Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (8)

7

— Време е да вървя — рече Борн. — И двамата трябва да поспим малко.

— Не искам да си лягам — каза тя и с тъжна усмивка изпя „Лоши сънища в нощта“. Вдигна въпросително глава. — Кейт Буш. Познати ли са ви песните й?

— Това беше от „Брулени хълмове“, нали?

— Да, дъщеря ми Скарлет е голям неин фен. Уверявам ви, че сега в Оксфорд такива като Кейт Буш са малко.

Минаваше полунощ. Той беше отскочил до един индийски ресторант, за да купи вечеря, и я бе занесъл в апартамента на Трейси, където, след като преглътна разсеяно една-две хапки, Криси остана да го гледа как яде. Предвид случилите се по-рано събития пред банката за него беше най-добре да не се мярка много на предната линия, дори да не се връща в хотела.

Докато я наблюдаваше, седнала срещу него на канапето, си спомни друг откъслек от разговора си с Трейси в Хартум в нощта, когато тя умря.

— В мислите си можеш да бъдеш всеки, да правиш каквото ти хрумне. Всичко е податливо на промяна, докато в реалния свят е много трудно да постигнеш някаква промяна, усилието е изтощително.

— Можеш да получиш изцяло нова идентичност, с която постигането на промяна не е толкова трудно, защото пресъздаваш собствената си история — бе отвърнал той.

Тя беше кимнала.

— Да, но това крие подводни ями. Нямаш семейство, нямаш приятели… Освен, разбира се, ако нямаш нищо против да си напълно изолиран.

— В нощта, преди да умре — рече сега той — тя ми каза нещо, което ме накара да си мисля, че в друго време и на друго място би се радвала да има свое семейство.

За момент Криси като че ли не можа да си поеме дъх.

— Може да ви се струва смешно. — Посъвзе се малко и продължи: — Виждате ли, смешното е… всъщност, като се замисля сега, то е ужасно трагично, че понякога й завиждах. Не беше обвързана с никого, така и не се омъжи, можеше да отиде, където и когато пожелае и го правеше. Беше като ракета. Обичаше да се движи по ръба на пропастта. Не знам, като че ли опасността беше за нея нещо като афродизиак, или може би приличаше повече на усещането, което хората изпитват на скоростно влакче в увеселителен парк. Като че ли се движат толкова бързо, че почти, но не съвсем, губят контрол. — Тя горчиво се засмя. — Последния път, когато се возих на такова влакче, ми прилоша.

Част от него искрено й съчувстваше, но друга част, професионалната, с други думи, същността на Борн, търсеше начин да се промъкне още по-дълбоко в нея, за да види дали Криси може да му каже още нещо за Трейси и загадъчната й връзка с Леонид Аркадин. Гледаше на нея като на средство за постигане на цел, като междинно стъпало, а не като на човешко същество. Ненавиждаше се за това, че се чувства по този начин, но дължеше успеха си тъкмо на тази безпристрастност. Това беше той, или поне онова, което „Тредстоун“ беше направила от него. Беше като осакатен, но обучен и изключително опитен. Също като Аркадин. Но въпреки това между тях имаше бездна, и то толкова голяма, че Борн не можеше да види дъното й, нито да предположи колко е дълбока. Двамата с Аркадин се гледаха през тази бездна, може би невидими за всички, освен за самите тях, всеки търсещ начин да унищожи другия, без междувременно да загине. Имаше моменти, когато той се чудеше дали това беше възможно и дали, за да се освободи светът от единия, трябваше да загинат и двамата.

— Знаете ли какво искам? — Тя се извърна към него. — Помните ли онзи филм „Супермен“? Не беше кой знае какво, но това няма значение. В него Луис Лейн умира и Супермен е така съкрушен от скръб, че се хвърля във въздуха. Лети около земята все по-бързо и по-бързо, по-бързо от скоростта на звука, по-бързо от скоростта на светлината, толкова бързо, че връща времето до момента, преди да бъде убита Луис, и я спасява. — Тя го гледаше в лицето, но като че ли не го забелязваше и виждаше нещо друго.

— Искате да върнете времето и да спасите Трейси.

— Ако можех. Но разликата е, че това, което сценаристите позволиха на Супермен да направи във филма, аз не мога да го направя… обаче поне щях да разбера какво да правя с моята скръб, дяволите да го вземат. — Тя се опита да поеме дълбоко въздух, но се задави от сълзите си. — Чувствам се прикована от тежест, като че ли на гърба ми е завързана котва, или това е тялото на Трейси — студено и сковано… Няма никога повече да се движи.

— Усещането ще отмине — каза Борн.

— Да, предполагам, ами ако не искам?

— Искате ли да я последвате в мрака? Ами Скарлет, какво ще стане с нея?

Лицето на Криси се зачерви и тя скочи. Борн я последва, когато се втурна в спалнята. Завари я да се взира през френските прозорци в крушата, сега обляна от сребриста лунна светлина.

— Дяволите да го вземат, Трейс, защо отиде? Ако сега беше тук, кълна се, че щях да й извия врата.

— Поне щяхте да я накарате да обещае, че никога повече няма да има нещо общо с Аркадин.

Борн се надяваше, че името на Аркадин може да я накара да си спомни нещо, което беше забравила. Усети, че двамата са стигнали до критичен момент. Нямаше намерение да си тръгне, докато тя не го изхвърли. Едва ли щеше го направи, тъй като сега той беше единствената й връзка със сестра й, бил е там, когато Трейси бе умряла. Това означаваше много за нея, чувстваше, че то ги беше направило по-близки, правеше внезапната смърт на Трейси по-поносима.

— Криси — каза тихо той, — споделяла ли е някога как се е запознала с него?

Тя поклати глава, а после каза:

— Може би в Русия, в Санкт Петербург. Беше отишла там, за да разгледа Ермитажа. Спомням си, защото и аз се канех да отида с нея, но Скарлет се разболя от инфекция на ухото, имаше висока температура и губеше ориентация. — Тя поклати глава. — Господи, колко различен живот сме водили двете! А сега… сега се стигна до това. Скарлет ще бъде съкрушена.

После се намръщи и попита:

— Защо дойдохте тук, Адам?

— Защото исках нещо да ми напомни за нея и защото нямаше къде другаде да отида. — Макар и с малко закъснение, той си даде сметка, че говореше истината или поне онази част от нея, която беше готов да сподели с Криси.

— И с мен е същото — каза с въздишка тя. — Скарлет беше на гости при родителите ми, когато се обадиха. Прекарваше си чудесно и ако се съди по писмата й, продължава да е така. — Тя отново го гледаше, но вниманието й беше насочено другаде. — Разбира се, вие можете да разгледате наоколо и да вземете каквото си искате за спомен от нея.

— Благодаря.

Тя кимна разсеяно, а после се загледа в конюшните и в напъпилото крушово дърво. Миг по-късно леко възкликна:

— Те са там!

Борн се надигна и застана до нея при прозореца.

— Върнали са се — каза тя. — Лястовиците.

 

 

Аркадин се събуди на разсъмване, обу банските и излезе навън, за да тича по морския бряг. Небето беше пълно с корморани и пеликани. По пясъка сновяха лакоми чайки и кълвяха останките от снощните пиянски партита. Насочи се на юг, докато стигна покрайнините на един от големите курортни клубове, после сви в обратна посока. След това се хвърли във водата и плува четиридесет минути. Когато се върна в манастира, в джиесема го чакаха над двадесет съобщения. Едно беше от Борис Карпов. Взе душ, облече се и си наряза пресни плодове. Ананаси, папая, банани, портокали. Изяде сладките късове с голямо количество кисело мляко. В Мексико се учеше да се храни здравословно.

Изтри уста с опакото на ръката, взе телефона и пристъпи към първото обаждане. Уведомиха го, че последната пратка по канала на Густаво Морено не е стигнала до клиента. Може би се беше забавила, а може и да бе изчезнала. Казаха му, че за момента това не може да се установи със сигурност. Нареди на хората си да го държат в течение и прекъсна връзката.

Каза си, че трябва лично да се занимае с липсващата пратка и ако има основания, да наложи строги наказания, а после набра номера на Карпов.

— Намирам се в LAX — каза той в ухото му. — А сега какво?

— Сега ще се срещнем лично — отвърна Аркадин. — Късно преди обяд има полет до Тусон. Обадете се предварително, поръчайте кола под наем — двуместна с подвижен покрив, колкото по-стара и разнебитена, толкова по-добре. — Той даде на Карпов инструкции накъде да кара. — Приближете се със свален гюрук. Бъдете готов да чакате на мястото час, а може би и повече, докато реша, че сте изпълнили всички условия за срещата ни. Ясно ли е?

— Ще бъда там преди залез-слънце — отвърна Карпов.

 

 

Борн още не си беше легнал, заслушан в звуците на апартамента, на сградата и на съседните къщи, заслушан как самият Лондон вдишва и издишва като някакъв огромен звяр. Извърна глава, когато Криси се появи в гостната. Преди час, около четири часа, тя беше отишла в спалнята, но по запалената нощна лампа и сухото шумолене на обръщаните страници беше разбрал, че не бе заспала. Може би дори не се беше и опитала.

— Още ли не сте си легнали? — гласът й беше тих, почти дрезгав, като че ли току-що се бе събудила.

— Не. — Той седеше на дивана, мисълта му беше спокойна и тъмна като морето, но сънят не идваше. По едно време му се беше сторило, че тя въздъхна, но това бе само диханието на града.

Тя се приближи, седна в другия край на дивана и подгъна крака под себе си.

— Ако нямате нищо против, бих искала да остана тук.

Той кимна.

— Не сте ми казали нищо за себе си.

Борн не отговори, не му се искаше да я лъже.

Отвън мина кола, после още една. В тишината излая куче. Градът беше притихнал, като че ли скован от лед, дори сърцето му не биеше.

По широките й устни премина едва забележима усмивка.

— Също като Трейси.

След известно време клепачите й натежаха. Сви се на кълбо като котка и положи глава върху ръцете си. Сега наистина въздъхна и след секунди бързо заспа. Малко по-късно той я последва.

 

 

— Трябва да си се побъркал — рече Сорая Мур. — Нямам намерение да прелъстявам Аркадин заради теб, Уилърд или някой друг.

— Разбирам притеснението ти — каза Маркс. — Обаче…

— Не, Питър, мисля, че не разбираш. Наистина го мисля. В противен случай нямаше да има това обаче.

Тя стана и отиде при парапета. Седяха на една пейка край канала в Джорджтаун. Блещукаха светлини, а лодките стояха неподвижни като заспали на стоянките си. Зад тях се разхождаха млади хора, пиеха и се прегръщаха. От време на време група тийнейджъри, застанали по-нататък, избухваха в смях. Нощта беше приятно мека. По тъмното небе се гонеха едва забележими облаци.

Маркс стана и я последва. Въздъхна, като че ли той беше огорченият, което я ядоса още повече.

— Защо става така — рече разпалено тя, — че жените са толкова подценявани, та мъжете ги използват само заради телата.

Каза го като въпрос и Маркс го знаеше. Подозираше, че до голяма степен гневът й се дължеше на факта, че тъкмо той — добър и верен приятел, иска това от нея. И, разбира се, защото идеята беше на Уилърд. Той знаеше, че тази задача ще бъде обидна за Сорая повече, отколкото за други жени, които нямаха толкова положително мнение за себе си. Знаеше, че Маркс беше единственият, който би могъл да я накара да приеме. Всъщност Маркс бе убеден, че ако Уилърд директно й беше поставил задачата, тя щеше да му каже да върви да се чука и да си тръгне, без повече да се обърне назад. И въпреки това, както трябва да беше предвидил Уилърд, тя бе тук. Макар да беше видимо бясна, не му каза да върви на майната си.

— От векове, през които жените непрекъснато са били потискани от мъжете, те са измислили уникални начини да вземат от тях това, което искат: пари, власт, ръководно положение в доминираното от мъжете общество.

— Нямам нужда от лекция за ролята на жените през историята — сопна се тя.

Маркс реши да не обръща внимание на забележката й.

— Каквото и да си мислиш, безспорен факт е, че жените имат една уникална способност.

— Би ли престанал с това уникално, ако обичаш?

— Способност да привличат мъжете, да ги прелъстяват, да намерят пукнатините в бронята и да използват тази слабост срещу тях. Знаеш по-добре от мен какво потенциално оръжие може да бъде сексът, когато е използван разумно. Това е особено валидно за тайните служби. — Той се обърна към нея. — В нашия свят.

— Боже господи, ти си бил един малък гадняр. — Тя се наведе над парапета, преплела пръсти със същата увереност като мъж, което беше типично за нея.

Маркс извади джиесема си, изкара на екрана снимка на Аркадин и й го подаде.

— Красив кучи син, нали? И магнетичен, доколкото разбирам.

— Ти ме отвращаваш.

— Подобно отношение не ти подхожда.

— А да чукам Аркадин ми подхожда, така ли? — Тя му подаде телефона обратно, но той не протегна ръка да го вземе.

— Можеш да се гневиш колкото си искаш, но фактът, че работата ти е да шпионираш, си остава. Ти си това. И още нещо, това е животът, който си избрала. Никой не ти е извивал ръцете.

— Така ли? А ти какво правиш сега?

Той предприе премерен риск.

— Не съм ти дал ултиматум. По всяко време можеш да станеш и да си отидеш.

— И после какво? Няма да имам нищо и ще бъда едно нищо.

— Можеш да се върнеш в Кайро, да се омъжиш за Амун Чалтун, да имаш деца.

Не го каза, за да я обиди, но самата идея беше обидна или по-скоро недостойна. Поне тя така я прие. Изведнъж ясното осъзнаване на факта как М. Еръл Данзигер я беше прекарал й нанесе последния жесток удар. С кариерата й в ЦРУ беше свършено, което само по себе си бе твърде лошо, но той се беше погрижил тя да не може да получи назначение в никоя конкурентна правителствена служба. За някоя от частните фирми, занимаващи се с подобна дейност, също не можеше да става дума. Тя нямаше намерение да се замесва с наемническа организация като „Блек Ривър“. Извърна настрани глава и прехапа устна, за да сдържи сълзите от отчаяние, които напираха в очите й. Почувства се така, както предполагаше, че са се чувствали жените през вековете, когато са се осмелявали да навлязат в света на мъжете, да приемат поръчки, да прехапват устни, за да не изказват мнението си, да пазят тайни, откривани им шепнешком след правене на секс, докато настъпи денят…

— Този човек не ти е съвсем непознат — каза Маркс, като внимаваше да не показва напрежението, което чувстваше в гласа си. — Той е толкова лош, колкото не можеш да си представиш, Рая. Заиграването с него ще бъде едно добро дело от твоя страна.

— Всички така казвате.

— Не, всички правим това, което е нужно. Това е началото и краят на цялата работа.

— Лесно ти е да го кажеш, теб не те карат да…

— Не знаеш какво са ме карали да правя.

Тя отново извърна глава. Той я наблюдаваше как гледа към канала и осветените петна във водата. От лявата им страна тийнейджърите отново избухнаха в смях, който като че ли се засилваше все повече и повече, подет от цялата група.

— Какво не бих дала да бъда една от тях — рече тихо Сорая. — Без никакви грижи в този шибан свят.

В този миг Маркс изпусна беззвучна въздишка на облекчение, разбрал, че тя ще преглътне горчивия хап, който й беше предложил. Щеше да приеме задачата.

 

 

— Любопитно. Много любопитно наистина. — Под топлите лъчи на утринното слънце Криси разглеждаше надписа, гравиран от вътрешната страна на златната халка, която Борн беше взел от Ноа Перлис.

— Имам представа от лингвистика — каза Борн, — но това не е на никой от известните езици, нали?

— Ами, трудно е да се каже. Има някои характеристики на шумерски, възможно и на латински, макар да не е нито единият, нито другият. — Тя го погледна. — Откъде го взехте?

— Няма никакъв смисъл, нали?

Тя поклати глава.

— Не, няма.

Криси свари кафе, докато Борн ровеше из фризера. Намери две препечени питки, макар че ако се съди по ледените кристали, полепнали по плика, сигурно стояха там от доста време. Намериха някакъв конфитюр и ядоха прави, и двамата изпълнени с нервно напрежение. Никой не спомена миналата нощ. После Борн й беше показал пръстена.

— Но това е само моето мнение, а аз далеч не съм експерт. — Тя му го подаде обратно. — Единственият начин да разберем със сигурност е да го занесем в Оксфорд. Имам приятел, който е професор в Центъра за изследване на древни документи. Ако това може да бъде разчетено, той със сигурност ще знае как.

 

 

Минаваше полунощ, когато лейтенант Р. Саймънс Рийд откри шефа си в денонощния корт за скуош във Вирджиния, където директорът на ЦРУ прекарваше по два изнурителни часа три пъти седмично с един от тамошните инструктори. Рийд беше единственият в ЦРУ, който можеше да съобщава лоши новини на директор Данзигер, без да се притеснява. Беше любимият ученик на Данзигер, когато той преподаваше за кратко в секретната Академия за специални операции на АНС, на която Стария, който се отнасяше с презрение към всичко, свързано с Агенцията за национална сигурност, викаше Академията за специални услуги, за да може подигравателно да я нарича със съкращението АСС^[1].

Рийд изчака да свърши последният гейм и след това уведоми директора на ЦРУ за присъствието си, като излезе на корта, на който беше топло и миришеше на пот, въпреки че климатичната инсталация работеше с пълна пара.

Данзигер подхвърли ракетата си на инструктора, уви една хавлиена кърпа около врата си и се отправи към адютанта.

— Колко лоша? — Предисловията не бяха нужни: фактът, че Рийд го беше издирил в този час и бе предпочел да дойде лично, вместо да се обади по телефона, беше достатъчно указание за директора.

— Борн е неутрализирал екстрадиращия екип. Или са мъртви, или са задържани от полицията.

— Боже господи! — възкликна Данзигер. — Как ги прави Борн тези работи? Нищо чудно, че Бъд имаше нужда аз да поема нещата в свои ръце.

Отидоха при една пейка и седнаха. На корта нямаше никой друг, единственият звук идваше от бръмченето на климатика.

— Борн още ли е в Лондон?

Рийд кимна.

— За момента да, там е.

— А Ковън там ли е, лейтенант?

Когато беше истински вкиснат, Данзигер се обръщаше към него само с чина му.

— Да, сър.

— Защо не се е намесил?

— Мястото е било твърде оживено. Имало е прекалено много свидетели, за да се опита да отвлече Борн от улицата.

— Други възможности?

— За съжаление липсват — отвърна Рийд. — Да направя ли нещо по въпроса? Мога да се свържа с нашите хора в АНС, за да…

— Всичко с времето си, Ранди. Засега не мога да се ползвам открито от хората ми там, няма да е правилно от политическа гледна точка, както би ми напомнил Бъд. Не, трябва да се справим с това, с което разполагаме.

— Ако се съди по броя на извършените от него убийства, сър, Ковън е дяволски добър.

— Добре. — Директорът на ЦРУ се плесна по бедрата и стана. — Пусни го след Борн. Кажи му, че има пълна свобода на действие да направи всичко необходимо, за да докара Борн.