Уди Алън
Смърт (пиеса)

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Професионалистите и аматьорите се предупреждават с настоящото изложение, че „Смърт“ е напълно защитена от закона за копирайт на САЩ, Великобритания, включително Канада и всички други страни, подписали Бернската и Световната конвенция за копирайт, и че за нея се заплаща авторско право. Всички права, включително театрална изява на професионални и любителски трупи, записи, филмиране, рецитация, лекции, четене пред публика, радио или телевизионно предаване и превод на чужд език, са запазени. Разрешение за ползването им трябва да бъде осигурено писмено от агента за авторски права.

Особено ударение се поставя на въпроса за рецитацията.

Всички запитвания за издаване на разрешение за използване на текста за професионални или аматьорски цели трябва да бъдат адресирани до Samuel French, Inc., 25 West 45-th Street, New York, New York 10036.

 

Клейнман: Ъ?

Гласове: Отваряй! Хей, хайде, знаем, че си вътре. Отваряй! Да вървим, отваряй!

Клейнман: Ъ? Какво?

Гласове: Да вървим, отваряй!

Клейнман: Какво? Чакайте. (Запалва лампата) Кой е там?

Гласове: Хайде, отваряй! Да вървим!

Клейнман: Кой е там?

Гласове: Да вървим, Клейнман… побързай!

Клейнман: Хакър — това е гласът на Хакър. Ти ли си, Хакър?

Гласове: Клейнман, ще отвориш ли най-сетне?!

Клейнман: Идвам, идвам. Бях заспал… почакай. (Препъва се, движи се трудно и тромаво. Вдига поглед към часовника.) Божичко, та часът е два и половина… Идвам, само за минутка! (Отваря вратата и вътре нахлуват пет-шест души.)

Ханк: За Бога, Клейнман, глух ли си?

Клейнман: Бях заспал. Часът е два и половина. Какво се е случило?

Ал: Трябваш ни. Обличай се.

Клейнман: Какво?

Сам: Да вървим. Клейнман. Нямаме много време.

Клейнман: Какво е всичко това?

Ал: Хайде, тръгвай!

Клейнман: Къде да тръгвам? Хакър, посред нощ е.

Хакър: Тогава се събуди.

Клейнман: Какво става?

Джон: Не се прави на ударен.

Клейнман: Кой се прави на ударен? Бях заспал дълбоко. Какво си мислите, че мога да правя в два и половина през нощта… да танцувам ли?

Хакър: Имаме нужда от всички мъже, които са под ръка.

Клейнман: За какво ви са?

Виктор: Какво ти става, Клейнман? Къде си бил досега, та не знаеш какво става?

Клейнман: Не разбирам, за какво говориш?

Ал: За членовете на доброволната организация за обществения ред.

Джон: Този път обаче по план.

Хакър: При това добре разработен.

Ал: Грандиозен план!

Клейнман: Абе, иска ли някой от вас да ми каже защо сте дошли тука? Студено ми е така, по долни дрехи.

Хакър: Накратко, необходима ни е цялата помощ, която можем да получим. Хайде, обличай се.

Виктор: (заплашително). И побързай!

Клейнман: Добре, добре, ще се облека… Моля ви кажете ми все пак, какво става? (Започва да си обува неспокойно панталоните.)

Джон: Забелязали са убиеца. Две жени. Видели са го да влиза в парка.

Клейнман: Какъв убиец?

Виктор: Клейнман, време за дрънкане няма.

Клейнман: Кой дрънка? Какъв убиец? Натрапвате ми се… заспал съм дълбоко…

Хакър: Убиецът на Ричардсън… Убиецът на Джемплър.

Ал: Убиецът на Мери Куилти.

Сам: Маниакът.

Ханк: Удушвачът.

Клейнман: Какъв маниак? Какъв удушвач?

Джон: Същият, който уби сина на Ейслер и удуши Йенсен със струна за пиано.

Клейнман: Йенсен?… Едрият нощен пазач?

Хакър: Точно така. Издебнал го отзад. Промъкнал се тихо и омотал струната от пиано около врата му. Когато го открили, целият бил посинял. В единия ъгъл на устата му имало застинала слюнка.

Клейнман: (Оглежда се в стаята.). Да, но вижте, утре съм на работа…

Виктор: Да вървим, Клейнман. Трябва да му попречим да нанесе следващия си удар.

Клейнман: Да му попречим? Вие и аз?

Хакър: Полицията, изглежда, не може да се справи със случая.

Клейнман: Щом е така, трябва да пишем писма и да се оплакваме. Това ще е първото нещо, с което ще се заема утре сутринта.

Хакър: Те правят всичко, което е според силите им, Клейнман. Объркани са.

Сам: Всички са объркани.

Ал: Само не ни казвай, че не си чувал за всичко това.

Джон: Трудно е да се повярва.

Клейнман: Истината е, че… че сега е разгарът на сезона… Заети сме. (Те не вярват на наивността му.) Не остава дори време за едночасовата обедна почивка… а аз обичам да си похапвам… Хакър ще ви каже, че обичам да си похапвам.

Хакър: Тази ужасна работа продължава вече доста време. Не слушаш ли новините?

Клейнман: Нямам възможност.

Хакър: Всички са изплашени. Хората не смеят да излизат вечер по улиците.

Джон: Улиците са нищо. Сестрите Сеймън бяха убити в собствения им дом, защото не си били заключили вратата. Прерязали им гърлото от ухо до ухо.

Клейнман: Струва ми се, ти каза, че убиецът е удушвач.

Джон: Не бъди наивен, Клейнман.

Клейнман: След всичко, което каза, ще трябва да сменя бравата на тази врата.

Хакър: Ужасно е. Никой не знае кога ще нанесе следващия си удар.

Клейнман: Кога е започнало всичко това? Не зная защо никой нищо не ми е казал.

Хакър: Първо един труп, после втори, след това още трупове. Целият град е в паника. Всички освен теб.

Клейнман: Успокой се, защото се паникьосвам.

Хакър: Трудно е, когато става дума за луд човек, тъй като той няма никакви подбуди. Няма откъде да се започне разследването.

Клейнман: Никой ли не е бил ограбен, изнасилен, или… или поне погъделичкан?

Виктор: Само удушени.

Клейнман: Дори Йенсен… Той е толкова силен.

Сам: Беше силен. Сега езикът му стърчи от устата, а самият той е посинял целият.

Клейнман: Посинял… За човек на четирийсет години този цвят е лош… И няма ли някакви следи? Косми… отпечатъци от пръсти?

Хакър: Има. Намерили са косми.

Клейнман: Тогава какво чакат? Днес е достатъчен само един-единствен косъм. Поставят го под микроскоп. Едно, две, три — и узнават цялата история. Какъв цвят са?

Хакър: Твоят цвят.

Клейнман: Моят… не ме гледай така… От косата ми напоследък не е падал и косъм. Аз… Слушай, да не полудяваме… Важното е да разсъждаваме логично и занапред.

Хакър: Ъхъ!

Клейнман: Понякога самите жертви подсказват следата… всички са или медицински сестри, или плешиви… или пък плешиви медицински сестри…

Джон: Кажи тогава каква е приликата?

Сам: Точно така. Между момчето на Ейслер, Мери Куилти, Йенсен и Джампел…

Клейнман: Ако знаех повече за случая…

Ал: Ако знаел повече за случая. Няма никаква прилика. С изключение на това, че всички бяха живи, а сега са мъртви. Това е приликата помежду им.

Хакър: Прав е. Никой не е в безопасност, Клейнман. Ако си мислиш за това.

Ал: Сигурно иска да си вдъхне отново кураж.

Джон: Да.

Сам: Няма никакъв шаблон, Клейнман.

Виктор: Не са само медицински сестри.

Ал: Никой не е в безопасност.

Клейнман: Не се опитвам да си вдъхна кураж. Просто зададох най-обикновен въпрос.

Сам: Добре де, престани да задаваш толкова много проклети въпроси. Имаме работа.

Виктор: Обезпокоени сме. Всеки един от нас може да се окаже следващата жертва.

Клейнман: Слушайте, мен не ме бива за такива работи. Какво разбирам аз от преследване на хора? Само ще ви се пречкам в краката. Хайде да направя парично дарение — това ще бъде моят принос. Нека да подаря няколко долара…

Сам: (открива косъм край бюрото). Какво е това?

Клейнман: Кое?

Сам: Това. В твоя гребен. Това е косъм.

Клейнман: Понеже си реша с него косата.

Сам: Цветът е идентичен с открития от полицията.

Клейнман: Да не си полудял? Този косъм е черен. Та наоколо има милиони черни косми. Защо го слагаш в плик? Ха… та това е съвсем обикновено нещо? Ето… (Сочи към Джон.) той… той също е с черна коса.

Джон: (сграбчва Клейнман). В какво ме обвиняваш, Клейнман?!

Клейнман: Кой кого обвинява!? Той постави моя косъм в плика. Върни ми обратно косъма! (Посяга към плика, но Джон го отблъсква.)

Джон: Остави го!

Сам: Изпълнявам дълга си.

Виктор: Прав е. Полицията се обърна с молба към гражданите да й окажат помощ.

Хакър: Да. Сега имаме план.

Клейнман: Какъв план?

Ал: Може ли да разчитаме на тебе?

Виктор: О, можем да разчитаме на Клейнман. И той е включен в плана.

Клейнман: Включен ли съм? Какъв е този план?

Джон: Ще ти кажем, не се безпокой.

Клейнман: Защо прибра косъма ми в онзи плик?

Сам: Хайде, обличай се, чакаме те долу. И побързай. Няма време.

Клейнман: Добре де, няма ли да ми кажете поне нещичко за този план?

Хакър: За Бога, Клейнман, побързай. Въпросът е на живот и смърт. Облечи си по-топли дрехи. Студено е.

Клейнман: Добре, добре… само ми кажете плана. Ако знам за какво се отнася, ще мога да си мисля за него.

 

Клейнман: Къде, по дяволите, ми е обувалката?… Всичко е толкова смешно… да събудят човека посред нощ и то с такава ужасна новина. За какво плащаме на полицията? В един миг се свивам и заспивам в удобното си и топло легло, а в следващия ме въвличат в някакъв план, един маниакален убиец идва зад тебе и…

Анна: (стара заядлива жена — влиза незабелязано със свещ и го стресва). Клейнман?

Клейнман: (обръща се стреснат). Кой е!?

Анна: Какво?

Клейнман: За Бога, не се промъквай зад гърба ми!

Анна: Чух гласове.

Клейнман: Тук имаше няколко души. Изведнъж се оказа, че съм в някакъв доброволен комитет за обществения ред.

Анна: По това време?

Клейнман: Очевидно някакъв убиец се разхожда на свобода… работата не можела да чака до сутринта. Бил нощна птица!

Анна: О, лудият!

Клейнман: Защо не си ми казала, щом знаеш?

Анна: Защото всеки път, когато се опитвах да ти кажа, ти не искаше да ме слушаш.

Клейнман: Кой не е искал да те слуша?

Анна: Винаги си зает с работа… и с твоите хобита.

Клейнман: А нима не знаеш, че е разгарът на сезона?

Анна: Казах ти, че има едно неразкрито убийство, че са станали две неразкрити убийства, шест неразкрити убийства… а ти все казваше: „По-късно, по-късно“.

Клейнман: Защото все избираше неподходящо време, за да ми го кажеш.

Анна: Така ли?

Клейнман: Моят рожден ден. Прекарваме си чудесно, развързваме пакетите с подаръците, а ти се промъкваш с тази твоя мрачна физиономия и ми казваш: „Чете ли вестник? Прерязали гърлото на едно момиче“. Не можеше ли да избереш по-удобно време? Човек е изпаднал малко в добро настроение… и ето че се разнася гласът на съдбата.

Анна: Щом не е за нещо хубаво, всяко време е неудобно.

Клейнман: Къде ми е връзката?

Анна: Защо ти е притрябвала връзка? Отиваш да преследваш един луд.

Клейнман: Имаш ли нещо против?

Анна: Какво е това, официално преследване ли?

Клейнман: Откъде да зная кого мога да срещна? Ами ако долу е и моят шеф?

Анна: Сигурна съм, че и той се е облякъл на бърза ръка.

Клейнман: Виж само какви хора карат да преследват убиеца. Та аз съм търговец!

Анна: Внимавай да не се промъкне зад гърба ти.

Клейнман: Благодаря, Анна, ще му съобщя, че си наредила да стои винаги пред мен.

Анна: Не ставай толкова лош. Трябва да го хванете.

Клейнман: Полицията да си го хваща. Страх ме е да слизам долу. Студено и тъмно е.

Анна: Бъди мъж поне веднъж в живота си.

Клейнман: Лесно ти е да го кажеш, защото ти пак ще си легнеш.

Анна: Ами ако тръгне към къщата и влезе през някой прозорец?

Клейнман: Ще си имаш неприятности.

Анна: Ако ме нападне, ще му духна пипер.

Клейнман: Какво ще му духнеш?

Анна: До леглото си имам малко пипер — доближи ли, ще му духна пипер в очите.

Клейнман: Добре си го намислила, Анна, но повярвай ми, ако убиецът се вмъкне тука, ти и твоят пипер ще се разхвърчите към тавана.

Анна: Всичко е заключено под два ключа.

Клейнман: Хм, може би няма да е лошо и аз да взема малко пипер.

Анна: Ето, вземи това. (Подава му муска.)

Клейнман: Какво е това?

Анна: Муска против нещастия. Купих я от един сакат просяк.

Клейнман: (гледа безразличен муската). Добре, добре. Но ми дай и малко пипер.

Анна: Е, не се безпокой. Няма да си сам.

Клейнман: Вярно. Разработили са много хитър план.

Анна: Какъв?

Клейнман: Още не зная.

Анна: Откъде тогава си сигурен, че е хитър?

Клейнман: Защото това са най-големите умове на града. Повярвай ми, те знаят какво вършат.

Анна: Надявам се, заради тебе.

Клейнман: Добре, заключи вратата и не пускай никого… дори и мене, докато не ти извикам: „Отваряй вратата!“ Тогава отваряй бързо.

Анна: На добър час, Клейнман.

Клейнман: (наднича през прозореца в тъмната нощ). Погледни… Колко тъмно е…

Анна: Не виждам никого.

Клейнман: И аз. Очаквах да видя тълпи от хора с факли или нещо подобно…

Анна: Нищо, щом като имат план.

 

Клейнман: Анна…

Анна: Да?

Клейнман: (с вперени в тъмнината очи). Мислиш ли понякога как ще умреш?

Анна: Защо да мисля как ще умра? А ти мислиш ли?

Клейнман: Обикновено не, но като си помисля, не си представям, че ще ме удушат или ще ми прережат гърлото.

Анна: И аз се надявам, че това няма да стане.

Клейнман: Мисля, че ще умра по-красиво.

Анна: Повярвай ми, има хиляди по-красиви начини.

Клейнман: Какви например?

Анна: Как какви? Питаш ме за някой хубав начин за умиране ли?

Клейнман: Да.

Анна: Чакай да си помисля.

Клейнман: Помисли си.

Анна: Отрова.

Клейнман: Отрова? Ужасно е.

Анна: Защо?

Клейнман: Шегуваш ли се? Получават се спазми.

Анна: Не винаги.

Клейнман: Чуваш ли се какво говориш?

Анна: Цианкалий.

Клейнман: О… каква специалистка. Не съм толкова глупав. Знаеш ли какво става, когато изядеш дори една-единствена развалена стрида?

Анна: Това не е отрова. Това е отравяне с храна.

Клейнман: Не ми се гълтат такива работи.

Анна: Тогава как искаш да умреш?

Клейнман: От старост. След много години. Когато съм извървял дълъг жизнен път. В удобно легло, заобиколен от роднини… на деветдесет години.

Анна: Това е само мечта. Ясно е като бял ден, че някой убиец може да ти счупи врата… да ти пререже гърлото… и то не когато станеш на деветдесет, а точно сега.

Клейнман: Много е утешително човек да разговаря с теб по тези въпроси, Анна.

Анна: Безпокоя се за теб. Я виж навън какво е. Един убиец върлува на свобода и в такава тъмна нощ може да се скрие на хиляди места — из тъмни улици, входове, под железопътни мостове… Въобще не можеш да го забележиш в тъмнината — болен мозък, спотайващ се в нощта със струна от пиано…

Клейнман: Постигна целта си — лягам си!

 

Глас: Клейнман, тръгваме!

Клейнман: Идвам, идвам. (Целува Анна.) Довиждане.

Анна: Внимавай къде ходиш.

 

Клейнман: Не разбирам защо така изведнъж ми възлагате тази работа.

Ал: Всички участваме в нея.

Клейнман: Като се знам как не ми върви, сигурно аз ще го открия. О, забравих си пипера.

Ал: Какво?

Клейнман: Ей, къде са другите?

Ал: Тръгнаха. Изпълнението на плана изисква спазване на разписанието.

Клейнман: И какъв е този велик план?

Ал: Сам ще разбереш.

Клейнман: И кога ще ми обясните? След като заловим убиеца ли?

Ал: Недей да си толкова нетърпелив.

Клейнман: Слушай, късно е, а отгоре на това ми е и студено. Да не говорим, че съм и изнервен.

Ал: Хакър и останалите трябваше да тръгнат, но той поръча да ти съобщя, че ще те известят при първа възможност, за да се включиш и ти.

Клейнман: Хакър ли каза това?

Ал: Да.

Клейнман: И какво ще правя сега, след като напуснах стаята и топлото си легло?

Ал: Ще чакаш.

Клейнман: Какво да чакам?

Ал: Съобщение.

Клейнман: Какво съобщение?

Ал: Съобщение как да се включиш.

Клейнман: Връщам се вкъщи.

Ал: Не! Да не си посмял. Една погрешна стъпка в този момент може да изложи на опасност живота на всички нас. Да не смяташ, че искам да се превърна в труп?

Клейнман: Кажи ми тогава плана.

Ал: Не мога да ти го кажа.

Клейнман: Защо?

Ал: Защото не го зная.

Клейнман: Слушай, нощта е студена…

Ал: Всеки от нас знае само една малка част от цялостния план за всеки отделен момент… собствената си задача… Никому не е разрешено да разкрива функциите си на когото и да било. Това е предпазна мярка, да не би лудият да узнае плана. Ако всеки доведе до успешен край своята част, тогава целият план ще бъде ефикасно изпълнен. Междувременно планът не бива да се разкрива по невнимание, дори по принуда или заплаха. Всеки трябва да се справи с една малка част от него, която ще бъде безсмислена за лудия, в случай че я узнае. Умно, нали?

Клейнман: Блестящо. Понеже не разбирам какво става, се прибирам у дома.

Ал: Нищо повече не мога да ти кажа. Ами ако ти си убил всичките тези хора?

Клейнман: Аз ли?

Ал: Всеки от нас може да е убиецът.

Клейнман: Да, но не и аз. В разгара на сезона не насичам хора.

Ал: Извинявай, Клейнман.

Клейнман: И какво да правя? Каква е моята задача?

Ал: На твое място бих се старал да помагам колкото се може повече, докато се изясни задачата ми.

Клейнман: Как да помагам?

Ал: Трудно ми е да ти кажа точно как.

Клейнман: Не можеш ли поне да ми подскажеш? Започвам да се чувствам като глупак.

Ал: Може би всичко ти изглежда объркано, но не е така.

Клейнман: Така бързо ме измъкнахте навън, а сега, когато излязох и съм готов, всички си отидоха.

Ал: Трябва да тръгвам.

Клейнман: И какво беше толкова спешно?… Да тръгваш ли? Какво искаш да кажеш?

Ал: Моята работа свършва дотук. Трябва да отида другаде.

Клейнман: Това означава, че оставам сам на улицата.

Ал: По всяка вероятност.

Клейнман: Какво значи по всяка вероятност? Ако сега сме двама и ти си отидеш, аз оставам сам. Сметката е проста.

Ал: Бъди внимателен.

Клейнман: О, не, няма да остана сам! Сигурно се шегуваш! Онзи лудият се разхожда на свобода! Не се разбирам с луди, тъй като съм разумен човек!

Ал: По план не се разрешава да бъдем заедно.

Клейнман: Слушай, дай да не превръщаме всичко в романс. Не държа да бъда непременно с теб. Дори на твое място предпочитам дванайсет здравеняци.

Ал: Трябва да тръгвам.

Клейнман: Сериозно ти говоря! Няма да остана сам!

Ал: Бъди просто внимателен.

Клейнман: Слушай, ръката ми вече трепери… преди още да си тръгнал. Тръгнеш ли си, ще се разтреперя от глава до пети.

Ал: Клейнман, от теб зависи животът на много други хора. Оправдай надеждите ни!

Клейнман: Не разчитайте на мен. Изпитвам ужасен страх от смъртта! Готов съм кажи-речи на всичко друго, освен да умра!

Ал: Всичко хубаво.

Клейнман: Какво стана с лудия? Нещо ново? Видял ли си го отново?

Ал: Полицията е забелязала, че някаква огромна и страшна фигура се спотайва някъде около фабриката за лед. Но нищо не се знае със сигурност.

 

Клейнман: Стига ми толкова! Ще се държа по-настрана от фабриката за лед! (Стои сам — ефекти на духащ вятър.) О, каква ужасна нощ. Не разбирам защо да не чакам в стаята, докато ми дадат специалната задача. Какъв е този шум? Вятърът… и вятърът не ми харесва. Може да духне някои рекламен плакат отгоре ми. Трябва да запазя самообладание… Хората разчитат на мен… Ще си държа очите отворени на четири и ако видя нещо подозрително ще го съобщя на останалите… Само че такива няма… При пръв удобен случай ще се сприятеля с повече хора. Може би ако мръдна една-две пресечки по-нататък ще срещна някого от останалите… Докъде ли са стигнали? Освен ако не са го направили нарочно. Може това и да е част от плана. А възможно е Хакър да ме наблюдава — ако се случи нещо опасно, всички ще ми се притекат на помощ… (Смее се нервно.) Сигурен съм, че не са ме оставили просто да се шляя сам из улиците. Трябва да им е ясно, че не мога да изляза насреща на един побъркан убиец. Лудият има сила за десет души, а моята не стига и за половин човек… Освен ако не ме използват за примамка… Възможно ли е? Да ме оставят така, като агне пред заколение?… Убиецът се нахвърля отгоре ми, а те се втурват бързо и го сграбчват… но ако се втурнат бавно… Вратът винаги е бил слабото ми място. (На фона пробягва тъмна фигура.) Какво беше това? Дали да не се върна… Отдалечих се доста от мястото, от което тръгнах… Как ще ме намерят, за да ми възложат задачата? На всичко отгоре тази част на града ми е напълно непозната… какво да правя? Да, да… Не е ли по-добре да се върна, преди да съм се изгубил напълно… (Чува бавни и заплашителни стъпки, които приближават към него.) Оох… Това са стъпки… лудият сигурно има крака… О, Боже, смили се над мен.

Докторът: Клейнман, ти ли си?

Клейнман: Какво? Кой е?

Докторът: Докторът.

Клейнман: Ама че ме уплаши! Кажи ми, имаш ли новини от Хакър и останалите?

Докторът: Относно твоето участие ли?

Клейнман: Да. Губя си времето и се мотая наоколо като муха без глава. Всъщност искам да кажа, че си отварям очите на четири, но ако знаех какво трябва да правя…

Докторът: Хакър наистина спомена нещо за тебе.

Клейнман: Какво?

Докторът: Не си спомням.

Клейнман: Отлично. Забравили са ме.

Докторът: Мисля, че го чух да казва нещо. Но не съм сигурен.

Клейнман: Слушай, защо не патрулираме заедно? В случай че има неприятности.

Докторът: Мога само да повървя малко с тебе. После си имам друга работа.

Клейнман: Смешно е да се види един лекар така посред нощ… Зная как мразите да ви викат нощем по домовете. Ха-ха-ха. (Не последва никакъв смях.) Нощта е много студена… (Тишина.) Предполагам, че изпълняваш важна задача от този план? Аз пък още не знам моята.

Докторът: Аз проявявам чисто научен интерес.

Клейнман: Сигурен съм.

Докторът: Сега ми се удава случай да науча нещо за природата на неговото умопомрачение. Защо е станал такъв? Какво подстрекава човек към подобно антиобществено поведение? Притежава ли и други необикновени качества? Понякога същите импулси, които подтикват лудия към убийство, могат да го вдъхновят и за големи творчески дела. Това явление е много сложно. Иска ми се също така да разбера дали е луд по рождение, или лудостта му е причинена от някое заболяване или нещастен случай, който е увредил мозъка му, или пък това е в резултат на стрес, получен при наслагването на неблагоприятни обстоятелства. Има милиони факти за проучване. Например: Защо е избрал убийството за изява на импулсите си? Дали върши всичко това по собствена воля, или си въобразява, че чува гласове? Знаеш ли, едно време са смятали, че лудият получава вдъхновение от Бога. Всичко това заслужава да се изследва и да се опише.

Клейнман: Разбира се, но преди това трябва да го заловим.

Докторът: Да, Клейнман, ако ме оставят да правя каквото си искам, бих проучил най-добросъвестно това създание бих го анатомизирал до последната хромозома. Искам да разгледам под микроскоп всяка негова клетка, да видя от какво е съставен. Да анализирам жизнените му сокове. Да разложа кръвта му, да изследвам щателно мозъка му, докато не установя стопроцентово какво представлява във всяко едно отношение.

Клейнман: Възможно ли е въобще да се опознае човекът? Искам да кажа, да разберете какво представлява… не всичко за него, а да го опознаете… действително да го опознаете… откъде го познавате… говоря за опознаването на една личност… нали разбирате какво имам предвид под познаване? Да го познавате. Наистина да го познавате. Да го знаете. Знаете. Да го знаете.

Докторът: Клейнман, ти си идиот.

Клейнман: Схващаш ли какво искам да кажа?

Докторът: Ти си гледай твоята работа, аз ще си гледам моята.

Клейнман: Аз обаче не зная каква е моята.

Докторът: Тогава не критикувай.

Клейнман: Кой критикува? (Чува се писък. Двамата се сепват.) Какво беше това?

Докторът: Чуваш ли някакви стъпки зад нас?

Клейнман: От осемгодишна възраст чувам стъпки зад гърба си. (Отново се раздава писък.)

Докторът: Някой идва.

Клейнман: Може би не е харесал този разговор за дисекцията му.

Докторът: Я по-добре се махай от тук, Клейнман.

Клейнман: С удоволствие.

Докторът: Бързо! Насам!

 

Клейнман: Тази уличка е глуха.

Докторът: Знам какво върша.

Клейнман: Да, да ни хванат натясно и да ни очистят.

Докторът: С мен ли искаш да спориш? Аз съм лекар.

Клейнман: Познавам тази уличка — глуха е. От нея не можеш да се измъкнеш.

Докторът: Довиждане, Клейнман. Прави каквото знаеш! (Хуква към края на глухата улица.)

Клейнман: (вика след него). Чакай… извинявай! (Някой приближава.) Трябва да запазя спокойствие! Да бягам или да се скрия? Ще избягам да се скрия! (Побягва и се блъска в една млада жена.) Ох!

Джина: Ох!

Клейнман: Коя сте вие?

Джина: А вие кой сте?

Клейнман: Клейнман. Чухте ли някакви писъци?

Джина: Да, и се изплаших. Не разбрах откъде идват.

Клейнман: Това няма значение. Важното е, че бяха писъци, а писъците са лошо нещо.

Джина: Страх ме е!

Клейнман: Да се махаме от тук!

Джина: Не мога да се отдалечавам много. Имам работа.

Клейнман: И вие ли имате задача от плана?

Джина: А вие нямате ли?

Клейнман: Все още не. Така и не разбрах какво трябва да правя. Случайно да сте чули нещо за мен?

Джина: Вие ли сте Клейнман?

Клейнман: Точно така.

Джина: Чух нещо за някой си Клейнман, но не си спомням точно какво.

Клейнман: Знаете ли къде е Хакър?

Джина: Убиха го.

Клейнман: Какво!?

Джина: Мисля, че за него стана дума.

Клейнман: Хакър е мъртъв?

Джина: Не съм много сигурна дали беше Хакър или някое друго име.

Клейнман: Никой в нищо не е сигурен. Никой нищо не знае. И това ми било план! Гинем като мухи!

Джина: Май не беше Хакър.

Клейнман: Да се махаме от тук. Отклоних се от мястото, където трябваше да бъда, и вероятно ме търсят. С този късмет аз ще изляза виновен, ако планът се провали.

Джина: Не мога да си спомня кой е мъртъв, Хакър или Максуел.

Клейнман: Да ви кажа право, стана невъзможно да запомни човек всички убити. И какво може да направи една млада жена като вас? Това е мъжка работа.

Джина: Навикнала съм да ходя нощем из улиците.

Клейнман: О!

Джина: Да, проститутка съм.

Клейнман: Наистина? Брей, никога не съм срещал… Мислех си, че трябва да е по-висока.

Джина: Да не те накарах да се почувстваш неудобно, а?

Клейнман: Да ви кажа право, аз съм голям провинциалист.

Джина: Така ли?

Клейнман: Ами да… никога не съм бил буден по това време. Никога по това време на нощта. Освен ако не съм болен или нещо друго… Трябва да ми е страшно зле, за да не спя като пеленаче.

Джина: Е, поне нощта е ясна.

Клейнман: Да.

Джина: Виждат се и много звезди.

Клейнман: Всъщност съм много неспокоен. Предпочитам да съм си у дома в леглото. Нощем е някак си зловещо. Всички магазини са затворени. Никакво движение. Можеш да си прекосяваш неправилно улиците… Никой не те спира…

Джина: Та това никак не е лошо, нали?

Клейнман: Да… много особено чувство. Липсва всякаква цивилизация… Мога да си сваля панталоните, да тичам гол по главната улица.

Джина: Аха.

Клейнман: Няма да го направя, разбира се. Но бих могъл.

Джина: Нощем градът за мен е студен, мрачен и празен. Сигурно така е и в Космоса.

Клейнман: Никога не ме е било грижа за Космоса.

Джина: Но ти всъщност си в Космоса. Намираме се върху едно огромно кълбо, което се носи из Космоса… Не се знае дори кое е горе и кое е долу.

Клейнман: И смятате, че така е добре? Аз съм от онези, които обичат да знаят къде е горе, къде е долу и къде е банята.

Джина: Мислиш ли, че на някоя от тези милиони звезди има живот?

Клейнман: Не зная. Макар и да чух, че на Марс може да има живот, но човекът, който ми го каза, е търговец на трикотаж.

Джина: И като си помислиш, че няма край…

Клейнман: Как така няма край? Рано или късно трябва да спре. Не е ли така? Искам да кажа, че рано или късно трябва да приключи… да опре в някоя стена или в нещо друго… мислете логично!

Джина: Искаш да кажеш, че светът има край?

Клейнман: Нищо не искам да кажа. Не искам да се забърквам в нищо. Искам само да зная какво трябва да върша.

Джина: (сочи с ръка). Ето, виждаш ли онова съзвездие… Близнаците… също и Орион…

Клейнман: Къде виждате близнаци? Никак не си приличат.

Джина: Погледни онази там малка звезда… съвсем самичка. Едва се забелязва.

Клейнман: Знаете ли колко е далеч? Трудно ми е дори да ви го обясня.

Джина: Ние виждаме светлината, излъчена от тази звезда преди милиони години. Тя стига до нас едва сега.

Клейнман: Разбирам какво искате да кажете.

Джина: Знаеш ли, че светлината се движи със скорост от 300 000 километра в секунда?

Клейнман: Ако питате мене, това е излишно бързо. Аз обичам да се наслаждавам на нещата. Човек вече не разполага със свободно време.

Джина: Нищо чудно тази звезда да е изчезнала преди милиони години и на светлината, пътуваща с 300 000 километра в секунда, да са й били необходими милиони години, за да стигне до нас.

Клейнман: Искате да кажете, че онази звезда може вече да не е там?

Джина: Точно така.

Клейнман: Въпреки че я виждам със собствените си очи?

Джина: Точно така.

Клейнман: Това ме плаши, защото, като виждам нещо с очите си, обичам да си мисля, че то съществува. Ами че ако това е вярно, тогава всички звезди може да са такива… угаснали… но ние ще разберем това последни.

Джина: Клейнман, кой знае какво всъщност е действително?

Клейнман: Действително е онова, което можеш да докоснеш с ръце.

Джина: О! (Той я целува и тя му отвръща страстно.) Шест долара, моля.

Клейнман: За какво?

Джина: Нали получи малко удоволствие?

Клейнман: Да, малко…

Джина: Ами аз си гледам работата.

Клейнман: Така е, но шест долара за една целувчица! За шест долара мога да си купя цяло шалче.

Джина: Добре, дай тогава пет долара.

Клейнман: Не си ли се целувала някога ей така. За нищо?

Джина: Клейнман, това е бизнес. За удоволствие се целувам с жени.

Клейнман: С жени ли? Какво съвпадение… и аз се целувам с жени.

Джина: Трябва да тръгвам.

Клейнман: Не исках да те обидя.

Джина: Не си ме обидил. Трябва да вървя.

Клейнман: Внимавай да не ти се случи нещо!

Джина: Трябва да си изпълнявам задачата. Всичко хубаво. Надявам се да разбереш каква е твоята.

Клейнман: (вика след нея). Не исках да се държа като животно… всъщност аз съм един от най-добрите хора, които познавам! (Стъпките й заглъхват и той остава сам.) Е, дотегна ми от цялата тази работа. Отивам си вкъщи и туйто. Само че утре ще дойдат да ме питат къде съм бил. Ще кажат, че планът се е провалил, и то по вина на Клейнман. Как така по моя вина? Всъщност какво значение има всичко това? Все ще намерят да кажат нещо. Ще им трябва изкупителна жертва. Сигурно това е моята задача. Когато нещо не върви, все аз съм виновен. Аз… (Чува се пъшкане.) Какво? Кой е там?

Докторът: (изпълзява на сцената смъртно ранен). Клейнман…

Клейнман: Докторе!

Докторът: Умирам…

Клейнман: Ще извикам лекар…

Докторът: Нали аз съм лекар.

Клейнман: Да, но си умиращ лекар.

Докторът: Вече е твърде късно… спипа ме… ох… Нямаше къде да избягам.

Клейнман: Помощ! Помощ! Има ли някой? Бързо!

Докторът: Не викай, Клейнман… Да не искаш убиецът да те открие и теб!

Клейнман: Слушай, вече не ме е грижа! Помощ! (След това се сеща, че убиецът действително може да го открие, и снишава глас.) ПОМОЩ… Кой е убиецът? Успя ли добре да го видиш?

Докторът: Не, внезапно заби ножа в гърба ми.

Клейнман: Жалко, че не те е ударил отпред. Тогава може би щеше да го видиш.

Докторът: Умирам, Клейнман…

Клейнман: Да не би да ти е нещо лошо?

Докторът: Що за глупости говориш?

Клейнман: Какво друго да правя? Опитвам се да общувам с теб…

 

Мъжът: Какво става? Кой викаше за помощ?

Клейнман: Докторът умира… Извикайте помощ… Чакайте! Чули ли сте нещо за мен?

Мъжът: Кой сте вие?

Клейнман: Клейнман.

Мъжът: Клейнман… Клейнман… Да, чувах нещо… Търсят ви… За нещо важно…

Клейнман: За какво?

Мъжът: Нещо във връзка със задачата ви.

Клейнман: Най-сетне.

Мъжът: Ще им кажа, че съм ви видял. (Избягва.)

Докторът: Клейнман, вярваш ли в превъплъщението?

Клейнман: Какво превъплъщение?

Докторът: Ами превъплъщението… че човек се преражда след смъртта си в нещо друго.

Клейнман: В какво друго?

Докторът: Ами… Хм… в друго живо същество.

Клейнман: Какво искаш да кажеш? В някакво животно ли?

Докторът: Да.

Клейнман: Искаш да кажеш, че може да се превърнеш, да кажем, в жаба?

Докторът: Забрави, все едно че нищо не съм ти казал.

Клейнман: Абе то всичко е възможно, но ми е трудно да си представя, че някой президент на голяма корпорация може един ден да се превърне в катерица.

Докторът: Причернява ми.

Клейнман: Слушай, защо не ми кажеш какво е твоето участие в този план? Щом излизаш от строя, защо аз да не се заема вместо теб? Нали все още не знаем каква е моята задача.

Докторът: Моята няма да ти свърши никаква работа. Само аз мога да я изпълня.

Клейнман: За Бога, не мога да преценя дали сме прекалено добре или пък недостатъчно организирани.

Докторът: Не ни изменяй, Клейнман. Имаме нужда от теб. (Умира.)

Клейнман: Докторе? Докторе? О, Боже Господи… Какво да правя? По дяволите! Отивам си у дома. Нека си тичат цяла нощ като шантави. Разгарът на сезона. И без това нищо не ми казват. Просто не искам аз да изляза виновен за всичко. А защо всъщност трябва да съм виновен? Излязох, като ме повикаха. А се оказа, че няма какво да правя.

 

Мъжът: Тук някой да умира?

Клейнман: Аз умирам.

Полицаят: Вие ли? А онзи там?

Клейнман: Той вече умря.

Полицаят: Вие приятел ли сте му?

Клейнман: Той ми е вадил сливиците.

 

Мъжът: Веднъж бях мъртъв.

Клейнман: Моля?

Мъжът: Мъртъв. Бях мъртъв. По време на войната. Раниха ме. Поставиха ме върху операционната маса. Хирурзите се бориха с пот на челото за живота ми. Изведнъж ме изгубиха… пулсът спря. Всичко свърши. Разказваха ми после, че един от лекарите запазил присъствие на духа и започнал да масажира сърцето ми. То започнало отново да тупти и аз оживях, но за един кратък миг официално бях мъртъв… И според науката също… напълно мъртъв. Но това стана преди много години. Ето защо съчувствам на всеки умрял, когото срещам.

Клейнман: И как беше?

Мъжът: Кое?

Клейнман: Ами докато сте били мъртъв. Мярна ли ви се нещо пред очите?

Мъжът: Не. Просто… нямаше нищо.

Клейнман: Не си ли спомняте нещо от задгробния живот?

Мъжът: Не.

Клейнман: Не стана ли дума за мен?

Мъжът: Нямаше нищо. Абсолютно нищо, Клейнман. Нищо.

Клейнман: Не искам да си отивам. Поне не сега. Не искам и с мен да стане като с него. Хванат в капан в някаква глуха улица… ударен отзад… останалите удушени… дори Хакър… от този злодей.

Мъжът: Хакър не е убит от лудия.

Клейнман: Не е ли?

Мъжът: Хакър бе убит от заговорници.

Клейнман: Заговорници?

Мъжът: От другата фракция.

Клейнман: Каква друга фракция?

Мъжът: Нали знаете за другата фракция?

Клейнман: Нищо не зная! Аз съм просто изгубен в нощта.

Мъжът: Някои хора. Шепърд и Уилис. Те от самото начало бяха против начина, по който Хакър подходи към проблема.

Клейнман: Какъв проблем?

Мъжът: Ами Хакър всъщност не постигна никакви резултати.

Клейнман: Нито пък полицията.

Полицаят: (изправя се). Ще постигнем, ще постигнем, стига тези проклети цивилни да не си пъхат носа в работата ни.

Клейнман: Мислех, че имате нужда от помощ.

Полицаят: Помощ да, но не бъркотии и паника. Не се безпокойте обаче. Имаме вече следи и електронните машини обработват данните. Нашите компютри са най-добрите електронни мозъци. Никога не грешат. Ще видиш колко ще издържи убиецът срещу тях. (Коленичи.)

Клейнман: Та кой уби Хакър?

Полицаят: Срещу Хакър има цяла фракция.

Клейнман: Кой? Шепърд и Уилис?

Полицаят: Много хора дезертираха по тяхна вина. Повярвайте ми. Дори чух, че някаква група се е отцепила и от новата група.

Клейнман: Друга фракция ли?

Полицаят: С блестящи идеи, как да се залови този злодей. Всъщност точно това ни трябва. Нови идеи. Ако един план не дава резултати, тогава изниква нов. Това е естествено. Или вие сте против новите идеи?

Клейнман: Аз ли? Не, не съм… но те убиха Хакър…

Мъжът: Защото не искаше да слуша никого. Поради твърдоглавата му упоритост, че неговият глупав план е най-добрият. Независимо от това, че не ставаше нищо.

Клейнман: Значи сега имаме няколко плана?

Мъжът: Точно така. Надявам се, че не си прехласнат по плана на Хакър. Макар и много хора все пак да са.

Клейнман: Дори не знам какъв е планът на Хакър.

Мъжът: Много добре. Тогава може би ще ни бъдеш от полза.

Клейнман: Кои сте вие?

Мъжът: Я не се прави на ударен.

Клейнман: Кой се прави?

Мъжът: Хайде, хайде.

Клейнман: Не разбирам какво става тука.

Мъжът: (вади нож и заплашва с него.) Става въпрос за живота на хората, влечуго такова! Направи си избора!

Клейнман: А… господин полицай…

Полицаят: Сега молиш за помощ, а миналата седмица бяхме глупаци, защото не сме можели да хванем убиеца.

Клейнман: Аз не съм критикувал никога.

Мъжът: Избирай, червей такъв.

Полицаят: Никой не го интересува, че работим денонощно. Затрупани сме от признания на разни смахнати. Един луд след друг твърдят, че всеки от тях е убиецът, и молят за наказание.

Мъжът: Защо ли не ти прережа гърлото, като те слушам как го усукваш?

Клейнман: Готов съм да запретна ръкави. Само ми кажете какво да правя.

Мъжът: Има обаче последователи. Или предпочиташ да се присъединиш към някоя отцепническа група. А?

Клейнман: Сега някой да ми обясни на какво държи всяка една група. Разбирате ли какво имам предвид? Така и не узнах плана на Хакър… Не съм запознат и с вашия план. Не съм и чувал за отцепнически групи.

Мъжът: Какъв невежа, а, Джек?

Полицаят: Да. Много знае, но до момента, в който трябва да се действа. Отвращаваш ме.

 

Ханк: Ето те и тебе, Клейнман. Къде беше, по дяволите?

Клейнман: Аз ли? Вие къде бяхте?

Сам: Изчезна точно когато имахме нужда от теб.

Клейнман: Никой нищо не ми е казал.

Мъжът: Клейнман сега е с нас.

Джон: Вярно ли е, Клейнман?

Клейнман: Кое да е вярно? Вече не зная кое е вярно. И кое не.

 

Бил: Здравей, Франк. Безпокоят ли те тези приятелчета?

Франк: Не, и да искат, не могат!

Ал: Не можем ли?

Франк: Не.

Ал: Можеше вече да сме го заловили, ако вие, момчета, си бяхте на мястото.

Франк: Не бяхме съгласни с Хакър. Планът му не струваше.

Дон: Добре. Ще хванем убиеца. Оставете това на нас.

Джон: Нищо не ви оставяме. Да вървим, Клейнман.

Франк: Да не би да си се присъединил към тях?

Клейнман: Аз ли? Аз съм неутрален. Който има най-добрия план.

Хенри: Неутрални няма, Клейнман.

Мъжът: Или ние, или те.

Клейнман: Как мога да направя избор, когато не зная алтернативите? Кои са едните? Кои са другите? Какви са третите?

Франк: Я да го очистим още сега.

Сам: Повече няма да убиваш.

Франк: Защо?

Сам: Така. Когато заловим лудия, някой трябва да плати за Хакър.

Клейнман: Докато стоим и спорим, лудият може да убие още някого. Трябва да се обединим.

Сам: На тях им го кажи.

Франк: Главното е да си постигне целта.

Дон: Я да се заемем още сега с тези копелета. Инак ще пречат и ще объркат работата.

Ал: Само се опитай, какво се надуваш!

Бил: Ще опитаме, и още как!

 

Клейнман: Приятели… момчета…

Франк: Избирай, Клейнман, сега е моментът!

Хенри: Избирай правилно, Клейнман. Ще има само един победител.

Клейнман: Ще се избием едни други, а лудият ще остане на свобода. Не разбирате ли?… Не разбират.

 

Помощникът: Убиецът! Открихме убиеца! (Боят се прекратява, започват да се питат: „Какво е това?“)

 

Полицаят: Това е телепатът Спайро. Помага ни в издирването. Той е ясновидец.

Клейнман: Наистина ли? Може да се представи добре на някои конни състезания.

Полицаят: Разкривал е и други убийства. Стига само да подуши или да пипне нещо. Долови мислите ми в нашето управление. Позна с кого съм спал.

Клейнман: С жена си.

Полицаят: (след като отправя мръсен поглед към Клейнман.). Я го виж ти! Родил се е с необикновени способности.

Помощникът: Ясновидецът, господин Спайро е пред прага на разкриването на убиеца. Моля, дайте път (Спайро си проправя път и души.) Господин Спайро иска да ви подуши.

Клейнман: Мен ли?

Помощникът: Да.

Клейнман: Защо?

Помощникът: Достатъчно е, че той иска това.

Клейнман: Не искам да ме душат.

Франк: Значи криеш нещо.

 

Клейнман: Нищо не крия, но всичко това ме изнервя.

Полицаят: Хайде, души!

 

Клейнман: Ама какво прави този? Нищо не крия. Сакото ми може би понамирисва на камфор. Нали? Хей, я стига си ме душил! Нервираш ме.

Ал: Нервира ли те, Клейнман?

Клейнман: Винаги съм мразел да ме душат. (Спайро започва още по-енергично да души.) Какво има? Какво сте ме зяпнали всички? Какво? О, зная. Покапах си малко панталона със соса от салатата… Понамирисва леко… не е чак толкова ужасно… Салатата, от ресторанта на Уилтън… обичам бифтек… хубаво опечен… Тоест малко недопечен, но не съвсем… Нали знаете, поръчваш го малко недопечен, а ти го сервират целия кървясал.

Спайро: Този човек е убиецът.

Клейнман: Какво?

Полицаят: Клейнман?

Спайро: Да, Клейнман.

Полицаят: Не може да бъде!

Помощникът: Нов успех за господин Спайро!

Клейнман: Какво говорите? Чувате ли се какво говорите?

Спайро: Ето го виновника.

Клейнман: Ти си луд. Спайро… този човек е смахнат!

Хенри: Значи си бил ти, Клейнман!

Франк: (крещи). Хей… насам! Насам! Заловихме го!

Клейнман: Какво правите?

Спайро: Няма съмнение. Положителен съм.

Бил: Защо го направи, Клейнман?

Клейнман: Какво съм направил? И вие вярвате на този човек? Само за това, че ме помириса?

Помощникът: Необикновените способности на господин Спайро не са го лъгали никога досега.

Клейнман: Този човек е измамник. Какво от това, че души?

Сам: Значи Клейнман е убиецът!

Клейнман: Не съм… приятели… всички ме познавате!

Джон: Защо го направи, Клейнман?

Франк: Да, защо?

Ал: Направил го е, защото е луд. Защото му хлопа дъската.

Клейнман: Аз ли съм луд? Я ме вижте как съм облечен.

Хенри: Не очаквайте да каже нещо смислено. Изгубил си е ума!

Бил: Такива са си лудите. Разсъждават логично за всичко, освен за едно… за слабото си място, умопомрачението си.

Сам: А Клейнман винаги е дяволски логичен.

Хенри: Дори прекалено.

Клейнман: Това е шега, нали? Защото, ако не е шега, ще се разплача.

Спайро: Още веднъж благодаря на Всевишния за способността, с която е благоволил да ме надари.

Джон: Да го вържем още сега. (Общо съгласие.)

Клейнман: Не ме доближавайте! Не обичам въжетата!

Джина проститутката: Той се опита да ме нападне! Най-неочаквано ме сграбчи!

Клейнман: Дадох ти цели шест долара!

 

Бил: Имам въже!

Клейнман: Какво правите?

Франк: Ще успокоим веднъж завинаги този град.

Клейнман: Изпращате на бесилото един невинен! Аз не съм в състояние да убия дори една муха… е, една муха може…

Полицаят: Не можем да го обесим без съд!

Клейнман: Разбира се, че не можете. Все пак имам някакви права!

Ал: А жертвите нямаха ли права?

Клейнман: Какви жертви? Чувате ли: Искам адвокат! Та аз дори нямам адвокат!

Полицаят: Как ще пледираш пред съда, Клейнман?

Клейнман: Като невинен. Напълно невинен! Нито сега, нито когато и да било съм бил убиец. Това не ме интересува дори и като хоби.

Хенри: С какво допринесе за залавянето на убиеца?

Клейнман: За плана ли говориш? Та никой не ми е казал какво представлява!

Джон: Не смяташ ли, че ти самият си длъжен да узнаеш?

Клейнман: Как? Всеки път, когато питах, ме пращаха за зелен хайвер.

Ал: Твое е задължението, Клейнман.

Франк: Правилно. Още повече че планът не е един.

Бил: Така е. Ние разработихме нов.

Дон: Има и други планове. Можеше да се включиш в някой от тях.

Сам: Затова ли ти беше трудно да избереш? Значи не си искал да избираш?

Клейнман: Между какво да избирам? Кажете ми какъв е планът. Дайте ми възможност да помогна. Използвайте ме.

Полицаят: Вече е късно.

Хенри: Клейнман, ти си осъден и си признат за виновен. Ще бъдеш обесен. Имаш ли някакви последни желания?

Клейнман: Да. Предпочитам да не бъда обесен.

Хенри: Съжалявам, Клейнман. Нищо не можем да направим.

Ейб: (влиза възбуден). Бързо… елате бързо!

Джон: Какво има?

Ейб: Сгащихме убиеца зад склада.

Ал: Това е невъзможно. Убиецът е Клейнман.

Ейб: Не, не. Спипахме го в момента, в който душеше Едит Кокс. Тя го разпозна. Бързо! Трябват ни много хора.

Сам: Някой познат ли е?

Ейб: Не. Непознат е, може да избяга!

Клейнман: Видяхте ли? За малко да обесите невинен!

Хенри: Прости ни, Клейнман.

Клейнман: Разбира се. Ако пак се чудите какво да правите, заповядайте с въжето.

Спайро: Трябва да има някаква грешка.

Клейнман: Ами ти, бе? Я да си оперираш носа! (Всички побягват.) Поне разбрах кои са ми приятели. Отивам си вкъщи! Тук нямам повече работа… Уморен съм, студено ми е… ама че нощ… Ами сега къде попаднах? Чувството ми за посока… пукната пара не струва. Не, не насам… Я да си отдъхна за миг… да се ориентирам. Прилоша ми малко от страх… (шум) О, Господи… това пък какво е?

Лудият: Клейнман?

Клейнман: Кой сте вие?

Лудият: (той прилича на Клейнман). Убиецът. Може ли да поседна? Уморих се.

Клейнман: Какво?

Лудият: Всички ме преследват… Тичам из разни улици, пъхам се във входове. Дебна из града… а те си мислят, че се забавлявам.

Клейнман: Вие сте… вие сте убиецът?

Лудият: Разбира се.

Клейнман: Най-добре да се махам от тук!

Лудият: По-спокойно. Въоръжен съм.

Клейнман: Вие… вие искате да ме убиете?

Лудият: Разбира се. Това е специалността ми.

Клейнман: Вие… вие сте луд.

Лудият: Разбира се, че съм луд. Да не мислиш, че нормален човек ще тръгне да убива хора? Дори не ги ограбвам. Това е самата истина. Пукната пара не съм спечелил от нито една жертва. Не съм задигнал дори едно гребенче!

Клейнман: Защо го правите тогава?

Лудият: Как защо? Защото съм луд.

Клейнман: Изглеждате нормален.

Лудият: Не съди по външния вид на хората. Душевноболен съм.

Клейнман: Да, но предполагах, че сте висок, черен, страшен…

Лудият: Това не е филм, Клейнман. И аз съм човек като теб. Да не смяташ, че трябва да имам вампирски зъби?

Клейнман: Но вие сте убили толкова много едри, силни мъже… два пъти по-големи от вас…

Лудият: Така е. Понеже ги издебвам изотзад или чакам да заспят. Не си търся белята.

Клейнман: Но защо вършите всичко това?

Лудият: Смахнат съм. Мислиш ли, че знам какво върша?

Клейнман: Харесва ли ви?

Лудият: Това не е въпрос на харесване. Правя го — и толкоз.

Клейнман: Не разбирате ли колко нелепо е?

Лудият: Ако го разбирах, щях да съм нормален.

Клейнман: Откога сте така?

Лудият: Откакто се помня.

Клейнман: Не може ли да ви се помогне?

Лудият: Кой да ми помогне?

Клейнман: Има лекари… клиники…

Лудият: Ти мислиш, че лекарите разбират нещо? Ходил съм по какви ли не лекари. Правиха ми кръвни проби, гледаха ме на рентген. Не могат да открият лудостта. Тя не излиза на рентгенова снимка.

Клейнман: Ами психиатрията? Психиатрите?

Лудият: Заблуждавам ги.

Клейнман: Ами?

Лудият: Държа се нормално. Показват ми мастилени петна… Питат ме дали ми харесват момичетата. Отговарям, че ми харесват.

Клейнман: Това е ужасно!

Лудият: Имаш ли последни желания?

Клейнман: Шегувате се!

Лудият: Искаш ли да чуеш лудешкия ми смях?

Клейнман: Не. Не можете ли да се вслушате в гласа на разума? (Лудият щраква драматично сгъваемия нож.) Ако моето убийство не ви доставя удоволствие, защо тогава го вършите? Не е логично. Може да използвате по-полезно времето си… Заемете се с голф… станете лудият играч на голф!

Лудият: Сбогом, Клейнман!

Клейнман: Помощ! Помощ! Убиха ме!

 

Клейнман: Ох! Ох!

 

Джон: Клейнман… как изглеждаше?

Клейнман: Като мен.

Джон: Как така като теб?

Клейнман: Прилича на мен.

Джон: А Йенсен каза, че приличал на него… висок, рус. Като швед…

Клейнман: Ох… На Йенсен ли ще вярваш или на мен?

Джон: Добре, добре, не се ядосвай…

Клейнман: Хубаво, само недей да плещиш глупости… На мен прилича…

Джон: Сигурно е специалист по дегизирането…

Клейнман: Че е специалист по нещо, това е ясно, но вие по-добре се размърдайте.

Джон: Донесете му малко вода.

Клейнман: Защо ми е вода?

Джон: Предполагам, че си жаден.

Клейнман: На умиране не се изпитва жажда. Освен ако не си се натъпкал със солена риба, преди да те наръгат.

Джон: Страх ли те е да умреш?

Клейнман: Не че ме е страх, а просто искам да ме няма, когато това се случи.

Джон: (замислено). Рано или късно това ни чака.

Клейнман: (бълнува). Помагайте си… Господ е единственият неприятел.

Джон: Бедният Клейнман. Бълнува.

Клейнман: Ох… ох… ъъъхххх. (Умира.)

Джон: Хайде, трябва да съставим по-добър план.

 

Клейнман: (понадига се). И още нещо. Ако има задгробен живот и всички отидем на едно и също място… не ме търсете, докато аз не ви потърся. (Издъхва.)

Мъжът: (влиза тичешком). Убиецът е бил забелязан край железопътната линия! Идвайте бързо!