Дийн Кунц
Добрият (49)

Глава 49

Поел отново на път, Крейт се чувстваше щастлив. Събитията доказваха, че той е кралят на света, не просто принц.

Тимоти Кариър може и да беше силен противник. Но той имаше и слабост, която щеше да го довърши.

Нямаше повече нужда Крейт да се мъчи да намира тази изплъзваща се двойка. Можеше да накара Кариър и жената сами да дойдат при него.

Докато караше към Лагуна Нигел, го споходи мисъл, която го наелектризираше. Възможно бе обърнатият наопаки свят, който се виждаше в огледалата и който той копнееше да изследва, да е истинският му свят, светът, от който беше дошъл.

Ако нямаше майка, както го уверяваше паметта му, ако беше започнал живота си внезапно на осемнадесет години и ако дотогава животът му си оставаше тайна, то тогава изглеждаше вероятно, че той беше дошъл на този свят не от някаква утроба, а от огледало.

Копнежът му по огледалния свят можеше да е копнеж по истинския му дом.

Това беше още едно обяснение защо не беше си купил собствен дом в този свят. Подсъзнателно той беше разбрал, че няма място от тази страна на огледалото, което напълно да задоволи неговата нужда от домашно огнище, защото тук щеше завинаги да си остане чужденец в чужда страна.

Той се различаваше от хората в този назадничав свят и ги превъзхождаше, защото идваше от земя, където всичко беше както трябва да бъде, всичко беше познато и непроменящо се във вечността и чисто, където никой не трябваше да бъде убиван, защото всички се бяха родили мъртви.

Улиците в Лагуна Нигел бяха доказателство за живота на средната класа, където красивите просторни имоти бяха поддържани с тиха гордост и където семействата притежаваха повече коли, отколкото можеха да се поберат в гаражите им.

В няколко от къщите над гаражните врати бяха окачени кошове за баскетбол. Мрежите им висяха в очакване на игрите след училище.

Не по-малко, но не и повече от кошовете бяха знамената, които не се вееха славно, а висяха тържествено, звездите, опиращи в звезди, и лентите, образуващи бразди.

Ниско подстригана трева, оградени лехи цветя от рода циганче в тучно червено и мораво изобилие, решетки в геометрични форми, увити с пълзящи рози, красноречиво говореха за любов към дома и нужда от ред.

Крейт се чувстваше чужд тук и искаше всички тези хора да измрат, улица след улица, миля след миля, да измрат с милиони, къщите им да се превърнат в пепел и градините — в прах.

Този свят може и да беше грешното място за него, но той поне се беше оказал тук по правилното време, на прага на епоха на огромно насилие и масови убийства.

Намери къщата, заради която беше дошъл в този квартал от предградията. Двуетажна, с масленожълта мазилка и бяло дърво. Капандури. Дебело кедрово покритие на покрива. Еркерен прозорец. Мушкато в саксии на входната площадка.

След като паркира до тротоара, смъкна стъклото откъм пътника до шофьора и сложи слушалки на главата си. Взе от седалката ръчен насочен микрофон и го ориентира към един от прозорците на втория етаж.

Беше извадил високо техничния микрофон от куфара в багажника на колата. Едно от няколкото устройства, които бе имал предвидливостта да поръча на групата по поддръжка след злощастната загуба на първата си кола.

Насоченият микрофон можеше да прихване разговори, недоловими за невъоръженото ухо, на разстояние до четиридесет и шест метра през затворен прозорец. Вятърът намаляваше чувствителността му, а силният дъжд го правеше неизползваем. Ала сега небето беше чисто, а въздухът бе застинал като в морга.

Един по един той изпробва всички прозорци на втория етаж, но от нито един не долетя никакъв звук.

От приземния етаж се чу песен. Жената имаше приятен глас. Пееше тихичко, непринудено, което подсказваше, че може би се забавлява, докато върши домакинска работа. Песента беше един от вечните американски хитове — „Ще те видя“.

Крейт чу тракане на чинии, леко почукване. Вероятно бяха звуци от работа в кухнята.

Не се чуваше друг освен нейния глас. Очевадно тя беше сама вкъщи, както беше очаквал от това, което беше научил.

Той изключи микрофона и затвори прозореца. После подкара колата, зави след две пресечки и паркира на друга улица в квартала.

С малък сак в ръка тръгна обратно към жълто-бялата къща.

Окъпаните в слънце улици имаха сънен вид, пчели жужаха лениво над гирлянди от жълта лантана, дантелените листенца на американския ясен сякаш потръпваха от удоволствие под горещата ласка на слънцето, шарена котка спеше на стъпалото пред входна врата, три чучулига бяха кацнали на ръба на поилка за птици и сякаш изучаваха отражението си във водата…

Алеята към входната врата на набелязаната къща беше покрита с павета от кварцит, подредени в сложни и привлекателни фигури.

Входната врата беше заключена само с прост секрет, който се отвори моментално и почти без шум под въздействието на ЛокЕйда.

Той прибра инструмента в сака, влезе в малко преддверие и тихо затвори вратата зад себе си.

От задната част на къщата приятният глас на жената запя „Имам очи само за теб“.

Крейт спря и за момент се заслуша с удоволствие.