Дийн Кунц
Добрият (40)

Глава 40

Седнал зад волана на колата си пред дома на Бетани и Джим, Крейт изпрати закодирано съобщение до хората от поддръжката, информиращо ги за трите трупа в къщата. Той не се опита да им обяснява какво да правят. Не му беше работа да взема такива решения. Това беше просто сигнал за предстоящо действие.

„Съжалявам за цапотията, но не можеше да се избегне“ — напечата той и в заключение добави цитат от Т. С. Елиът: „Можеш да избягаш от живота, но не и от смъртта.“

Макар да не познаваше никого от мъжете и жените, които работеха в групата за поддръжка, той беше сигурен, че те го смятат за легендарен, епично велик и важен като смъртта. От време на време обичаше да им изпраща такива цитати, като този от Елиът, за да им даде да разберат, че ерудицията му е също тъй огромна, както и умението му да екзекутира, и да ги мотивира да му служат както потрябва.

Ако някога беше ходил на училище, това би трябвало да се е случило по време на детството и юношеството му. Той обаче нямаше спомен за това, както и за живота си преди осемнадесетгодишна възраст. Затова пък много го биваше в самообразованието и той се беше обучил на много неща.

Т. С. Елиът не беше автор, когото Крейт одобряваше, но дори и човек, който има навика непрекъснато да заема неправилни позиции, понякога може да напише някой приятен ред. Ако Елиът не беше вече умрял, Крейт би го убил.

Групата по поддръжката навярно щеше да реши да остави Бетани и Джим да намерят труповете на мама, татко и съседката Нора. После, по време на разследването, те щяха да унищожат или компрометират всички доказателства на съдебната медицина, които можеха да засегнат Крейт. Те щяха също да подставят ДНК, косми от коса, нишки от тъкани, за да подведат полицията по фалшиви следи, водещи до задънена улица.

Крейт не знаеше името на организацията, към която принадлежеше отделът за поддръжка, но сам си я беше нарекъл „Клубът на джентълмените“ или просто „Клубът“. Нямаше представа що за организация беше Клубът на джентълмените или каква му е крайната цел, или защо искат да ликвидират някои хора, но не му беше нужно да знае.

В течение на повече от десет години Крейт бе извършвал убийства по поръчка на свободна практика за мафията и за просителите, които бяха чули за него от клиенти, благодарни, че ги е отървал от воюващи съпрузи, богати родители и други пречки пред хубавия живот. Сетне, седем години преди днешния ден, член на Клуба се беше обърнал към него с искрената надежда, че той би склонил да извършва редовно убийства за тях.

Разговорът им се беше състоял през нощта, в задната част на удължена лимузина по време на движение из Чикаго. В нито един момент вътрешното осветление не беше включено и за Крейт представителят на Клуба си беше останал само един силует в кашмирено палто, седнал в далечния край на луксозно тапицираното купе.

Представителят имаше според Крейт бостънски елитен акцент. Той се изразяваше добре и от маниерите му личеше, че е от сой. Макар че наричаше тайнствените си съучастници просто „нашите хора“, за Крейт той беше джентълмен, а групата му — Клубът на джентълмените.

Когато джентълменът описа поддръжката, която му предлагаха, Крейт беше впечатлен. И това беше още едно доказателство, че дори да не принадлежеше към вид различен от човешкия, той поне се различаваше от хората и ги превъзхождаше.

Най-хубавото на групата за поддръжка беше, че те му служеха не само когато беше нает да убие за Клуба на джентълмените, а също и когато действаше по поръчка на мафията или на който и да било просител. Нямаха изискване да работи само за тях и въпреки това бяха винаги на разположение.

Те имаха две причини за тази си щедрост. Първата беше, че оценяваха уникалния талант на Крейт. Искаха да бъдат сигурни, че няма да се окаже в затвора, когато им потрябва. Втората беше, че не искаха Крейт да долови нещо, което да свързва набелязаните жертви, и да си направи изводи за задачите и целите на Клуба на джентълмените. Затова Клубът му плащаше в брой и парите се доставяха от хора, които не се различаваха от гангстерите, събиращи пари за разните мафии, или от предателите съпрузи, синове и бизнесмени.

Плащаха му в брой също и за да държат преграда между себе си и наетия убиец, в случай че някой ден, въпреки героичните им усилия в негова полза, той се провалеше.

След разходката с лимузината в Чикаго Крейт повече никога не беше се срещал лице в лице с никого, за когото можеше да бъде сигурен, че е член на Клуба.

Всъщност за него нямаше никакво значение кой беше или не беше куриер на Клуба. Той обичаше да екзекутира, беше добре възнаграден за труда си и вярваше, че има дълг да пази тайната на всеки един от просителите си. Той изтриваше завинаги от паметта си лицата на хората, които му предаваха парите.

Крейт обладаваше завидната способност да заличава безвъзвратно всеки спомен, от който пожелаеше да се отърве. Лицата на хората, които се обръщаха с молба за услуга към него или които служеха като куриери от името на просителите, бяха също тъй окончателно загубени както космонавт, откъснал се от космическия си кораб и изчезнал завинаги във вечните глъбини на космоса.

Животът ставаше много по-прост, когато човек пратеше в дълбокия космос, откъдето връщане няма, не само неща като лицата на куриери, но и досадни епизоди и дори дълги периоди, запълнени с незадоволителни преживявания.

Той никога не разговаряше с членове на Клуба по телефона. Комуникациите бяха задължително ограничени до закодирани електронни съобщения. Анализи, които установяват принадлежността на даден глас, можеха да се използват като доказателство в съда, но никой не можеше да докаже вън от всякакво съмнение чии пръсти бяха напечатали дадено съобщение.

Във „Фенерджията“, когато беше помислил Тимоти Кариър за просител, той беше решил, че тази мисия не е по поръчка на Клуба на джентълмените. Водачът и неговите хора никога не биха казали на Крейт да задържи половината пари като възнаграждение за неизвършено убийство. Те не променяха решенията си. Когато те поискаха някой да умре, то това трябваше да стане твърдо и без надеждата за възкресение.

Крейт продължаваше да се съмнява, че мадам Пакит може да е набелязана от Клуба. Тя нямаше вид да е от някакво значение. Джентълмените, които притежават богатство и власт, не биха си обърнали главите заради жена като нея, да не говорим да дръпнат спусък заради нея чрез чужда ръка.

След като изпрати съобщението, той се отправи към магистралата покрай тихоокеанското крайбрежие и после на юг към ресторанта, където Кариър беше изоставил форда. Крейт претършува колата от край до край, но не намери нищо полезно.

Когато приключи с тази задача, телефонът му завибрира. Групата по поддръжката съобщи, че един от разпитаните шофьори си бе спомнил, че двойка с белезите на Кариър и Пакит е слязла в Дейна Пойнт.

Крейт подкара към Дейна Пойнт, а групата по поддръжката се зае с прегледа на телефонните сметки на жената с надеждата да намери някого, когото тя да познава в този морски град.

Облаците омекнаха, синевата се наложи в небето и слънцето се плъзна по крайбрежните хълмове, плажовете и люспестото море.

Крейт се чувстваше изпълнен с живот, с благотворен огън както фурната за топене на метал е пълна с огън, без тя самата да гори. Винаги се чувстваше така след раздаването на смъртта.