Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (47)

Глава 3

Принцът вървя през гората цял ден. Теренът беше сравнително равен и имаше множество искрящи поточета, а тук-там и плодни дръвчета, от които си откъсна обяда. Слънцето започна да залязва и позлати клоните и листата. След малко той достигна до една полянка, на която реши да си почине.

Когато се събуди, нощта беше настъпила и нещо минаваше покрай него. Той се изправи на четири крака и се мушна в близкия храсталак, като посегна, за да вземе меча си, но си спомни, че го е изоставил. Извади една кама и погледна през листака. Видя, че на поляната излиза едно малко космато пони.

— Здравей, млади момко — каза понито, след като се доближи до храсталака.

Принцът не се изненада, че понито може да говори. В края на краищата, гората беше омагьосана.

— Здрасти — отвърна той.

— Къде отиваш? — попита понито.

— Търся един омагьосан замък, който е някъде тук. Трябва да спася една Принцеса, която също е омагьосана и спи в него.

— О, пак ли Спящата красавица — каза понито. — Знаеш ли, че не си първият, който се интересува от нея в тази гора?

— Къде са другите?

— Всички загинаха. Освен няколко, които още не са се отказали, но и те скоро ще загинат.

— О, съжалявам за тях, но предполагам, че така и трябва да бъде. Не бива да я събужда не който трябва.

— Значи ти си, който трябва?

— Да.

— Ти си Принцът?

— Да.

— Тогава тебе търся. Изпратиха ме да те намеря.

— Кой те изпрати?

— А — отвърна понито, — това е цяла история. Ще разбереш по-късно. Тоест, ако си жив дотогава.

— Разбира се, че ще съм жив. В края на краищата, аз съм този, който трябва.

— Качи се на гърба ми — каза понито. — Можем да говорим, докато вървим.