Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (5)

4

Борн пристигна в Лондон в потискащо навъсена, ветровита утрин. По течението на Темза се вихреше дъжд като мъгла, който забулваше Биг Бен и спусналите се ниско, натежали като олово облаци, притиснати във високите модерни сгради на града. Въздухът беше изпълнен със силна миризма на петрол и въглищен прах, но може би това бяха частици от индустриалните райони, шибани от вятъра.

Супаруита му беше казал адреса на апартамента на Ноа Перлис. Това беше единствената конкретна следа, оставена от него от времето, когато е бил жив и което сега бе забравено. Седнал на задната седалка на таксито по пътя от летище „Хийтроу“, той се взираше в минаващия покрай него пейзаж, без да вижда каквото и да било. Сега имаше цели отрязъци от време, когато забравяше, че беше имал живот преди амнезията. Но понякога, подобно на плесница, откъслеци от него изскачаха неочаквано на повърхността, за да му напомнят за липсващите спомени, които никога нямаше да се върнат отново. В първия момент се почувства някак смален, като човек, който живее половин живот, живее със сянка, която не може да види и дори поне малко да почувства. Въпреки това тя бе там, беше част от него, можеше за малко да я докосне по досадно ограничен начин — само някакви проблясъци в най-далечната периферия на зрението му.

Точно това му се беше случило в Бали, когато преди няколко седмици, опитвайки се да намери Супаруита, се бе изкачил до първия храм в комплекса Пура Лемпуянг. Застанал на същото място, което сънуваше, беше открил, че във времето преди амнезията там трябваше да се срещне с Холи Мари Моро. Беше изплувал спомен. Спомни си как беше наблюдавал от прекалено голямо разстояние, за да й помогне, докато тя падаше надолу по стръмната поредица от каменни стъпала към смъртта си. В действителност, както бе открил след това, скрит в сянката на високите каменни порти, Ноа Перлис я беше блъснал.

Апартаментът му беше в Белгрейвия, квартал на западен Лондон между Мейфеър и Найтсбридж. Намираше се в голяма къща в стил „Крал Джордж“, принадлежала някога на търговец, която сега беше разделена на отделни жилищни помещения. Ослепително бялата сграда имаше голяма тераса, която гледаше към ограден от дървета площад. Белгрейвия беше пълен с ослепително бели къщи в този стил, посолства и луксозни хотели — едно чудесно място за разходка.

Ключалката на входната врата не беше проблем, както и тази на апартамента на Перлис на втория етаж. Борн влезе в просторна, модерно обзаведена гостна, вероятно не от самия Перлис, който със сигурност не е имал време за такива домашни занимания. Въпреки че грееше слънце, въздухът вътре беше хладен, изпълнен с белезите на запуснатост и смътната тъга на забравения или изчезналия. В периферията на съзнанието на Борн се загнезди някакво неясно усещане, като че ли останало от последния път, когато Перлис е бил тук. Сега нямаше нищо друго, освен шумоленето на вятъра през старите рамки на прозорците и сънливото трептене на прашинките сред диагоналните снопове слънчева светлина.

Въпреки това осезателно се чувстваше някогашното мъжко присъствие — канапе с кожена тапицерия с цвят на уиски, едри пънове до камината, боядисани в тъмни тонове стени. Борн нямаше как да не заподозре и известна женска намеса в аксесоарите, когато видя месинговия свещник с изгорени наполовина свещи с цвят на слонова кост, изящните марокански нощни лампи, мексиканските плочки в кухнята, ярки като оперението на тропическа птица. А банята с плочките в розово и черно и с безупречния си ред недвусмислено показваше, че тук е пипала женска ръка. Докато беше там, той провери зад казанчето на тоалетната и вдигна капака, за да види дали Перлис не бе оставил нещо в тези предпочитани скришни места.

След като не намери нищо, премина в спалнята на Перлис, която го интересуваше най-много. Спалните са местата, където хората, дори такива професионалисти като Перлис, които отделят изключително внимание на сигурността, са склонни да крият свои лични вещи. Ако бъдат открити, те могат да дадат сведения за тяхното вътрешно аз.

Започна с дрешника с редиците черни или тъмносини панталони и сака, но без костюми, всички ушити по последна мода. Някой беше пазарувал за Перлис. Като отдръпна настрани закачалките с дрехи, Борн почука по задната стена и провери дали в нея няма празни места, но не намери такива. Направи същото и с другите стени, а после повдигна обувките чифт по чифт, за да провери дали в пода няма някой тайник. След това премина към шкафа и опипа дъното на всяко чекмедже, за да види дали Перлис не беше прикрепил със скоч нещо към него. В дъното на най-долното чекмедже намери един пистолет „Глок“. Прегледа го и установи, че е смазан добре и зареден. Прибра го в джоба си.

Накрая отиде при леглото, отмести настрани дюшека, за да провери дали в дървената рамка няма документи, снимки, компютърни флашки или някаква скрита преградка, в която да се съхраняват. Под дюшека е детински наивно да се крият каквито и да било ценни неща, но повечето хора правят точно това. Старите навици умират най-трудно. Той извади дървената скара от металната рамка на леглото, за да може да я огледа по-внимателно, но не намери нищо необичайно. След като сглоби отново леглото, седна на ръба му и се загледа замислен в седемте фотографии в рамки върху шкафа. Бяха подредени така, че да са последните неща, които Перлис е виждал преди да заспи и първите, когато се събуди сутрин.

Самият той се виждаше на всички, с изключение на една. Имаше снимка, на която Перлис се разхождаше в Хайд Парк заедно с Холи Мари Моро. Бяха спрели пред една от импровизираните трибуни за ораторите и очевидно Ноа беше накарал някой от тълпата да ги снима. На друга — явно направена със самоснимачка, те бяха в лодка, може би нагоре по течението на Темза. Холи се смееше вероятно на нещо, което Ноа беше казал. Изглеждаше спокойна, което бе твърде смущаващо за Борн, който познаваше Перлис и му беше известен трагичният край на историята им.

На третата снимка Ноа беше рамо до рамо с красив млад мъж в модерен костюм с жилетка. Кожата му беше тъмна и имаше екзотични черти. Нещо в лицето му напомняше на Борн, като че ли го беше виждал в забравения си живот или поне някой, който приличаше на него. На друга снимка двамата бяха с красиви придружителки в моден лондонски нощен клуб. В дъното се виждаше игрална маса, над която нетърпеливо се бяха надвесили залагащите. Насочи вниманието си към придружителките. Двете жени бяха наполовина скрити зад мъжете, но като се вгледа по-внимателно, разпозна Холи… и Трейси, което направо го шокира. Беше се запознал с Трейси преди месец в един самолет, който летеше за Севиля, и бяха станали съюзници, тъй като пътуваха заедно до Хартум, където тя беше умряла в ръцете му. Едва по-късно беше разбрал, че тя изпълнява нареждания на Аркадин.

Значи Трейси, Перлис, Холи и непознатият млад мъж бяха четворка. Какво странно хрумване на съдбата ги беше събрало и ги бе накарало да станат приятели?

След това погледът му се спря на портрет на младия мъж, който гледаше в обектива със смесица от подозрение и язвителна насмешка. Това беше подигравателна усмивка, каквато само издънките на богати фамилии с достатъчно много пари могат да използват като оръжие или примамка. На седмата и последна снимка бяха тримата — Перлис, младият мъж и Холи Мари Моро. Къде беше Трейси? Без съмнение тя ги снимаше или пък беше заминала на едно от безбройните си пътувания. Лицата им бяха осветени отдолу от свещите на богато украсена торта. Беше на рожден ден на Холи. Стоеше леко приведена между двамата мъже, едната й ръка отмяташе назад дългата коса, бузите й бяха издути и се беше приготвила да духне свещите. Гледаше някъде надалеч и очевидно мислеше какво да си пожелае. Изглеждаше много млада и напълно невинна.

Борн огледа още веднъж поредицата от снимки, а после стана и без да се съобразява с реда им, започна да ги оглежда една по една. Към гърба на снимката от рождения ден беше прикрепен със скоч неизползван паспорт на името на Перлис. Борн го прибра в джоба си, постави отново снимката в рамката, сложи я на мястото й и се загледа напрегнато в нея. Що за човек е била Холи Мари Моро? Как се беше запознал Перлис с нея? Били ли са любовници, приятели, или просто я е използвал? Тя ли го беше използвала? Прекара пръсти през косата си и потърка кожата, като се опитваше да накара мозъка си да се размърда и да си спомни нещо, което той явно не можеше. За момент го обзе истинска паника. Сякаш се намираше в малка лодка, която се носи по забулено от мъгла море и наоколо не се вижда нищо. Колкото и да се опитваше, не можа да си спомни времето, когато е бил заедно с нея. Всъщност, ако не беше онзи повтарящ се сън за смъртта й, който бе сънувал в Бали, изобщо нямаше да си спомни за нея. Нямаше ли да има край на кошмарната забрава на хора, появяващи се от гъстата мъгла на миналото му, витаещи като призраци, уловени от периферното му зрение? Обикновено той умееше да контролира емоциите си, но разбираше защо този път не беше така. Все още можеше да почувства как животът напуска Трейси Атъртън, докато я държеше в ръцете си. Беше ли държал Холи по същия начин, докато тя лежеше натрошена в основата на стръмното стълбище на балийския храм?

Седна на леглото, приведен напред, взирайки се в бездната на спомените за хора, които са му били близки и които сега бяха мъртви… заради него ли? Защото го бяха обичали? Той беше обичал Мари, в това нямаше съмнение. А Трейси? Може ли да обичаш някого само след дни, прекарани с него, най-много седмица? Дори един месец изглеждаше твърде кратко време, за да се разбере. Въпреки това споменът за Трейси не излизаше от главата му, трептящ и безкрайно тъжен. Това беше спомен за някой, когото той искаше да докосне, да разговаря с него, а не можеше. Разтърка очи с длани и тогава с болка разбра, че Холи беше означавала нещо за него, че беше вървяла редом с него и вероятно се беше смяла така, както го бе правила с Ноа Перлис, но той никога нямаше да разбере дали е било така. Единственият му спомен беше този от падането й по стълбите на храма. Падаше, падаше… А сега отново беше сам, защото не искаше Мойра да я сполети съдбата на всички други, които се бяха опитали да се сближат с него. Непрекъснато сам и завинаги…

Трейси трепереше, притисната в него, поемайки дъх за последен път. Джейсън, не искам да съм сама.

Не си сама, Трейси. — Спомни си как беше притиснал устни до челото й. — Аз съм тук с теб.

Да, знам, хубаво е, чувствам те около себе си. Миг преди да умре тя беше изпуснала въздишка, подобна на котка, която мърка от задоволство.

Завесите в апартамента на Ноа Перлис потрепнаха като живи и от опънатите му назад устни се изтръгна рязък, тъжен смях. Беше ли му прошепнала Холи същите думи, които му бе казала Трейси: Нашите тайни ни изяждат живи в най-ужасния ни час. Тя нямаше представа, че всеки час от неговия безпаметен живот беше най-ужасният му час, че тайните, които го изяждат жив, са тайни дори за самия него. Трейси му липсваше, липсваше му с остротата на тънка кама, забита между ребрата му, и това го накара да изохка на глас. Завесите потрепваха от вятъра, който се промъкваше през рамката на прозореца и като че ли Трейси беше тук с него и го гледаше с огромните си сини очи и широката си мегаватова усмивка като на Супаруита. Сред шумоленето на вятъра той чу гласа й и почувства как опакото на дланта й докосва бузата му и охлажда кожата.

Беше прекарал с нея много кратко, но тези дни бяха в изключително сгъстено време на битка, когато съществуването започваше и свършваше със стремежа да останеш жив, а всеки миг беше белязан от смъртта; когато войници от една рота ставаха приятели за цял живот.

Трейси го беше докоснала в място, едновременно силно защитено и абсолютно уязвимо. Тя се беше промъкнала в него и сега стоеше там, свита на кълбо, продължаваща да диша дори и след смъртта.

И сега, когато се беше почувствал така близо до нея и гласът й звучеше в главата му, той си спомни нещо, което тя бе казала в нощта, преди да бъде убита: Аз живея в Лондон, в Белгрейвия. Ако видиш апартамента ми, той е много малък, но си е мой и го обичам. Отзад зад къщата има уличка с частни конюшни и цъфнала круша, в която две лястовици свиват гнездо всяка пролет, а през повечето вечери една нощна птица ми прави серенада.

Той затаи дъх. Наистина ли беше съвпадение, че и Перлис, и Трейси живееха в Белгрейвия? Борн не вярваше в съвпадения, особено пък при хора от тази група: Трейси, Холи, Перлис, фамилията Херера, Николай Йевсен, Леонид Аркадин. Перлис и Йевсен бяха мъртви, както и Трейси и Холи, а само бог знаеше къде е Аркадин. Хората от фамилията Херера оставаха единствените живи връзки, които крепяха заедно това съзвездие.

Беше останала непроучена само снимката на младия мъж с надменната усмивка. Къде беше виждал това лице преди? Изглеждаше му влудяващо познато и въпреки това изкусно променено, като че ли беше виждал този човек, когато е бил по-млад… или по-стар? Във внезапен пристъп на гняв той измъкна картонената подложка и откри малък ключ, прикрепен със скоч към гърба на снимката. Отлепи го. Размерът му подсказваше, че е от шкафче или на някое от летищата, на железопътна гара или… Към ключа с парче тел беше прикрепен етикет, на който имаше поредица от числа, написани на ръка с мастило. Сейф, депозитна кутия. Обърна ключа от другата страна и забеляза две малки долепени една до друга букви: АБ.

Всичко си дойде на мястото. Този мъж беше Диего Херера, син и наследник на дон Фернандо Херера, който въртеше незаконна търговия с оръжие с покойния Николай Йевсен — прочутият търговец на оръжие, когото Борн беше убил миналия месец. Законният бизнес на дон Херера беше банка „Агуардиенте“. Беше поверил на Диего управлението на клона й в Лондон.

Ноа Перлис беше приятел на Диего Херера и двамата познаваха Холи. Борн взе снимката на тримата от рождения ден на Холи, вгледа се внимателно в лицата на всеки от тях и забеляза един и същ заговорнически поглед в очите им. Перлис е бил приятел на Холи и въпреки това я е убил. Този заговорнически поглед между приятели… и после убийство.

Точно тогава прозрението го връхлетя със силата не експресен влак. Той беше част от това съзвездие. Според Супаруита Холи беше получила пръстена от баща си, Перлис я беше убил, за да го вземе, а сега пръстенът беше у Борн. Бавно го извади и започна да го върти между пръстите си. Какво означаваше надписът от вътрешната му страна?

От снимката тримата — Перлис, Диего и Холи — като че ли му се присмиваха. Какво беше в основата на приятелството им? Дали беше някаква трипосочна сексуална връзка, физическо привличане, което в крайна сметка не беше означавало нищо за Перлис, или пък се бе сприятелил с Холи поради конкретна причина? И каква беше връзката на тези тримата с Трейси? Тук ставаше нещо, което Борн не разбираше, нещо интимно и същевременно отблъскващо. Обаче беше сигурен в едно: изключително важно бе да разбере каква е връзката между тях, ако искаше да разкрие тайната на пръстена.

 

 

Човекът, известен на оперативната дирекция на ЦРУ като Ковън, пристигна в Бали тъкмо навреме, за да се огледа и да последва Борн в Лондон. Сега седеше в кола под наем и с бинокъл в ръцете, с който наблюдаваше прозореца на втория етаж в апартамента на покойния Ноа Перлис. Завесите отново се размърдаха и той се опита да разбере кой беше в апартамента. В скута си имаше разпечатка от файла с досието на Перлис, което поиска. Сега знаеше за него каквото знаеше и ЦРУ, което, трябваше да се признае, не беше много, но достатъчно, за да накара Ковън да се запита защо Перлис бе привлякъл вниманието на Джейсън Борн. Макар че задачата му беше да залови Борн и да го предаде с белезници на ЦРУ, тя бе променена, когато той поиска досието на Перлис. Веднага след искането директорът Данзигер беше взел телефона и го подложи на безмилостен разпит защо се интересува от Перлис. Обикновено Ковън не си пъхаше носа в проблеми, засягащи ръководството, и предпочиташе да се промъква, да си изпълни мократа поръчка колкото е възможно по-бързо, по-чисто и по-ефикасно и да се махне, без да задава въпроси. Ала по някакъв необясним за него начин тази ситуация беше различна. В момента, когато директор Данзигер пое в свои ръце контрола над операцията, подозренията му се увеличиха. След това Данзигер сам ги потвърди и разпали още повече любопитството му, като промени по средата на операцията целта й. Сега нарежданията бяха Ковън да открие връзката между Борн и Перлис, преди да доведе непокорния агент в ЦРУ.

Въпреки че беше обяд, притъмня. От ниските облаци се изсипаха първите едри капки дъжд, след това започна здравата да вали. Водата тръгна да се стича от тротоарите в канавките, стовари се върху покрива на колата и по предното стъкло и замъгли и обезцвети всичко наоколо.

Ковън не се интересуваше много от промените в ЦРУ на директорско ниво. Мокрите поръчки си бяха мокри поръчки, не мислеше, че работата му далеч от столицата ще бъде застрашена, независимо кой ръководи парада. Но това беше преди Данзигер да издаде нови заповеди, което в най-добрия случай се считаше за непрофесионално, а в най-лошия за потенциално бедствие.

Сега, когато, примигвайки, забеляза през дъжда излезлия от сградата Борн, Ковън си даде сметка, че се пита какъв беше скритият план на директор Данзигер. Това не се случваше за пръв път с директор на ЦРУ, но този беше нов, не беше се издигнал по стъпалата на йерархичната стълбица, не бе спечелил лоялността на хора като Ковън, които рискуваха ежечасно и денонощно живота си на предната линия. Мисълта, че този натрапник може да го използва за лични цели, направо вкисна Ковън. Затова в мига, когато забеляза Борн да излиза от сградата, той реши да се справи със задачата по свой начин и да прати по дяволите директор Данзигер и скритите му планове. Ако Борн притежаваше нещо, което директорът толкова много искаше, за Ковън щеше да е по-добре да го вземе за себе си.

 

 

— В този лаптоп е цялата история на семейството ми — каза Джалал Есай.

— Едва ли това е причината „Блек Ривър“ и АНС да се втурнат след него — възрази Мойра.

— Не, разбира се.

Есай въздъхна и се облегна на стола си. Седяха край уединена маса на терасата към ресторанта в „Каравансарай“ — малък, изключително луксозен хотел във Вирджиния, който той притежаваше. От трите им страни се издигаха тухлени стени, покрити с бръшлян, а четвъртата представляваше поредица от огромни френски прозорци, които водеха към вътрешността на ресторанта.

Сервираха им ментов чай заедно с елегантно меню от съвсем прясно приготвени специалитети, но Мойра се интересуваше много повече от домакина. Сега той беше по-спокоен, или защото тя беше на път да се съгласи с предложението му, или защото бяха сред обстановка, която бе под негов контрол. Макар вътре ресторантът да беше пълен малко повече от половината, тяхната маса бе единствената заета на покритата с плочи тераса. Наблизо стоеше цяла свита сервитьори и чакаха да бъдат повикани от господаря си. В обслужването тук имаше нещо типично за Изтока, което лесно можеше да накара човек да си представи, че се намират отвъд границите на Съединените щати, и то доста далеч.

— Мога да излъжа, но уважението ми към вас е твърде голямо — каза Есай и отпи малка глътка чай. — Историята на фамилията ми представлява интерес, и то може би твърде голям за някои ваши правителствени среди, както и за известен брой хора и организации в частния сектор.

— И защо? — попита Мойра. — Моля ви, бъдете по-конкретен.

Есай се усмихна.

— Още щом ви срещнах, разбрах, че ще ви харесам, и бях прав.

— Обзаложихте ли се с господин Бинс?

Есай се засмя. Смехът му беше малко тъжен, с бронзови нотки и прозвуча като удар на гонг.

— Казал ви е за баса, така ли? — Той поклати глава. — Нашият Бинс е консервативен човек. Един облог е всичко, на което би се съгласил.

На Мойра й направи впечатление думата нашият, но за момента предпочете да не я коментира.

— Нека се върнем към главното.

Есай отпи още чай. Като повечето араби, директните разговори не бяха по вкуса му. Предпочиташе обиколния път, който дава на двете страни време да получат ценна информация, преди да бъде сключена сделката. Разбира се, Мойра го знаеше, но Бинс и Есай я бяха заслепили и това не й харесваше. Имаше нужда да възстанови позициите си, загубени от поредицата изненади, с които Есай я беше обсипал в колата и според нея най-добрият начин бе да диктува темпото, с което се водеше разговорът.

— Това има нещо общо с Ноа, нали? — каза внезапно тя. — Работила съм за него в „Блек Ривър“, а той е замесен в историята с лаптопа и затова се спряхте на мен, права ли съм?

Есай я изгледа.

— Както ви казах, вие сте подходящият човек за тази работа по много причини. Да, една от тях са отношенията ви с Ноа Перлис.

— Какво е направил? Той ли е откраднал лаптопа?

Есай беше взел менюто и го разглеждаше.

— Аха, днес специалитетът е дувърски морски език. Горещо ви го препоръчвам. — Погледът в черните му очи беше напълно сериозен. — Гарниран е с марокански кускус.

— В такъв случай как бих могла да откажа.

— Чудесно! — Той изглеждаше наистина доволен и когато се обърна, един сервитьор застана от дясната му страна. Поръча за двамата и подаде на келнера менютата. Когато отново останаха сами, забарабани с пръсти по масата и каза със същия тон: — Вашият покоен и, доколкото разбирам, не особено липсващ ви бос — господин Перлис, беше много замесен.

Мойра се усети, че се навежда напред в очакване.

— И?

Той сви рамене.

— Двамата с вас не можем да продължим, докато сделката не бъде сключена. Ще се съгласите ли, или ще откажете да намерите лаптопа?

Мойра усети, че започва да диша по-учестено, но имаше чувството, че стои някак встрани от тялото си, сякаш наблюдава тази сцена отвисоко. Можеше да каже „не“ дори сега. Обаче разбра, че не иска да се откаже от тази поръчка. Нуждаеше се от работа, от нова врата, която да се отвори пред нея и след като този човек й беше дал информацията, която би могла да спаси новата й фирма от банкрут, си рече, че може да се съгласи.

— Добре — чу се да казва тя. — Обаче искам двойно увеличение на хонорара.

— Дадено. — Есай кимна, като че ли беше очаквал този отговор през цялото време. — Много съм ви задължен, госпожице Тревър. Благодаря ви от сърце.

— Благодарете ми, когато ви върна лаптопа — рече тя. — А сега да се върнем към въпроса за Ноа.

— Вашият господин Перлис беше нещо като риба пилот. Искам да кажа, че преуспяваше, като се възползваше от инициативите на другите. — Той разпери ръце. — Не казвам нещо, което вече да не ви е известно, нали?

Мойра кимна.

— Този случай не беше изключение. Господин Перлис влезе малко късно в играта.

В главата на Мойра прозвуча предупредителен сигнал.

— Колко късно?

— Операцията по намирането и отнемането на моя лаптоп с незаконни средства беше замислена от ЦРУ. По-точно от малкото му звено в тъмна доба.

— В тъмна доба?

— Не ви ли е известен този термин? — Той махна с ръка. — Няма значение. — В тъмна доба е тайна програма, известна като „Тредстоун“.

Мойра занемя.

— Алекс Конклин е искал вашия лаптоп?

— Точно така. — Есай се облегна назад, когато пред тях бяха поставени предястията — салата от скариди с главите. Сервитьорът изчезна, без да каже дума.

— И той е замислил операцията?

— О, не, не е Конклин.

Есай взе вилицата с дясната ръка и за момент насочи вниманието си към ловкото отделяне на главите на скаридите. Като продължаваше да държи в ръка вилицата, той я погледна в очите по такъв шокиращ начин, че тя инстинктивно се отдръпна като опарена от огън.

— Вашият приятел Джейсън Борн дойде в къщата ми, където семейството ми се храни, спи и се смее.

В този ужасен момент, когато й се стори, че сърцето й спря да бие, тя разбра какво е усещането, когато спирачките на колата откажат и тя се понесе с нарастваща скорост срещу друга кола, с която ще се сблъска челно.

— Където жена ми кърпи дрехите ми, където дъщеря ми полага глава в скута ми, където синът ми ден след ден се учи да бъде мъж. — Гласът му заплашително потрепери и почти премина в крясък, изпълнен с желание за мъст. — Когато открадна лаптопа, Джейсън Борн потъпка всичко свято в живота ми. — Той повдигна с вилицата главата на една скарида, като че ли беше знаме на бойното поле. — А сега, госпожице Тревър, в името на всичко свято вие ще ми го върнете обратно.