Дийн Кунц
Добрият (27)

Глава 27

Крейт мина покрай изоставения форд. Вместо да паркира до тротоара, спря до градинката в центъра на островчето за кръгово движение, където спирането е забранено.

Дъждът го дразнеше. Щеше да му изцапоти дрехите.

Нищо не можеше да стори обаче, за да спре бурята. Преди известно време беше стигнал неохотно до заключението, че не може да контролира времето.

Имаше период, когато му се струваше, че може да има власт над природните сили. Тези предположения му хрумнаха, защото твърде често беше получавал тъкмо времето, което му беше необходимо за подготовката или извършването на убийство.

Беше прочел няколко книги на тема психокинеза, тържеството на духа над материята. Някои хора можеха да огъват лъжици, без да ги докосват. Експерти по свръхестествените явления твърдяха, че предмети могат да се придвижват от едно място на друго само като се мисли за придвижването им.

Крейт беше огънал лъжица веднъж, но не със силата на мисълта, а от яд. Беше вързал проклетия прибор на възел.

Беше му се приискало да посети автора на книгата, обясняваща как да се развият психокинетичните таланти.

Искаше да го накара да глътне вързаната лъжица.

Крейт обичаше да кара хората да гълтат неща, които никой не би пожелал да глътне. Не знаеше защо това му харесва, но откакто се помнеше, нищо друго не му беше доставяло такова удоволствие.

Поради невероятните форми и размери на някои от тези предмети хората, в чиито уста той ги тъпчеше, често загиваха, докато гълтаха. Затова той се въздържаше да започва срещата с най-приятния момент, а го запазваше за по-късно.

След смъртта на жертвата човек не можеше да прави нищо повече с нея.

Авторът на книгите по психокинеза беше написал и книга на тема предсказване на бъдещето. Възможно бе те да бяха по-полезни, но Крейт не се интересуваше от тях.

Той знаеше какво ще бъде бъдещето. Той го създаваше.

На повечето хора нямаше да им хареса бъдещето, но Крейт нямаше търпение да стигне до него. Беше сигурен, че всичко тогава ще бъде прекрасно.

Излезе от колата и застана под дъжда. Представи си чисти небеса, звезди, но дъждът продължаваше да вали както си знаеше, че ще стане. Все пак можеше да опитва от време на време, не му струваше нищо.

Хората, не предметите и времето, бяха неговият обект на действие. Той можеше да направи каквото си поиска на хората и в този момент желанието му бе да убие двама от тях.

На електронната карта в колата фордът беше спрял преди около минута и четиридесет секунди, преди Крейт да завие наляво на Т-образния възел и да тръгне по тази улица. Не можеше да са стигнали далеч за минута и четиридесет секунди.

Нямаше да са тръгнали зад къщите към каньона, не при този дъжд и мрак.

Ако бяха побягнали на юг към пресечката, той щеше да ги види, докато се изкачваше по последната права на хълма.

Крейт стоеше на островчето, под клоните на голямото коралово дърво, и оглеждаше петте къщи. Нито един прозорец не светеше.

В днешно време човек трябваше да не е с всичкия си, за да отвори вратата и да приеме двама непознати в 4:10 сутринта.

Във всяка къща имаше порта към задния двор. Той се надяваше, че няма да му се наложи да претърсва и петте жилища.

Спуснат надолу в ръката му, с дулото към паважа, беше автоматичният пистолет глок със завития заглушител. Крейт слезе от островчето, пое по платното около него и огледа внимателно всеки един от домовете. Търсеше издайнически белези.

Светлината се изтръгна от затвора на небето и побягна по блестящата черна настилка.

Крейт отдавна си мечтаеше да види някого ударен от светкавица, яко ударен. Ако му беше дадено да контролира времето, той би уредил няколко грандиозни изпепелявания.

Крейт беше използвал токов удар веднъж да убие един бизнесмен във ваната, но това не беше същото. Очите на жертвата не бяха изтекли, косата му не бе се запалила, нищо от този сорт не беше се случило.

Мигащата светлина привлече вниманието на Крейт към табела с надпис „За продан“ в предния двор на една тосканска къща, недостатъчно семпла за неговия вкус. Табелата не беше сложена както трябва. Не гледаше директно към улицата и стоеше накриво — едната страна стърчеше над другата.

Прозорците на втория етаж имаха пердета, но някои от прозорците на долния етаж не бяха покрити. В стаите беше тъмно като в рог и нямаше лица да се белеят и да се взират в него.

Съседната къща беше в модерен стил и много му хареса. Той дори би погостувал някой ден в нея, докато стопаните ги нямаше. Щеше да ги опознае, да научи мечтите, надеждите и тайните им. Стига да бяха добре с хигиената.

На тревата отпред лежеше колело. Това не беше добър знак за състоянието вътре. Ако детето не беше научено да прибира след себе си, най-вероятно родителите му бяха мърлячи.

И все пак Крейт беше убеден, че хора, които имат вкус към архитектура с такива чисти линии, не могат да бъдат неподредени в личния си живот.

Всички прозорци и на двата етажа бяха покрити с транспаранти.

До входната врата стоеше елегантна саксия от варовик, в която би трябвало да има някакво малко дърво, а под него — сезонни цветя. Саксията беше празна.

Крейт обходи с поглед прозорците, саксията, колелото. От колелото погледът му се насочи към табелата „За продан“ в двора на съседната къща.

Дъждът бе съсипал дрехите му, затова пък го беше успокоил и бе измил паяжините от мозъка му. Главата му беше от бистра по-бистра.

Той грабна с лявата си ръка колелото за кормилото и го издърпа настрани.

В тревата на мястото, където бе лежало колелото, се откриха две бледи петна. Той приклекна, за да ги разгледа по-отблизо, и видя кръгове от смачкана трева с диаметър десет-дванайсет сантиметра.

В центъра на кръговете имаше по-тъмни петна. Опипвайки ги с пръсти, той разбра, че са дупки в земята. Разстоянието помежду им беше приблизително същото като между прътите на табелата „За продан“ в съседния двор.

Тимоти Кариър се беше досетил, че ако къщата беше очевидно празна, Крейт щеше да отиде веднага там. За един зидар инстинктите му бяха необикновено изострени.

На път обратно към тротоара, Крейт стъпи на нещо, което се опита да се изтъркаля под крака му.

Назъбената светлина в небесата хвърляше ярки зигзаги по водата, рукнала по тротоара. Докосвайки някакъв меден предмет, те го превърнаха за момент в сребро.

Той се наведе да го вдигне и в този миг нова светкавица освети и втори такъв предмет до първия. Два деветмилиметрови патрона.

С това настъпи едно от онези събития, които му даваха основание да вярва, че е нещо по-различно от човек. Той действително бе престолонаследник под прикритие и съдбата признаваше възвишеността на неговата особа, като му даряваше тези неупотребени патрони като доказателство, че плячката му се беше скрила тук.

Помисли си, че беше възможно именно на тези два изпуснати патрона да им е било съдено, след изразходването на всички други муниции на Кариър, да ранят или дори да убият него, Крейт. Изглежда, че съдбата не само му посочваше пътя към успешния завършек на мисията му, но и го уверяваше, че поне тази вечер той е недосегаем, а може с течение на времето да се окаже и безсмъртен.

Светкавиците и гръмотевиците навярно бяха част от тържеството в негова чест.

Той сложи патроните в един от джобовете на панталона си.

Ако всичко минеше гладко и имаше достатъчно време, той щеше да накара жената да глътне патроните, преди да натъпче репродукцията в гърлото й.

Не можеше да рискува да хване Кариър жив. Зидарят беше прекалено едър и опасен по неочаквани начини.

Ако обаче му провървеше да парализира Кариър с изстрел в гръбнака, щеше с грамадно удоволствие да го наеми да глътне и той нещо. Може би някоя суперспециална част от анатомията му — ще му я отреже и ще му я сервира на вилица.