Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Good Guy, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Стоянка Илчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дийн Кунц. Добрият
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2010
ISBN: 978-954-529-810-3
История
- —Добавяне
Втора част
На грешното място в правилното време
Глава 18
Малкият пететажен хотел беше стара постройка, изградена върху скала близо до крайбрежието. Храсти със стъбла дебели като дървета и дълги клони се виеха покрай входната пътека по решетъчни подпори и ги покриваха с лилави и червени мантии, а вятърът разнасяше конфети от цветни листенца по паважа.
Беше дванадесет и петнадесет през нощта, когато Тим попълни книгата за регистрация с името г-н и г-жа Тимоти Кариър, а администраторът прекара кредитната му карта през машината.
Стаята им беше на третия етаж. Плъзгащите се френски прозорци се отваряха към балкон с два стола от ковано желязо и маса за коктейли. Между тях и съседния балкон имаше един метър.
Небето беше с цвета на дървени въглища, а морето се чернееше сякаш бе от сажди. Пяната по ниските вълни се стелеше като сив пушек към брега и се разнасяше по пепелта на пясъка.
На север и под тях вятърът изтръгваше по-силни звуци от огромните палми в сравнение с кротко разбиващите се в брега морски вълни.
Подпряна на парапета, загледана към западния хоризонт, от който нищо не можеше да се види, Линда рече:
— В наше време на тях вече не им пука.
Застанал до нея, той попита:
— На кого не му пука и за какво?
— На администраторите в хотелите — дали двойките, които спят в една стая, са женени.
— Да, знам. Но така ми харесва повече.
— Пазиш честта ми, а?
— Ти сама го правиш много добре.
Тя откъсна вниманието си от изчезналия хоризонт и го насочи към него.
— Харесва ми как говориш.
— Как говоря?
— Не мога да намеря точната дума.
— Хем си писателка.
Те оставиха балкона на вятъра, влязоха вътре и затвориха плъзгащата се врата.
— Кое легло предпочиташ? — попита той.
Тя дръпна кувертюрата и каза:
— Това става.
— Почти съм сигурен, че сме в безопасност тук.
— Защо да не сме? — намръщи се тя.
— Не спирам да се чудя как той ни откри в кафенето.
— Сигурно има жилище близо до незастроения парцел, чийто адрес беше използвал за регистрацията на колата. Та може случайно да ни е видял, когато го оглеждахме.
— Случайните случки не се случват току-така, случайно.
— Понякога се случват. Има такова нещо като лош късмет.
— Все пак — отбеляза той — по-добре е да сме готови за всичко. Може би е по-правилно да спим с дрехите.
— Аз и без това смятах да спя с дрехите.
— Да, да, разбира се.
— Не гледай така разочаровано.
— Не съм разочарован. Покрусен съм.
Докато Линда се миеше в банята, Тим угаси лампите на тавана. На шкафчето между леглата нощната лампа имаше ключ с три степени и той избра най-ниската.
Седна на ръба на леглото и набра телефона в бара, където Руни продължаваше да сервира.
— Къде си? — попита Руни.
— Пред вратите на рая.
— Никога няма да стигнеш по-близо.
— Тъкмо от това ме е страх. Слушай, Лиам, той разговаря ли с някого другиго, освен с теб?
— Акулата с обувки ли?
— Да. Говори ли с някого от клиентите?
— Не. Само с мен.
— Може би се е качил да говори с Мишел?
— Не. Тя беше с мен зад бара, когато той влезе.
— Някой му е дал името ми. И номера на мобилния ми телефон.
— Не, не е никой от тук, в бара. Твоят номер нали не е в указателя?
— Така твърди телефонната компания.
— Тим, кой е този тип?
— Много бих искал да разбера. Лиам, помогни ми, братче, загубил съм тренинг с жените.
— Чакай малко, че ме обърка. Какви жени?
— Дай ми нещо хубаво, което да кажа на жена.
— Хубаво? Хубаво за какво?
— Не знам. За косата й.
— Би могъл да кажеш: „Харесва ми косата ти.“
— Как можа да накараш Мишел да се омъжи за теб?
— Казах й, че ако не приеме предложението ми, ще се самоубия.
— Твърде е рано в тази връзка да използвам заплаха със самоубийство — каза Тим. — Трябва да свършвам.
Когато Линда се появи от банята, лицето й беше измито, косата й беше събрана под баретка и от нея се излъчваше сияние. Сиянието се бе излъчвало от нея и когато влизаше в банята.
— Харесва ми косата ти — промълви той.
— Косата ми? Мисля да я подстрижа къса.
— Има блясък и е толкова тъмна, почти черна.
— Не я боядисвам.
— Разбира се, че не. Не исках да кажа, че я боядисваш или че носиш перука, или нещо такова.
— Перука? Прилича ли ти на перука?
— Не, не. Последното нещо, на което прилича, е перука.
Той реши да избяга от стаята. На прага на банята направи грешката да се обърне към нея.
— Бъди спокойна, няма да използвам четката ти за зъби.
— И през ум не ми беше минало, че ще я използваш.
— Мислех, че би могло… да ти мине през ума.
— Е, сега вече мина.
— Ако може да използвам малко от пастата ти, ще си измия зъбите с пръст.
— Показалецът е по-добър от палеца за тази работа — посъветва го тя.
След няколко минути, когато Тим излезе от банята, тя лежеше върху одеялата със затворени очи, скръстила ръце на корема си.
В мъжделивото осветление на него му се стори, че е заспала. Той отиде до леглото си и като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо, седна, подпрян на челната табла.
— Какво ще стане, ако Пит Санто не успее да отсее истинското име от останалите? — проговори тя.
— Ще успее.
— Какво ще правим, ако не успее?
— Ще опитаме нещо друго.
— Какво друго?
— До утре сутринта ще го измисля.
Тя помълча малко и рече:
— Винаги знаеш какво да правиш, нали?
— Ти се шегуваш.
— Не ме будалкай.
След като помълча на свой ред, Тим призна:
— Изглежда, че когато ножът опре до кокала, аз съм в състояние да вземам правилни решения.
— Къде е ножът сега?
— Наближава.
— А какво става, когато няма нож?
— Тогава нямам представа какво да правя.
Телефонът му иззвъня. Той го вдигна от нощното шкафче, където го беше сложил да се зарежда.
Беше Пит Санто.
— Случи се нещо твърде изненадващо.
— Радвам се. Имам нужда от някой приятен сюрприз.
Чакай да включа на говорител. — Той сложи телефона на шкафчето. — Готово.
— Както си търсех имената на Кравет из базите данни на органите на закона в щата и страната — подхвана Пит — и се надявах, че някое от тези имена може да е достатъчно истинско, за да фигурира на полицейска карта, изведнъж ми иззвъня телефонът. Беше Хич Ломбард. Шефът на моя отдел.
— Твоят шеф? Сега — след полунощ?
— Току-що свършихме разговора. Хич чул, че съм взел отпуск по болест за утре. Надявал се, че не съм много зле.
— А има ли навика да готви пилешки бульон за болните детективи?
— Аз се престорих, че не виждам нищо странно в това да ми се обажда, и му казах, че не е нищо сериозно, само малко разстроен стомах. После той ме попита по кой случай работя, а аз му отговорих, че са поне три в момента и му ги казах по имена, като че ли той не ги е чувал.
— Нормално ли е той да ги знае?
— Разбира се, че да. После той ми каза, че както си ме знаел какъв съм бил маниак в работата, можел да се обзаложи, че вероятно съм работел по някой от случаите си дори и в момента, вкъщи, на личния си компютър, нищо че съм бил болен.
— Направо да пощурееш! — ахна Тим.
— Да пощурееш и да изхвърчиш от работното си място.
— Как може някой да разбере, че ровиш по базите данни за информация за Кравет и неговите многобройни аз?
— Явно нещо е заложено в програмата им. Нещо, което сигнализира, ако се прояви интерес към Кравет и другите му имена. Някой бива предупреден за това.
Линда, която се беше изправила в леглото, се намеси:
— Кой е този някой?
— Някой много по-високо в природния кръговрат от мен — отвърна Пит. — Някой по висшестоящ от Хич, толкова висшестоящ, че да може да му нареди да ме озапти, а той да козирува: „Да, сър, веднага, сър, но може ли да ви целуна по гъза най-напред?“
— Що за птица е Ломбард? — попита Линда.
— Не е от най-лошите. Но ако си на дежурство по улиците, си много доволен, че той виси зад бюро, а не с теб по улиците. Каза, че когато оздравея и се върна на работа, ще ми даде важно разследване и иска да съсредоточа всичките си усилия в него.
— Значи те маха от сегашните ти случаи? — попита Тим.
— Считано от този момент — потвърди Пит.
— Навярно смята, че нещо в тия случаи те е накарало да стигнеш до Кравет.
— Не че го каза с тия думи, но е така. Не спомена името на Кравет, но е така.
— Възможно е той да не знае името на Кравет или другите му имена, или изобщо за какво става въпрос — обади се Линда.
Пит се съгласи:
— Някой някъде е хванал Ломбард с клещи и е готов да ги стисне, ако той не ме озапти. На Хич не е нужно да му обясняват защо трябва да ме озаптява. Той трябва само да е убеден, че ще стиснат клещите.
В полумрака, докато говореше и слушаше, Тим изучаваше дланите си. Те бяха загрубели и мазолести.
Когато тази история приключи, навярно дланите му щяха да са загрубели още повече и нямаше да са способни на нежна ласка.
— Голяма работа ми свърши, Пит. Много съм ти благодарен — каза той.
— Чакай, не съм свършил още.
— Свършил си и още как. Не можеш да ги заблудиш.
— Ще трябва да сменя тактиката — не се предаде Пит.
— Сериозно ти говоря. Повече не се занимавай. Недей да скачаш в пропастта.
— Че за какво тогава е пропастта? Във всички случаи трябва да продължа не само заради теб, но и заради себе си.
— Как така? Не те разбирам.
— Не помниш ли как възмъжахме заедно?
— Стана толкова бързо, че не остана какво да се забрави.
— Да не би да сме стигнали от там до тук за нищо?
— Не ми се иска да го помисля.
— Определено не сме стигнали от там до тук, за да оставим обичайните мръсници да се налагат.
— Те винаги ще се налагат — рече Тим.
— Добре де, в повечето случаи ще е така. Но от време на време те трябва да видят, че на някого от тях му се разказва играта, та да се спрат и да се почудят дали пък наистина няма господ.
— Това съм го чувал някъде.
— Това си го казвал някъде.
— Е, добре, няма да споря със себе си. Хайде сега да си починем.
— Може би утре ще ми кажеш за какво става въпрос?
— Може би — отговори Тим и затвори телефона.
Линда се беше изпънала отново на леглото с глава на възглавницата, затворени очи и отпуснати на корема ръце.
— Поезия — промълви тя.
— Каква поезия?
Отговор не последва и той продължи:
— Онова, което ти се е случило в миналото, заради което си писала загнояващите книги…
— Книги, изпълнени със загнояваща скръб…
— Каквото щеш го наречи — абсолютно ли си сигурна, че нещо от онези дни не стои зад това, което става сега?
— Абсолютно. Опитах се да го разгледам от дванадесет ъгъла.
— Тогава опитай от тринадесет.
Той извади пистолета от чантичката й върху шкафчето и го сложи близо до ръката си.
Без да отвори очи, тя попита:
— Ще намерим ли смъртта си тук?
— Ще се опитаме да не го направим — отвърна той.