Дийн Кунц
Добрият (6)

Глава 6

Сякаш тръгнал по следата на изчезналия койот, Тим подкара колата на север. Зави наляво на стопа и се отправи надолу към магистралата покрай брега на Тихия океан.

Очите му се връщаха често-често към задното огледало. Никой не ги следеше.

— Къде смяташ да отседнеш?

— Ще реша по-късно.

Тя беше облечена в същите джинси и мастиленосин пуловер, но беше добавила и кадифено яке с камилски цвят. Дамската й чантичка лежеше на скута й, а пътната чанта на задната седалка.

— Кога по-късно?

— След като се видим с човека, на когото имаш доверие, който може да издири собственика на колата по регистрационния номер.

— Мислех да отида сам при него.

— Не съм ли достатъчно представителна?

Тя беше излязла по-хубава на снимката и все пак на него му се виждаше по-хубава сега. Тъмнокестенявата й, почти черна коса на снимката бе подстригана по-късо и нарочно леко разрошена.

— Много добре изглеждаш — увери я Тим. — Но той може да се притесни от присъствието ти. И да поиска да разбере повече подробности.

— Тогава ще му разкажем нещо, което звучи добре.

— Не е човек, на когото мога да разправям лъжи.

— Има ли такъв, на когото да можеш?

— Да мога какво?

— Няма значение. Остави го на мен. Аз ще му разкажа такава приказка, че той ще пита за още.

— Не — възпротиви се Тим. — С този човек и двамата ще се държим честно.

— Какъв ти е той — баща, брат?

— Човек, на когото съм много задължен. Стабилна личност. Педро Санто. Пит. Детектив от отдела за кражби и убийства.

— Значи в крайна сметка отиваме в полицията.

— Неофициално.

Те пътуваха на север, следвайки крайбрежието. Насрещното движение беше леко. Няколко коли профучаха край тях с превишена скорост, но нито една не носеше сигнална лампа.

На запад гъсто застроените високи части на речния бряг се спускаха към необитавани низини. Просторните плажове се редуваха с крайбрежни гъсталаци чак до черния хоризонт, където Тихият океан поглъщаше небето.

Под стражата на лунната светлина белите къдрици по краищата на прибоя и бродираната украса по върховете на вълните покриваха морето като с луксозно спално бельо, под което то се мяташе неспокойно в съня си.

Линда помълча и рече:

— Да си призная, ченгетата не са ми много по сърце. Погледът й беше вперен в пътя напред, но очите й не трепваха под водопада светлини на насрещното движение и сякаш се бяха вторачили в нещо друго.

Той я изчака да продължи, но когато това не стана, попита:

— Има ли нещо, за което трябва да знам? Имала ли си някакви неприятности с властите?

— Никога. Праволинейна съм като нов пирон, който никога не е виждал чук.

— Защо ми се появява чувството, че е имало чук, дори много чукове, но ти си отказала да се огънеш?

— Не знам. Не знам защо ти се появява такова чувство. Май че имаш навика да приписваш на крушката опашка дори когато я няма.

— Аз съм само един прост зидар.

— Повечето автомонтьори, които познавам, са по-големи философи от университетските професори. Те трябва да бъдат такива, защото живеят в реалния свят. Сигурно същото е и при зидарите.

— Неслучайно ни наричат каменни кратуни.

— Много сполучливо — усмихна се тя.

Когато стигна улица „Нюпорт Коуст“, той зави надясно и започна да се отдалечава от брега. Пред него земята се надигаше, а отзад морето се слягаше под нарастващата тежест на нощта.

— Познавам един дърводелец — каза тя. — Той е почитател на метафорите, защото смята, че самият живот е една голяма метафора, изпълваща всеки миг с тайнство и скрито значение. Знаеш ли какво е метафора?

— Сърцето ми е самотен ловец, скитащо из самотна гора — отвърна той.

— Добре го даваш за каменна кратуна.

— Не е мое творение. Чул съм го някъде.

— Явно помниш къде. Личи си по начина, по който го каза. Важното е, че ако твоят Санто не е заспа, той веднага ще забележи, че ченгетата не са ми по сърце.

— Не е, но няма за какво да не ти е по сърце.

— Сигурна съм, че е готин. Не е негова вината, че ръката на закона понякога се има за върхът на чудесата.

Тим преся неколкократно думите й, но в ситото на съзнанието му не остана сух остатък.

— Възможно е твоят приятел да е от малкото идеалисти, които влизат в полицията, за да правят добрини, но ченгетата ме изкарват от равновесие. И не само ченгетата.

— Хайде, признай си защо им имаш зъб.

— Нямам им зъб. Просто съм си такава.

— Имаме нужда от помощ и Пит Санто може да ни я даде.

— Знам. Просто си казвам как стоят нещата.

Те се изкачиха на върха на последния от веригата хълмове и пред очите им блесна внушителната гледка на вътрешната част на Оранжевия окръг с милионите си светлини, пред които звездите бледнееха.

— Изглежда така могъщ, непоклатим и вечен — възкликна тя.

— Кой?

— Светът на цивилизацията. Но всъщност е крехък като стъкло. — Тя се обърна с лице към него. — Време е да млъкна. Ти вече започваш да ме мислиш за откачена.

— Не — успокои я Тим. — Това за стъклото ми е ясно. Напълно ми е ясно.

Продължиха да пътуват с километри, без да разговарят, и скоро той осъзна, че дори когато мълчаха, вече не се чувстваха неловко заедно. Зад прозорците нощта дебнеше като машина на забравата, готова за атака, но тук, във форда, сърцето му бе временно обзето от някакъв покой заедно с предчувствието, че нещо хубаво може да се случи, дори нещо много хубаво.