Уди Алън
Блудница умница

Ако си частен детектив, трябва да се научиш да се съмняваш във всеки и във всичко. Затуй, когато при мен влезе тресяща се буца лой на име Уърд Бабкок и хвърли картите си на масата, трябваше да се доверя на ледените тръпки, които полазиха по гърба ми.

— Ти ли си Кайзер Луповиц? — попита той.

— Така пише на разрешителното ми — го осведомих.

— Трябва да ми помогнеш. Изнудват ме. Ти — баща, ти — майка!

Гърчеше се като вокалист на рок група. Побутнах към него чаша и бутилката малцово уиски, която винаги ми е подръка за немедицински цели.

— Първо се успокой, после ми разкажи всичко.

— Ама… нали няма да кажеш на жена ми?

— Да сме наясно, Уърд: не мога да обещавам това или онова.

Той се опита да си налее, но тракането на гърлото на шишето о ръба на чашата се чуваше чак на отсрещната страна на улицата и повечето от дозата отиде в обувките му.

— Бачкатор съм — заразказва той. — Техничарче. Произвеждам и поправям бъзикни. Знаеш ги — онези играчки, които могат да се скрият в дланта и да раздрусат оня, който се здрависва с теб.

— Карай нататък.

— Страшно се кльопат. Особено от големите клечки на Уолстрийт.

— Не се отклонявай.

— Много пътувам. Знаеш как е — човек се чувства самотен. Не, не е това, което си мислиш. Виж, Кайзер, аз си падам малко интелектуалец. Гаджета има колкото щеш. Но умни жени не се намират лесно.

— Продължавай, слушам те.

— Та чух за едно девойче — осемнайсетгодишно. Студентка в Ясър. Срещу скромно заплащане идва при теб и си говорите за Пруст, за Иейтс, за антропологията. Обмен на идеи. Схващаш ли?

— Не съвсем.

— Виж сега, съпругата ми е страхотна, уверявам те. Но за нищо на света няма да седне да си хортува с мен за Езра Паунд, нито пък за Елиът. Не знаех това, преди да се оженим. А ми трябва жена, която да стимулира мисловната ми дейност. Готов съм да си плащам за такава услуга. Не ми трябва цуни-гуни, искам малко интелектуален разговор и после мацето да си върви. Бога ми, Кайзер, бракът ми е щастлив.

— От колко време я караш така?

— Вече стават шест месеца. Щом ме хване крастата, се обаждам на Флоси. Тя е нещо като мадам, има магистърска титла по сравнително литературознание. Праща ми интелектуалки за разтуха, чат ли си?

Ясно — беше от мъжете, които си падат по умните жени. Стана ми жал за този нещастник. Сигурно не бяха малко онези мъже, които като него жадуваха за минутка съдържателен разговор с другия пол и бяха готови на всякакви несгоди, за да го получат.

— Сега тя ме заплашва, че ще ме издаде на жена ми — проплака той.

— За коя говориш?

— За Флоси. Подслушвали са ме в мотела. Записали са на магнетофон как правя разбор на „Пустата земя“ и „Стилове на радикалната воля“ с доста задълбочени анализи по някои въпроси. Искат ми десет бона, иначе щели да идат със записите при Карла. Кайзер, помагай, братче! Карла ще хвърли топа, ако научи, че съм търсил нейна заместничка по тази линия.

Позната история — рекет от момичета на повикване. Бях чувал, че разни баровци си имат вземане-даване с образовани жени, но мислех, че това са само слухове.

— Я ми набери телефона на тази Флоси.

— Какво?

— Поемам случая ти, Уърд. Но трябва да знаеш, че вземам по петдесетачка на ден плюс разходите. Доста бъзикни ще трябва да поправиш.

— Колкото и да ми струва, няма да е десет бона — ухили се той.

После вдигна слушалката, набра номера и ми я подаде. Долепих я до ухото си и му намигнах. Този пич започна да ми става симпатичен. След секунди чух нежно гласче и без да се колебая, казах онова, което си бях наумил:

— Разбрах, че можете да ми уредите един час приятен разговор.

— Разбира се, сладур. Какво ще си поръчаш?

— Бих искал да си побъбря за Мелвил.

— „Моби Дик“ или по-късите му романи?

— Каква е разликата?

— В цената. Нищо повече. За символизма се доплаща.

— Колко ще ми струва?

— Петдесет, за „Моби Дик“ може и сто. Ако искаш сравнителен анализ, да речем, между Мелвил и Натаниел Хоторн ще гледам да минеш със стотачка.

— Парите не са ми проблем — уверих я и й дадох номер на стая в хотел „Плаза“.

— Блондинка или брюнетка?

— На вас оставям да ме изненадате — рекох и затворих.

Избръснах се и ударих едно силно кафе, докато преглеждах христоматията на „Монарк Колидж“. Не бе минал и час, когато на вратата ми се почука. Отворих и видях на прага зашеметяваща червенокоса хубавица, чиито форми преливаха от тесния гащеризон като топки ванилов сладолед от вафлена кофичка.

— Здрасти, казвам се Шери.

Тия наистина отгатваха и най-съкровените фантазии на мъжа. Дълга права коса, кожена чанта, сребърни обеци, никакъв грим.

— Учудвам се, че не са те спрели на входа с това облекло — подхвърлих. — Хотелското ченге обикновено не пуска интелектуалките.

— Пет долара му затварят очите.

— Ами да започваме — предложих, като и посочих диванчето.

Тя запали цигара и подкара направо:

— За начало можем да разгледаме „Били Бъд“ като оправдание на Мелвил за начина, по който Бог се отнася към човека, n’est-ce pas?

— Интересен подход, макар и не в духа на Милтън — ¬блъфирах. Исках да видя дали ще се хване на въдицата.

— Съвсем не. Подтекстът на „Изгубения рай“ е изчистен от всякакъв песимизъм.

Хвана се.

— Така, така. Бога ми, напълно си права — промърморих.

— Мисля, че Мелвил потвърждава достойнствата на невинността в един малко наивен и същевременно доста сложен смисъл, съгласен ли си?

Оставих я да продължи. Едва ли бе навършила деветнайсет, но вече си е изработила маниери на псевдоинтелектуалка. Излагаше идеите си с лекота, но някак механично. Щом дръзнех да вмъкна мой извод, ме насърчаваше с престорено ласкателство:

— Точно така, Кайзер. Много умно, скъпи. Подобно платонично възприемане на християнството… как не съм се сетила за това досега?

Разговаряхме така около час, след което тя каза, че е време да си върви. Изправи се, а аз й подадох стотачка.

— Благодаря, сладур.

— Имам още много в джоба.

— За какво намекваш?

Това определено я заинтригува. Тя си седна на мястото.

— Да речем, че ми се иска… да се повеселим.

— Как точно?

— Ами например две от вас да ми разяснят Ноам Чомски.

— Охо, виж го ти!

— Ако ти се вижда трудничко, по-добре да не настоявам.

— Първо трябва да говориш с Флоси. Ще ти излезе солено.

Дойде моментът да я сгащя. Извадих значката си на частен детектив и я светнах, че е паднала в капан.

— Не може да бъде!

— Аз съм ченге, мила моя, а обсъждането на Мелвил срещу заплащане е нарушение по смисъла на член 802. За такова нещо се лежи в пандиза.

— Копеле мръсно!

— Да сме наясно, маце: ако не ми разкажеш веднага всичко, ще трябва да пропееш в канцеларията на прокурора Алфред Кейзън, а той едва ли ще се зарадва на онова, което ще чуе.

Че като наду гайдата.

— Не ме предавай, Кайзер — примоли се. — Парите ми трябваха, за да довърша дипломната си работа. Отказаха ми стипендия. Два пъти. О, Господи!

И си каза всичко — от игла до конец. Израснала в Сентрал Парк Уест и ходила на социалистически летни лагери. Такива като нея — колкото щеш по улиците, шляят се с томче на Кант в ръка и с молив записват в празните полета около текста: „Да, напълно вярно“. Само че тя бе кривнала от правия път.

— Трябваха ми пари. Една приятелка ми каза, че познава задомен мъж, чиято жена не пипвала книга. Той изучавал Блейк, но тя и хабер си нямала от този автор. Добре, рекох, щом е за пари, ще побъбрим с него за Блейк. Отначало много се притеснявах. Преструвах се, че ми е гот. Но на него не му пукаше. Приятелката ми каза, че имало и други желаещи. Но, за Бога, вече имам две провинения. Хванаха ме да чета „Коментари“ в паркирана кола, а после ме задържаха и ме обискираха в Тенгълууд. Още веднъж — и отивам на кино.

— Тогава ме заведи при Флоси.

Тя прехапа устна и промълви:

— Книжарницата на колежа „Хънтър“ служи за прикритие.

— Така ли?

— От онези свърталища на графомани е, дето функционират като бръснарници за камуфлаж. Сам ще видиш.

Обадих се в службата, за да им кажа къде отивам после й рекох:

— Добре, душко, засега отърва кожата. Но не напускай града, ясно?

Тя вдигна лице към мен. В погледа й прочетох признателност.

— Мога да ти донеса снимки на Дуайт Макдоналд зачетен в книга — предложи Шери.

— Някой друг път.

Влязох в книжарницата на колежа „Хънтър“. Продавачът — младок със замечтани очи, дойде при мен.

— Какво ще желаете?

— Търся едно специално издание на „Реклами за мен“. Разбрах, че авторът отпечатал няколко хиляди екземпляра с позлатени страници само за приятели.

— Трябва да проверя — каза той. — Абонирани сме за отдел „Справки“ на издателство „Мейлър“.

Забих очи в неговите.

— Изпраща ме Шери — рекох заговорнически.

— О, в такъв случай минете отзад.

Той натисна едно копче. Стената с лавици зад гърба му се отвори и аз пристъпих в царството на удоволствията, известно като „При Флоси“.

Червени релефни тапети и викториански мебели създаваха атмосферата вътре. Бледи девойки с напрегнати лица, с очила с черни рамки и с подрязани на черта коси бяха налягали по канапетата. Всяка от тях предизвикателно бе разтворила томче от поредицата „Световна класика“ на издателство „Пенгуин“. Блондинка с широка усмивка ми намигна мераклийски, кимна към стаите на горния етажи ме подкани:

— Какво ще кажеш за един Уолъс Стивънс, а?

Там обаче не предлагаха само интелектуални удоволствия, а и емоционални. Оказа се, че за петдесет долара можеш „да общуваш, без да установяваш близост“. За стотачка мацето ще ти даде назаем своите записи с музика на Барток, ще вечеря с теб и ще те остави да гледаш как си къса нервите. За сто и петдесет можеш да слушаш УКВ станция с две близначки. Ако удвоиш цената, мършава еврейка с тъмна коса ще те замъкне в Музея на модерното изкуство, ще ти даде да прочетеш дипломната й работа, ще те доведе до истерия в спор за това, как Фройд гледа на жените, и накрая ще имитира самоубийство по твой избор — прекрасен завършек на вечерта за някои клиенти. Страхотна далавера. Няма по-велик град от Ню Йорк и туй то.

— Харесва ли ви? — чух глас зад гърба си.

Обърнах се и носът ми опря о дулото на един трийсет и осемкалибров патлак. По принцип имам здрав стомах, но този път ме присви. Беше самата Флоси. Същият глас, само дето беше мъж. Маска скриваше лицето му.

— Може да не ти се вярва, но аз нямам дори диплома от колеж. Изключиха ме за слаб успех — заяви той.

— Затова ли носиш тази маска?

— Скроих сложен план да превзема „Нюйоркски литературни рецензии“, но трябваше да се преобразя в Лайънъл Трилинг. Отидох в Мексико да си направя пластична операция. Има там един хирург в Хуарес, който срещу съответното заплащане може да те докара досущ като Трилинг. Само че нещо се обърка и излязох от операционната с мутра на Одън и с глас на Мери Макарти. Тогава минах в нелегалния бизнес.

Нападнах го светкавично, преди да успее да натисне спусъка. Хвърлих се като лъв, фраснах го с лакът в ченето и сграбчих отхвръкналия във въздуха пищов. Той се строполи като тухлена стена. Не спря да хлипа и да хленчи, докато дойдат ченгетата.

— Чиста работа, Кайзер — похвали ме сержант Холмс. — Като свършим с него, ще го предадем на ФБР. Искат да го поразпитат за едни комарджии и за един екземпляр от Дантевия „Ад“ с анотация. Отведете го, момчета.

Същата вечер срещнах едно старо гадже. Казваше се Глория. Блондинка. Завърши с пълно отличие, само че ВИФ. Което съвсем не беше зле и веднага почувствах разликата.