Дийн Кунц
Добрият (46)

Глава 46

В поле от златна трева, сред туфи от черен бамбук стояха жерави. Краката им приличаха на черни пръчки, шиите и клюновете им също бяха черни.

Преобладаващата гама в този параван от шест панела в хола на Лили Уен-чинг беше златиста, а черните елементи напомняха на калиграфско произведение. Останалата част бяха белите пера и глави на жеравите и чувството за покой.

— За полицаите — отбеляза Лили — тези пет смъртни случая не са дори съвпадение. Един от тях ми каза: „Не търси конспирации, Лили. Това е животът.“ Как стигат до такова мислене — че смъртта е живот? Че неестествената смърт и убийствата са естествена част от живота?

— Има ли някакъв напредък в разследването на убийствата в твоето семейство? — попита Тим.

— Не можеш да уловиш мечка, ако вървиш по следите на елен. Те търсят крадец, а крадец не е имало.

— Нямаше откраднати пари? — попита Линда.

— Отидоха в огъня. Нямаше нищо за крадене. Когато отваряхме, ние държахме само малко дребни в касата, колкото да можем да връщаме на клиентите. Кой ще иска да убие четирима души за четиридесет долара на монети и дребни банкноти?

— Някои убиват и за по-малко. От омраза. От завист. Просто така, за да убият — въздъхна Тим.

— И после много внимателно устройват пожар? И заключват вратата след себе си, след като са направили така, че пожарът да започне, след като са изчезнали?

— Полицията намери ли закъснител… някакво запалително средство? — попита Линда.

— Температурата се е вдигнала така, че е останала само идеята за такова средство. И те спорят сега — имало ли е, нямало ли е…

В безкрая на небето зад прозореца последната крехка облачна лодка се разпадаше и потъваше в синевата.

— Защо мислиш, че искат да те убият? — попита Лили.

Линда хвърли поглед към Тим и отговори:

— Един се опита да ме прегази на улицата. После стреля по нас.

— Говорихте ли с полицията?

— Имаме основание да мислим, че той е свързан с органите на закона по някакъв начин. Искаме да разберем повече, преди да предприемем нещо.

Тя се наведе към него и попита:

— Имате ли име?

— Имаме, но е фалшиво. Не му знаем истинското име.

— Какво ви накара да дойдете при мен? Откъде знаете, че имам такива подозрения?

— Под това фалшиво име този тип е бил в полезрението на полицията за известно време във връзка с убийствата на членовете на семейството ти.

— Рой Кътър.

— Да.

— Но той беше реален човек. Рой Кътър. Те престанаха да го подозират.

— Да — намеси се Линда, — само че това се оказа фалшиво име.

— Тукашната полиция знае ли за това?

— Не — отвърна Тим. — И аз те моля да не им казваш нищо от това, което ти разказахме. Животът ни зависи от това.

— Те и без това няма да ме послушат. Мислят, че съм си загубила ума от скръб.

— Знаем — потвърди Тим. — Чухме, че си се опитала да им говориш за петте смъртни случая. Затова дойдохме при теб.

— Не съм си загубила ума от скръб. Скръбта ме изпълва с гняв, нетърпение и решителност. Искам справедливост. Искам истината.

— Ако имаме късмет, можем поне да намерим истината за теб. Ала справедливостта по-трудно се намира в този свят, в наши дни.

Лили стана от дивана и каза:

— Всяка вечер и сутрин аз се моля за моя изгубен любим, за моите изгубени синове, за племенницата ми. Сега ще започна да се моля и за вас двамата.

Следвайки двете жени на път към изхода, Тим хвърли отново поглед към паравана от шест панела с изящните жерави и черния бамбук и забеляза нещо, което му беше убягнало преди. Скрит в златната трева стоеше свит златен тигър.

Макар да не беше сигурен дали е прието, на изхода той се наведе към Лили Уен-чинг и я прегърна.

Тя явно не беше шокирана, защото се вдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Видях преди малко, че се любуваше на паравана.

— Да, и на излизане сега също му се порадвах.

— Какво ти харесва в него — красотата на жеравите ли?

— Отначало беше това. Но сега повече ми харесва спокойствието на жеравите в присъствието на тигъра.

— Не всички забелязват тигъра — каза тя. — Но той си е там, той винаги е там.

Те влязоха в хондата и Линда проговори:

— Още пет убити след пожара. Заради нещо, което те не знаят, че знаят?

— Нещо се е случило, когато вие всички сте били там по едно и също време. Пиели сте кафе, насядали по масите на терасата, по едно и също време.

— Но нищо не се е случвало на терасата — възрази тя. — Нищо особено. Ние си пиехме кафето. Ядяхме сандвичи, сладкиши. Пиехме кафе, четяхме вестници, наслаждавахме се на слънцето и се прибирахме по домовете си.

Отдалечавайки се от къщата на Уен-чинг, Тим заключи:

— Тигърът е бил там, но никой не го е видял.

Докато се спускаха от хълмовете към брега, тя попита:

— Какво ще правим сега?

— Не съм сигурен още.

— Спали сме само два часа. Бихме могли да намерим мотел, където не се мръщят, ако им плащаш в брой.

— Няма да мога да заспя.

— И аз. Тогава… защо да не отидем в някое кафене с тераса? Хайде да седнем на слънце на терасата. Току-виж изобилието на слънце и еспресо измъкнало някой спомен от мен.