Дийн Кунц
Добрият (26)

Глава 26

Под светлината на фаровете сребърните дъждовни нишки приличаха на гирлянди за елха, но нищо друго не напомняше за Коледа.

По паважа беше толкова плъзгаво, че още малко и би могло да се пързаляш с шейна, а Тим дори не намаляваше на знаците за спиране.

Кравет щеше да очаква да се досетят за транспондера и следенето чрез спътник. И тъй като на всяка цена трябваше да спечелят преднина, преди да изоставят форда, той щеше да ги следва плътно по петите, за да не ги изгуби в момента, когато тръгнат пеша.

— Зареди ли пистолета? — попита Тим.

— Да, пълен е.

— Имаш ли още патрони в чантата?

— Не много. Четири парчета. Може и да са шест.

— Не ми се ще да влизам в престрелка с него. Изглежда, че този път е взел автоматичен пистолет.

— Автоматичният пистолет звучи нездравословно.

— Вероятно има над тридесет патрона в пълнителя. Може да ги изстреля за броени секунди, ако си поиска, да ни засипе с порои от олово.

— Определено никакви престрелки.

— Само че може да се наложи.

— Имам едно черно подозрение — оплака се тя.

— Кажи го.

— Сигурно ли е, че той работи на свободна практика?

— От това, което стана в бара, изглеждаше, че работи за своя сметка. Убийци, които работят за някого, получават заплата като всички други, не пачки пари в плик.

— Но ако има цяла армия от пиратстващи компютърни маниаци и други помагачи техничари, защо единствено той върши работата по улиците?

— Някой го е наел, за да се дистанцират истинските виновници от убийството ти. Те му помагат, без обаче да излагат собствените си убийци на показ. Те са кукловодите в играта.

— Така е било, докато са смятали, че ще ме очистят лесно, че случаят ще се приеме като най-обикновено изнасилване с убийство, само че това повече не може да стане.

— Вярно, вдигна се доста шум — съгласи се той.

— Ако решат, че играта е загрубяла, могат да изпратят на Кравет подкрепления. Тогава какво ще стане?

— Тогава ще ни се такова таковата.

— Хм, май ще е по-добре все пак да започнеш да ме лъжеш.

Улицата свърши с Т-образен възел. Новата улица водеше в посока север-юг покрай най-високата част на хребета в града.

Тим направи десен завой на юг и ускори. Къщите тук бяха по-големи и по-богато украсени от къщите на ниските хълмове. Не след дълго стигна до задънена улица.

— Ама че гадост! — ядоса се Тим, като обикаляше около кораловото дърво в центъра на островчето за кръгово движение. Той засили обратно по пътя, от който бяха дошли, притеснен заради загубеното време.

След три пресечки северната част на улицата също беше задънена. Ако напуснеха хребета и се върнеха обратно, щяха да срещнат Кравет. И той щеше да ги види как пристигат на електронната си карта.

Тим обиколи друго коралово дърво, излезе от островчето, спря до тротоара, угаси светлините и мотора и рече:

— Дай ми пистолета.

— Какво ще правим?

— Патроните в чантата — дай ми и тях. Бързо!

Тя порови из чантата и намери пет патрона.

Тим ги пусна в джоба на ризата си и каза:

— Имаме може би две минути. Вземи пътната и дамската чанта и фенерчето.

— Защо да не изсвирим с клаксона, да събудим хората наоколо?

— Не. Давай.

— Той няма да стреля при толкова много свидетели.

— Ще стреля — настоя Тим. — Не искам никой от тях да загине.

Той отвори вратата и брулен от дъжда и вятъра, се отправи към островчето, от което току-що бяха излезли с форда. Не беше направил и пет стъпки, а от дрехите му вече шуртеше вода.

В южна Калифорния такава силна буря през май беше рядкост. Дъждът не беше топъл, но не беше и вкочаняващ.

Петте къщи около островчето имаха общ архитектурен мотив — някои бяха лъскави и модерни със загатнат тоскански стил, а други изцяло в класически тоскански стил.

Двуметрови стени ограждаха дворовете. В тях бяха вградени порти, някои от които можеше да се окажат заключени.

Нямаше опасност да ги залаят кучета и да ги издадат — в такова време кучетата не се оставят навън. Особено в район като този, където къщите струват от три милиона нагоре, кучетата си живеят вътре; те са част от семейството; не спят в кучешки колиби и не ги връзват на верига.

Пет задни двора. Кравет ще трябва да обходи всички порта, да претърси всички дворове. Къщите имаха директен изглед към океана, земята беше много скъпа и дворовете бяха малки. Щяха да му стигнат по-малко от пет минути да претърси всичките.

Задъненият край на улицата се намираше в началото на каньона. Зад задните дворове щеше да бъде трудно да се спуснат по обраслите с буренак и храсталак стръмни склонове.

В тези заселени каньони се въдеха гърмящи змии, койоти, американски рисове. Пумите рядко идваха толкова далеч от дивите гъсталаци, но и тези убийци не бяха съвсем чужди на района.

Отначало, докато се придвижваха из каньона, Тим не смяташе да пали фенерчето, за да не ги види Кравет. При това положение не можеше да става и дума за сляпо спускане, камо ли да се предприеме такова.

Задните дворове предлагаха само илюзия за сигурност, а каньонът беше нещо като задънена улица.

Линда се изравни с него. Мокра до кости. Красива.

Небето се разтвори със страхотен трясък. Разля се остра светлина. Бляскави късчета се разтанцуваха в локвите.

През метала на часовника по кожата на китката си той можеше да се закълне, че усеща как секундната стрелка отмества времето в миналото.

В предния двор на модерна сграда имаше табела „За продан“. Всички прозорци и на двата етажа бяха закрити с транспаранти, от което можеше да се заключи, че къщата вероятно е празна.

Върху пощенската кутия имаше правоъгълна рамка, в която можеха да се вкарат номер и име. Номерът стоеше, но името бе махнато.

На предната врата не висеше сейф, отварящ се с комбинация от числа, за ключовете, оставени от агенцията за продажба на имоти. Това не беше доказателство, че някой живее там. Вероятно просто собствениците предпочитаха къщата да се показва само на проверени купувачи, дискретно, със среща.

Тим връчи пистолета на Линда. Тя го пое без коментар.

Той измъкна табелата с рекламата за продажбата — краката й бяха дълга стоманени пръти, забити на петнадесет-двадесет сантиметра в земята.

В съседния двор се виеше пътека, покрита с плочи, наредени несиметрично, с налят бетон по границите. Тя водеше към типична тосканска къща.

Тим заби стоманените пръти в двора и те влязоха сравнително лесно във влажната земя. Табелата „За продан“ застана малко накриво, но това нямаше значение.

През две къщи от дома, който бе наистина за продан, върху тревата в предния двор беше оставено детско колело. Тим го грабна, донесе го до мястото, откъдето беше извадил табелата, и го сложи на земята.

Линда го наблюдаваше, без да задава въпроси или да прави коментари, наблюдаваше не озадачено, а с аналитичния вид на добър ученик, изучаващ уравнения на черната дъска.

Тим си помисли, че би било лесно да се влюби в нея. А може и вече да се беше влюбил.

Не успя да поиска пистолета и тя вече му го беше подала.

— Да вървим — подкани той и тя забърза с него към къщата, която изглеждаше празна.

Небето, този добре снабден оръжеен склад, хвърляше ярки копия, въздухът миришеше на опърлено и нощта се люлееше под тежки удари.

Стигнаха до порта отстрани на къщата. Беше затворена само с резе.

Между оградата и къщата имаше път. Стигнаха до покрита тераса, която ги скри от дъжда.

Прозорците на помещения, които вероятно бяха кухня и столова, бяха покрити с транспаранти. По други прозорци имаше пердета.

По-нататък имаше френски прозорец, чиито крила не бяха покрити с нищо. Линда насочи натам фенерчето и те видяха, че това е немебелиран хол.

Тим хвана пистолета за цевта, изчака бурята да се озъби пак, и счупи стъклото по време на последвалата гръмотевица. Пъхна ръка вътре, намери болта на ключалката и отвори вратата.

Тя влезе след него, затвори вратата и двамата се ослушаха. Липсата на мебели обаче вече беше издала истината — тук не живееше никой.

— В къща като тази — отбеляза той — не може да няма алармена система. Но тъй като къщата е празна, а алармата би създавала неприятности на агентите, те не са я включили.

Линда зарея поглед през френския прозорец покрай покритата тераса, покрай басейна, потънал в мрак, покрай оградата, покрай черната дупка на каньона, към подредените като войници улични лампи по по-ниските хълмове и към гледката на крайбрежните градски светлини, мъждукащи под дъжда.

— Как е възможно — промълви тя, — как е възможно да ни се случва това на такова място: сред тези къщи, струващи милиони, с тази блестяща гледка към крайбрежието долу…

— Нали сама го каза — цивилизацията е крехка като стъкло.

— А може би е още по-лошо. Може би е мираж.

— Винаги ще се намират такива, което искат да угасят светлините. Имаме късмет досега, че не са станали мнозинство.

Тя се обърна с гръб към гледката сякаш й причиняваше болка.

— В безопасност ли сме тук?

— Не.

— Искам да кажа поне за малко.

— Не. Не сме дори и за малко.