Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (18)

17

Бъд Холидей седеше в полукръглия салон на клуба „Белите рицари“, който се намираше в затънтен район в покрайнините на Мериленд. Идваше често тук, за да разпуска. Над чаша уиски с вода се опитваше да си проясни главата от бъркотията, която го заобикаляше през дългия ден.

Родителите му бяха от стари филаделфийски фамилии, чиито корени можеха да бъдат проследени съответно до времето на Александър Хамилтън и Джон Адамс. Бяха се влюбили още в детските си години и както може да се предполага за бракове от този сорт, сега бяха разведени. Майка му беше доайен на висшето общество и сега живееше в Нюпорт, Роуд Айланд. Баща му, който страдаше от емфизем като дългогодишен заклет пушач, изживяваше последните си дни в голямата фамилна къща, ограден от бутилки кислород и под постоянните грижи на две милосърдни сестри–хаитянки. Холидей не се виждаше с никого от тях. Обърна гръб на тяхното херметично затворено общество още на осемнадесет години, когато за техен ужас и унижение беше постъпил с радост в морската пехота. В лагера за новобранци си беше представял как майка му припада при новината, което му доставяше огромно удоволствие. Що се отнася до баща му, той вероятно беше сдъвкал края на пурата, бе хвърлил върху жена си вината за разочарованието и се беше отправил към застрахователната компания, която притежаваше и която ръководеше безмилостно и с ужасяващ успех.

Като видя, че е изпил уискито си, Холидей махна с ръка на келнера и си поръча още едно.

Близначките пристигнаха в момента, когато му донесоха питието, и той им поръча шоколадови мартинита. Седнаха от двете му страни. Едната беше облечена в зелено, а другата в синьо. Тази в зелено беше червенокоса, а другата руса. Поне за днес. Мишел и Манди бяха такива. Обичаха да се допълват, но същевременно и да подчертават различията си. Бяха високи около метър и осемдесет, със също толкова пищни и сочни фигури като устните им. Можеха да минат за манекенки или евентуално за актриси, като се има предвид умението, с което играеха ролите си, но не бяха нито суетни, нито празноглави. Мишел беше математичка, а Манди микробиоложка в Центъра за контрол на заболяванията. Мишел, която би могла да оглавява катедра във всеки от най-престижните университети на страната, вместо това работеше за ДАРПА — Агенцията за разработка на нови технологии в областта на отбраната. Изготвяше нови криптографски алгоритми, които можеха да победят дори най-бързия компютър. Нейните евристични методи се променяха в движение, което означаваше, че се учи от всеки опит за пробив в алгоритъма като самоопознаваща се единица. За неговото отваряне беше нужен физически ключ.

— Каква е оценката ти за пръстена? — попита Холидей Мишел.

— Щеше да е от полза, ако ми беше дал истинското нещо, а не комплект снимки — отговори тя.

— След като не съм ти го дал, какво е най-доброто ти предположение?

Мишел отпи глътка от питието си, може би за да спечели време да подреди мислите си и да реши как да ги изложи пред Холидей, който беше интелектуален лилипут в сравнение с нея и близначката й.

— Струва ми се, че по всяка вероятност пръстенът е физически ключ.

Заинтригуван, Холидей пронизително я изгледа.

— Което означава какво?

— Ами това, което току-що казах. Може да е алгоритъмът, върху който работя в момента, но ми се струва, че странният надпис от вътрешната страна на пръстена играе ролята на вълнообразните ръбове на ключ. — Като видя недоумяващия поглед на Холидей, тя промени тактиката. Извади флумастер и започна да рисува върху салфетката на Холидей.

— Тук имаме обикновен ключ в ключалка. В нея има зъбци, които съответстват на нарезите на ключа. Повечето обикновени ключалки имат по дванадесет щифта в патрона — шест горни и шест долни. Когато ключът се вкара в патрона, зъбците повдигат горните щифтове над линията на среза и позволяват на оста в патрона да се завърти и ключалката да се отвори. Сега да си представим, че всяка идеограма от надписа върху вътрешната стена на пръстена е зъбче. Вкарваме пръстена в подходящата ключалка и готово: Сезам отвори се!

— Това възможно ли е? — попита той.

— Всичко е възможно, Бъд. Знаеш го.

Холидей изведнъж се оживи и се загледа в чертежа. Теорията й беше трудна за вярване, но жената бе абсолютен гений. Не можеше да я отхвърли с лека ръка, колкото и невероятна да изглеждаше на пръв поглед.

— Какво ни очаква тази нощ? — попита Манди, явно отегчена от темата на разговора.

— Аз съм гладна — рече Мишел и прибра флумастера. — Цял ден не съм яла нищо друго, освен блокче „Сникърс“, което намерих в чекмеджето си, но толкова остаряло, че шоколадът му беше побелял.

— Допий си питието — каза Холидей.

Тя се престори на разочарована.

— Знаеш каква ставам, когато пия на празен стомах.

Холидей се засмя.

— Казвали са ми.

— Вярно е и още как — обади се Манди. После с абсолютно променен глас — плътен и звучен като на певица — изпя: — „Туй момиченце се побърква!“

И тримата отметнаха назад глави и се смяха толкова дълго, колкото продължи и песента. Холидей ги наблюдаваше, като въртеше насам-натам глава. Почувства, че нещо в челото му пулсира, все едно гледаше тенис мач от твърде близко разстояние.

— А, ето те и теб! — каза Манди при появата на четвъртия от компанията.

— Помислихме, че няма да дойдеш — рече Мишел.

Холидей сложи ръка върху салфетката с чертежа и я скри в скута си. И двете жени забелязаха, но не казаха нищо, а само се усмихнаха на новопристигналия.

— Няма сила на земята — каза Джалал Есай, докато сядаше и целуваше Манди на онова място по врата, където тя най-много обичаше, — която би могла да ми попречи да дойда.

 

 

Питър Маркс остана абсолютно неподвижен. Мъжът зад него миришеше на тютюн и гняв. Ножът, опрян в гърлото му, беше остър като бръснач и Маркс, който имаше достатъчно опит в такива работи, не се съмняваше, че Херера като нищо щеше да му пререже гърлото.

— Сеньор Херера, няма нужда от тези мелодрами — каза той. — С удоволствие ще споделя с вас всичко, което знам. Нека се успокоим и да не си губим разсъдъка.

— Аз съм абсолютно спокоен — каза мрачно Херера.

— Добре. — Маркс се опита да преглътне. Гърлото му беше пресъхнало. — Веднага ще ви призная, че не знам много.

— Трябва да е повече, отколкото онова копеле Лойд-Лайняната глава беше готов да сподели. Каза ми да се съсредоточа върху подготовката по прехвърлянето на сина ми обратно в Испания, което според него нямало да бъде възможно, докато съдебният лекар, който извършва аутопсията, не приключи.

Сега Маркс разбра защо е гневен Херера.

— Съгласен съм, че главният инспектор е някакъв чукундур. — Той преглътна. — Но сега това няма значение. Искам да знам защо Диего е бил убит почти толкова, колкото и вие. Повярвайте ми, решен съм да разбера. — Това беше вярно. Маркс никога нямаше да намери Борн, без да открие какво се беше случило миналата нощ във „Веспър Клъб“ и защо Борн е напуснал заедно с убиеца, като че са били приятели. Нещо не се връзваше.

Почувства дишането на Херера зад себе си. Беше дълбоко и равномерно, което доста плашеше Маркс, защото означаваше, че въпреки смъртта този човек е напълно с ума си. Това говореше за силна личност и беше равносилно на самоубийство да се бъзика с него.

— Всъщност — продължи Маркс — мога да ви покажа снимка на човека, убил вашия син.

Острието на ножа трепна в грамадния юмрук на Херера, а след това беше отдръпнато и Маркс направи крачка встрани. Обърна се с лице към възрастния мъж.

— Моля ви, сеньор Херера, разбирам колко силна е скръбта ви.

— Имате ли син, сеньор Маркс?

— Не, сър. Не съм женен.

— Тогава не можете да знаете.

— Загубих сестра, когато бях на дванадесет. Тя беше само на десет. Бях толкова ядосан, че исках да унищожа всичко пред очите си.

Херера се замисли за момент, а после каза:

— Значи знаете.

Отведе Маркс в хола. Той седна на едно канапе, но Херера остана прав, загледан в снимките на сина си и очевидно многобройните му приятелки, които беше наредил върху плочата на камината. Двамата мъже останаха дълго в това положение. Херера мълчеше, а Маркс не искаше да смущава възрастния човек в скръбта му.

Накрая Херера се обърна, приближи се към Маркс и каза:

— Сега ще видя онази снимка.

Маркс порови в смартфона си и показа на дисплея снимката, която беше получил от техника на Лойд-Филипс.

— Този отляво — каза Маркс и посочи неидентифицирания мъж.

Херера взе смартфона и се загледа толкова дълго в дисплея, та Маркс си помисли, че се е вкаменил.

— А другият мъж?

Маркс сви рамене.

— Невинен, случаен свидетел.

— Разкажи ми за него, изглежда ми познат.

— Лойд-Лайняната глава ми каза, че името му е Адам Стоун.

— Така ли е? — По лицето на Херера премина някаква сянка.

Маркс нетърпеливо каза:

— Сеньор, това е важно. Познавате ли човека отляво?

Херера му подаде обратно смартфона, а после отиде до заредения бар и си наля бренди. Изпи половината на един дъх, а после направи усилие да се успокои и остави внимателно чашата.

— Велики Боже — промърмори под носа си.

Маркс стана и отиде при него.

— Сеньор, мога да ви помогна, ако ми позволите.

— Можеш ли да намериш убиеца на сина ми?

— С известна помощ да, мисля, че мога.

За момент Херера като че ли се замисли върху казаното. После взе решение и леко кимна.

— Мъжът отляво е Отавио Морено.

— Познавате ли го?

— О, да, сеньор, познавам го много добре. Още от малко момче. Държал съм го в ръцете си, когато бях в Мароко. — Херера взе чашата си с бренди и я пресуши. Сините му очи не изразяваха нищо, но Маркс долови стаения силен гняв, прикриван от веждите.

— Да не искате да ми кажете, че Отавио е полубратът на Густаво Морено, покойния колумбийски наркобарон?

— Казвам ви, че той е мой кръщелник. — Гневът си пролича от стиснатите зъби и лекото потреперване на ръката. — Затова знам, че той не може да е убил Диего.

 

 

Мойра и Беренгария лежаха с преплетени тела. Луксозната кабина на собственика миришеше на мускус, морско масло и на море. Под тях яхтата се поклащаше леко, като че ли искаше да ги приспи. Обаче те, всяка по свой начин, знаеха, че за сън не може да става и дума. След двадесет минути яхтата трябваше да напусне пристана. Надигнаха се бавно, по телата им имаше следи от страстните любовни ласки, сетивата им бяха претъпени, като че ли още не можеха да дойдат на себе си. Облякоха се в мълчание и след минути се появиха от долната палуба. Над тях кадифеното небе беше надвиснало така, като че ли да ги закриля с ръце.

След кратък разговор с капитана Беренгария кимна на Мойра.

— Завършили са изпитанията. Двигателят е в идеално състояние. Не трябва да има повече забавяния.

— Да се надяваме.

Светлината на звездите се отразяваше от водата. Беренгария ги беше откарала с едномоторния самолет на Нарсико „Ланкаир IV-П“ до международното летище на брега на Тихия океан „Густаво Диас Ордас“. Оттам пътуването с кола до рая за сърфистите Сойолита, където се качиха на яхтата, беше кратко. Цялото пътуване им отне малко повече от деветдесет минути.

Мойра застана до Беренгария. Екипажът, зает с подготовката за заминаването, не им обърна внимание. Оставаше само Беренгария да слезе.

— Обади ли се на Аркадин?

Беренгария кимна.

— Говорих с него, докато ти беше в банята. Ще бъде там да посрещне яхтата малко преди съмване. Разбира се, след забавянето ще иска да се качи на борда и да провери лично цялата пратка. Трябва да си готова за него преди това.

— Не се безпокой. — Мойра докосна ръката й и другата жена отново леко потрепери.

— Кой е получателят?

Беренгария обви с ръка талията на Мойра.

— Наистина не ти трябва да знаеш.

Когато Мойра не каза нищо, Беренгария се наведе към нея и тежко въздъхна.

— Боже господи, какво мръсно змийско гнездо се оказа това. Майната им на мъжете. Да им го начукам на всичките!

Беренгария миришеше на подправки и на солен спрей, миризми, които Мойра харесваше. Беше й интересно да прелъсти друга жена. В това нямаше нищо отблъскващо. Беше просто част от работата, нещо различно, едно предизвикателство за нея във всяко отношение. Тя беше чувствено същество, но като се изключи едно приятно, ала непоследвано от други преживяване в колежа, оттогава винаги беше хетеросексуална. С Беренгария имаше допълнителен елемент на опасност, а това я привлече още повече. Всъщност, правейки любов с нея, изпита много по-голямо удовлетворение, отколкото с редица мъже, с които беше спала. За разлика от тях, като се изключи Борн, Беренгария знаеше кога да е груба и кога да е нежна, отдели време да открие тайните места, които активираха центровете за удоволствие на Мойра и се съсредоточи върху тях, докато тя изпита няколко оргазма един след друг.

Нищо чудно, че изобщо не отговаряше на негативното определение на Роберто Корелос, че е като пираня. Беше едновременно и груба, и уязвима, съчетание, за което мъж като Корелос бе напълно глух, ням и сляп. Беше си проправила път в един мъжки свят, управляваше и с безмилостна ръка разширяваше бизнеса си, но същевременно се бе ужасявала от брат си толкова, колкото сега от Корелос и Леонид Аркадин. Мойра виждаше, че Беренгария няма илюзии. Нейната сила не можеше изобщо да се сравнява с тяхната. Те вдъхваха респект сред подчинените си, на какъвто тя никога не можеше да се радва, колкото и упорито да се опитваше.

Мойра отново изпита смесица от възхищение и съжаление към нея, защото след като отплаваше за срещата с Аркадин, щеше да я очаква неясна съдба. Попаднала между разрушителната власт на Корелос и достойната за презрение слабост на Нарсико, бъдещето й нямаше да бъде добро.

Целуна я страстно по устните и силно я притисна, понеже щеше да бъде за последен път, а Беренгария заслужаваше тази малка утеха, колкото и мимолетна да беше тя.

Прекара език по ухото й.

— Кой е клиентът?

Беренгария потрепери и силно я притисна. После се отдръпна толкова, че да може да погледне Мойра в очите.

— Клиентът е един от най-старите и най-добрите на Густаво и точно затова забавянето причини толкова проблеми.

В очите й проблеснаха сълзи и Мойра разбра, че и за двете прекараната нощ беше и началото, и краят. Да, тази интересна жена нямаше илюзии. За миг Мойра почувства болката от загубата, която човек изпитва, когато един океан или континент разделя двама души, които са се държали в прегръдка.

Накрая Беренгария наведе глава.

— Името му е дон Фернандо Херера.

* * *

Сорая се събуди с вкус на сонорската пустиня в устата. Връхлетяна от пепелта и болката, тя се претърколи по гръб и изохка. Вдигна очи към надвесилите се над нея четирима мъже, по двама от двете й страни. Бяха с тъмна кожа като нейната и като нея бяха със смесена кръв. Не може да ги различи човек, помисли си уморено тя. Тези мъже бяха отчасти араби. Толкова много си приличаха, че можеха да са братя.

— Къде е той? — попита един от тях.

— Кой? — каза тя, като се опитваше да определи акцента му.

Друг от мъжете — откъм противоположната страна — приклекна както арабите от пустинята — с ръце върху коленете.

— Госпожице Мур… Сорая, ако мога да ви наричам така, вие и аз търсим един и същи човек. — Гласът му беше спокоен, уверен и така непринуден, сякаш бяха приятели, намерили взаимно приемливо решение на неотдавнашен спор. — Става дума за Леонид Данилович Аркадин.

— Кои сте вие? — попита тя.

— Ние задаваме въпросите — отвърна мъжът, заговорил пръв. — Вие отговаряте.

Тя се опита да стане, но установи, че е невъзможно — въжетата около китките на ръцете и на глезените й бяха завързани за колчетата на една палатка, забити в земята.

Когато първата светлина от зората се прокрадна на небето, розовите й пипала пропълзяха към нея като краката на паяк.

— Моето име не е важно — рече мъжът, приклекнал до нея. Тя забеляза, че едното му око беше кафяво, а другото бледосиньо, почти млечно като опал, може би беше увредено или засегнато от болест. — Важно е само това, което аз искам.

Тези две изречения изглеждаха толкова абсурдни, че тя изпита желание да се изсмее. Хората бяха известни с имената си. Без име нямаше лична история, не беше възможен портрет, а само гола плоча. Явно такова беше и желанието му. Тя се запита как би могла да промени това.

— Ако не искате да ми отговаряте доброволно — рече той, — ще трябва да опитаме по друг начин.

Щракна с пръсти и един от другите мъже му подаде малка бамбукова клетка. Безименният я пое внимателно за дръжката и като я разклати пред лицето на Сорая, я постави между гърдите й. Вътре имаше много голям скорпион.

— Дори и да ме ухапе — каза Сорая, — няма да ме убие.

— О, не искам да ви убивам. — Безименният отвори вратичката и с една писалка започна да побутва скорпиона да излезе. — Обаче ако не ни кажете къде се крие Аркадин, ще получите спазми, пулсът и кръвното ви налягане ще се повишат, зрението ви ще се замъгли… Нужно ли е да продължавам?

Скорпионът беше с твърда, лъскавочерна черупка и извита високо над нея опашка. Когато слънчевата светлина го докосна, като че ли заблестя с някаква вътрешна енергия. Сорая се опита да не го гледа и да потисне надигащия се страх. Обаче реакцията й беше инстинктивна и трудна за контрол. Чу как сърцето й бие в ушите и със засилването на уплахата усети болка в гръдната кост. Прехапа устна.

— А ако ви ухапе няколко пъти, без да получите медицинска помощ, тогава не се знае колко ще пострадате.

Пристъпвайки внимателно, като някой балетист, на осемте си крака, съществото излезе навън и застана между гърдите на Сорая. Тя с мъка потисна желанието си да изкрещи.

 

 

Оливър Лис седеше на тясна пейка в залата за вдигане на тежести в неговия фитнес клуб. Беше увил хавлиена кърпа на врата си. Правеше третото вдигане от лежанка от петнадесетте упражнения за бицепсите, когато влезе червенокосата. Беше висока, с широки рамене и вървеше абсолютно изправена. Виждал я беше тук няколко пъти. Със сто долара за управителя сега знаеше, че се казва Аби Самнър, че е на тридесет и четири, разведена и без деца. Беше от безбройната армия адвокати на Министерството на правосъдието. Той предполагаше, че дългите часове, прекарани в работа, са довели до развода й, но тъкмо удълженото й работно време го привличаше. Щеше да има по-малко време да му се пречка, когато любовната афера започнеше. Изобщо не се съмняваше, че тя ще започне. Въпросът беше само кога.

Лис свърши упражнението, остави щангите на мястото им и започна да се бърше с кърпата, като я наблюдаваше. Аби отиде право при пейката за вдигане от лежанка и след като избра тежести, се пъхна под лоста. Това беше сигнал за Лис. Той стана, отиде до лежанката, погледна към нея с мегаватовата си усмивка на кинозвезда и каза:

— Имате ли нужда от помощник?

Аби Самнър го погледна с големите си сини очи и също се усмихна.

— Благодаря, няма да откажа. Отскоро вдигам тежести.

— Малко е необичайно жена да вдига тежести от лежанка, освен ако не тренира.

Аби Самнър продължи да се усмихва.

— На работа вдигам много тежести.

Лис тихо се засмя. Тя вдигна тежестите от стойките им и започна упражнението, а той държеше ръцете си малко под лоста, готов да го подхване при нужда.

— Звучи така, като че ли ще е по-добре да не заставам на пътя ви.

— Не, няма такава опасност — рече тя.

Изглежда, че не й беше никак трудно да се справя с големите тежести. Трудното беше за Лис да свали поглед от гърдите й.

— Не си извивайте гърба — рече той.

Тя отпусна гърба си върху пейката.

— Винаги го правя, когато увеличавам тежестта. Благодаря.

Свърши първата поредица от осем вдигания и той й помогна да остави щангите обратно върху стойките. Докато Аби си поемаше за малко дъх, Лис каза:

— Казвам се Оливър и бих искал някой ден да ви заведа на вечеря.

— Би било интересно — отвърна тя и го погледна. — За съжаление не смесвам работата с удоволствието.

В отговор на озадачената му физиономия тя се измъкна изпод лоста и стана от пейката. Наистина е внушителна жена, помисли си Лис. Тя погледна към бара, където един мъж с правилни черти на лицето пиеше сок от пшенични кълнове. Пресуши чашата, остави я на бара и се запъти бавно към тях.

Аби постави спортния си сак на пейката, бръкна вътре и извади няколко сгънати листа, които подаде на Лис.

— Оливър Лис, казвам се Абигейл Самнър. Това е съдебно нареждане от главния прокурор на Съединените щати, което упълномощава мен и Джефри Клайн — тя посочи мъжа, изпил сока, който сега застана до нея, — да ви арестувам предвид предстоящо разследване по обвинения срещу вас, докато сте били президент на „Блек Ривър“.

Лис я гледаше, зяпнал от изненада.

— Това са глупости. Бях разследван и освободен от отговорност.

— Появиха се нови обвинения.

Тя кимна към документите, които му беше дала.

— Ще видите списъка, посочен в заповедта на главния прокурор.

Той ги разтвори, но като че ли не можеше да се съсредоточи върху буквите. Подаде й обратно документите.

— Трябва да е някаква грешка. Няма да тръгна никъде с вас.

Клайн извади чифт белезници.

— Моля ви, господин Лис — рече Аби, — не усложнявайте нещата.

Лис се огледа наоколо, като че ли преценяваше дали да побегне, или да чака да бъде отърван в последната минута от своя ангел хранител Джонатан. Къде беше той? Защо не го беше предупредил за това ново разследване?

 

 

Полковник Борис Карпов се върна в Москва със свито сърце. Посещението му при Леонид Аркадин излезе отрезвяващо в много отношения, като не на последно място бе ужасното затруднение, в което изпадна. Маслов имаше на своя страна редица апаратчици вътре във ФСБ-2, включително неговия пряк началник Мелор Букин. Подобно на всички сведения, които му беше дал Аркадин, доказателството беше съкрушително и неопровержимо.

Седнал на задната седалка в черния ЗИЛ на ФСБ-2, Карпов гледаше, без да вижда, през прозореца, докато шофьорът караше колата от летище „Шереметиево“ към града.

Аркадин му беше предложил да отиде при президента Имов с доказателствата, с които сега разполагаше. Самият факт, че Аркадин го беше предложил, правеше Карпов подозрителен, но дори и Аркадин да имаше лични причини да иска той да отиде при Имов, пак можеше да го направи. Обаче рисковете бяха изключително високи както за кариерата му, така и за самия него.

Имаше избор: можеше да занесе доказателствата срещу Букин на Виктор Черкезов — шефа на ФСБ-2. Проблемът тук беше, че Букин бе човек на Черкезов. Ако доказателствата срещу Букин станеха обществено достояние, Черкезов също можеше да попадне под подозрение. Независимо дали е знаел, или не за предателството на Букин, с него щеше да бъде свършено, опозорен, щеше да бъде принуден да подаде оставка. Карпов се опасяваше, че вместо да позволи това да стане, Черкезов може да унищожи уликите срещу приятеля си… а това включваше и самия Карпов.

Трябваше да признае, че Аркадин беше прав. Най-безопасният избор беше да отиде с доказателствата направо при президента Имов, тъй като той щеше много да се зарадва да може да се разправи с Черкезов. Всъщност дори можеше да се окажеше толкова благодарен, че да назначи някой вътрешен от ФСБ-2 — като Карпов, — на когото има доверие, за нов шеф на управлението.

Колкото повече Карпов мислеше върху това, толкова по-логично му се струваше. Ала някъде дълбоко в себе си чуваше един скрит глас да му нашепва, че ако този сценарий действително се реализира, той щеше да бъде много задължен на Аркадин. Инстинктивно усещаше, че това положение няма да е никак за завиждане. Но само докато Аркадин е жив.

Леко се подсмихна и каза на шофьора да се отклони към Кремъл. Облегна се назад и набра номера на кабинета на президента.

Тридесет минути по-късно беше пропуснат в резиденцията на президента, където двама гвардейци го въведоха в едно от фоайетата с високи тавани и мразовит въздух. Над главата му, подобно на замръзнала гигантска паяжина, висеше богато украсен кристален полилей, който хвърляше искряща светлина върху също така богато украсената италианска мебелировка с тапицерия от коприна и брокат.

Седна и зачака, докато стражите в другия край на помещението го наблюдаваха. Един часовник върху мраморната плоча на камината отброи половин, а после и цял час. Карпов изпадна в състояние на медитация, която използваше, за да убива времето през дългите самотни бдения, които му се беше налагало да изтърпява през годините в много чужди страни, чийто брой дори и не си правеше труда да запомни. Деветдесет минути след пристигането му един млад адютант с револвер на колана дойде да го вземе. Карпов моментално се оживи. Чувстваше се много отпочинал. Адютантът се усмихна и Карпов го последва по многобройните коридори и след толкова много завои, че се почувства абсолютно дезориентиран в огромната резиденция.

Президентът Имов седеше зад бюро в стил Людовик XIV в приятно обзаведения си кабинет. В камината весело гореше огънят. Зад него великолепните кули на Червения площад се издигаха като странни ракети към осеяното с облаци руско небе.

Имов пишеше в голям бележник със старомодна автоматична писалка. Адютантът се оттегли безмълвно и затвори безшумно вратата зад себе си. След малко Имов вдигна глава, свали очилата си с метални рамки и посочи към единствения стол срещу бюрото. Карпов прекоси килима, седна, без да каже дума, и търпеливо зачака разговорът да започне.

Известно време Имов го гледа със сивите си очи. Бяха тесни и леко издължени. Може би имаше монголска кръв в жилите си. Той обаче беше боец. Беше се борил да се издигне до президентския пост, а после се пребори още по-яростно да се задържи на него срещу няколко силни противници.

Имов не беше едър мъж, но въпреки това изглеждаше внушителен. Когато пожелаеше, личността му можеше да изпълни цяла бална зала. Ала през повечето време кабинетът му беше напълно достатъчен.

— Полковник Карпов, вижда ми се странно, че сте дошли при мен. — Имов държеше писалката така, като че ли беше кама. — Вие принадлежите на Виктор Черкезов, силовак, който открито предизвика Николай Патрушев, неговия колега от ФСБ, а по този начин и мен. — Той сръчно направи едно кръгче с писалката. — Кажете ми тогава има ли причина, поради която трябва да ви изслушам, след като вашият началник е изпратил вас, вместо да дойде лично?

— Не съм дошъл по нареждане на Виктор Черкезов. Всъщност той няма представа, че съм тук, а аз бих предпочел нещата да си останат така. — Карпов постави мобилния телефон с разобличаващите доказателства срещу Букин на бюрото между тях и се отдръпна. — Освен това не принадлежа на никого, включително и на Черкезов.

Имов не сваляше поглед от лицето на Карпов.

— Всъщност, след като Черкезов те открадна от Николай, бих казал, че това е добра новина. — Той почука с върха на писалката по бюрото. — Въпреки това обаче не мога да приема тази декларация без малка доза съмнение.

— Напълно разбираемо е — отвърна Карпов.

Премести поглед върху мобилния телефон, а Имов последва примера му.

— И какво имаме тук, Борис Илич?

— Част от ФСБ-2 е корумпирана — каза бавно, като наблягаше на всяка дума Карпов. — Трябва да се прочисти и колкото по-скоро, толкова по-добре.

За момент Имов не направи нищо. После остави писалката, взе мобилния телефон и го включи. Дълго време след това в кабинета цареше пълна тишина. Карпов забеляза, че не се чува дори шум откъм секретариата и помощния персонал, с какъвто вероятно беше пълно това място. Възможно беше кабинетът да е звукоизолиран и защитен от електронно подслушване.

Когато Имов свърши, държеше телефона по същия начин като писалката, сякаш беше оръжие.

— И кой според теб, Борис Илич, може да прочисти ФСБ-2 от боклука?

— Този, когото вие изберете.

При този отговор Имов отметна назад глава и избухна в смях. После си изтри очите, бръкна в едно чекмедже, отвори посребрена кутия с освежител и извади от нея две пури. Подаде едната на Карпов, отхапа крайчеца на своята и я запали със златна запалка, подарък от президента на Иран. Когато Карпов извади кутия кибрит, Имов отново се засмя и плъзна запалката по бюрото към него.

Полковник Борис Карпов усети, че запалката е изключително тежка. Запали я и пое с наслада дима от пурата.

— Трябва да започнем, господин президент.

Имов го изгледа през дима от пурата.

— Най-добре ще е да се започне още сега, Борис Илич. — Той се завъртя на стола и се загледа в кубетата луковици на Червения площад. — Прочисти шибаното място… завинаги.

 

 

Смешно е, като се замисли човек, каза си Сорая. Въпреки че имат много очи — не можеше да се сети колко на брой, скорпионите не виждат добре и разчитат на малките реснички по щипките си, за да усещат движение или вибрации. В момента това за тях беше повдигането и спускането на гръдния й кош.

Безименният наблюдаваше със смесица от нетърпение и презрение скорпиона, който стоеше там, без да помръдне. Очевидно животното не знаеше къде се намира и какво да направи. Тогава мъжът взе писалката си и чукна с върха й скорпиона по главата. Внезапното нападение го стресна и разгневи. Опашката трепна и нанесе удар, а Сорая леко изохка. Безименният използва писалката, за да избута скорпиона обратно в клетката. Затвори я и сложи резето.

— Сега — каза той, — или ще чакаме отровата да подейства, или ще ни кажете къде да намерим Аркадин.

— Дори и да знаех — отвърна Сорая, — нямаше да ви кажа.

Той се намръщи.

— Няма ли да промените решението си?

— Върви да се шибаш.

Той кимна, като че ли бе очаквал подобна упоритост от нейна страна.

— Ще бъде полезно да се види колко дълго ще издържиш, след като скорпионът те ужили осем-девет пъти.

Даде сигнал на човека, който държеше клетката със скорпиона. Той дръпна резето на вратичката и се накани да я отвори, когато се разнесе оглушителен гръм и човекът отхвръкна назад, потънал в кръв и раздробени кости. Сорая извърна глава и го видя проснат на земята, цялата му глава я нямаше. Чуха се още изстрели и когато се обърна обратно, видя другите мъже да лежат на земята. Безименният притискаше раздробеното си дясно рамо, прехапал устната си от болка. В полезрението й се появиха чифт крака, обути в прашни ботуши.

— Кой…? — Сорая погледна нагоре, но заради първите симптоми за действието на отровата на скорпиона и слънцето, което блестеше в очите й, не можа да види. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите и цялото й тяло започна да трепери като от много висока температура. — Кой…?

Мъжката фигура приклекна край нея. С опакото на загорялата си от слънцето ръка той бутна клетката от гърдите й. Миг по-късно тя почувства, че въжетата, с които беше завързана, се отпуснаха. На главата й беше сложена каубойска шапка, чиято периферия я предпазваше от яркото слънце.

— Контрерас — рече тя, като видя набръчканото лице.

— Името ми е Антонио. — Той сложи ръка под раменете и й помогна да се изправи. — Викай ми Антонио.

Сорая се разплака.

Антонио й подаде оръжието си — интересно, специална изработка: един „Таурус Трекър-44 Магнум“ — ловджийски пищов с прикрепен към него дървен приклад от карабина. Тя го пое, а той я прихвана, за да стои изправена. Сорая погледна надолу към Безименния, който отвърна на погледа й с оголени зъби. Продължаваше да трепери, а главата й пламтеше. Забеляза, че той я гледа. Показалецът й се сви около спусъка. Прицели се и го дръпна. Като че ли изхвърлен от невидими пружини, Безименния моментално се изви назад, а после притихна. Сляпото му око отразяваше изгряващото слънце.

Тя спря да плаче.