Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (7)

6

— Изгубих връзката с него — каза Фредерик Уилърд.

— И преди си я губил — побърза да отбележи услужливо Питър Маркс.

— Сега е различно — сопна се Уилърд. Беше облечен в строг костюм на широки белезникави райета, синя риза с бяла яка и ботунели и тъмносиня папийонка на бели точки. — Ако не бъдем предпазливи и изобретателни, това може да стане постоянно.

Откакто беше постъпил във възстановената „Тредстоун“, Маркс бързо бе разбрал, че е смъртен грях да бърка възрастта на Уилърд със загубата на сили. Човекът може да беше минал шестдесетте, но все още можеше да надбяга половината оперативни агенти на ЦРУ, а що се отнася до умствените му възможности — далеч надминаваше способността им да намерят най-доброто решение на даден проблем. Маркс го считаше за толкова добър, колкото и основателят на „Тредстоун“ Алекс Конклин. Освен това той имаше изключителната дарба да напипва слабите места на противника и да намира най-ефикасни начини да ги използва. Че Уилърд е един вид садист, Маркс не се съмняваше, но то не беше нищо ново в тяхната тъмна работа, където садисти, мазохисти и всякакви други психопати се събираха като мухи на разлагащ се труп. Беше установил, че номерът е да откриеш странността на всеки от тях, преди да я използва, за да ти види сметката.

Бяха се настанили на едно канапе във фоайето само за членове и ако се съди по обстановката, само за мъже на организацията, към която принадлежеше Оливър Лист.

— „Монишън Клъб“ — рече Маркс, оглеждайки се за стотен път наоколо. — По дяволите, що за място е това?

— Не знам — рече сърдито Уилърд. — Цял ден се опитвах да разбера, без да открия и най-малката информация.

— Трябва да има нещо. Например кой е собственик на сградата?

— Една холдингова компания в Гренада — изсумтя Уилърд. — Очевидно фиктивна организация. Оттам нататък нишката става съвсем заплетена. Каквито и да са тези хора, определено не искат да се знае кои са.

— Няма закон срещу това — рече Маркс.

— Може би не, но ми се вижда странно и подозрително.

— Може би ще трябва да проуча по-подробно нещата.

Вътре имаше ехо като в катедрала, а стените от каменни блокове, готическите сводове и позлатените кръстове създаваха илюзията за църква. Дебелите килими и прекалено големите мебели подсилваха потискащата тишина. От време на време покрай тях минаваше някой, говореше за малко с униформената жена зад високото бюро в центъра на фоайето и преминаваше в полумрака.

Атмосферата напомняше на Маркс за преобладаващото настроение в новото ЦРУ. От това, което беше научил от бивши колеги, там коридорите бяха изпълнени с нов помощен персонал, който почти никога не се усмихваше, и с някаква натрапчива унилост. Тази отровна атмосфера донякъде притъпяваше вината, която чувстваше, че беше напуснал ЦРУ и че го нямаше, когато Сорая се бе върнала от Кайро. От друга страна, Уилърд го беше уверил, че след като се бе преместил, щеше да й бъде от по-голяма полза. „Така твоята мъдрост и съвети ще изглеждат по-обективни и ще имат по-голяма тежест“ — беше казал той. Оказа се, че е бил прав. Маркс беше сигурен, че е единственият, който би могъл да я убеди да постъпи в „Тредстоун“.

— За какво мислиш? — попита неочаквано Уилърд.

— За нищо.

— Грешен отговор. Приоритет номер едно е да измислиш начин да възстановим тайния контакт с Леонид Аркадин.

— Защо е толкова важно? Освен, разбира се, факта, че е първият завършил „Тредстоун“ и единственият, който се е измъкнал.

Уилърд сърдито го изгледа. Не му пукаше, ако някой хвърлеше обратно собствените му думи в лицето, особено пък ако този някой беше по-нискостоящ. Това беше проблемът на Уилърд — една от неговите странности. Маркс, най-схватливият ученик, постъпвал някога в редовете на ЦРУ, го беше разбрал. Уилърд беше убеден в превъзходството си и се отнасяше с всички в съответствие с това си убеждение. А че от време на време можеше да има по някое и друго зрънце истина, според него само укрепваше жестокия му контрол. Маркс предположи, че тъкмо тази арогантност беше позволила на Уилърд да проникне и да се представя за иконом вътре в АНС в продължение на толкова много години. Много по-лесно би било да получаваш заповеди от шефовете си, когато знаеш, че се опитваш да ги прекараш.

— Уморих се да ти повтарям това, Маркс, но в главата на Аркадин са последните тайни на „Тредстоун“. Конклин го подложи на поредица от психологически похвати, които сега са загубени.

— Ами Джейсън Борн?

— Заради начина, по който се развиха нещата с Аркадин, Конклин не използва тези похвати с Борн, така че в това отношение двамата са различни.

— Как така?

Уилърд, който беше легендарен с вниманието, което обръщаше на детайлите, придърпа маншетите на ризата си така, че да се показват на абсолютно еднаква дължина.

— Аркадин няма душа.

— Какво? — Маркс поклати глава, като че ли не беше чул правилно. — Ако не греша, не е известен научен способ или нещо друго, което да унищожи душата.

Уилърд вдигна очи.

— За бога, Питър, не ти говоря за някаква машина от научнофантастичен роман. — Той се изправи на крака. — Но следващия път, когато видиш пастора на своята енория, го попитай. Ще бъдеш изненадан от отговора му. — Той подкани Маркс да го последва. — Ето че идва новият ни бог и господар Оливър Лис.

Маркс погледна часовника си.

— Четиридесет минути закъснение. Точно навреме.

* * *

Оливър Лис беше неприятен тип. Приличаше, държеше се и дори се мислеше едва ли не за кинозвезда. Беше красив според стандартите на холивудския елит, с тази разлика, че, изглежда, не работеше по въпроса. Може би това бяха просто гени. Във всеки случай, когато влезе във фоайето, не се нуждаеше от друг антураж, освен от собственото си излъчване. Беше висок, строен и атлетичен и предизвикваше силна завист у мъжете, с които се срещаше. Харесваше силните питиета, червеното месо и младите, руси, закръглени жени. Накратко казано, беше точно онзи тип мъж, който Хю Хефнър си беше представял, когато е създавал „Плейбой“.

Усмихна се механично, без да спира, и им даде знак да го последват покрай портата на Цербер — жената в униформа — във вътрешността на „Монишън Клъб“. Беше време за закуска. Очевидно в съответствие с тукашната традиция това ставаше на затворена сред тухлени стени тераса, която гледаше към вътрешен двор. Неговият център беше оформен като билкова градина, макар по това време на годината там да нямаше почти нищо, освен червеникавокафява пръст и ниски преградки от ковано желязо, които да отделят ментата от градинския чай.

Лис ги отведе при една просторна маса. От него лъхаше на пчелен восък и скъп одеколон. Днес беше облечен като провинциален джентълмен с панталон от каша, сако от туид и вратовръзка с изрисувани гладни лисици. Скъпите му мокасини от волска кожа блестяха като огледала.

След като поръчаха, изпиха прясно изстискания портокалов сок и започнаха да отпиват ободрителното кафе, той премина направо на въпроса:

— Знам, че сте заети да се настанявате в новите си кабинети, да монтирате в тях електронна апаратура и т.н., но искам да оставите всичко това настрана. И бездруго съм наел офис мениджър за тази работа, а вие сте твърде ценни, за да пилеете време напразно. — Гласът му беше звучен и красив като обувките му. Потри длани като обичан чичо във възторг от поредното семейно събиране. — Искам и двамата да се съсредоточите само и изцяло върху един въпрос. Изглежда, че с ненавременната си кончина Ноа Перлис е оставил някои хлабави места.

— Не ни караш да се потопим в отровната помия на „Блек Ривър“, нали? — каза леко изненадан Уилърд.

— Ни най-малко. Прекарах шест месеца, за да прекъсна всякакви връзки с организацията, която помогнах да бъде създадена, защото виждах как влакът ще катастрофира. Можете да си представите как се чувствам, господа. — Той вдигна пръст. — Е, да, Фредерик, ти поне имаш някаква смътна представа какво трябваше да изтърпя. — Той поклати глава. — Не, Ноа лично вършеше тази конкретна работа вместо мен, никой в „Блек Ривър“ не знаеше за нея. — Той се облегна назад на стола си, докато сервираха закуската, а после, наведен над чудесно приготвените яйца по бенедиктински, продължи: — Ноа имаше един пръстен. Снабди се с него, като плати много скъпо, според мен с цената на лична трагедия. Без да употребявам много суперлативи, ще кажа, че пръстенът е уникален. Макар външно да изглежда като обикновена златна брачна халка, той е нещо далеч по-различно. Ето, вижте това. — Раздаде им няколко цветни снимки на въпросния предмет.

— Както можете да видите сами, от вътрешната му страна има поредица от символи, или ако искате да бъда по-точен, графеми.

— Какво е графема? — попита Маркс.

— Основната единица на даден език, всъщност на всеки език.

Уилърд примигна.

— Да, но що за дяволски език е това?

— Свой, собствен език, създаден от древен шумерски, латински и бог знае какъв друг мъртъв език, вероятно напълно загубен за съвременния свят.

— И искаш да зарежем всичко заради това? — попита недоверчиво Маркс. — За кого ни вземаш, за Индиана Джоунс ли?

Лис, който в момента дъвчеше, се подсмихна.

— Не е чак толкова стар, мой умнико. Всъщност не съществува повече от едно-две десетилетия.

— Пръстен? — Уилърд поклати глава. — И за какво ти е?

— Да си го гледам само аз. — Лис намигна и се потупа по носа. — Както и да е, пръстенът е бил в Ноа, когато е бил убит от Борн. Ясно е, че Борн го е убил, за да вземе пръстена.

Маркс поклати глава. Беше добре известно, че не е от онези, които ненавиждат Борн.

— И защо му е било да го прави? Трябва да е имал основателна причина.

— Имайте предвид, че Борн е убил отново, без да бъде провокиран. — Лис втренчено го изгледа. — Намери Борн и ще намериш пръстена. — Внимателно разряза жълтъка си и топна парче препечен хляб в него. — Имам информация, че Борн е бил видян сред пристигащите на летище „Хийтроу“, така че най-вероятно е отишъл в апартамента на Ноа в Белгрейвия. Започнете оттам. Изпратил съм ви всички подробности в мобилните телефони и съм ви запазил билети за нощния полет до „Хийтроу“ довечера, така че ще бъдете свежи и готови да действате веднага щом утре сутринта се приземите на летището.

Уилърд отмести настрана снимките и направи физиономия, която изпрати предупредителни сигнали в главата на Маркс.

— Когато се съгласи да финансираш „Тредстоун“, ти прие аз да отговарям за операциите — рече с тих, заплашителен глас той.

— Така ли? — Лис вдигна очи, сякаш се опитваше да си спомни. После поклати глава. — Не, не, не съм.

— Това… някаква шега ли е?

— Не, не мисля. — Лис пъхна парчето хляб в устата си и с удоволствие задъвка.

— Имам много конкретна програма — каза Уилърд, като наблягаше на всяка дума. — Както и конкретна причина да възстановя „Тредстоун“.

— Добре ми е известна манията ти по онзи руснак Леонид Аркадин, но истината е, Фредерик, че не ти възстанови „Тредстоун“, а аз. „Тредстоун“ е моя. Аз я финансирам. Ти работиш за мен. Да мислиш по друг начин означава много сериозно да не си наясно какви са задълженията ти.

Маркс заподозря, че на Уилърд му беше просветнало в главата, че с преминаването му от ЦРУ при Оливър Лис просто бе заменил един омразен шеф с друг. Както сам беше казал, когато привлече Маркс, няма връщане от сделка с дявола. И двамата бяха в това до злощастния му край, независимо в кой кръг на ада би могло да ги отведе.

Лис също наблюдаваше Уилърд. Усмихна се дружелюбно и посочи със зацапаната си с яйце вилица.

— По-добре си изяжте закуската, защото ще изстине.

* * *

След като хапна набързо и през това време прочете още от бележника на Перлис за кръвната вражда между Аркадин и Озеров, Борн се върна в Белгрейвия, този път на улицата, където живееше Трейси Атъртън. През мъглата, която се виеше над канавките и около комините на веригата от къщи в еднакъв стил, се виждаше, че е пълна със зеленина и прохлада. Къщата й беше спретната и кокетна, също като тези в съседство. До входната врата водеха стръмни стъпала. Забеляза, че на вратата имаше месингова табела с имената на обитателите на шестте апартамента.

Натисна звънеца за Т. Атъртън, като че ли все още беше жива и той идва да прекара следобеда с нея в приятна обстановка — да пийнат, да хапнат, да правят любов и да разговарят за живописта и нейната дълга и сложна история. Изненада се, когато се чу бръмчене и предната врата се отключи. Влезе вътре и се озова в тесен вестибюл, полутъмен, влажен и студен, каквито могат да бъдат само вътрешните помещения в Лондон през зимата или през пролетта.

Апартаментът на Трейси беше на третия етаж и до него водеше много стръмно стълбище с тесни стъпала, които от време на време скърцаха под тежестта му. Намери го чак в задната част на къщата и си спомни думите й. „Отзад навън има конюшни с цъфнала круша, в която две лястовици свиват гнездо през пролетта.“ Представи си, че лястовиците гнездят там и в момента. Стана му едновременно приятно и тъжно.

Когато предпазливо приближи, вратата едва-едва се открехна. Фигурата, която се показа, беше осветена отзад и за момент той остана като закован от изненада, а сърцето му се разтуптя, защото бе почти сигурен, че вижда Трейси. Висока, стройна, с руса коса.

— Да? Мога ли да ви помогна?

Очите й развалиха магията, бяха кафяви, а не сини, нито големи като на Трейси. Усети, че може отново да диша.

— Името ми е Адам Стоун. Бях приятел на Трейси.

— О, да. Говорила ми е за вас. — Тя не му подаде ръка. Изражението й беше предпазливо неутрално. — Аз съм Криси Линкълн, сестрата на Трейси. — Продължи да не се отдръпва от входа. — Запознала се е с вас по време на полет до Мадрид.

— Всъщност полетът беше от Мадрид до Севиля.

— Точно така. — Криси недоверчиво го изгледа. — Трейси пътуваше толкова много. Добре, че летенето й харесваше.

Борн разбра, че го изпитват.

— Тя мразеше да лети. Започна да повръща пет минути след като ми се представи. — Изчака я да каже нещо, а после добави: — Може ли да вляза? Бих искал да поговоря с вас за Трейси.

— Ами, може — отвърна тя и някак с нежелание отстъпи назад.

Той влезе и тя затвори вратата зад него. Трейси беше права. Апартаментът беше малък, но хубав като самата нея. Мебелите бяха в масленожълто и наситенооранжево, на прозорците имаше блестящи от чистота кремави завеси, а разхвърляните тук-там декоративни възглавници на точици, с изрисувани по тях животни, и на райета добавяха още малко цветно разнообразие. Той мина през гостната и отиде в спалнята й.

— Нещо конкретно ли търсите, господин Стоун?

— Наричайте ме Адам. — По някакъв начин се беше досетил, че там, на задната стена, ще са френските прозорци и зад тях крушовото дърво и конюшните. — Търся лястовиците.

— Моля? — Гласът й беше съвсем малко по-висок и по-слаб, а говорът по-бърз, отколкото на сестра й.

— Трейси каза, че с настъпването на пролетта двойка лястовици гнездят в крушата.

Тя застана до него. Косата й имаше мирис на лимон. Носеше евтина мъжка памучна риза с навити нагоре ръкави, които откриваха загорелите й от слънце ръце, дънки не от модерните с ниска талия, а коравите „Ливайс“ с обърнати нагоре маншети, евтини обувки с ниски, поизтъркани токове. Беше леко запотена, като че ли беше чистила или размествала мебели. Не носеше бижута, нямаше дори брачна халка. Обаче фамилията й беше Линкълн, а не Атъртън.

— Виждате ли ги някъде? — попита с разтреперан глас тя.

— Не — отвърна той и се обърна.

Тя моментално се намръщи и дълго време не каза нищо.

— Криси?

Когато не отговори, той излезе от стаята и й донесе чаша студена вода от кухнята. Тя я взе, без да каже нищо, и я изпи бавно, като че ли беше лекарство.

Остави чашата и каза:

— Страхувам се, че сбърках, като ви пуснах да влезете. Бих предпочела да си вървите.

Борн кимна. Беше видял апартамента, не знаеше какво бе очаквал да намери, може би абсолютно нищо, освен спомена за нейния аромат, който се запазваше дълго след като излезеше. Нощта, която бяха прекарали заедно в Хартум, беше много по-интимна, отколкото ако бяха правили любов, един акт, който въпреки името си би изглеждал безличен и дори неангажиращ. Дошлото по-късно откритие, че Трейси беше работила за Леонид Аркадин, бе като студена плесница в лицето му. Но през седмиците след смъртта й не го напускаше мисълта, че в това уравнение има нещо сбъркано. Не че се съмняваше, че беше работила за Аркадин, но дълбоко в себе си не можеше да избегне подозрението, че историята не е така проста. Дали пък не бе дошъл тук, за да търси някакво доказателство, потвърждение на подозрението си?

Сега бяха стигнали до входната врата и Криси я отвори пред него. В момента, когато той се канеше да излезе, тя каза:

— Господин Стоун…

— Адам.

Тя се опита да се усмихне, но не успя и лицето й остана болезнено напрегнато.

— Знаете ли какво стана в Хартум?

Борн се поколеба. Загледа се в коридора, но това, което виждаше, беше лицето на Трейси, зацапано с кръв, докато я държеше в скута си.

— Моля ви, знам, че не бях много гостоприемна. Аз… не мога да мисля трезво. — Тя го покани отново да влезе вътре.

Борн се обърна и сложи ръка на полуотворената врата.

— Смъртта й беше от злополука.

Криси го погледна уплашено в очакване.

— Вие знаете това?

— Бях там.

Видя как лицето й силно пребледня. Гледаше го право в очите и като че ли не можеше да отмести поглед, сякаш с ужасяваща яснота виждаше предстоящата злополука.

— Ще ми разкажете ли как умря?

— Едва ли ще искате да чуете подробностите.

— Да — рече тя, — искам. Аз… трябва да знам. Тя беше единствената ми сестра. — Криси затвори вратата, заключи я и отиде до един фотьойл, но не седна. Предпочете да застане зад него, загледана в нищото. — Смъртта на сестра, това е… ами, не е същото като друга смърт. Аз… не мога да го обясня.

Борн я наблюдаваше как стои права, забила пръсти в облегалката на фотьойла.

— Беше ударена от парчета стъкло, едно я прониза. Кръвта й изтече за минути, никой не можеше да направи каквото и да било.

— Бедната Трейси. — Беше стиснала така силно облегалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Молих я да не отива, също както я молих да не приема тази проклета поръчка.

— Каква поръчка?

— Ами за този проклет Гоя.

— Защо ви е казала за Гоя?

— Не беше за картината, а за поръчката. Каза, че ще й е последната. Искаше да го знам. Предполагам защото знаеше, че не одобрявам това, което вършеше.

Тя потръпна.

— Тази контрабандна търговия с картини беше лошо нещо.

— Говорите така, като че ли е нещо живо.

Тя се извърна към него.

— В известна степен беше така, защото бе свързана с онзи мъж.

— Аркадин.

— Никога не ми е споменавала името му. Доколкото можах да разбера, той й поставяше много опасни задачи, но й плащаше толкова добре, че тя приемаше всичките, поне така ми казваше.

— Но вие не й вярвахте, така ли?

— О, вярвах й. Когато бяхме малки, сключихме споразумение никога да не се лъжем. — Косата й изглеждаше малко по-тъмна от тази на сестра й и по-гъста, дори буйна, а лицето й не беше толкова ъгловато, бе по-меко и по-открито. И по-угрижено. Движеше се по-енергично от Трейси, или това се дължеше по-скоро на факта, че го правеше на нервни изблици, като че ли задействана от някакви малки вътрешни експлозии. — Проблемът възникна, когато пораснахме. Убедена съм, че в личния й живот имаше твърде много неща, които тя отказваше да сподели.

— Не сте настоявали, така ли?

— Потайността беше нейният избор — каза тя, като че ли да се защити. — Уважавах желанията й.

Върнаха се отново в спалнята. Застана сред нея и се огледа наоколо като замаяна, като че ли беше изгубила сестра си и сега се чудеше, че не може да я намери. Светлината, която проникваше косо през прозореца, беше насечена на ромбове и правоъгълници от крушата. Беше мека, с нюанси, като кожата на сепия. Сега тя се премести в една от тези геометрични фигури.

Обви с ръце кръста си, като че ли се опитваше да сдържи емоциите си.

— Обаче съм сигурна в едно нещо. Този мъж беше чудовище и тя не работеше доброволно за него. Убедена съм, че я е държал с нещо, с нещо за нея.

Това беше ехо от собствените му подозрения. Може би в края на краищата тя все пак щеше да му каже нещо.

— Досещате ли се какво би могло да бъде?

— Вече ви казах. Трейси беше най-потайният човек на земята.

— Значи нямаше нищо, нито странни отговори на въпросите ви, нищо от този сорт.

— Не. — Криси произнесе отчетливо думата. — Е, мисля, че имаше едно нещо, но то ми се струва смешно.

— Смешно? Как така?

— Спомням си веднъж, че бяхме заедно и за пръв път сякаш нямаше за какво да си говорим, след като бях изчерпила всички новини за себе си. Почувствах се отегчена, но това не беше ново за мен. Предполагам, че съм била малко разочарована, защото се пошегувах с нещо от сорта, че си има някого, за когото не иска да ми каже.

Борн наостри уши.

— И?

— Ами, според мен това не й се стори смешно. Определено не й беше до смях. Имах предвид приятел или съпруг, но тя каза доста сърдито, че само аз съм семейството й.

— Не мислите, че…

— Не, не мисля — каза с категоричен тон Криси. — Изобщо не беше такава. Не се погаждаше с мама и татко. Всичко, свързано с тях, я обиждаше. Те от своя страна се чувстваха много обидени от нейното бунтарство. Аз бях добрата дъщеря. Станах професор в Оксфорд, следвайки стъпките на баща си. Но Трейси… Само Бог знае какво са си мислели, че възнамерява да прави. От времето, когато беше тринадесетгодишна, те враждуваха като куче и котка, докато един ден тя напусна къщата и никога повече не се върна. Не, мога да ви уверя, че не искаше да има собствено семейство.

— И вие намирате това за тъжно.

— Не — каза с известно предизвикателство Криси. — Намирам го за възхитително.

 

 

— Е, поне ще трябва да преследваме Борн — рече Маркс. — Това все пак е някаква утеха. Той е едната половина от уравнението „Тредстоун“, нали така?

— Не ставай глупав — рече троснато Уилърд. — Лис дори не си направи труда да го спомене като предложение за мир, защото знаеше, че ще му се изсмея в лицето. Знаеше, че аз съм единственият — поне от хората под негов контрол, който може да се приближи до Борн, без той да му пречупи врата или гръбнака. Не, планирал го е още от самото начало и то е единствената причина да се съгласи да възстанови „Тредстоун“, а аз му се набутах право в ръцете.

— Ама това е ужасно висока цена за един пръстен — рече Маркс. — Трябва да е много рядък, скъп или важен.

— Бих искал да погледна отново онази снимка с надписите — рече замислен Уилърд. — Това е най-добрата ни възможност да разберем нещо за пръстена, защото Лис няма да ни каже.

Те вървяха по алеята от монумента на Вашингтон към мемориала на Линкълн, мушнали ръце в джобовете на палтата си, превили гърбове срещу вятъра, но в последния момент решиха да свият към мемориала на ветераните от Виетнамската война. Докато вървяха, всеки проверяваше дали зад тях няма опашка. Не се доверяваха на никого, а най-вече на Оливър Лис.

Спряха и Уилърд се загледа в стената, мрачна с постоянните си сенки, въздъхна дълбоко и затвори очи. На устните му, като прокрадваща се котка, заигра едва доловима усмивка.

— Той си мисли, че ме е матирал, но аз си имам царица, която не може да контролира.

Маркс поклати глава.

— Нямам представа за какво говориш.

Уилърд отвори очи.

— Сорая Мур.

Маркс го погледна разтревожен.

— О, не.

— Казах ти да се опиташ да я привлечеш и ти го стори.

По дългата, леко наклонена алея, която водеше до величествената стена, видяха двама ветерани в униформи. Единият буташе другия, който беше в инвалидна количка. Спряха пред редиците с имена. Ветеранът в количката беше без крака. Той подаде на приятеля си малък букет и миниатюрен американски флаг на дървена поставка. Другият ги постави в подножието на стената, където техните другари бяха погребани за вечни времена.

Когато извърна глава от сцената, очите на Уилърд проблеснаха.

— Реших каква ще е първата й задача: да намери Леонид Аркадин.

— Ти каза, че си загубил следите му — отбеляза Маркс. — Откъде да започне да го търси?

— Това е неин проблем — отговори Уилърд. — Тя е умно момиче. Следя кариерата й, откакто се изяви в „Тифон“. — Той се усмихна. — Имай малко вяра, Питър. Тя е първокласен материал. Освен това има едно вродено предимство пред нас двамата. Много е красива и силно желана. Това означава, че Аркадин ще я подуши още преди да се приближи на пресечка от него.

Мозъкът му се движеше с голяма скорост в някаква негова, собствена орбита.

— Искам тя да бъде с него. Да стане негова близка, която да ми казва какво прави той и защо го прави.

Двамата ветерани продължаваха да стоят с наведени глави, погълнати от спомените си, докато туристи и роднини на загиналите се изреждаха един след друг покрай стената. Тук-там някои докосваха някое име. Една японска водачка на група с високо вдигнато жълто знаменце в ръка събра около себе си хората си, които продължаваха да щракат с фотоапаратите.

Маркс прекара пръсти през косата си.

— Не очакваш, че аз… Какво? Господи, искаш да й бъда сводник, така ли?

Уилърд имаше вид на човек, смучещ лимон.

— Откога си постъпил при скаутите? Със сигурност не е било в ЦРУ. Стария би ти изял сърцето на обяд.

— Тя ми е приятелка, Фред. От много отдавна.

— В тази работа няма приятели, Питър, а само жестоко потискани. Аз съм роб на Лис, ти си мой роб, а тя твоя робиня. Ето как са подредени нещата.

Маркс стана толкова мрачен, колкото Уилърд в края на закуската им с Лис.

— Ще й поставиш задачата, преди да тръгнем за летището. — Уилърд погледна часовника си. — Това означава, че имаш по-малко от шест часа да се приготвиш за Лондон и да свършиш каквото трябва. — Той пресилено се усмихна. — Повече от достатъчно за находчив човек като теб, не си ли съгласен?