Дийн Кунц
Добрият (21)

Глава 21

В 3:16 часа през нощта Крейт паркира край магистралата по тихоокеанското крайбрежие на половин километър южно от хотела.

След като получи отговор на съобщението си с молба да го информират за последните плащания с кредитната карта на Тимоти Кариър, Крейт дебело подчерта името на този хотел и отвори дипломатическото куфарче, което му бяха оставили в новата кола.

Сгушени в дунапреновите си легла, вътре се намираха изработен по поръчка автоматичен пистолет глок 18 и четири нови пълнителя. Имаше и два супермодерни заглушителя и раменен кобур.

Крейт обожаваше този пистолет. Беше изстрелял хиляди патрони на стрелбището със същото такова оръжие. За деветмилиметров автоматик със скорострелност 1300 оборота в минута този модел глок бе изключително податлив на контрол.

Специалните пълнители с капацитет тридесет и три патрона позволяваха да се използват максимално възможностите на оръжието в автоматичен режим. Той вкара един от пълнителите.

Тъй като цевта беше удължена и покрита с необходимата резба, той с лекота завинти един от заглушителите.

Много сходства го сродяваха с този пистолет. Автоматикът не пазеше спомени от производителя си, тъй както и Крейт не помнеше майка си и детството си. И двамата бяха чисти и неумолими в службата си на смъртта.

За върховния владетел на земния свят изработеният по поръчка автоматик глок 18 се явяваше достоен Ескалибур, легендарният меч на крал Артур.

Крейт бе използвал една от спирките на светофар да свали спортното си сако. Сега свали своя СИГ П245 заедно с кобура и го пъхна под шофьорската седалка.

После надяна новия раменен кобур, в който имаше предвидено място за добавения заглушител и разширения пълнител. Намести го, слезе от шевролета, разкърши рамене, за да се убеди, че кобурът е нагласен както трябва.

Грабна сакото си от колата и го облече. Пъхна в кобура глока и установи с удоволствие, че той лежи удобно под лявата му мишница.

В този късен час дори по Тихоокеанската магистрала не пътуваше никой, освен вятърът. Крейт пое дълбока глътка нощен въздух. Без зловонните емисии на хвърчащите автомобили вятърът миришеше на чисто.

В момент като този човек можеше да повярва, че един ден автомобилният поток ще спре да снове по пътищата завинаги, че човешки крак повече няма да стъпи по крайбрежните хълмове или където и да било. Когато изчезнеше всякаква надежда, че падналите могат да се надигнат пак, вятърът и дъждът щяха с течение на времето да изближат всякаква следа от нещата, които безмълвната машина на природата не беше построила, и земята щеше да погълне всички нечестиви кости и да ги скрие завинаги от слънцето и луната. Под студените звезди щеше да остане единствено самотата, пречистена от утайката на желания, очаквания и надежди. Тишината щеше да изглежда вечна, непокътната от песен или смях. Покоят нямаше да се диктува от вглъбението на молитвата или дори на размисъла, а от празнотата. И тогава работата щеше да бъде свършена.

Седнал в тъмната кола, Крейт чакаше да му съобщят информацията, която бе поискал. В 3:37 се получи кодирано съобщение.

Тимоти Кариър беше използвал кредитната си карта Виза два пъти през последните дванадесет часа, първия път, за да зареди бензин. После, преди по-малко от три и половина часа, той я беше представил при регистрацията си в хотела, близо, до който Крейт беше паркирал.

Тъй като хотелът принадлежеше към верига, която имаше компютризирана национална система за резервации, хората, които подаваха информация на Крейт, бяха в състояние да докладват, че господин и госпожа Кариър бяха отседнали в стая 308.

Историята с господина и госпожата го развесели. Леле какъв бурен роман!

Мисълта за двамата в хотелската стая му припомни, че на него му беше възложено да я изнасили.

Той искаше да я изнасили. Беше изнасилвал жени, които бяха по-непривлекателни от нея. Не му представляваше проблем, ако тези, които му плащаха, го помолеха да го направи.

Той също ужасно искаше да напъха във всеки един от външните отвори на тялото й репродукцията, която беше извадил от рамката в спалнята й.

За съжаление динамиката в тази мисия се беше променила. Той знаеше от опит, че в редките случаи, когато човек изгуби елемента на изненада, успех може да се постигне единствено чрез безмилостното прилагане на непреодолима сила.

За да стигне до жената, вероятно щеше да му се наложи първо да убие Кариър. По време на престрелката някой от изстрелите можеше да попадне в нея. И ако тя започнеше да пищи и да се съпротивлява, щеше да му се наложи да я убие, без да я изнасили.

Нямаше значение. При това положение на нещата не можеше да се надява да постигне нещо повече. Още двама убити все пак представляваше някакъв напредък към деня на празните пътища, на покоя на празнотата.

Крейт излезе от колата и я заключи. Не живееше във века на честността.

Вместо да тръгне направо към хотела, той се отби до покрития паркинг.

Фордът беше там, където очакваше — в югозападния ъгъл на партера.

Ако имаше дежурен пазач, в момента той явно обикаляше по другите етажи. А още по-вероятно бе хотелът просто да разчита на камери за наблюдение — Крейт забеляза няколко такива.

Камерите не го плашеха. Електронните снимки могат да изчезнат; компютърните системи могат да се развалят.

В този свят, който с всеки изминат ден се отдалечаваше все повече от истината, хората масово започваха да приемат виртуалното за реално, а всички виртуални неща лесно могат да се префасонират.

Не го тревожеха и следи като отпечатъци от пръсти и ДНК. Те бяха просто модели, първият щампован от кожната мазнина, а вторият отразен в структурата на макромолекула.

Тези модели трябваше да бъдат разчетени от експерти, които трябваше да преценят стойността им като доказателства. Имаше най-различни начини да се окаже натиск, под който експертите да се съгласят да разчетат грешно модела, че и да го променят. Американците питаеха трогателно доверие към „експертите“.

Вместо да напусне покрития паркинг по тротоара, който вървеше паралелно на алеята от главния вход за колите, той излезе от друг изход, който водеше към осветена пътека покрай южната страна на хотела.

По ръба на пътеката вятърът люлееше червените цветове на хибискусови храсти. Хибискусът не бе от отровните растения.

От време на време Крейт бе прибягвал до отровни растения, за да изпълни някоя от мисиите си. Татул, олеандър, момина сълза — всички те му бяха свършили добра работа.

Хибискусът обаче беше безполезен.

Той стигна до врата на стълбище и пое нагоре към третия етаж.