Дийн Кунц
Добрият (48)

Глава 48

Широко разперените клони на новозеландското желязно дърво засланяха близката до улицата половина на терасата на кафенето. По това време на годината те не бяха отрупани с яркочервените си цветове.

Тим и Линда седяха на слънце на най-отдалечената от улицата маса, близо до варосана тухлена стена, обрасла с пълзящи растения, украсени с алени коледни звезди.

Отпиваха бавно от чаши с еспресо, а под топлината на слънцето от чинията шоколадови бисквити с шамфъстък се вдигаше все по-силен аромат.

Любуваха се на красотата на коледните звезди и след кратка пауза Линда изведнъж заяви:

— Баща ми се казваше Бенедикт. Наричаха го Бени.

Тим обърна внимание на миналото време и зачака.

Имаше магистърска степен по детска психология.

— Личи си колко е бил добър — по теб.

Устните й трепнаха в лека усмивка.

— Майка ми се казваше Рене.

Нещо го накара да я попита:

— Имаш ли техни снимки?

Тя извади портмонето от чантичката си и от него — малък комплект пластмасови пликчета за снимки.

— Харесва ми изразът на лицата им — каза Тим.

— Те бяха нежни, мили и приятни.

— Приличаш на майка си.

— Тя имаше учителско образование. Двамата отвориха детска градина.

— Трябва да са имали голям успех с нея.

— С течение на времето отвориха още две.

Тя обърна лице към слънцето и затвори очи.

Една птичка колибри запърха в търсене на нектара на коледните звезди.

— Имаше едно петгодишно момиченце на име Клоуи — започна да разказва Линда.

На една от снимките Бени си беше сложил смешна шапка и правеше физиономии на Линда.

— Майката на Клоуи я държеше на „Риталин“.

На същата снимка Линда се смееше щастливо.

— Моите родители я съветваха да го спре.

Пролетното слънце сякаш огряваше лицето й отвътре.

— Клоуи беше трудна за гледане. Майката искаше да я укроти с лекарството.

— Казват, че половината от децата са на „Риталин“ в наши дни — отбеляза той.

— Може би родителите ми са накарали майката да се почувства виновна.

— А може и тя вече да си се е чувствала виновна.

— Както и да е. Тя ги намрази за това, че повдигнаха въпроса.

Зеленият цвят на колибрито преливаше в цветовете на дъгата, крилата му се превръщаха в пърхаща мъгла.

— Един ден, както си играеше на площадката, Клоуи падна и си ожули коляното.

Снимките започнаха да му се виждат тъжни. Спомени за загуба.

— Мама и татко изчистиха раната.

Тим сложи снимките обратно в портмонето.

— Дезинфекцираха я с йод. Клоуи се разпищя от болка.

Колибрито се премести на нов цвят и изцвърча.

— После казала на майка си, че са я пипали лошо.

— Не може да не е разбрала, че става дума за йод — рече Тим.

— Може да е разбрала неправилно, а може и да е поискала да разбере неправилно.

Лицето на Линда помръкна, въпреки че слънцето ставаше все по-ярко.

— Майката на Клоуи се оплака на полицията.

Пърхащите крилца засвириха траурен химн.

— Полицията разпита родителите ми и ги обяви за невинни.

— Но работата не спря дотук?

— Беше изборна година и областният прокурор трябваше да се бори да го преизберат.

— И законът се превърна в политика.

Тя наведе лице да го скрие от слънцето, но не отвори очи.

— Областният прокурор нае психиатър да разпита децата.

— Всичките, не само Клоуи?

— Всичките. И започнаха луди истории.

— От които нямаше връщане — рече тон.

— Игри със събличане на дрехи. Голи танци. Убиване на животни в класната стая.

— Принасяне на животни в жертва? Нима хората повярваха на това?

— Убиване на кучета и котки, за да се наплашат децата да не издават какво става.

— Господи!

— Две деца дори заявиха, че едно момченце било насечено на парчета.

— И дотогава не са го споменавали пред родителите си?

— Потиснати спомени. Насечено на парчета и заровено в двора.

— Тогава да разкопаят, да го намерят.

— Разкопаха, не намериха нищо.

— И въпреки това работата не приключи?

— Разбиха стените да търсят детска порнография.

— И не намериха нищо — предположи той.

— Нищо. Търсиха също предмети, използвани за сатанински ритуали.

— Също като гоненията на салемските вещици навремето.

— Децата казаха, че са ги карали да целуват картини на дявола.

— А децата никога не лъжат — рече иронично той.

— Не ги обвинявам. Те бяха малки… и се поддаваха на внушение.

— Психиатрите могат, без да искат, да насадят фалшиви спомени.

— Невинаги без да искат. Разбиха и таваните.

— И всичко това от едно ожулено коляно.

— Изкъртиха подовете да търсят тайни мазета.

— И нищо не се намери — рече той.

— Нищо. Но родителите ми бяха подведени под отговорност въз основа на свидетелските показания.

Тя отвори очи. Вглеждаше се в миналото.

— Чудя се — поде той — имаше ли много такива случаи по онова време?

— Да, имаше десетки случаи. Национална истерия.

— Някои от тях трябва да са били реални.

— Деветдесет и пет процента в крайна сметка се оказаха фалшиви, може и повече.

— Но животът на хората е бил съсипан, били са вкарани в затвора.

Тя помълча малко и рече:

— И мен ме подложиха на психиатрична оценка.

— При същия психиатър?

— Да. Областният прокурор нареди. А също и Отделът за грижи за децата.

— Бяха ли те дали на други хора да се грижат за теб?

— Опитваха се. Психиатърът каза, че може да ми помогне.

— Да ти помогне за какво?

— Да си спомня защо сънувам кошмари.

— Сънуваше ли кошмари?

— Като всяко дете. Бях десетгодишна. Той имаше много внушително присъствие.

— Психиатърът ли?

— Имаше внушително присъствие и омайващ глас. Умееше да се хареса.

Възходът на слънцето скъси сенките на чашите върху масата.

— Умееше да те накара да повярваш в неща… тайни, забравени.

Тя обгърна с две ръце малката чаша еспресо.

— Осветлението беше намалено. Той беше търпелив. Говореше тихо.

Тя вдигна чашата, но не отпи.

— Умееше да те накара да го погледнеш в очите.

По врата на Тим изби студена пот.

— Той имаше такива хубави, такива тъжни очи. И меки, нежни ръце.

— Колко далеч успя да те закара към… фалшивите спомени?

— Май по-далеч, отколкото ми се ще да си спомня.

Тя допи еспресото си.

— По време на четвъртия ни сеанс той си свали панталона.

Празната й чашка изтрака при поставянето върху чинийката.

Тим попи студената влага от врата си с книжна салфетка.

— Каза ми да го погаля — продължи тя. — Да го целуна. Но аз не исках.

— Велики боже! Каза ли за това на някого?

— Никой не ми повярва. Обвиниха родителите ми, че са ме подучили.

— За да го дискредитираш.

— Взеха ме от мама и татко. Пратиха ме да живея с Анджелина.

— Коя е Анджелина?

— Лелята на майка ми. Ние с Моли, моето куче Моли, отидохме при Анджелина.

Тя се вгледа в опакото на ръцете си, после в дланите си.

— На вечерта, след като напуснах, те замеряли къщата ни с камъни. Изпочупили прозорците.

— Кой е замерял с камъни?

— Някой вярващ в тайни мазета и целувки с дявола.

Тя скръсти ръце на масата.

Невероятното й самообладание не беше я напуснало.

— Не съм говорила за това петнадесет години.

— Недей да продължаваш, ако не искаш — рече съчувствено той.

— Искам. Но ми трябва още кофеин за кураж.

— Ще взема още две кафета.

— Благодаря.

Той се провря между масите с мръсните чаши. Спря пред прага на кафенето и я погледна.

Благотворното слънце я предпочиташе пред всички и всичко друго наоколо. Съдейки само по външния вид, човек би могъл да помисли, че светът никога не е бил жесток към нея, че живот, изпълнен с безоблачно щастие, е причината за невинната й красота, която привличаше като с магнит погледа към лицето й.