Дийн Кунц
Добрият (11)

Глава 11

Линда караше, а Тим държеше на скута си отворената чантичка с пистолета в нея и говореше по телефона с Пит Санто.

Докато разговаряха, Пит влезе отново в базата данни на Пътното управление и каза:

— Всъщност колата, регистрирана на името на Кравет, не е на адреса в Анахайм, а в Санта Ана.

Тим повтаряше на глас адреса и го записваше на листа с копието от шофьорската книжка на Кравет.

— И този адрес е също тъй фалшив както другият.

— Готов ли си да ме посветиш в тази история? — попита Пит.

— Не се отнася за нещо, станало в твоя полицейски район.

— Аз се изживявам като детектив на света.

— Няма убити — каза Тим и добави наум все още.

— Не забравяй, че аз съм в отдела за кражби и убийства.

— Единственият откраднат предмет е чаша за кафе с дръжка във формата на папагал.

Линда се намръщи.

— Аз си обичах тази чаша.

— Какво каза тя? — попита Пит.

— Каза, че си обичала тази чаша.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че става дума просто за една открадната чаша за кафе?

— И пай с крем нишесте.

— Беше останала само половината от пая — намеси се Линда.

— Какво каза тя? — попита Пит от другата страна.

— Каза, че била останала само половината от пая.

— Но това не го прави по-приемливо — обади се пак Линда.

— Тя каза — предаде Тим, — че това, че било половината, не го правело по-приемливо.

— Не е въпросът само в стойността на продуктите — продължи тя.

— Не бил въпросът в стойността на продуктите — повтори Тим за Пит.

— Той открадна и труда ми, както и чувството ми за сигурност.

— Той е откраднал и труда й, както и чувството й за сигурност.

— Значи искате да ме накарате да повярвам, че става дума просто за една открадната чаша за кафе и половин пай?

— Не. Става дума за нещо съвсем друго. Чашата и паят са само съпътстващи престъпления.

— Какво е съвсем другото нещо?

— Не мога да говоря за това. Слушай, можеш ли да провериш дали Кравет има друга шофьорска книжка под друго име?

— Какво име?

— Не знам. Но щом адресът в Анахайм се оказа фалшив, не е изключено и името да е фалшиво. Възможно ли е да пуснеш снимката на Кравет в архивата на пътното да видиш дали не се повтаря в други книжки?

— Забравяш ли, че сме в Калифорния, бате? Пътното не може да се оправи с чистотата на обществените си кенефи.

— Понякога се чудя — отвърна Тим, — дали ако „Невероятният Хълк“^[1] беше имал малко по-голям успех по телевизията и беше продължил още няколко години, Лу Фериньо нямаше да ни стане губернатор. Ех, че хубаво би било!

— Мисля, че бих имал доверие на Лу Фериньо — съгласи се Пит.

Тим предаде на Линда:

— Казва, че би имал доверие на Лу Фериньо.

— И аз също — откликна тя. — У него има много скромност.

— Тя казва, че Лу Фериньо бил скромен.

Пит отвърна:

— Навярно защото е трябвало да преодолее частична загуба на слуха и говорен дефект, за да стане актьор.

— Ако Лу Фериньо беше губернатор, нашият щат нямаше да е банкрутирал, кенефите на Пътното управление щяха да са чисти и ти би могъл да направиш електронно търсене по снимка. Но тъй като той не е губернатор, имаш ли друг начин да издириш дали Кравет притежава друга шофьорска книжка под друго име?

— Обмислях този момент, докато си говорехме за Фериньо — каза Пит.

— Браво.

— И също така чесах Зоуи по ушите както тя обича.

— Тъчеш на много станове значи.

— Има нещо, което мога да опитам. Може да сработи. Дръж си телефона зареден и чакай да ти се обадя.

— Тъй вярно, светецо.

След като Тим затвори, Линда попита:

— Защо „светец“?

— Санто означава светец. Затова понякога ние го наричаме така.

— Кои сте вие?

— Ние, момчетата — сви рамене Тим.

Докато Тим говореше по телефона, Линда беше взела курс към Света Ана. Бяха на десет минути път от адреса, където, според данните на Пътното управление можеше да бъде намерен шевролетът, регистриран на името на Кравет.

— Вие със Санто — отбеляза тя — сте свързани от нещо в миналото.

— Познаваме се от много дълго време.

— Не само това, преживели сте нещо заедно.

— Не са студентски години. И двамата не сме били студенти.

— Не мислех за студентски години.

— Не е експеримент за хомосексуална връзка.

— В това съм абсолютно сигурна. — Тя спря на червен светофар и обърна зелените си анализиращи очи към него.

— Ох, пак започваш с тия номера.

— Какви номера?

— Очите, погледът. Когато започнеш да разрязваш някого с този поглед, би трябвало да имаш лекар до себе си да зашие раната.

— Ранен ли се чувстваш?

— Не смъртоносно.

Светофарът продължаваше да стои на червено. Тя продължаваше да го гледа втренчено.

— Добре де, ще ти кажа. Двамата с Пит веднъж отидохме на концерт на Питър, Пол и Мери. Беше истински ад. Двамата преживяхме този ад.

— Ако не ви харесват Питър, Пол и Мери, защо отидохте на концерта им?

— Светецът ходеше с едно момиче, Барбара Елън, което си падаше по ретро фолк.

— А ти с кого ходеше?

— Бях излязъл с братовчедка й. Само за тази вечер. Беше истински ад. Те изпяха „Пъф, магическият дракон“, и „Майкъл, докарай лодката на брега“, и „Лимонено дърво“, и „Том Дули“, нямаше край! Имахме късмет, че се измъкнахме оттам, преди да полудеем.

— Не знаех, че Питър, Пол и Мери още пеят. Не знаех дори, че са още живи.

— Това бяха имитатори на Питър, Пол и Мери. Нали знаеш, нещо като битълсманията. — Той провери пак светофара. — На човек може да му ръждяса колата, докато чака на този светофар.

— Как се казваше?

— Кой?

— Братовчедката, с която си излязъл.

— Тя не беше моя братовчедка. Беше братовчедка на Барбара Елън.

— Е, кажи как се казваше де — настоя тя.

— Сузана.

— От Алабама ли беше дошла, с банджо на коляно?

— Разказвам ти какво се случи, защото ме попита.

— Трябва да е било така. Не би могъл да го измислиш.

— Много шантаво, нали?

— Исках да кажа, че ти никога не си измисляш.

— Е, вече знаеш — това, което ни свързва с Пит, е онази адска вечер. Те изпяха „Да бях имал чук“ два пъти. — Той посочи към светофара. — Зелено е.

Като премина след пресечката, тя обяви:

— Нещо ви свързва и то не е само Питър, Пол и Мери манията.

Той реши да премине в атака:

— А ти с какво си изкарваш хляба, освен че работиш от къщи?

— Писателка съм.

— Какво пишеш?

— Книги.

— Какви книги?

— Мъчителни книги. Потискащи, гадни, преливащи от емоции книга.

— Идеално четиво за плажа. Издадени ли са?

— За съжаление да. И критиците ги хвалят.

— Ще мога ли да позная заглавията им?

— Не.

— Нека да пробвам.

— Не. Ще престана да ги пиша, особено ако ме убият, но дори да не ме убият, ще почна да пиша друго.

— Какво друго?

— Нещо, което да не кипи от гняв. Нещо, от чиито изречения да не капе отрова.

— Сложи го на корицата. „От изреченията не капе отрова“. Купувам такава книга начаса. Как пишеш — под името Линда Пакит или под псевдоним?

— Не ми се говори повече на тази тема.

— За какво искаш да говорим?

— За нищо.

— Аз не ти оставих въпросите без отговор по този начин.

Тя го погледна косо и вдигна вежди.

Известно време те пропътуваха в мълчание по улиците на квартал, където проститутките се обличаха само малко по-непровокативно от Бритни Спиърс, където алкохолиците седяха подпрени с гръб на стените, вместо да се разпльоскат по тротоарите: После навлязоха в по-западнала територия, където дори младите гангстери не се осмеляваха да излязат с модифицираните си коли и лъскавите модели на „Кадилак“.

Пред очите им се изнизаха черни от мръсотия едноетажни сгради и оградени дворни складове, гробища за коли, чиито съдържатели вероятно прикриваха истинската си дейност да разглобяват и продават на части крадени коли, спортен бар с боядисани в черно прозорци и с признаци на място, където боят с петли влизаше в понятието за спорт. Най-сетне Линда спря до тротоара пред незастроен парцел.

— Ако се съди по номерата на съседните къщи, това би трябвало да е адресът, на който е регистриран шевролетът.

Буренясалото парче земя бе оградено с верига.

— Сега какво ще правим? — попита тя.

— Хайде да отидем да хапнем нещо.

— Той каза, че ще ни открие по-бързо, отколкото си мислиш — припомни тя на Тим.

— Наемните убийци много обичат да се перчат с големи приказки.

— Виждам, че си голям специалист по наемните убийци.

— Те се държат така, сякаш искат да кажат: „Гледайте ме какъв голям лош вълк съм, как ще дойда сега да ви налапам.“ Ти каза, че не си яла. И аз не съм. Време е да вечеряме.

Тя докара колата до Тъстин, район обитаван от средната класа. Тук алкохолиците смучеха отровата си по баровете, където се чувстваха у дома си, а проститутките не се смятаха за упълномощени да се разхождат полуголи сред хората като естрадните звезди.

Кафенето не затваряше през нощта. Вътре миришеше на пържен бекон с пържени картофи и на хубаво кафе.

Те седнаха в сепаре до прозореца с изглед към паркинга, където стоеше фордът, потокът от коли по улицата след него и безмълвната смърт на луната, потъваща в пастта на внезапно нахлули облаци.

Тя си поръча печена питка с бекон и кашкавал и пържени картофи, както и сладкиш с масло за предястие, докато приготвят останалото.

Тим също поръча печена питка с бекон и кашкавал, само че с добавка на майонеза, и помоли картофите да са препържени, след което се обърна към Линда:

— Като те гледам каква си елегантна във фигурата, бях сигурен, че ще поръчаш салата.

— Да, да. Ще дъвча само люцерна и ще бъда много горда със себе си, когато утре някой терорист ме изпари с някоя атомна бомба.

— Мислиш ли, че в кафене като това ще имат люцерна?

— В наши дни люцерна има навсякъде. По-лесно е да я намериш, отколкото да хванеш венерическа болест.

Сервитьорката донесе сода с билков екстракт за Линда и кока-кола с черешов аромат за Тим.

Навън една кола се отби от пътя, мина покрай форда и спря в далечния край на паркинга.

— Тогава трябва да спортуваш. С какъв вид спорт се занимаваш?

— Играя си на черни мисли.

— Това сигурно изгаря много калории.

— Ако се задълбаеш в мисли за края на света, не е трудно да качиш пулса над сто и тридесет и да го задържиш там с часове.

Светлините на новодошлата кола на паркинга угаснаха. Никой обаче не излезе от нея.

Сладкишът с масло пристигна и Тим я наблюдаваше как го яде, и отпиваше от черешовата си кола. Ужасно му се искаше той да беше сладкиш с масло.

— Това прилича малко на любовна среща, нали? — проговори той.

— Ако това ти прилича на любовна среща — изсмя се тя, — твоят личен живот е по-мизерен и от моя.

— Нямам с какво да се гордея. Но ми е много приятно да вечерям така с момиче.

— Само не ми казвай, че това ти е номерът за сваляне на мацки. Да им пробуташ изтъркания лаф: „Ела с мен веднага да се спасиш от сигурна смърт.“

Мина време и яденето, което си бяха поръчали, дойде, но от колата в далечния край на паркинга така и никой не слезе.

— Не е лесно да ходиш по срещи в наши дни. Искам да кажа да намериш подходяща партньорка. Всички искат да говорят само за състезания като „Американският идол“ или за упражнения за здраво тяло.

— А пък на мен не ми се слушат мъже да говорят за дизайнерски чорапи и нови прически.

— Нима мъжете говорят за такива неща? — удиви се той.

— И затова в кой салон си махат космите от гърдите. Когато най-сетне се наканят да ти налетят, имаш чувството, че се бориш да отблъснеш приятелката си.

Разстоянието и тъмнината не позволяваха на Тим да види кой седи в колата. Може би това бяха просто двойка нещастни партньори, дошли за късна вечеря, но отдали се на вечните си войни.

В заключение на приятния разговор и вкусната вечеря Тим рече:

— Ще ми трябва пистолетът ти.

— Ако нямаш пари, аз ще платя. Не е нужно да се измъкваме оттук със стрелба.

— Може да се наложи — настоя той.

— Имаш предвид белия шевролет на паркинга, нали?

— Явно е, че писателите са много наблюдателни! — възкликна учуден той.

— Нямам такива впечатления. Как ни е намерило това копеле? Да не би да ни е видял отнякъде, когато отидохме на незастроения парцел? И после да ни е проследил оттам?

— Не мога да видя номера. Може би това не е той, а някой друг в подобна на неговата кола.

— Да, да, може да са Питър, Пол и Мери.

— Искам да излезеш преди мен — помоли я Тим, — само че през задната врата, зад кухнята.

— И аз вината казвам това на края на срещите си.

— Задната врата излиза на малка уличка. Завий надясно и изтичай до пресечката. Аз ще те взема оттам.

— Защо и двамата да не си излезем през задната врата? Да зарежем твоето 4×4?

— Спукана ни е работата, ако тръгнем пеша. А ако откраднем кола, ще загазим два пъти повече.

— Значи ти смяташ да започнеш престрелка с него?

— Той не знае, че съм забелязал колата. Смята, че е останал анонимен. Ако аз се появя сам, той ще реши, че ти си в тоалетната и ще излезеш всеки момент.

— А какво ще направи, когато потеглиш без мен?

— Може да влезе да те потърси тук. Може да тръгне след мен. Не знам. Знам обаче, че ако излезем през предния вход заедно, той ще ни застреля и двамата.

Тя се замисли и задъвка долната си устна.

А Тим се хвана, че е зяпнал прекалено съсредоточено долната й устна. Отмести очи, разбра, че тя беше забелязала погледа му, и каза:

— Ако искаш, аз ще ти помогна с дъвченето.

— Щом няма да стреляш по него, защо аз да не нося пистолета?

— Аз няма да започна пръв да стрелям. Но ако той открие огън, искам да имам и друго, с което да му отговоря, а не да хвърлям обувките си по него.

— Много съм привързана към това пистолетче.

— Обещавам, че няма да го счупя.

— Можеш ли да стреляш с пистолет?

— Не съм от тия, дето си скубят космите от гърдите.

Тя му подаде чантичката си през масата с неохота.

Тим я сложи на стола до себе си, огледа се да се увери, че никой от немногобройните клиенти или от персонала не го наблюдава, измъкна пистолета, повдигна хавайската си риза и го пъхна под колана.

Нейният поглед омекна и прие тържествения мъдър вид на морето и на него му се стори, че в този момент тя пое в дълбините си едно ново разбиране за него.

— Кафенето работи денонощно — отбеляза тя. — Можем да си седим тук, докато той си тръгне.

— Можем да се престорим, че него го няма, че е някой друг, който няма нищо общо с нас. Можем да си повтаряме това по целия път към вратата, да излезем и всичко да свърши. Мнозина биха постъпили така.

— Не и през 1939-а — промълви тя.

— Жалко, че твоят форд не е машина на времето.

— Ще се върна в онези времена… да послушам и погледам Джек Бени по радиото, Бени Гудман в Императорския салон на Уолдорф-Астория в Ню Йорк…

— Хитлер в Чехословакия, в Полша… — напомни й той.

— Искам да се върна.

Сервитьорката ги попита дали желаят нещо друго. Тим помоли за сметката.

От шевролета все още не беше слязъл никой. Движението по улицата беше утихнало. Приливът на облаците беше угасил луната.

Когато сервитьорката донесе сметката, Тим беше приготвил парите да плати за консумацията и сервиза.

— Завий надясно по уличката — напомни той на Линда. — Изтичай до пресечката. Очаквай да се появя от главната улица.

Те напуснаха сепарето. Тя сложи ръка на рамото му и за момент той си помисли, че ще го целуне по бузата, но тя се обърна настрани.

Стиснат под колана, пистолетът студенееше на корема му.