Дийн Кунц
Добрият (10)

Глава 10

Жилището в Анахайм се оказа едноетажна постройка от 50-те години на двадесетия век. Фестонираните стрехи, гравираните в стил рококо кепенци, алпийските мотиви върху украсата на касите на вратите не бяха убедително доказателство, че това калифорнийско ранчо се родееше със старата архитектура в Швейцария или по други места.

Прониквайки през клонките на две огромни пинии, луната рисуваше разхвърляни парчета от имитация на лед по посребрените от времето кедрови шинди на покрива, но нито един от прозорците не светеше.

От двете страни на къщата на Кравет се намираха малка испанска вила и новоанглийска хижа. В хижата светеха лампи, но вилата изглеждаше необитавана, прозорците бяха тъмни, дворът беше неокосен.

Тим мина два пъти покрай къщата на Кравет и паркира зад ъгъла на пресечката.

Той сравни какво показва ръчният му часовник с часовника на колата. И в двата случая беше 9:32.

— Ще ми трябват навярно към петнадесет минути — каза той.

— Ами ако оня е вътре?

— Мислиш, че може да си седи на тъмно? Не. Най-вероятно дебне около моя дом или го претърсва.

— Може да се върне. Не бива да влизаш невъоръжен.

— Нямам оръжие.

Тя отвори дамската си чантичка и извади от там пистолет.

— Ще дойда с теб.

— Откъде взе това?

— От чекмеджето на нощното ми шкафче. Марката е Kap К9, полуавтоматик.

Нещото идеше, нямаше съмнение, нещото, дето цял живот идеше да го спипа и от което нямаше спасение.

В своя любим бар той винаги се беше чувствал на правилното място, където беше просто един от седящите на столовете пред бара и където, погледнато от входната врата, изглеждаше най-дребният човек в заведението. Но тази вечер барът се бе оказал правилното място по грешното време.

Бе намерил начин на живот, който беше като влак на релси, поел по познат път към предсказуемо бъдеще. Нещото, което го преследваше обаче, беше не само миналото му, но и съдбата му, и релсите, които го отдалечаваха от него, го връщаха неумолимо пак към него.

— Не искам да го убивам — каза Тим.

— Нито аз. Пистолетът е само за застраховка. Трябва да намерим нещо в дома му, което да послужи на полицията.

Тим се наведе, за да разгледа по-добре оръжието.

— Тази марка не ми е позната.

Линда не носеше парфюм, но ухаеше леко на нещо приятно. Уханието на чиста коса и добре измита кожа.

— Осем патрона, калибър 9 мм, мек спусък — каза тя.

— Ти си стреляла с него.

— По мишени. На стрелбището.

— Не те е страх от никого, а държиш пистолет до леглото си.

— Казах, че никой от познатите ми не би искал да ме убие — поправи го тя. — Но аз не познавам целия свят.

— Имаш ли разрешително да носиш оръжие?

— Не. А ти имаш ли разрешително да влезеш с взлом в дома му?

— По-добре да не идваш с мен.

— Няма да остана тук сама, било то с оръжие или без.

— Не може да се каже, че имаш особено… — въздъхна той.

— А какво точно имам? — прекъсна го тя.

— Нещо — каза примирително Тим и излезе от колата.

Отвори багажника и извади фенерче с дълга дръжка от мястото, където лежеше крикът.

Двамата се отправиха към къщата на Кравет. Наоколо бе тихо. Някъде излая куче, но не беше наблизо. Преминавайки през цветовете на дъгата, подобно на отблясъци от змийска кожа, тънки бримки от сребристи облаци се отронваха от лицето на сменящата кожата си луна.

На границата между тъмната испанска вила и алпийската къща се издигаше стена. Покрай гаража минаваше пътека, пред която имаше порта.

Изведнъж пиниите прошумоляха под напора на бриза и поръсиха бетонената пътека с изсъхнали иглички.

Когато стигнаха до страничната врата на гаража, Тим включи за малко фенерчето, колкото да провери дали има двоен или обикновен секрет.

Линда пое угасеното фенерче, а той пъхна кредитна карта между вратата и рамката и тутакси избута езика на обикновената брава.

Те влязоха в просторния гараж, затвориха след себе си вратата и Линда светна отново фенерчето. Коли нямаше.

— Зидарията не ти е единствената специалност — прошепна тя.

— Всеки знае как се прави това.

— Не и аз.

Най-вероятно предният и задният вход имаха двойни системи, но вратата между гаража и кухнята имаше евтин секретен патрон. Според много хора бе достатъчно само да изглежда, че има защита.

— Колко години затвор се полагат за кражба с взлом? — заинтересува се тя.

— Това е влизане с взлом, не кражба. Може би десет години.

Ключалката се отвори и тя подкани:

— Давай да побързаме.

— Първо нека да видим дали няма някой питбул.

Той взе от нея фенерчето и открехна бавно вратата. Зашари със светлината през тясната пролука, но отникъде не блеснаха очите на животно.

Кухнята не отговаряше на очакванията му. Светлината от фенерчето попадна върху пердета от басма. Комплект кутии за продукти с нарисувани мечета по тях. Стенен часовник с формата на котка, чиято опашка служеше за махало.

В трапезарията ленената покривка на масата беше украсена с дантела. В средата на масата имаше купа пълна с порцеланови плодове.

Пъстри покривала, плетени на една кука, пазеха тапицерията на дивана в хола. Две доста изтъркани кресла с падащи облегалки стояха срещу телевизор с голям екран. Украсата се състоеше от репродукции на портрети на едрооки деца, чиято мода е била на върха около годината на раждане на Тим.

Извръщайки се, за да следи разкритията на фенерчето, Линда се почуди:

— Възможно ли е наемен убиец да живее заедно с родителите си?

В по-голямата спалня имаше кувертюра на леглото с десен на рози, копринени цветя и тоалетка със седефени гребенчета и четки. В дрешника имаше и мъжки, и женски дрехи.

Втората спалня служеше като комбинирана стая за шиене и кабинет. В едно от чекмеджетата на бюрото Тим намери чекова книжка и няколко сметки за телефон, електричество, кабелна телевизия, които трябваше да се платят.

Линда прошепна:

— Чу ли нещо?

Той изключи фенерчето. Двамата се заслушаха в мрака.

Къщата се беше облякла в тишина като в бойни доспехи и само някоя плочка на ризницата или част от дългите метални ръкавици потракваше или проскърцваше от време на време. Тези тихи шумове не бяха нищо повече от болките на слягаща се застаряваща постройка.

Тим се убеди, че нищо в тишината не се ослушва за него, и включи пак фенерчето.

Докато бяха стояли на тъмно, Линда беше извадила пистолета от чантичката си.

Тим прегледа чековата книжка и видя, че сметката е на името на Дорис и Ленард Холбърсток. Сметките също бяха адресирани до техните имена.

— Той не живее тук — заключи Тим.

— Може би е живял преди.

— По-скоро кракът му не е стъпвал.

— Тогава какво правим ние тук?

— Влизаме с взлом.