Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (11)

10

Мойра и Джалал Есай седяха във временния щаб, организиран в личния му апартамент в неговия хотел във Вашингтон. Между тях бяха ноутбукът на Есай и ноутбукът, който Мойра беше купила предишния ден, за да бъде сигурна, че е абсолютно чист. Вече го беше снабдила с много повече екстри, отколкото бе първоначалната му спецификация.

Канеше се да попита Есай откъде да започне, но не беше нужно да се безпокои. Оказа се, че той разполага с много информация за въпросния лаптоп, и я сподели изцяло с нея. В последно време лаптопът бил попаднал в ръцете на Густаво Морено — колумбийски наркобарон, който живеел в покрайнините на Мексико Сити. Преди няколко месеца той бил убит, когато имението му било нападнато от група ченгета, преоблечени като работници от петролните кладенци.

— Ударната група е била ръководена от полковник Борис Карпов — каза Есай.

Странно, помисли си Мойра, но си припомни колко малък беше станал светът. Знаеше за полковника от Борн. Бяха приятели дотолкова, доколкото можеха да бъдат приятели двама души като тях.

— Значи лаптопът е у Карпов.

— За съжаление не — каза Есай. — Бил е взет от имението на Морено от един от хората му по някое време преди нападението.

— Един от неговите хора, който очевидно е работел за кого… за съперник ли?

— Възможно е — отвърна Есай. — Не знам.

— Как е името на крадеца?

— Името, снимки, всичко. — Есай обърна екрана на своя лаптоп към нея и показа една снимка. — Но това не води доникъде. Тялото му беше намерено около седмица след нападението.

— Къде? — попита Мойра.

— В околностите на Аматитан. — Есай изкара на екрана географския сайт на „Гугъл“ и изписа на клавиатурата някакви координати. Земното кълбо започна да се върти, докато се показа северозападното крайбрежие на Мексико. Посочи мястото. Аматитан беше в Джалиско, в сърцето на родината на текилата. — Ето тук. Оказа се, че е било във фермата на сестрата на Морено, Беренгария, макар че сега тя била омъжена за Нарсико Скидел, голям производител на текила, и вече се нарича Барбара Скидел.

— Мисля, че си спомням един доклад в „Блек Ривър“ за Нарсико. Той е братовчед на Роберто Корелос, колумбийския наркобарон в затвора, нали?

Есай кимна.

— От известно време Нарсико се опитва да се дистанцира от скандалния си братовчед. От десет години не се е връщал в Колумбия. Преди пет години, след като очевидно му е било трудно да се избави от лошата репутация на фамилията си, промени името си и купи най-голямата спиртоварна за производство на текила в Мексико. Сега е неин единствен собственик и през последните две години разширява производството.

— Женитбата с Беренгария може да му е помогнала — отбеляза Мойра.

— Не знам. Тя има репутация на ловка бизнес дама. Повечето хора предполагат, че стои зад разширението. Мисля, че е по-склонна от него да поема добре пресметнати рискове и досега не е направила нито една грешна стъпка.

— Какви са били отношенията й с Густаво?

— Според всички сведения братът и сестрата са били близки. Връзката им става още по-здрава след смъртта на майка им.

— Мислите ли, че тя е била замесена в бизнеса му?

Есай скръсти ръце на гърдите си.

— Трудно е да се каже. Каквото и да е евентуалното й участие, то със сигурност е много скрито. Нищо не я свързва с контрабандата на наркотици, с която се е занимавал Густаво.

— Обаче казахте, че е ловка бизнес дама.

Той се намръщи.

— Мислите, че е имала къртица при собствения си брат?

Мойра сви рамене.

— Знае ли човек?

— Никой не би постъпил толкова глупаво.

Мойра кимна.

— Съгласна съм, макар че ако някой иска да си мислим, че един от тях е убил къртицата, струва ми се, че разговорът с нея би бил полезен. Но първо искам да посетя Роберто Корелос.

На лицето на Есай се появи онази загадъчна усмивка, от която в душата на Мойра нахлуваше хлад.

— Мисля, госпожице Тревър, че вече започнахте да си оправдавате хонорара.

 

 

Борн и Криси се връщаха обратно сред силната дъждовна буря, която ги беше връхлетяла съвсем неочаквано, когато джиесемът на Борн иззвъня.

— Господин Стоун.

— Здравейте, професоре — каза Борн.

— Имам новина — рече Гайлс. — Получих отговор на имейла от партньора ми на шах. Изглежда е решил загадката с третата дума.

— И каква е тя? — попита Борн.

— Доминьон.

— Доминьон — повтори Борн. — Значи трите думи, изписани от вътрешната страна на пръстена са: „Северий Домна Доминьон“. Какво означава това?

— Ами, би могло да е заклинание — рече Гайлс — или ругатня, а може и да е предупреждение. Тук вече напълно си фантазирам… може да са инструкциите за превръщането на олово в злато. Без допълнителна информация мисля, че няма начин да разберем.

Пътят пред тях беше залят от дъжда и чистачките непрекъснато се движеха по дъгата си. Борн погледна в страничното огледало. Правеше го инстинктивно на всеки тридесет секунди.

— Има една интересна клюка за угаритския, за която ми спомена моят приятел, макар да не виждам какво отношение може да има. Основната причина за неговия интерес и този на колегите му е, че има документи или само фрагменти от тях, за които те твърдят, че идват от двора на цар Соломон. Изглежда, че астролозите на Соломон са говорели помежду си на угаритски и са вярвали в неговите алхимически сили.

Борн се засмя.

— След толкова много легенди за златото на цар Соломон сега разбирам, че в алхимията угаритският е ключът за превръщането на оловото в злато.

— Да си призная, господин Стоун, и аз му казах същото.

— Благодаря, професоре. Много ми помогнахте.

— Винаги съм на ваше разположение, господин Стоун. Приятелите на Кристина са и мои приятели.

Борн прибра джиесема си и в този момент видя, че един камион в черно и златисто, който преди минути се беше наредил в тяхната лента през три коли отзад, сега бе непосредствено зад тях.

— Криси, искам да излезеш от магистралата — каза тихо той. — Когато го направиш, спри.

— Добре ли се чувстваш?

Той не каза нищо и продължи да поглежда в страничното огледало. После протегна ръка и я спря да включи мигача, за да покаже, че ще завива.

— Недей.

Тя отвори широко очи и едва чуто ахна от изненада.

— Какво става?

— Прави, каквото ти казвам, и всичко ще е наред.

— Не ми звучи много успокоително. — Тя се премести в лентата отляво, когато през дъжда се видя знак за приближаващия изход от магистралата.

— Адам, плашиш ме.

— Нямах такова намерение.

Криси пое по наклона, който веднага зави наляво, и спря при бордюра.

— Тогава какво е намерението ти?

— Да карам аз — отвърна той. — Премести се.

Тя излезе от джипа, прикри с ръце главата си, която беше свила между раменете, заобиколи и скочи в седалката до шофьора. Вратата още не беше затворена добре, когато Борн видя, че камионът се насочва по отбивката. Включи веднага на скорост и потегли.

Камионът беше непосредствено зад него, като закачен с кука за рейнджроувъра. Борн бързо увеличи скоростта, мина през един светофар на червено, а после пое по дъгата за влизане в магистралата. Движението не беше много интензивно и той можеше да преминава ту в едната, ту в другата лента. Тъкмо си помисли, че камионът не е най-подходящото средство за преследване, когато едно сиво БМВ застана редом до него.

Видя, че свалят стъклото на прозореца, и викна на Криси да залегне. Блъсна я и сам се наведе ниско над волана. В същата секунда куршумите разбиха страничния прозорец и върху него се посипаха парченца стъкло, примесени с обилни капки дъжд. В този миг забеляза, че камионът в черно и златисто се приближава бързо отзад. Искаха да го хванат в капан помежду си.

Двете коли поднасяха насам-натам и заплашително стържеха ламарините си. Борн рискува да погледне за миг назад в огледалото. Камионът се беше залепил зад тях.

— Дръж се — каза той на Криси, която се бе навела толкова, колкото й позволяваше предпазният колан, и беше покрила главата си с ръце.

Той остро зави и рязко натисна спирачката. За част от секундата джипът се плъзна по мокрия асфалт, но Борн веднага успя да го изправи. Отстрани задната броня се беше смачкала от удара с камиона. Както беше предвидил, джипът се изви под остър ъгъл и единият край на задната му броня удари беемвето с такава сила, като че ли беше изстреляна от топ. От сблъсъка беемвето отхвръкна рязко надясно, шофьорът му загуби контрол върху управлението и колата се удари в мантинелата с такава сила, че цялата врата откъм шофьора хлътна навътре. Избухна фойерверк от искри, чу се скърцане на метал, беемвето отскочи от мантинелата и се завъртя. Предницата му се беше насочила директно към рейнджроувъра и Борн завъртя волана рязко надясно, препречвайки пътя на един жълт „Мини Купър“. Последва верижна реакция с ужасно свистене на гуми, неистово свирене на клаксони и смачкване на калници. Борн се втурна в отворилата се празнина, отново смени лентите, а после, като се измъкна на по-чисто пространство, пак се върна в бързата лента.

— Господи! — прошепна Криси. — Боже господи!

Джипът още се люлееше на амортисьорите. Борн вече не виждаше в огледалото смачканото БМВ и камиона.

 

 

След сблъсък или катастрофа, а дори и само при измъкване на косъм от нея, всичко утихва, а може би и човешкото ухо, травматизирано като останалия организъм, временно заглъхва. В джипа цареше мъртва тишина, когато Борн напусна магистралата и при първата възможност се отклони от нея и се понесе по улици, от двете страни на които имаше складове и магазини за продажби на едро. Там никой не крещеше от страх, не се чуваха гневни клаксони, нито скърцаха спирачки. Там все още цареше ред и като че ли хаосът, настъпил на магистралата, беше на друга вселена. Спря едва когато навлязоха в една пуста улица.

Криси мълчеше, лицето й беше мъртвешки бледо. Ръцете й трепереха в скута. Беше на ръба да се разплаче, едновременно от ужас и облекчение.

— Кой си ти? — попита след известно време тя. — Защо някой се опитва да те убие?

— Искат пръстена — отговори просто Борн. След това, което току-що беше станало, тя заслужаваше поне частица истина. — Още не знам защо, но се опитвам да разбера.

Тя се извърна към него. Очите й също бяха бледи, а може би се дължеше на осветлението, но Борн не мислеше, че е така.

— Трейси имаше ли нещо общо с този пръстен?

— Може би, не знам. — Борн отново включи двигателя и потегли по улицата. — Но приятелите й имаха.

Тя поклати глава.

— Всичко се развива прекалено бързо за мен. Всичко се обърна наопаки. Чувствам се напълно объркана.

Тя прекара ръка през косата си, а после забеляза нещо странно.

— Защо караш обратно към Оксфорд?

Той направи кисела физиономия, докато се изкачваше по извивката за включване в магистралата.

— И аз като теб не обичам да стрелят по мен. Трябва да огледам по-добре беемвето и нашия приятел вътре. — Когато забеляза уплашеното й изражение, добави: — Не се безпокой. Ще сляза от колата, когато наближим мястото на катастрофата. Ще можеш ли да караш?

— Разбира се.

Борн зави наляво и излезе на магистралата в посоката на Оксфорд. Дъждът вече не беше толкова силен. Сега само леко ръмеше. Намали бързината на чистачките.

— Съжалявам за щетите.

Тя потрепери и мрачно се усмихна.

— Нямаше как да бъдат избегнати, нали?

— Скарлет кога се връща от дома на родителите ти?

— Не по-рано от идната седмица, но мога да я взема оттам по всяко време — рече тя.

— Добре. — Борн кимна. — Не искам да се връщаш в дома си в Оксфорд. Има ли някое друго място, където да останеш?

— Ще се върна обратно в апартамента на Трейси.

— Това също е изключено. Тези хора сигурно са ме открили там.

— Ами къщата на родителите ми?

— И това не е добре, но искам да вземеш Скарлет от тях и да отидеш някъде другаде, някъде, където не си била преди.

— Да не мислиш, че…?

Подчертано демонстративно той извади пистолета, който беше намерил в апартамента на Перлис, и го сложи в жабката.

— Какво правиш?

— Възможно е да са ни проследили през целия път от апартамента на Трейси. Няма смисъл да се рискува тези хора да разберат за Скарлет… и къде живеят родителите ти.

— Но кои са те?

Той поклати глава.

— Това е някакъв кошмар, Адам. За бога, в какво се е замесила Трейси?

— Ще ми се да можех да ти отговоря.

Движението от насрещната страна на магистралата беше спряно, което му подсказа, че наближават мястото на сблъсъка. От тяхната страна колите отпред пъплеха едва-едва. Така по-лесно щеше да слезе от колата и Криси да поеме кормилото.

— А ти какво ще правиш? — попита тя, когато той изключи от скорост, но остави двигателя да работи.

— Не се безпокой за мен — каза Борн. — Ще се добера някак до Лондон. — Загрижената й физиономия му подсказа, че не беше много убедена. Той й каза номера на джиесема си, но когато я видя да бърка за писалка в чантата си, добави: — Запомни го. Не искам да го записваш.

Излязоха от джипа и тя седна зад волана.

Той се усмихна.

— Ще се оправя.

Обаче тя не го остави да си тръгне.

— Защо продължаваш да се занимаваш с това?

Борн си спомни как Трейси умираше в ръцете му. Бяха изцапани с кръвта й.

Мушна глава през прозореца на колата и каза:

— Имам към нея дълг, който никога няма да мога да изплатя.

 

 

Борн се прехвърли през мантинелата от другата страна на лъсналата от дъжда магистрала. Когато наближи мястото на катастрофата, мозъкът му трескаво работеше, докато оглеждаше струпалите се линейки и полицейски коли. Бяха дошли от всички краища на околността, което улесняваше намеренията му. Мястото на катастрофата още не беше оградено с жълта лента. Видя един труп да лежи на земята, покрит с брезент. Из района в съседство с него беше пълно с хора от разследващите екипи, които си вземаха бележки, правеха дигитални снимки, събираха веществени доказателства в номерирани пластмасови пликове и разговаряха помежду си.

Всяко веществено доказателство — капки кръв, парчета от счупен заден фар, късчета скъсан плат, стъкла от разбития прозорец и петна разлято масло се фотографираха от различни ъгли.

Борн се приближи до колите на разследващите екипи, вмъкна се незабелязано в кабината на една от тях и започна да рови в жабката, за да търси някаква служебна карта или значка. След като не намери нищо, премина към козирките против слънце. Едната беше пристегната с гумена лента. Махна я и намери няколко карти, едната от тях служебна, но с изтекъл срок. Винаги се изумяваше как хората се привързват така силно към своята история и не желаят да се разделят с конкретни доказателства за нея. Чу, че някой приближава, грабна чифт латексови ръкавици и се измъкна през другата врата на колата. После закачи картата на ревера на палтото си и се смеси с хората от екипите, които се опитваха да се ориентират в случилото се от следите, останали по асфалта на магистралата.

Вгледа се в беемвето. Предпазният парапет го беше пронизал като харпун и го бе превърнал в пълна развалина. Борн видя къде беше блъснал колата на Криси в единия ъгъл на задната броня. Приклекна до нея и енергично изтърка няколко малки следи от боята на джипа й. Тъкмо беше запаметил номера на регистрационната табела, когато до него приклекна един полицейски инспектор.

— Какво ще кажеш? — Беше мъж с бледо лице, развалени зъби и неприятен дъх. Имаше вид на човек, който е бил отгледан с възтопла бира, наденици с картофено пюре и сладък петмез.

— Скоростта трябва да е била фантастична, за да направи такава беля — отвърна с дрезгав глас Борн, използвайки най-добрия си акцент на жител на южен Лондон.

— Настинка или алергия? — попита местният инспектор. — При всички случаи трябва да се погрижиш за себе си в това калпаво време.

— Трябва да видя жертвите.

— Веднага. — Инспекторът се изправи на мършавите си крака. Отгоре ръцете му бяха напукани и зачервени — резултат от стоенето в неотоплен добре офис през дългата сурова зима. — Оттук.

Той поведе Борн през скупчилите се на групички хора до мястото, където продължаваше да лежи трупът. Повдигна брезента, за да може Борн да го погледне. Тялото беше натрошено. Борн с изненада видя, че мъжът беше по-стар, отколкото очакваше — малко под или малко над петдесетгодишен — твърде странно за екзекутор.

Инспекторът сложи ръце на кокалестите си колене.

— При липсата на документи за самоличност ще бъде дяволски трудно да уведомим жена му.

Мъртвият носеше на третия пръст на лявата си ръка златна брачна халка. На Борн това се стори интересно, но нямаше намерение да го споделя с инспектора. Трябваше да погледне пръстена от вътрешната страна.

— Ще опитам — рече той.

Инспекторът се засмя.

Борн измъкна халката. Беше много по-стара от тази, която носеше в себе си. Вдигна я към светлината, за да я разгледа по-добре. Беше издраскана, износена и изтъняла с времето. За да изтънее толкова, златният пръстен трябваше да е на сто и повече години. От вътрешната страна имаше нещо написано. Да, виждаха се думите на староперсийски и латински. Вгледа се по-внимателно, като въртеше пръстена между пръстите си. Имаше само две думи: „Северий Домна“. Третата, „Доминьон“, липсваше.

— Откри ли нещо?

Борн поклати глава.

— Помислих, че може да има някакъв надпис — „На Берти от Матилда“ или нещо подобно.

— Още една задънена улица — рече ядосан инспекторът. — Господи, тези колене ще ме довършат. — Изохка, докато се изправяше.

Сега Борн знаеше какво означава „Северий Домна“ — група или общество. Както и да се наричаше, беше ясно едно — бяха положили големи усилия да запазят в тайна съществуването си от останалия свят. И сега по някаква причина се показаха на повърхността, рискувайки да бъде разкрита тайната им… всичко това заради пръстена, на който бе гравирано името им и думата „Доминьон“.