Дийн Кунц
Добрият (59)

Глава 59

Пит Санто не намали, когато мина покрай къщата на Кариър.

Нищо във вида на къщата не се различаваше от обикновено, освен това, че пердетата на прозорците на първия етаж бяха спуснати. Майката на Тим винаги ги държеше дръпнати.

Когато стигнаха до пресечката, Тим каза:

— Паркирай тук.

Пит спря до тротоара, който беше прикрит от къщата с дървета. Свали прозорците до задната седалка и изключи мотора.

Докато караха, Зоуи се беше изкатерила от багажника, за да се настани до Линда, и сега лежеше с глава на скута на новата си господарка.

— Как ще разбера, ако нещо тръгне на лошо? — попита Линда.

— Ако чуеш престрелка — отговори Тим.

— След колко време?

Той се обърна с лице към нея.

— Ако не го хванем до десет минути, значи сме загазили.

— Изчакай петнадесет минути — обади се Пит — и бягай оттук.

— Да ви изоставя? — сепна се тя. — Не мога да го направя.

— Трябва да го направиш — настоя Тим. — Изчакай петнадесет минути и бягай.

— Накъде?

Мина му през ума, че тя буквално нямаше къде да отиде.

Той се протегна през цепката между предните седалки и й подаде предплатения телефон.

— Вземи го. Излез от квартала. Паркирай някъде. Ако някой от нас не ти се обади до един-два часа, значи и двамата сме убити.

Тя стисна с всички сили ръката му за момент, преди да вземе телефона.

Пет излезе и затвори вратата на шофьора.

— Имаш доста пари в брой — продължи Тим. — Реши дали си струва да се върнеш вкъщи за златните монети. Аз не бих го направил, но ти реши кое е по-добре. С тези пари можеш да започнеш нов живот под ново име.

— Адски съжалявам, Тим.

— Няма за какво да съжаляваш. Дори да знаех какво ще стане, пак бих направил същото.

Той излезе от колата, затвори вратата и провери дали пистолетът, пъхнат в колана му, беше добре прикрит под хавайската му риза.

Лицето й бе обърнато към отворения прозорец. През целия си живот не беше виждал по-прекрасно от това лице.

Двамата с Пит нямаха намерение да влязат през главния вход. Къщите на тази улица опираха гърбовете на къщите зад тях без разделяща пътека. Трябваше да обиколят до паралелната улица и да влязат в къщата на родителите му през задния двор на съседите.

На път към близкия ъгъл Тим искаше да се обърне и да хвърли един последен поглед към Линда, искаше го така силно, че едвам издържаше, но беше дошло време за работа, беше дошло нещото.

Следвайки Пит на завоя към пресечката, той едва не се сблъска с един старец, чиито панталони бяха вдигнати толкова нависоко, че ако държеше часовник в малкото джобче, цъкането му би гъделичкало дясната страна на гърдите му.

— Рози и карамфили, господи помилуй, та това е нашият Тим!

— Здравей, Мики. Изглеждаш чудесно.

Мики Макрийди наближаваше осемдесетте. Доказателство за това можеше да се види в буйните и остри бели косми, стърчащи от ушите му. Той живееше в къщата срещу дома на родителите на Тим. Беше облечен в яркожълти панталони и ослепително червена риза.

— Това са дрехите ми за разходка. Да се виждам, че да не ме ударят, като пресичам улицата. Как си, Тим? Как върви работата? Намери ли си любима?

— Да, Мики. Намерих.

— Бог да я поживи, щастливка такава. Как се казва?

— Мики, трябва да бързам по работа. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Че къде да бъда?

— Ще мина да те видя по-късно. Бива ли?

— Искам да ми разкажеш за момичето.

— Ще дойда при теб — обеща Тим.

Мики стисна ръката му:

— Тези дни си прехвърлях видеозаписите на DVD. Направих един диск за теб, нашия Тим, от бебешките ти дни насам.

— Радвам се, Мики. Трябва да тръгвам. Ще те навестя по-късно.

Тим се измъкна и побърза да настигне Пит.

— Откъде този дядо намира ризи с двадесетсантиметрова дължина? — попита Пит.

— Той е много мил старец. Всички го обичат като роден чичо.

На следващия ъгъл завиха надясно. Излязоха на паралелната улица на дома на родителите му.

До пътеката пред шестата къща имаше табела с надпис СЕМЕЙСТВО СЕЙПЪРСТЕЙН и нарисувани две мечета, мъжко и женско, с имена на гащеризончетата им НОРМАН и ДЖУДИ.

— И двамата ще са на работа — каза Тим. — Децата вече са големи. Вкъщи няма да има никого.

Той поведе напред и двамата с Пит влязоха през странична порта в задния двор на Сейпърстейнови.

Филигранни шарки от слънчева светлина трепкаха по повърхността на водата в басейна и котката, която се печеше на тухлената тераса, се сепна и побягна в храсталака.

Дворът завършваше с ограда висока метър и осемдесет, която бе почти напълно скрита под листака и моравите цветове на пълзящото тромпетно цвете.

— Вратарю, казвал ли съм ти, че си най-грозният човек, когото съм виждал? — обади се Пит.

— А аз казвал ли съм ти, че си най-тъпият?

— Готови ли сме?

— Ако чакаме да станем готови, ще остареем като Мики.

Стъблата на тромпетното цвете бяха дебели и здраво захванати за гипсовата мазилка на бетонната ограда. Свършиха добра работа като стълба. Тим се качи на тридесетина сантиметра и подавайки глава над оградата, огледа задния двор на родителите си.

Щорите бяха спуснати над прозорците и вратата на кухнята. Пердетата бяха затворени върху вратите на хола.

Пердетата на прозорците на втория етаж обаче бяха отворени. Той не видя никого да стои на стража там.

Контролираният ужас, канализираният гняв, бученето в кръвта, което достигаше до слуха му, без обаче да заглушава другите звуци, всичко му говореше, че е дошъл неговият момент за действие.

Той се покатери по стената, събаряйки каскада от морави цветове зад себе си, скочи на тревата от другата страна, последван почти веднага от Пит вдясно.

Тим измъкна пистолета от колана си и се втурна към задната стена близо до кухненската врата на къщата.

Със служебния пистолет в ръка, Пит се приближи до другата страна на вратата и двамата си размениха погледи, докато се вслушваха. Вътре цареше тишина, но това не означаваше нищо. Ловците на патици пазят тишина, докато дебнат в прикритието. В моргите цари тишина.

Тим изрови малка халка с ключ за апартамента си и за сандъка с инструменти в работния си камион от джоба на панталона си. На нея имаше и ключ от къщата на родителите му, защото той винаги я наглеждаше, когато те заминеха някъде.

Плъзгането на месинговата ключалка стана гладко.

Баща му смазваше бравите редовно и ключалката се отвори без шум.

Това беше моментът, когато човек рискува да го простреля куршум или дъжд от куршуми, влизането през вратата, вратите никога не са лесни, но той имаше инстинкт, който му казваше кои са безопасни и кои несигурни, и обикновено знаеше зад кои врати го очаква някакъв ад.

Но този път инстинктът му не работеше може би защото това не беше обикновен случай на претърсване и разчистване, вътре беше майка му, майка му с оная твар с жадните очи, така че имаше дори по-малка възможност за грешка от обикновено.

С леко разтуптяно сърце, макар и все още да дишаше леко и бавно и ръцете му да бяха сухи, той беше стигнал до точката, където човек трябваше да действа, отлагането ставаше неправилна тактика, поради което той отвори вратата.

Втурна се приведен, стиснал пистолета с две ръце, мислейки си, че би било добре пистолетът да е по-голям и да приляга по-добре в ръцете му. В кухнята не го чакаше никой.

Движейки цевта отляво надясно и от кухнята към хола, той забеляза спринцовки на работната маса и нещо, което приличаше на пистолет за стрела-спринцовка, и после видя майка си на мерника, седнала до масата, просто седнала до масата под медната светлина на полилея с кръжащите птици. Тя вдигна глава едва сега осъзнала, че някой беше влязъл, и боже колко много се четеше в погледа й.