Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (58)

Глава 6

Мундренч беше млад дух, който все още не беше преживял сексуалното си пробуждане. Макар че го наричаха „той“, всъщност беше неутрален по въпросите на сексуалността. Агрипа беше стар дух, съществуваше от много време и беше немалко порочен. Харесваха му свежите млади духове и когато покани Мундренч, може би имаше на ум нещо спортно по характер. Обичаше наивните им отговори и възгледи. Те бяха нещо, над което можеше да чувства превъзходството си.

Те пристигнаха в северния край на Чистилището точно навреме за Приема за връчване на наградите на хилядолетието. Изкачиха се по стълбите от облаци, които водеха към сградата, в която щеше да се състои банкетът. Не е лесно да се ходи по облаци, дори и за демон. Мундренч започна да се оплаква без време.

— Писна ми да ходя! — каза той. — Хайде да летим!

— Не е позволено — отвърна Агрипа.

— Но ние винаги летим! Спомни си каква летяща игра ме научи!

— Моля те, да не говорим за това тук. Казано е, че днес ходим в чест на праотеца на нашата жертва, Адам.

— Адам, мадам — каза Мундренч. — Просто не искам да се изпотя в новите си дрехи!

— Престани да се оплакваш — каза Агрипа.

Пред тях се беше ширнало пасище от облаци. Сякаш се простираше като неограничена метафора. Колоните в коринтски стил допринасяха за класическия му вид.

Те се приближиха до входа. Един демон с напудрена перука и бежови копринени чорапи провери поканата на Агрипа, като я вдигна срещу светлината, за да види дали има воден знак. Банкетът за връчване на наградите е толкова голямо събитие, че много духовни същества се мъчат да се доберат до него с измама или с фалшиви документи. За щастие на Агрипа, отличните му връзки с Висшия съвет на Демоните, на чиито членове той устройваше празненства и литературни вечеринки, бяха осигурили за него и приятеля му места на приема.

Агрипа беше на много векове и кожата му беше станала сбръчкана като на булдог.

В залата те застанаха до масата, която беше толкова дълга, че се губеше от погледа и в двата си края. За щастие, техните места бяха някъде към средата. Табелките с имената им бяха с формата на знаменца и бяха забучени в грейпфрути.

Седнаха и кимнаха на съседите си. Речите от масата с официалните лица вече бяха започнали. Агрипа седеше до един ангел нубиец с абаносов ореол. Мундренч се огледа и видя, че разнасят храна.

— Мога ли да ям сега? — попита той Агрипа със силен шепот.

— Да, но не като прасе.

Мундренч му се озъби и грабна една пуешка кълка от подноса, който мина край него. След това грабна и чаша кактусова божа кръв. На дъното й имаше ембрион от дракон, който показваше, че питието е истинско. Започна да дъвче и да се оглежда. Забеляза високото русо същество с големи сини очи, което седеше срещу него.

— Ето на това казвам аз секси! — отбеляза той.

— Забрави го — отвърна Агрипа. — Това е ангел и не е за такива като теб.

Всъщност фактът е, че демоните винаги са се заглеждали по ангелите, които от своя страна се чувстват поласкани от вниманието. Сегашното събитие, Приемът за връчване на наградите, беше един от редките случаи, в които им се позволяваше свободно да контактуват едни с други.

Келнерите тичаха напред-назад с препълнени подноси. Повечето от тях носеха етническите си маски, които бяха толкова популярни в небесните кръгове. Тези маски съответстваха на храната, която сервираха. Италианските ангели сервираха малки пици, виетнамските сервираха супа Фо, а арабските носеха подноси с големи купчини кебапчета.

Храната, разбира се, не беше лоша, но Мундренч се интересуваше повече от силните питиета.

— Подай пиенето! — каза той на високия слаб дух, седнал диагонално срещу него. Агрипа също беше дал добър старт. Мундренч си помисли да отиде при една група дяволи, седнали отделно в ъгъла, които се кикотеха невъздържано и пиеха от обувките си. Малко по-далеч на масата един демон с облекло на клоун разряза една торта и от нея излетяха двадесет и четири коса, които запърхаха около главите на гостите.

— Забавляваш ли се? — попита Агрипа.

— Не е лошо — отговори Мундренч. — А кой е онзи, ето там, дето размахва ръце?

— Това е Асмодеус. Той отговаря за тази част на масата.

— А тъмната дама до него?

— Тя е Хеката, кралицата на нощта. Ако погледнат към теб, само се усмихни и вдигни чашата си. Те са много високопоставени.

— Няма нужда да ми казваш как да се държа. Какво прави Асмодеус? Като че ли чете нещо. Не знаех, че главните демони умеят да четат.

— Много смешно — каза Агрипа. — Ако той те чуе какво говориш, ще видиш колко ще се разсмее.

Агрипа се вгледа по-внимателно.

— Изглежда чете бележките за речта си.

— Каква реч? — попита Мундренч. — Ти не каза, че ще има речи.

— Помислих си, че си разбрал за какво е този прием.

— Малко по-Голям купон, нали?

— Доста повече от това — каза Агрипа. — Днес ще обявят победителя на състезанието на хилядолетието, което ще определи кое качество ще управлява съдбата на хората през следващите хиляда години.

— Че толкова ли е важна съдбата на човеците? — попита Мундренч.

— За нас може и да не е, но за тях е много важна — отговори Агрипа.

Един Безименен Ужас изтрополи наблизо и от него се разнесе воня на влечуго. Компаньонката му, фотомодел от по-късни времена, го попита:

— Чу ли какво стана с проекта на Доброто?

Безименен Ужас изсумтя отрицателно.

— Цялото проклето нещо се срути! Красива гледка — със стъклописите и всичко останало. Жалко за горгоните, разбира се.

— Как така? — изръмжа Безименен Ужас.

— Заради конструкцията и не знам още какво, не разбирам от строителство. И Доброто не разбира, предполагам. Ха, ха, ха!

— Искам още нещо за пиене — каза Мундренч. — Обеща ми, че ще се забавлявам много!

— Ето го келнера. Идва! Моля те, не се дръж глупашки!

— Ще пия колкото си искам — каза Мундренч и взе нова бутилка. — И вероятно ще пия много. Да пиеш прекомерно никога не е глупаво.

В дъното на залата настъпи суматоха. Беше влязъл един демон с лисиче лице и се промъкваше напред като блъскаше келнери, гости, събаряше чинии. Чуха се реплики:

— Колко невъзпитано!

— Това не е ли…?

— Прилича на Аззи.

— Той не участваше ли в състезанието?

— Интересно какво ли се е случило?

— Ей, Аззи, добре ли си?

— Чух, че е опропастил нещо голямо.

— Мислех, че още е в Дупката.

— Изглежда вкиснат до върховете на ушите си.

— Какво друго можеш да очакваш от пиян демон?

— И за какво изобщо му беше тази стъклена планина?

— Не ги слушай, Аззи! Прати ги по дяволите!

— Да, по дяволите, в пъкъла със сярата и всичко останало!

Мундренч ставаше труден. Агрипа вече не го смяташе за привлекателен. Демони с черни фракове продължаваха да носят храна. Имаше и някои необикновени блюда — химера сукалче — например. Имаше най-различни блюда с надписи, които казваха на вечерящия с какво се захваща. Някои дори можеха да говорят. „Здрасти! — казваха задушените репи. — Ние сме много вкусни.“

Шумът от всички тези разговори беше започнал да става оглушителен. Който искаше да бъде чут през повече от два или три стола, трябваше да използва специалните телефони, направени от раковини, които бяха поставени до всеки.

На един по-висок от масата подиум се представяха изображения на големите хитове от миналото — зловещи и добродетелни. Когато пристигаха нови гости, майордомът (с бяла козина) обявяваше родословното дърво и подвизите им.

Аззи продължи да си пробива път напред, понесен на гребена на вълната от хаос.

Тогава стана Асмодеус. Той беше дебел и бялата му кожа имаше зелен оттенък. Долната му устна беше толкова издадена напред, че на нея би могла да се закрепи чинийка. Сакото му беше зелено като бутилка, а когато се обърнеше, ясно се виждаше усуканата му свинска опашчица.

— Здравейте, приятели — каза Асмодеус. — Предполагам всички знаете, защо сме тук тази вечер.

— За да се напием! — каза един грозен дух, седнал встрани.

— Да, разбира се — отговори Асмодеус, — но тази вечер се напиваме с определена цел. И тази цел е да отпразнуваме хилядолетието и да обявим победителя в състезанието. Знам, че нямате търпение да научите кой е той, но ще трябва да почакате още малко. Най-напред ще ви представя някои специални гости.

Аззи застана в предната част на залата.

Асмодеус захвана да изрежда имена и различни духове започваха да стават, за да се поклонят. Те се хилеха и се подсмиваха на ентусиазираната публика. Червената смърт чу името си и също се изправи. Беше висока и беше увита от горе до долу в кървавочервен плащ. На рамото си носеше коса.

— Коя е онази двойка там? — попита Мундренч. — Високият рус ангел и чернокосата млада вещица?

— Ангелът се казва Бабриел — каза му Агрипа, — а вещицата е Илит. Тя е добра приятелка на Аззи — един от нашите по-активни и интересни демони. Току-що мина, струва ми се.

— Чувал съм за него — каза Мундренч. — Щеше да прави нещо специално за тазгодишните тържества, нали?

— Така говореха. Ето го там, отпред. Изглежда си е подложил доста преди да дойде тук. Какво ли е намислил?

Аззи се качи на една маса за ужас на насядалите наоколо. Олюля се. Когато се движеше, бълваше дим и изпускаше искри.

На няколко пъти понечи да каже нещо, но не успя. Най-накрая, измъкна бутилката от ноктите на един гост и я пресуши.

— Глупаци! Свине! Копелета! — изрева той след това. — Вие безмозъчни същества! Обръщам се преди всичко, към моите така наречени братя по Зло, за чиято кауза се борих и които ме предадоха с безразличието си! Можехме да спечелим, момчета и момичета! Имахме шанс! Идеята ми беше великолепна, безпрецедентна и можеше да успеем!

Той млъкна и се изкашля. Някой му подаде още една бутилка и Аззи отпи. В залата беше настъпила тишина.

— Само че помогна ли ми някой? Не, никой не ми помогна! Тъпаците от „Снабдяване“ се държаха сякаш правя всичко това за своето собствено възвеличаване, а не за славата на всички нас! Проклятие! Повече ми помогна глупакът Бабриел с тъпата физиономия, наблюдателят на Силите на Светлината, отколкото който и да било от вас! И се наричате същества на Злото! А сега седите тук и чакате да научите кой е победителят! Всички вие, всички вие сте доказателство за баналността на Злото! Казвам ви, казвам ви, приятели, че Злото е станало отегчително в наши дни. Ние, създанията на Мрака, сме загубили способността си да управляваме човешките съдби!

Аззи огледа свирепо околните. Всички мълчаха и го чакаха да продължи. Той прекоси масата, отпи още една глътка, олюля се и отново се закрепи.

— Така че, казвам ви — вървете по дяволите! Аз отивам да се усамотя някъде, за да си почина и за да помисля. Всичко това много ме измори. Но искам да ви кажа, че не е настъпил краят ми! Изобщо не е! Все още знам някои номера, господари мои! Само стойте и гледайте с какво ще ви позабавлявам!

Аззи хвърли една двойна магия за пътуване и изчезна с гръм. Насядалите ангели и демони се спогледаха смутено.

— Какво според теб искаше да каже? — чуха се няколко гласа.

Не се наложи да чакат дълго, за да разберат.

Преди да успеят да помръднат, от външната реалност нахлу торнадо. То забушува и започна да унищожава банкетната зала, придружено от нахлула водна стихия. Внимателно обмислените речи на старшите ангели и демони бяха отскубнати от ръцете им и изпратени да летят във въздуха. Последва нашествие от жаби — хиляди, милиони жаби, които падаха от небето. От стените започна да тече кървава пот, а зловредните сияния следваха едно след друго. И някъде сред всичко това се чуваше слаб демоничен смях — смехът на Аззи, който изпращаше гибел след заплаха, след страдания, след ужас в банкетната зала.

В общи линии, това беше най-паметният десерт.