Дийн Кунц
Добрият (3)

Глава 3

Възходът на бетонните стълби под златния водопад от драконовата лампа бе защитен от прост железен парапет. Бетонът явно е бил заравняван мокър, защото някои от ръбовете бяха силно олющени. Повърхността на стъпалата приличаше на напукана глеч.

Като много други неща в живота бетонът не прощава грешките.

Медният дракон, все още лъскав, макар и зеленеещ по краищата, криволичеше в кутия от четири рамкирани стъкла на фона на святкащите в мазилката люспи слюда.

Обляна в аленото зарево, алуминиевата замрежена врата също грееше като мед. Зад нея вътрешната врата беше отворена и откриваше гледка към кухня, наситена с аромата на канела и силно кафе.

Зад масата седеше Мишел Руни. Тя вдигна поглед да посрещне Тим.

— Много тиха стъпка имаш — не те чух, а те усетих.

— Май те разбирам — отвърна той, като затвори зад себе си замрежената врата.

— Нощта сякаш се стаи около теб, както става, когато човек върви из джунглата.

— Не срещнах крокодили по пътя — пошегува се Тим, но изведнъж го жегна мисълта за оня тип, на когото бе дал десетте хиляди долара.

Той седна срещу нея зад масата със светлосиня пластмасова облицовка и се загледа в рисунката, над която тя работеше. От неговата страна рисунката бе обърната наопаки.

От грамофона автомат в бара на долния етаж долиташе, макар и приглушен, разкошният глас на Мартина Макбрайд.

Когато Тим се увери, че рисунката представлява панорама от силуетите на дървета, той попита:

— За какво рисуваш това?

— За настолна лампа. Бронзов статив и цветно стъкло.

— Някой ден ще станеш велика, Мишел.

— Веднага бих спряла, ако мислех, че това може да се случи.

Той спря поглед на лявата й ръка, която лежеше с дланта нагоре върху шкафа до хладилника.

— Искаш ли кафе? — посочи тя каната близо до котлона. — Току-що го направих.

— О, черно като че ли си го изстискала от сепия!

— Кой нормален човек иска да спи?

Тим си наля чаша и се върна на масата.

Столът му приличаше на част от кукленски комплект. Под миниатюрната Мишел същият стол изглеждаше голям. Въпреки това Тим се чувстваше детето, което си играе на кукленско гости.

Причината за това не бяха столовете, а Мишел. Без да подозира, понякога тя го караше да се чувства неловко като малко момче.

Тя плъзна деликатно молива с дясната си ръка, като придържаше блока за рисуване с остатъка от лявата.

— Кексът за кафето — кимна тя към фурната — се очаква да пристигне след десет минути.

— Мирише много вкусно, но трябва да си вървя.

— Не се прави, че имаш личен живот.

Над масата прелетя малка сянка. Тим вдигна очи. Една жълта пеперуда изпърха покрай посребрените копитца на подскочилите бронзови газели в малкия абажур до Мишел.

— Вмъкна се тук през деня — каза тя. — Държах вратата отворена, опитвах се да я накарам да излезе, но тя си се чувства у дома.

— Че как инак би могла да се чувства?

Клонче от дърво прошумоля и изникна под върха на молива върху хартията.

— Как успя да се изкатериш по стълбите с този товар?

— Какъв товар?

— Този, дето те е смачкал.

Масата се синееше като лазурно небе, а сянката витаеше зад него като изящна загадка.

— Няма да идвам насам известно време — каза той.

— Как така, колко време?

— Няколко седмици или месец.

— Не разбирам.

— Имам една работа за оправяне.

Пеперудата намери къде да кацне и затвори крила.

Подобно на мигащ мрак, родил се в отражение на пламъка от свещ, сянката изчезна с бързината на огънчето на секнат фитил.

— Една работа — повтори тя. Моливът й замря върху хартията.

Когато престана да изучава масата и вдигна глава към Мишел, той срещна вторачения й поглед. Очите й бяха също тъй сини и убедителни.

— Ако дойде някой и започне да ме описва и пита за името ми, кажи, че не се сещаш за такъв човек.

— Кой мислиш, че ще дойде?

— Някой. Който и да е. Нека Лиам да му каже: „Бабаитът на крайния стол? Не бях го виждал преди. Стори ми се нафукан. Не ми хареса.“

— Лиам знае ли за какво става въпрос?

Тим сви рамене. Не беше казал на Лиам нищо повече от това, което смяташе да каже на Мишел.

— Не знае. Женска история, това е.

— Този, дето ще дойде в бара, защо ще се качи и тук?

— Може и да не се качи. Но може и да иска да провери всичко. Пък и ти може да се случиш в бара, когато той дойде.

Лявото й око, изкуственото, сляпото око, се забиваше в него по-надълбоко от дясното, сякаш имаше някаква свръхестествена сила.

— Не е женска история — възрази тя.

— Истината ти казвам, повярвай.

— Не е както ти се мъчиш да го изкараш. Мирише на беда.

— Не е беда. Просто не е за приказка.

— Не ти вярвам. Ти никога няма да сконфузиш себе си или приятел.

Той се огледа за пеперудата и я видя кацнала на веригата, от която висеше абажурът с газелите. Тя потрепваше с крилца под натиска на загретия от крушките въздух.

— Не си прав да се опитваш да се оправиш сам — каза тя, — каквото и да е станало.

— Не е толкова страшно, колкото си го мислиш — увери я той. — Малка лична неприятност. Ще се оправя, не се бой.

Те поседяха в тишината на замрелия молив, на замлъкналия грамофон автомат в бара на долния етаж, на задавеното гърло на нощта зад замрежената врата.

— Ти какво сега, лепидоптерист ли ще ставаш? — прекъсна мълчанието тя.

— Какво пък значи това?

— Колекционер на пеперуди. Погледни ме в очите.

Той свали очи от пеперудата.

— Правя лампа за теб — промълви тя.

Той насочи поглед към листа със стилизираните дървета.

— Не е тази. Друга една. Вече съм я започнала.

— Как изглежда?

— Ще я завърша до края на месеца. Тогава ще я видиш.

— Добре.

— Ела тогава да я видиш.

— Добре. Ще дойда заради нея.

— Непременно ела — протегна към него тя сакатата си лява ръка.

Като го стискаше здраво, сякаш с призрачни пръсти, тя целуна опакото на ръката му.

— Благодаря ти за Лиам — прошепна тя.

— Благодари на Господ — той ти даде Лиам, не аз.

— Благодаря ти за Лиам — настоя тя.

Тим целуна върха на приведената й глава.

— Така ми се иска да имах сестра и ти да беше сестра ми. Но напразно се притесняваш — не съм в беда.

— Само недей да лъжеш — помоли тя. — Можеш да не ми казваш всичко, ако така предпочиташ, но недей да лъжеш. Не те бива да лъжеш, а пък аз не съм вчерашна.

Тя вдигна глава и срещна погледа му.

— Добре — съгласи се той.

— Нали знаеш, че мога да позная, когато се е случила голяма беда?

— Знам — призна той. — Можеш.

— Кексът за кафето трябва да е готов.

Очите му се спряха върху протезата на шкафа до хладилника. Дланта сочеше нагоре, пръстите бяха отпуснати.

— Да го извадя ли от фурната?

— Няма нужда, аз ще го извадя. Не нося ръката, когато пека. Няма да разбера, ако я опаря.

Тя сложи ръкавица за фурна и извади кекса да изстива. Мишел едва успя да свали ръкавиците и да се обърне и Тим беше вече на вратата.

— Ще чакам с нетърпение да видя лампата — каза той.

Тъй като сълзните й жлези и канали не бяха засегнати от злополуката, и живото, и мъртвото и око се наляха.

Тим излезе на площадката на стълбите, но преди да затвори замрежената врата, Мишел каза:

— С лъвове е.

— Кое?

— Лампата. С лъвове е.

— Бас държа, че ще е страхотна.

— Ако успея да я направя както трябва, тя ще напомня за лъвското сърце, за огромната му смелост.

Той затвори замрежената врата и се спусна по стълбите, без да вдига шум по белещия се бетон. Наоколо гъмжеше трафикът, но Тим остана глух за пеещия му хор. Бялото на фаровете се приближаваше и червеното на стоповете се отдалечаваше като светещи риби в нямата паст на океана.

Когато стигна до края на стълбите, градската глъч започна да се надига в съзнанието му, отначало едва-едва, но после все по-силно. Звуците идваха повечето от машини, но сякаш се подреждаха в ритъма на дивашки танц.