха снега. Лицата им гледаха някъде напред, сурови и съсредоточени.

Когато войниците се скриха от погледите им, питомците на семейство Щайнер и Лизел минаха покрай още няколко витрини на магазини и внушителната сграда на кметството, която през близките години щеше да бъде подсечена през коленете и погребана. Някои от магазините бяха изоставени и все още окичени с жълти звезди и злостни антиеврейски надписи. Малко по-надолу църквата се беше прицелила в небето, а покривът й приличаше на живописен етюд с красиво застъпени керемиди. Общо взето, улицата приличаше на дълга сива цев — коридор от киша, хора, приведени от студа, и шляпащи стъпки.

В един момент Руди се втурна напред, повличайки Лизел със себе си.

Той почука на витрината на шивашкото ателие. Ако можеше да прочете табелата, тя щеше да види, че то принадлежеше на бащата на Руди. Магазинът не беше отворен, но вътре един мъж приготвяше някакви дрехи зад тезгяха. Той вдигна глава и им махна.

— Това е татко — съобщи й Руди и скоро те се озоваха сред тълпа от различни по размер Щайнеровци, които махаха с ръце, изпращаха въздушни целувки на баща си или просто кимваха в знак на поздрав (в случая с по-големите). Сетне всички продължиха към последната забележителност на път за училище.

* * * ПОСЛЕДНА СПИРКА * * *

Улицата на жълтите звезди

Това беше място, което никой не искаше да погледне, но почти всеки го правеше. Оформена като дълга счупена ръка, улицата беше приютила няколко къщи с разбити прозорци и нащърбени стени. Звездата на Давид беше изрисувана върху всяка една от вратите им. Тези къщи бяха почти като язви. В най-добрия случай те бяха инфектирани рани върху наранения германски терен.

— Улица „Шилер“ — каза Руди. — Пътят на жълтите звезди.

В дъното й се движеха някакви хора. Под ръмящият дъжд те изглеждаха като призраци. Това не бяха човешки същества, а фигури, които бродеха под оловносивите облаци.

— Вие двамата какво чакате? — извика Курт (най-големият от децата на Щайнерови) и Руди и Лизел бързо закрачиха към него.

 

 

В училище Руди отиваше при Лизел по време на междучасията. Той не обръщаше внимание на другите, които дюдюкаха и подсвиркваха след новата глупачка в класа. Той беше с нея в началото, щеше да бъде с нея и по-късно, когато Лизел избухна в пристъп на гняв и безсилие. Но нямаше да го направи безплатно.

* * * ЕДИНСТВЕНОТО ПО-ЛОШО НЕЩО * * *

ОТ МОМЧЕ, КОЕТО ТЕ МРАЗИ,

е момче, което те обича.

Веднъж в края на април, след като си дойдоха от училище, Руди и Лизел стояха на улица „Химел“ в очакване на обичайния футболен мач. Бяха малко подранили и другите деца още ги нямаше. Единственият човек, когото видяха, беше Фификус с устата-канавка.

— Погледни натам. — Руди посочи с ръка.

* * * ПОРТРЕТ НА ФИФИКУС * * *

Той имаше крехка фигура, побеляла коса,

черен дъждобран, кафяви панталони, разпадащи се обувки

и уста — и при това каква уста!

— Хей, Фификус!

Когато далечната фигура се обърна, Руди започна да подсвирква с уста.

Възрастният мъж се поизправи и започна да ругае с такова ожесточение, което може да бъде описано само като природен талант. Като че ли никой не знаеше истинското чу име, а дори и някой да го знаеше, никога не го използваше. Наричаха го Фификус, защото това име се полагаше на хора, които обичат да подсвиркват, което в случая с Фификус беше безспорен факт. Той непрестанно си подсвиркваше една мелодия от „Радецкия марш“ и всички деца в града охотно го имитираха, когато го срещнеха. И точно в този момент Фификус изоставяше обичайната си походка (приведена фигура, големи дългурести крачки и ръце, скрити зад гърба на дъждобрана), изправяше се и започваше да сипе обиди. Впечатлението, което правеше на спокоен и улегнал човек, бързо изчезваше и гласът му преливаше от гняв.

 

 

В този случай Лизел се присъедини към подигравките на Руди почти по импулс.

— Фификус! — отекна тя, възприемайки жестоките нотки, които детството очевидно изисква. Свиркането й беше ужасно, но нямаше време да го усъвършенства.

Той ги подгони, крещейки подир тях. Започна с думите „Geh scheissen!“, но сетне нещата бързо загрубяха. В началото ругатните му бяха насочени само към момчето, но скоро дойде ред и на Лизел.

— Ти, малка уличница! — ревеше той по неин адрес. Думите се стовариха в гърба й. — Никога не съм те виждал преди! — Представяте ли си, да нарече едно десетгодишно момиче уличница! Такъв си беше Фификус. Мнозина бяха на мнение, че той и фрау Холцапфел биха били чудесна двойка. — Върнете се тук! — бяха последните думи, които Лизел и Руди чуха, докато продължаваха да тичат.

Спряха, чак когато стигнаха до улица „Мюнхен“.

— Хайде — каза Руди, когато успяха да си поемат дъх. — Малко по-надолу е.

Той я заведе на стадиона „Хуберт“, сцената на инцидента „Джеси Оуенс“, където останаха да стоят с ръце в джобовете. Пистата се простираше пред тях. Само едно нещо можеше да се случи тук. И Руди пристъпи към действие.

— Сто метра — подхвърли той. — Обзалагам се, че не можеш да ме победиш.

Лизел нямаше да подмине това предизвикателство:

— Обзалагам се, че мога.

— И какво ще заложиш, малка Saumensch? Имаш ли пари?

— Разбира се, че не. А ти?

— Не. — Но Руди имаше идея. В този случай в него се обади любовникът: — Ако те победя, ще ми дадеш да те целуна. — Той клекна и започна да навива крачолите на панталоните си.

Лизел, меко казано, беше разтревожена.

— Защо искаш да ме целунеш? Аз съм мръсна.

— Аз също. — Руди очевидно не виждаше съществена пречка в малко мръсотия. И за двамата беше минало доста време от последната им баня.

Лизел мислеше над това, докато изучаваше мършавите крака на своя противник. Всъщност те бяха почти като нейните. Не може да ме победи, казваше си тя. Сетне кимна сериозно. Това беше просто една сделка.

— Можеш да ме целунеш, ако ме биеш. Но ако аз те бия, вече няма да пазя на вратата, когато играем мач.

Руди претегли нещата.

— Става — каза накрая той и си стиснаха ръцете.

От сивото мъгливо небе бяха започнали да падат малки капчици дъжд.

Пистата беше по-кална, отколкото изглеждаше.

И двамата състезатели бяха готови.

Руди хвърли един камък във въздуха, за да замести пистолетния изстрел. Когато той паднеше на земята, можеха да стартират.

— Почти не виждам линията на финиша — оплака се Лизел.

— А аз да не би да я виждам?

Те се втурнаха един до друг, бутайки се с лакти в опит да вземат предимство.

Пистата беше хлъзгава и покрита с локви и на около двайсетина метра от финала и двамата се строполиха на земята.

— Боже! — извика Руди. — Целият съм в лайна!

— Това не са лайна — поправи го Лизел, — а кал. — Макар да не беше съвсем сигурна, имайки предвид колко хлъзгави бяха последните пет метра до финиша. — Да кажем ли, че сме завършили наравно?

Руди погледна към нея, целият остри зъби и немирни сини очи. Половината му лице беше покрито с кал.

— Ако кажем, че сме завършили наравно, ще си получа ли целувката?

— На куково лято. — Лизел се изправи и започна да чисти калта от сакото си.

— Ще направя така, че вече да не си вратар.

— Предпочитам да си бъда вратар.

Докато вървяха по улица „Химел“, Руди я предупреди:

— Един ден, Лизел, ти ще бъдеш готова на всичко, за да ме целунеш.

Но Лизел беше на друго мнение.

Тя се закле.

Докато тя и Руди Щайнер бяха живи, тя никога нямаше да целуне този жалък мръсен Saukerl, особено пък днес. Имаше по-важни неща, за които да мисли. Тя погледна покритата си с кал униформа и заяви очевидното.

— Тя ще ме убие.

Лизел, разбира се, имаше предвид Роза Хуберман, известна също като мама, и тя наистина едва не я уби. Думата Saumensch бе споменавана особено често по време на наказанието. Лизел беше направена на кайма.