Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (9)

8

След като Питър Маркс й постави задачата да намери и да се залепи за Аркадин, Сорая Мур се беше върнала в апартамента на Дилия Трейн, където беше намерила временно убежище. Беше прекарала последните два часа на засекретения си джиесем в разговори с оперативните си агенти от „Тифон“. Макар самата организация да не беше вече под нейно командване, не можеше да се каже същото за хората, които тя бе наела, обучила и подготвила за специалните задачи, които трябваше да изпълняват. Те бяха свързани с наблюдение и проникване в различни сунитски и шиитски среди, бунтовнически групи, джихадисти и изключително разнообразни политически фракции буквално във всяка страна в Близкия и Далечния изток. Независимо какви бяха нарежданията им и кой отговаряше за „Тифон“ сега, те продължаваха да са й верни.

В момента говореше с Юсеф, връзката й в Хартум. Аркадин беше добре известен в тази част на света, тъй като сега повечето от оръжието за там се доставяше от него.

— Аркадин изобщо не е в Близкия изток — каза Юсеф, — нито пък се е укрил в планините на Азербайджан.

— Няма го и в Европа, Русия и Украйна. Вече се уверих в това — рече Сорая. — Знаеш ли защо е преминал в нелегалност?

— Неговият бивш бос Дмитрий Маслов е издал срещу него фатва^[1], или както там го наричат руснаците.

— Мога да разбера защо — каза Сорая. — Маслов го нае да отнеме оръжейния бизнес от Николай Йевсен и преди няколко седмици той вършеше в Хартум тъкмо това. Но после избяга с целия списък на клиентите на Йевсен, който се съхранява в един компютърен сървър.

— Говори се, че Маслов открил Аркадин в Бангалор, но не успял нито да го убие, нито да го залови и сега той просто е изчезнал.

— В наше време никой не може да изчезне, не и за дълго — каза Сорая.

— Е, сега поне знаеш къде не е.

— Напълно си прав. — Сорая се замисли за момент. — Ще накарам някой да се порови в компютрите на имиграционните власти в двете Америки и може би в Австралия, за да видим дали няма да изскочи нещо.

 

 

Доколкото Борн си спомняше, Дейвид Уеб беше работил в Оксфорд — най-стария университет в английски говорещия свят — на два пъти, но, разбира се, може да е имало и повече визити. По онова време Центърът за проучване на древни документи се намираше в университетския Класически център в „Олд Бойс Скул“ на „Джордж Стрийт“. Сега той се помещаваше в нова сграда в ултрамодерния „Стелиос Йоану Скул“ за класически и византийски изследвания на улица „Сейнт Джайлс“ 66. Тя беше също толкова в разрез с изучаването на древни езици, колкото и с внушителните оксфордски сгради от осемнадесети и деветнадесети век. Тази част на „Сейнт Джайлс“ се намираше в центъра на Оксфорд, древен град, хартата за чието основаване е издадена през 1191 година. Центърът беше известен като Карфакс — дума, произхождаща от френската карфур, което означава „кръстопът“. Наистина четирите големи булеварда на Оксфорд, включително „Хай Стрийт“, се срещат на това място, също така прочуто по свой начин, както Холивуд и „Вайн Стрийт“, но с много по-богата история.

Преди да тръгнат от Лондон, Криси се беше обадила по телефона на приятеля си, професор Лайъм Гайлс. Оксфорд се намираше само на петдесет и шест мили и им беше нужен малко повече от час, за да стигнат там със стария й джип „Рейндж Роувър“. Трейси й го беше дала, когато бе започнала да пътува прекалено много.

Градът изглеждаше точно такъв, какъвто Борн го помнеше. Всички, които го посещаваха, се връщаха към времето на цилиндрите, тогите, каретите, теглени от коне, и комуникациите чрез пощата. Сякаш неговите обитатели бяха затворени в кехлибар. Всичко в Оксфорд принадлежеше на друго време, в което се живееше по-просто.

Докато Криси намери паркинг, слънцето беше започнало да наднича иззад купестите облаци и денят стана по-топъл, като че ли наистина бе пролет. Намериха професор Лайъм Гайлс в кабинета му — голямо помещение, което изпълняваше едновременно ролята на работно място и лаборатория. Рафтовете бяха пълни с ръкописи и дебели, ръчно подвързани книги. Беше наведен и разглеждаше внимателно с лупа един папирус.

Според Криси професор Гайлс беше ръководител на катедрата „Ричардс-Банкрофт“ във факултета, но когато вдигна глава, Борн с изненада видя, че не е на повече от четиридесет години. Имаше орлов нос и издадена напред брадичка и беше започнал да оплешивява, носеше малки, кръгли очила на все по-оголващото се чело. Ръцете му бяха силно окосмени и къси като на кенгуру.

Едно от безпокойствата на Борн беше, че при връщането му в Оксфорд някой може да го разпознае като Дейвид Уеб. Ала макар членовете на факултетите да продължават да са си там десетилетие след десетилетие, университетът беше огромен и обхващаше много колежи, а те бяха далеч от „Ол Соулс“ — колежа, където той бе изнесъл няколко лекции като гост-преподавател.

Във всеки случай Гайлс го прие като Адам Стоун. Искрено се зарадва да види Криси и се осведоми за нея и Скарлет, която очевидно познаваше лично.

— Кажи й да се отбие някой път — настоя той. — Имам малка изненада за нея, мисля, че ще й хареса. Знам, че е на единадесет, но разсъждава като петнадесетгодишна и това сигурно ще я заинтригува.

Криси му благодари, а след това го запозна със загадъчния надпис на пръстена. Борн му го подаде, а Гайлс запали една специална лампа и се загледа в надписа от вътрешната му страна, първо с просто око, а после с бижутерска лупа. Отиде при един рафт, свали някакви ръководства и ги запрелиства, като прекарваше палец по гъсто изписаните страници и малките, рисувани на ръка илюстрации. На няколко пъти снова напред–назад между пръстена и ръководствата. Накрая погледна Борн и каза:

— Мисля, че ще е от помощ, ако направя някои снимки на въпросния предмет. — Имате ли нещо против?

Борн му каза да го стори.

Гайлс занесе пръстена при един странен уред, наподобяващ края на фиброоптичен кабел. Внимателно стегна пръстена така, че жичката да е в центъра му. След това им подаде очила със специално обработени тъмни лещи и също надяна един чифт на главата си. Когато се увери, че очите им са защитени, изписа две команди върху компютърната клавиатура. Последва поредица от малки проблясвания с ослепителна синя светлина и Борн разбра, че професорът е активирал син лазер.

Безшумните проблясъци престанаха почти веднага след като започнаха. Гайлс свали очилата и те направиха същото.

— Чудесно — рече професорът и продължи да трака бързо по клавиатурата. — Хайде да погледнем.

Включи един плазмен екран на стената и там се появиха няколко висококачествени снимки в близък план на надписа от вътрешната страна на пръстена.

— Ето как написаното изглежда за невъоръженото око, гравирано върху повърхност от триста и шестдесет градуса. Ами ако е предназначено да бъде прочетено или гледано върху плоска повърхност, като повечето написани неща? — Той започна да мести дигиталните образи, докато те се сляха в една дълга лента. — Това, което ни е оставено, прилича на една дълга дума, което изглежда малко вероятно. — Той приближи образите. — Поне така изглежда на кръгообразната повърхност на пръстена. Но сега, когато имаме плоска повърхност, можем да видим две прекъсвания, така че това, което действително виждаме, са три отделни групи букви.

— Думи — рече Борн.

— Така изглежда — съгласи се със загадъчна нотка в гласа Гайлс.

— Обаче виждам някакви клинообразни форми — каза Криси. — Предполагам, че са шумерски.

— Е, да, наистина приличат на шумерски — съгласи се професорът, — но всъщност са староперсийски. — Той побутна към нея едно от разтворените ръководства. — Ето, погледни. — Докато тя следваше съвета му, Гайлс се обърна към Борн: — Староперсийският произлиза от шумеро-акадски, така че грешката на нашата скъпа Кристина може да й бъде простена. — Съчувствието, с което го каза, омаловажи помпозността на твърдението. — Но между двата има съществена разлика, без отчитането на която дешифрирането е невъзможно. Акадските клинообразни форми представляват цели срички, докато тези на староперсийски са азбучни, което означава, че всяка една представлява буква.

— А какво правят латинските букви между тях? — попита Криси. — И тези непознати символи? Те език ли са?

Гайлс се усмихна.

— Вие, господин Стоун, ме изправихте пред много любопитна и трябва да призная, дяволски вълнуваща загадка. — Той посочи към екрана. — Това, което виждате тук, е смесица от староперсийски, латински и… поради липса на по-добър термин, нека го наречем нещо друго. Мисля, че съм запознат с всички древни езици, които човечеството е открило и категоризирало, но това тук определено не е сред тях. — Той махна с ръка. — След малко пак ще се върна на него.

Премести хоризонтално мишката и постави курсора непосредствено под надписа.

— Първото, което трябва да ви кажа, е, че такова нещо като смесен език не съществува — клинообразното писмо и буквите просто не могат да се смесват. Така че, ако това не е език, тогава какво точно е?

Борн, който се вглеждаше внимателно в гравираните знаци, каза:

— Това е шифър.

Очите на Гайлс се разшириха зад лещите на очилата.

— Много добре, господин Стоун. Поздравявам ви. — Той кимна. — Наистина прилича на шифър, но като всичко останало в тези гравирани знаци той е твърде странен. — Отново се зае с образа, като размести отделните части, разделяйки клинообразното староперсийско писмо и латинските букви в две отделни групи, а в третата останаха „буквите“ на непознатия език.

— Северий — разчете от драсканиците латинската дума Борн.

— Което може да означава доста неща — обади се Криси — или да не означава нищо.

— Съвършено вярно — рече Гайлс. — Но сега да се заемем със староперсийския. — Започна да мести клинообразните форми. — Виждате ли как получихме втора дума. Домна.

— Почакай малко. — Криси се замисли за момент. — Септимий Северий е бил назначен за римски сенатор от Марк Аврелий около 187 година сл.Хр. Впоследствие той се издига до император през 193 и управлява до смъртта си осемнадесет години по-късно. Управлението му е било строга военна диктатура, отговор на ужасяващата корупция на неговия предшественик Комод. На смъртния одър той съветва синовете си „да направят богати войниците, като пренебрегнат всички останали“.

— Чудесно — каза Гайлс.

— Ето някои интересни неща за него. Роден е в днешна Либия и когато увеличава числеността на римската армия, прибавя към нея спомагателни корпуси — войници от далечните източни граници на Римската империя, които трябва да са включвали голяма част от Северна Африка и отвъд нея.

— Това какво отношение има? — попита Гайлс.

Сега в гласа на Криси се усети загадъчна нотка:

— Септимий Северий е бил женен за Юлия Домна.

— Северий Домна — каза Борн. Нещо проблесна дълбоко в главата му, отвъд завесите, които паметта му не можеше да пробие. Може би това бе проблясък на дежа вю, а може да беше и предупреждение. Каквото и да беше, подобно на всички свободно носещи се откъслеци от предишния му живот, които внезапно и необяснимо изплуваха на повърхността, то щеше да се превърне в сърбящо място, което той не можеше да почеше. Нямаше да има друг избор, освен да се примири, докато то само не разкриеше връзката си с него.

— Адам, добре ли си? — Криси го погледна озадачена и почти изплашена.

— Добре съм — рече той. Трябваше да внимава с нея, беше не по-малко наблюдателна от сестра си. — Има ли още?

Тя кимна.

— И става по-интересно. Юлия Домна е била сирийка. Семейството й произхожда от древния град Емеса. Прадедите й са били главни жреци на могъщия храм на Баал и затова са били много влиятелни из цяла Сирия.

— Значи тук имаме гравирани едновременно шифър и анаграма^[2], смесване на древен западен и древен източен език.

— Също както Септимий Северий и Юлия Домна са съединили Запада с Изтока.

— Но какво означава то? — попита замислен Борн. — Струва ми се, че още ни липсва ключът към загадката. — Той погледна в очакване Гайлс.

Професорът кимна.

— Третият език. Мисля, че сте прав, господин Стоун. Ключът към значението на „Северий Домна“ трябва да е в третата дума. — Той подаде обратно пръстена на Борн.

— Значи езикът си остава загадка — каза Криси.

— О, не. Знам точно какво представлява. Това е угаритски, един вече несъщестуващ първичен език, възникнал във важна част на Сирия. — Той погледна Криси. — Също като твоята Юлия Домна. — Можеш да видиш тук… и тук и отново тук, че угаритският е също толкова важна връзка между най-ранните първични езици и писменото слово, каквото го знаем днес, защото е първото известно доказателство за съществуването на левантийската и южносемитската азбука. С други думи, гръцката, староеврейската и латинската азбука водят началото си от угаритския.

— Значи сте сигурен, че тази дума е на угаритски — каза Борн, — обаче не знаете какво означава.

— Отново и да, и не. — Гайлс отиде при екрана и като сочеше всяка угаритска буква поотделно, я произнесе. — Виждате ли, знам всички букви, но подобно на другите две, тази дума е анаграма. Макар угаритският да се появява за кратко в студията за близкоизточните езици, самото му изучаване е твърде специализирана област, опасявам се, доста ограничена, заради преобладаващото мнение, че не води доникъде, т.е. че е бил по-скоро за улеснение, отколкото активен език. В света има само двама или трима учени, занимаващи се с изучаването му, и аз не съм от тях. Затова, за да разгадая анаграмата, ще ми е нужно необичайно дълго време, с което, откровено казано, не разполагам.

— Изненадана съм, че изобщо има някой, който го изучава — рече Криси.

— Всъщност съществува само една причина изобщо да има някакви учени, занимаващи се с изучаването му. — Гайлс отиде при компютърната клавиатура. — Има малка група, която смята, че угаритският притежава, как да кажа, магическа сила.

— Какво? Като черната магия ли? — попита Борн.

Гайлс се засмя.

— О, не, не, господин Стоун, нищо толкова фантастично. Не, тези хора вярват, че угаритският е играл ключова роля в трудовете по алхимия, че е бил създаден за жреци за заклинания, с които те да демонстрират връзката си с божественото. Вярват още, че самата алхимия е смесица от угаритски — произнасят се правилните звуци в правилната последователност — и конкретен научен опит.

— Например как да се превърне оловото в злато — обади се Криси.

Професорът кимна.

— Между другите неща и това, така е.

— Отново имаме смесване на Изтока със Запада — каза Борн, — както Северий и Домна и староперсийски и латински.

— Интересно. Не бях се замислял от тази гледна точка, но да. Знам, че може да звучи твърде хипотетично и нещата в голяма степен да се приемат на огромна доза доверие, но след като споменахте Юлия Домна и произхода й, можете да погледнете тук. — Гайлс затрака по клавиатурата. На екрана се появи карта на Близкия изток, която бързо се смени с карта на днешна Сирия, а после с конкретна част от страната. — Епицентърът на угаритския език е част от Сирия, която включва Големия храм на Баал, считан от някои за най-могъщия и най-стария от езическите богове.

— Познавате ли някой от тези експерти по угаритски, професоре? — попита Борн.

— Един — каза Гайлс. — Той е, как да кажа, малко ексцентричен като всички в тази тайнствена и доста периферна научна сфера. По една случайност с него играем шах по интернет. Е, това всъщност е някаква първична форма на шах, на която са играли древните египтяни. — Той се засмя. — С ваше позволение, господин Стоун, още сега ще му изпратя имейл с надписа.

— Съгласен съм — рече Борн.

Гайлс написа имейла, прикачи към него снимка на надписа и го изпрати.

— Обича пъзелите. Колкото са по-заплетени, толкова по-добре. Ако той не може да го преведе, никой не би могъл.

 

 

Сорая се беше излегнала на леглото, подпряна на една възглавница, в гостната на апартамента на Дилия и сънуваше любимия си Амун Чалтум, когото бе оставила в Кайро, когато джиесемът започна да вибрира на скута й. Преди часове го беше поставила на такъв режим, за да не безпокои приятелката си, която спеше дълбоко в спалнята си.

Отвори рязко очи, завесите на съня й се вдигнаха и като доближи телефона до ухото си, много тихо каза:

— Да.

— Попаднахме на нещо — каза гласът в ухото й. Беше на Сафа, една от жените в агентурната мрежа на „Тифон“, чието семейство беше избито от терористи в Ливан. — Най-малкото е възможно. В момента изпращам няколко снимки в компютъра ти.

— Почакай — спря я Сорая.

В лаптопа си имаше поставена карта на телефонна компания за интернет и я включи. Миг по-късно я свързаха. Видя, че файлът е изпратен, и го отвори. Имаше три снимки. Първата беше паспортна, Аркадин, сниман до раменете, същата, която Питър й бе показал, така че може би беше единствената му свястна фотография, която имаха. Но тази версия беше по-голяма и по-ясна. Маркс беше прав, той бе красив екземпляр: дълбоко хлътнали очи, агресивни черти. И рус. Плюс или минус? Не беше сигурна. Другите две очевидно бяха снимки от телевизионни камери за наблюдение. Образите не бяха контрастни, а цветовете слабо изразени. Бяха на едър и мускулест мъж, който носеше евтина спортна шапка с логото на „Даласките каубои“, вероятно купена на летището. Не можеше да види достатъчно от лицето му, за да е напълно сигурна, че е той. Обаче на втората снимка беше повдигнал назад шапката, за да се почеше по главата. Косата му беше много черна и лъскава, като че ли току-що я бе боядисал. Вероятно си е помислил, че е извън обсега на камерата, си каза тя, докато изучаваше лицето. Сравни го с архивната снимка.

— Мисля, че е той — каза Сорая.

— Аз също. Снимките са от камерите на имиграционната служба в далаското летище Форт Уърт преди осем дни.

„Защо ще лети до Тексас — запита се Сорая — вместо до Ню Йорк или Лос Анджелис?“

— Дошъл е с полет от парижкото летище „Шарл дьо Гол“ под името Стенли Ковалски^[3].

— Будалкаш ли ме? — попита Сорая.

— Няма такова нещо.

Човекът определено имаше чувство за хумор.