Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (3)

2

Дългата нощ в Бангалор беше към края си. Изпълнена с вонята на открити канали, болести и човешка пот, наситена с ужас, безсилен гняв, неосъществени желания и отчаяние, бледата зора не направи нищо, за да върне цвета на града.

След като откри един лекарски кабинет, Аркадин проникна с взлом вътре и взе това, което му беше нужно — хирургически материали, йод, стерилен памук, бинтове и антибиотици вместо онези, с които не можа да се снабди в болницата. Докато вървеше с широки крачки през душните улици, разбираше, че трябва да спре кървенето на раната на бедрото. Не застрашаваше живота му, но беше дълбока и той не искаше да губи повече кръв. Още по-належащо бе да се скрие някъде, където да спре часовника, който Озеров беше нагласил да тиктака; нуждаеше се от място за почивка, където да анализира положението, в което се намираше. Наруга се, че беше допуснал да бъде спипан неподготвен от врага. Но същевременно си даваше добре сметка, че следващата му стъпка ще бъде от изключително значение. Провалът можеше лесно да се превърне в катастрофа със смъртоносни последици.

След пробива в местната му охрана вече не можеше да се довери на никой от обичайните си контакти в Бангалор, а това му оставяше само един избор: мястото, където упражняваше пълен контрол. Докато вървеше, набра един засекретен телефонен номер, който му даде достъп до поредица от секретни номера, и се обади на Стефан, Лука, Павел, Алик, а също и на Исмаил Бей, формалния лидер на Източното братство, което той контролираше.

— Атакувани сме от Маслов, Озеров и цялата Казанская — каза той кратко и без предисловия на всеки от тях. — От този момент сме в състояние на война.

Беше ги обучил добре. Никой не зададе излишни въпроси, само потвърждаваха с кратки отговори, че са приели заповедта. След това затваряха, за да започнат приготовленията. Аркадин ги беше инструктирал още преди месеци. Всеки командир имаше да изпълнява определена роля, всеки активираше своята част от плана, който буквално обхващаше цялото земно кълбо. Маслов искаше война и щеше да получи тъкмо това, а не само един фронт.

Аркадин поклати глава и се засмя с дрезгав глас. Този момент все някога щеше да настъпи. Беше неизбежен като следващото вдишване. Сега, след като за него това беше факт, почувства истинско облекчение. Вече нямаше да се налага да се усмихва през стиснати зъби, да се преструва на приятел там, където имаше само жестока враждебност.

Ти си мъртвец, Дмитрий Илинович, каза си Аркадин. Просто още не го знаеш.

Небето едва-едва порозовя, а той беше почти до дома на Чайа. Беше време за трудното обаждане. Набра деветцифрения номер. В другия край на руски отговори плътен, равен мъжки глас:

— Федерално управление за борба с наркотиците. — Придобилата вече мрачна слава ФСБ-2 под ръководството на Виктор Черкезов беше станала най-могъщата федерална агенция в руската държава, надминавайки дори самата ФСБ — приемник на КГБ.

— Полковник Карпов, ако обичате — рече Аркадин.

— Сега е четири сутринта. Полковник Карпов не е на разположение — каза човекът с глас, наподобяващ този на жив мъртвец от филм на Джордж Ромеро^[1].

— Аз също — отвърна Аркадин с едва доловим сарказъм, — но намирам време да говоря с него.

— И кой сте вие? — каза равнодушният глас в ухото му.

— Името ми е Аркадин, Леонид Данилович Аркадин. Иди и намери началника си.

За миг човекът в другия край като че ли затаи дъх, а после каза:

— Изчакайте на телефона.

— Шестдесет секунди — рече Аркадин, погледна часовника си и започна да брои, — не повече.

Петдесет и осем секунди по-късно след няколко щраквания един плътен, дрезгав глас каза:

— Полковник Карпов на телефона.

— Борис Илич, с вас почти сме се срещали много пъти през годините.

— Означава ли това, че бих могъл да зачеркна това почти? Откъде да знам, че говоря с Леонид Данилович Аркадин?

— Дмитрий Маслов продължава да ви създава ядове, нали така?

Когато Карпов не отговори, Аркадин продължи:

— Полковник, кой друг може да ви поднесе Казанская на сребърен поднос?

Карпов рязко се засмя.

— Истинският Аркадин никога не би предал ментора си. Който и да сте, само си губите времето. Довиждане.

Аркадин му каза един адрес, скрит в индустриалните околности на Москва.

За момент Карпов не каза нищо, но Аркадин, който слушаше внимателно, чу как дишането му стана по-учестено. Всичко зависеше от този разговор, от това дали Карпов щеше да му повярва, че той наистина е Леонид Данилович Аркадин и че казва истината.

— И какво трябва да правя с този адрес? — рече след известна пауза полковникът.

— Това е един склад. Отвън изглежда точно като стотиците други наоколо. Отвътре също.

— Започвате да ми досаждате, господин, който и да сте.

— Третата врата вляво близо до дъното ще ви отведе в мъжка тоалетна. Идете покрай писоарите до последната кабина от дясната страна, която не е тоалетна, а само врата за задната стена.

Последва само миг колебание, след което Карпов каза:

— И после?

— Влезте вътре направо, въоръжен до зъби — рече Аркадин.

— Искате да кажете, че трябва да взема един взвод с…

— Не! Идете сам. Освен това не казвайте на никого къде отивате. Кажете им, че отивате на зъболекар или на следобедно чукане, изобщо нещо, на което другарите ви ще повярват.

Последва нова пауза, този път пълна със заплаха.

— Кой е къртицата в офиса ми?

— Ех, Борис Данилович, не бъдете толкова неблагодарен. Нали не искате да развалите забавлението ми, и то след подаръка, който току-що ви направих. — Аркадин пое дълбоко въздух. След като разбра, че полковникът беше налапал стръвта, реши, че е настъпил подходящият момент да забие дълбоко куката. — Обаче ако бях на ваше място, не бих използвал единствено число — къртици е по-подходящо.

— Какво…? А сега ме чуйте…!

— По-добре ще е да действате, полковник, или обектите ви ще се ометат. — Той се засмя. — Ето телефонния ми номер, знам, че го нямате в списъка си. Обадете ми се, когато се върнете, и тогава ще разговаряме за имена и по всяка вероятност за много, много други неща.

Той прекъсна връзката, преди Карпов да може да каже и дума.

 

 

Към края на работния ден Дилия Трейн стоеше при бюрото си и гледаше триизмерен компютърен модел на дяволски хитроумно измислено взривно устройство, като се опитваше да намери начин да го обезвреди, преди часовниковият механизъм да спре да отброява секундите. Дълбоко в бомбата щеше да прозвучи сигнален звънец в момента, в който тя се провалеше, т.е. ако прекъснеше не тази жица, която трябва, с виртуалния прекъсвач, или го придвижеше погрешно. Самата тя беше създала софтуерната програма на виртуалната бомба, но това не означаваше, че разполага с безкрайно много време, за да измисли как да я обезвреди.

Дилия беше обикновена на вид жена в средата на тридесетте, с бледи очи, късо подстригана коса и кожа, чувствително повлияна от гените на колумбийската й майка. Въпреки че беше сравнително млада и с доста чепат характер, тя бе един от най-ценените експерти по експлозиви в Центъра за експлозивите и оръжията (АТФ). Беше също най-добрата приятелка на Сорая Мур и когато един от охраната се обади от пропуска, за да каже, че Сорая е във фоайето, го помоли да я изпрати право при нея.

Двете жени се бяха запознали в процеса на работата, всяка беше забелязала и оценила у другата нейния прям и независим характер — качества, които толкова трудно могат да бъдат открити в херметически запечатания от Белтуей обществен сектор^[2]. Тъй като се бяха запознали при една от секретните мисии на Сорая, не беше нужно да крият една от друга каква е работата им и какво означава тя за тях — главният убиец за отношенията между хората във Вашингтон. Освен това и двете си даваха сметка, че за добро или лошо целият им живот е зависим от работата, че не стават за нищо друго, освен да работят, че не могат да разговарят за това и онова с цивилни, което донякъде оправдаваше тяхното съществуване, независимостта им като жени и това, че са важни, въпреки предразсъдъците, свързани с пола, които съществуваха тук, както и навсякъде другаде във Вашингтон. Заедно те всекидневно се бореха с вашингтонската върхушка като две амазонки.

Дилия се съсредоточи отново върху модела, който за нея беше нещо като един цял свят в миниатюра. След секунди беше погълната изцяло от проблема и изобщо не се замисли повече какво прави тук приятелката й по това време на деня. Когато над работното й бюро падна сянка, тя се вгледа в лицето на Сорая и веднага разбра, че се е случило нещо ужасно.

— За бога, седни, преди да си паднала на земята — каза тя и придърпа един свободен стол. — Какво, по дяволите, се е случило? Някой умрял ли е?

— Само работата ми.

Дилия я погледна изпитателно.

— Не разбирам.

— Бях изхвърлена на боклука, уволнена, извадена от играта — каза Сорая. — Уволниха ме без кой знае какви предубеждения… Но все пак с предубеждения — добави тя, шегувайки се мрачно.

— Какво стана, по дяволите?

— Аз съм египтянка, мюсюлманка, жена. На новия ни директор не му трябват никакви други причини.

— Не се безпокой, знам един добър адвокат, който…

— Забрави.

Дилия се намръщи.

— Нали нямаш намерение да ги оставиш да се измъкнат просто така? Та това е дискриминация, Рая.

Сорая махна с ръка.

— Нямам намерение да прекарам следващите две години от живота си в борба с ЦРУ и министър Холидей.

Дилия се облегна назад.

— Чак на такова равнище ли са нещата?

— Как можаха да ми го причинят? — каза Сорая.

Дилия стана, заобиколи бюрото и прегърна приятелката си.

— Знам, че все едно си зарязана от любовник, от някой, когото си мислела, че познаваш, но който само те е използвал, дори нещо по-лошо, лъгал те е през цялото време.

— Сега знам как се е почувствал Джейсън — каза мрачно Сорая. — През цялото време вадеше кестените от огъня вместо ЦРУ и какво получи за това? Беше преследван като куче.

— Аз пък ще кажа: добре че си се отървала от ЦРУ! — Дилия целуна приятелката си по главата. — Време е да започнеш нещо ново.

Сорая я погледна.

— Така ли? И какво точно ще правя? Единствено този свят в сянка познавам, единствено това искам да правя. А и заради това, че Данзигер толкова се вкисна, че не се върнах в ЦРУ, когато ми нареди, той ме е поставил в тайния черен списък на службата и повече няма да мога да работя в държавното разузнаване.

Дилия се замисли за момент.

— Виж какво, трябва да свърша някои неща в залата, да се обадя на един телефон, а после ще излезем да пийнем и да вечеряме. След това ще те заведа на едно специално място. Как ти звучи това?

— По-добре, отколкото да се прибера вкъщи, да се тъпча със сладолед и да зяпам телевизия.

Дилия се засмя.

— Така те искам. — Тя размаха пръст във въздуха. — Не се тревожи, тази вечер така ще се забавляваме, че изобщо няма да ти бъде тъжно.

Сорая унило я погледна.

— А мъчно?

— Е, ще се погрижим и за това.

 

 

Борн изскочи от къщата на Супаруита, без да погледне нито наляво, нито надясно. Хората, които го наблюдаваха, щяха да си помислят, че много бърза за някъде. Подозираше, че ще искат да го проследят до следващата му цел.

Чу ги как го следват през гората, привлечени от съсредоточения му вид. Вървеше бързо през храсталаците и искаше да се приближат още повече, за да може неговото нетърпение да се предаде и на тях. Знаеше, че животът му не е в опасност, докато не го разпитат. Искаха да знаят какво знае той за пръстена. Без съмнение си мислеха, че действат много потайно, но в Бали нищо не оставаше скрито. Борн беше чул, че са разпитвали за него в местното селце Мангис. След като беше разбрал, че са руснаци, вече не се съмняваше, че работят за Леонид Аркадин. За последен път беше видял врага си — първият завършил програмата за военно обучение „Тредстоун“ — в разкъсвания от боеве Северен Иран.

Сега, посред зелено-кафявата балийска джунгла, Борн зави рязко надясно, насочвайки се към огромен беригин — това, което западняците наричат баниан^[3], — балийския символ на безсмъртието. Хвърли се в прегръдките на многобройните разклонения на дървото, като се провираше нагоре през лабиринта от клони, докато се изкачи достатъчно високо, за да може да огледа околността. Птиците се обаждаха една на друга, а насекомите бръмчаха. Тук-там снопове слънчева светлина пробиваха многопластовия зелен свод и придаваха на меката земя цвят на шоколад.

Миг по-късно забеляза един от руснаците да се прокрадва предпазливо през гъсталака, като заобикаляше растящите близо едно до друго дървета. Беше подпрял на лявата си ръка цевта на автомат АК-47, а показалецът на дясната му ръка бе на спусъка, готов да изстреля дъжд от куршуми при най-малкия шум. Напредваше бавно към дървото на Борн. От време на време поглеждаше нагоре към дърветата, взирайки се внимателно в тях.

Борн се придвижи безшумно през клоните и зае позиция. Изчака, докато руснакът застана точно под него, и тогава се спусна като един от слънчевите снопове отгоре му. Петите му удариха руснака в раменете и изкълчиха едното, събаряйки го на земята. Като се сви на топка, Борн уби инерцията от падането с едното си рамо и се претърколи през глава. Изправи се и се хвърли срещу руснака, преди той да може да си поеме дъх. Въпреки това подготовката на противника му си каза думата и той успя да изрита с крак Борн в гръдната кост.

Борн изпъшка. Като скърцаше със зъби от болка, руснакът се опита да се изправи на крака. За миг времето като че ли спря и девствената гора около тях сякаш затаи дъх. Борн замахна рязко с дясната си ръка и ръбът на дланта му строши костта на изкълченото рамо на руснака. Той изохка, но заби приклада на автомата си в ребрата на Борн.

Като се подпря тежко върху автомата, руснакът се изправи на крака и се отправи, клатушкайки се, към мястото, където Борн лежеше оплетен от лианите. Насочи дулото на оръжието, но в същия момент Борн нанесе подсичащ ритник в коляното на противника си и го свали на земята до себе си. Автоматът изстреля къс откос нагоре и по двамата се посипаха листа, парчета кора и клони. Руснакът замахна с оръжието, опитвайки се да го използва като тояга, но Борн вече беше успял да застане под замаха му. С рязък удар с ръба на китката си пречупи ключицата му, а с дланта на другата ръка му нанесе такъв страхотен удар в носа, че хрущялът и костта се забиха в мозъка на човека. Когато той се свлече мъртъв на колене, Борн грабна автомата от окървавената му ръка. Видя грубата татуировка на змия, увита около кама, която руснакът беше си направил в затвора — твърдо доказателство, че е член на групировката.

Борн тъкмо разчистваше лианите наоколо, когато чу гърлен глас зад себе си.

— Хвърли оръжието — каза някой на руски с московски акцент.

Борн се извърна бавно и видя втория руски преследвач. Сигурно се беше ориентирал по изстрелите.

— Казах да го хвърлиш — изръмжа руснакът. Той също държеше автомат АК-47, насочен към корема на Борн.

— Какво искаш? — попита Борн.

— Много добре знаеш какво искам — отвърна руснакът. — А сега хвърли оръжието и ми го дай.

— Какво да ти дам? Само ми кажи какво искаш и ще ти го дам.

— Ще взема пръстена веднага, щом като хвърлиш автомата на партньора ми. — Той го подкани, накланяйки автомата си. — Хайде, шибаняк. Иначе ще ти прострелям единия крак, после другия и ако това не е достатъчно… нали знаеш колко болезнена може да бъде раната в корема, колко дълго ще агонизираш, преди да умреш от загуба на кръв.

— Партньорът ти имаше твърде лош късмет — каза Борн и в същото време пусна автомата на земята.

Съвсем инстинктивно руснакът не можа да се сдържи да не погледне към падналия си другар. В същото време падналият автомат го накара да погледне надолу. В този миг Борн замахна с една лиана като с камшик, който се уви около врата на руснака. С рязко движение го дръпна към себе си. Руснакът се преви на две, а Борн пусна лианата и стовари едновременно двата си юмрука отзад върху врата му.

Руснакът рухна на земята, а Борн се наведе над него и го претърколи по гръб. Човекът беше още замаян и дишаше на пресекулки като риба на сухо. Борн му удари една плесница, за да дойде напълно в съзнание, и натисна с цялата си тежест с коляно гръдната му кост.

Човекът го погледна със сините си очи. Лицето му беше неестествено червено и не можеше да задържи стичащата се от крайчеца на устата му кръв.

— Защо те изпрати Леонид? — попита Борн на руски.

Руснакът примигна.

— Кой?

— Не прави това — Борн натисна по-силно с коляно и мъжът изохка. — Много добре знаеш кого имам предвид. Леонид Аркадин.

За момент руснакът го изгледа, без да каже нищо. После въпреки незавидното си положение се засмя.

— Това ли си мислиш? — От ъгълчетата на очите му потекоха сълзи. — Че работя за онази торба с лайна?

Отговорът на руснака беше твърде спонтанен и твърде неочакван, за да беше заблуждаващ. А и защо щеше да лъже? Борн се замисли за момент, преценявайки положението.

— Ако не е Аркадин — каза бавно той, — тогава кой?

— Аз съм член на Казанската. — Гордостта, с която го каза, не будеше съмнение. Това също беше вярно.

— Значи те е пратил Дмитрий Маслов. — Неотдавна Борн се беше запознал с боса на Казанската групировка в Москва при твърде неприятни обстоятелства.

— Ако трябва да бъда точен — рече руснакът, — аз към подчинен на Вячеслав Германович Озеров.

— Озеров? — Борн никога не беше чувал за него. — Кой е той?

— Директор по операциите. Вячеслав Германович планира всяка фаза на действията на Казанската, а Маслов се разправя с все по-досадното правителство.

Борн се замисли за момент върху казаното.

— Добре, значи докладваш на този Озеров. Защо ти се стори смешно, че мислех, че те е пратил Аркадин?

Очите на руснака проблеснаха.

— Тъп си като галош. Озеров и Аркадин се мразят в червата.

— Защо?

— Враждата им е много стара. — Той изплю кръв. — Махни шибаното си коляно от гърдите ми.

— За какво се мразят?

Руснакът се ухили насреща му през окървавените си зъби.

— Махни се от гърдите ми.

— Ама разбира се. — Борн се изправи, грабна автомата на руснака и стовари приклада в главата му.