Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (4)

3

— Трябваше да се досетя — каза Сорая.

Дилия се обърна към нея и леко примигна.

— За какво?

— Че страстен играч като теб ще ме заведе в мястото, където се играе най-добрият частен покер в окръга.

Дилия се засмя, когато Рийс Уилямс ги поведе по облепения с тапети коридор, пълен с картини и фотоси на диви животни от Африка, предимно слонове.

— Чувала съм за това място — каза Сорая на Уилямс, — но за пръв път Дилия счете за уместно да ме доведе тук.

— Няма да съжаляваш — рече през рамо Уилямс, — обещавам ти.

Намираха се в къщата й от червено-кафяв пясъчник, построена във федералистки стил, встрани от площад „Дюпон“. Рийс Уилямс беше дясната ръка на комисаря на полицията Лестър Бъроус. Беше незаменима за него в много отношения и не на последно място заради широките си връзки с висшите ешелони на политическите кръгове в столицата.

Тя разтвори една двукрила врата и пред тях се откри библиотека, превърната в игрална бърлога с маса, покрита с дебело зелено сукно, удобни столове за шестима и облаци дим от ароматни пури. Когато влязоха, единствените звуци в стаята бяха тракането на чиповете и едва чутото шумолене на колодата карти, които след ловко разбъркване бяха раздадени на четиримата мъже, насядали около масата.

Освен Бъроус Сорая разпозна двама сенатори, единият младши, а другият старши, един влиятелен лобист и — тя разтвори широко очи — да не би това да е…?

— Питър? — промълви тя, не вярвайки на очите си.

Питър Маркс вдигна очи от чиповете, които броеше.

— Боже господи, Сорая! — Стана веднага, каза: — Излизам от играта, — след което обиколи масата със зеленото сукно, за да я прегърне. — Дилия, защо не заемеш мястото ми?

— С удоволствие. — Тя се обърна към приятелката си: — Питър е редовен посетител тук и аз му се обадих от офиса. Помислих, че ще ти е от полза да се видиш с един стар колега.

Сорая се усмихна и целуна Дилия по бузата.

— Благодаря.

Дилия кимна, остави ги и седна край масата. Взе от банката обичайното си количество чипове и подписа разписка за сумата.

— Как си? — попита Маркс и я отдръпна от себе си, за да я разгледа по-добре.

Сорая го изгледа с укор.

— Как мислиш, че съм?

— От приятелите ми в ЦРУ чух как е постъпил Данзигер с теб. — Той поклати глава. — Не мога да кажа, че съм изненадан.

— Какво искаш да кажеш?

Маркс я поведе през коридора до един спокоен ъгъл в гостната, където можеха да бъдат напълно сами. Френските прозорци гледаха към сенчеста алея, пълна със зеленина. Стаята беше с тапети в топъл светлокафяв цвят, а стените бяха покрити със снимки на Рийс Уилямс в Африка, заобиколена от тълпи хора от местните племена. На някои от тях тя беше с един по-възрастен мъж, вероятно баща й. Пред мраморната камина бяха наредени плюшени канапета и няколко кресла, тапицирани с плат на райета. Картината се допълваше от ниска полирана дървена маса и бюфет с два подноса с бутилки алкохол и кристални чаши. Никоя общинска заплата не можеше да купи тази великолепна къща. Сорая си помисли, че Рийс трябва да е наследница на огромно богатство.

Те седнаха на едно канапе с дебела тапицерия, извърнати леко един към друг.

— Данзигер само търси претекст да се отърве от висшето ръководство на ЦРУ — каза Маркс. — Иска свои хора, а това означава хора на министър Холидей, т.е. на властови позиции, но знае, че трябва да пипа внимателно, за да не заприлича на тотално унищожаване на старата гвардия, макар намеренията да са точно такива. Затова се махнах, когато разбрах, че идва той.

— Бях в Кайро. Не знаех, че си напуснал ЦРУ. Къде се установи?

— В частния сектор. — Маркс замълча за момент. — Виж какво, Сорая, знам, че можеш да пазиш тайна, затова ще рискувам и ще ти кажа. — Той направи малка пауза, хвърляйки бърз поглед към вратата, която старателно беше затворил.

— И така?

Маркс се наведе още напред и лицата им се доближиха.

— Постъпих в „Тредстоун“.

За момент не последва нищо, освен напрегнато мълчание, нарушавано само от тиктакането на месинговия часовник върху полицата на камината. После Сорая направи опит да се засмее.

— Я стига, „Тредстоун“ е мъртва и погребана.

— Старата „Тредстоун“, да — каза той. — Обаче има нова „Тредстоун“, възкресена от Фредерик Уилърд.

Името на Уилърд изтри усмивката от лицето на Сорая. Беше й известна репутацията му като спящия агент в АНС на „Тредстоун“ от времето на Стария. Уилърд беше изиграл основна роля в разкриването на престъпните методи за разпити на стария директор. Но оттогава като че ли изчезна вдън земя. Затова информацията на Питър й се стори малко вероятна.

Тя поклати глава и изражението й стана неспокойно.

— Не разбирам — „Тредстоун“ беше незаконна операция дори за потайните стандарти на ЦРУ. Беше закрита напълно основателно. Защо, за бога, ти е трябвало да постъпваш в нея сега?

— Отговорът е прост. Уилърд мрази Холидей също толкова, колкото и аз… колкото и ти самата. Обеща ми, че ще използва възможностите на „Тредстоун“, за да разбие доверието в Холидей и властовата му база. Затова искам да се присъединиш към нас.

Тя го погледна изненадана.

— Какво? Да се присъединя към „Тредстоун“? — Поклати глава и подозрително присви очи. — Почакай малко. — Знаел си, че ще ме изхвърлят в мига, в който влязох през вратите на централата на ЦРУ.

— Всички знаеха, Сорая, с изключение на теб.

— Боже господи! — Тя скочи на крака и тръгна из стаята, прекарвайки пръсти по книгите на полиците, по контурите на бронзовите слонове и плата на тежките завеси, без дори да съзнава, че го прави. Питър имаше благоразумието да не казва нищо. Накрая Сорая се обърна към него от другия край на стаята: — Дай ми една основателна причина, заради която да се присъединя към вас. И, моля те, да избегнеш очевидното.

— Е, добре, като оставим настрана това, че имаш нужда от работа, спри за момент и се замисли. Когато Уилърд изпълни обещанието си и Холидей си отиде, колко дълго мислиш, че ще се задържи Данзигер в ЦРУ? — Той се изправи. — Не знам за теб, но искам да се върне старото ЦРУ, онова, което Стария управляваше в продължение на десетилетия, онова, с което се гордеех.

— Имаш предвид онова, което отново и отново използваше Джейсън винаги когато това го устройваше.

Той се засмя, пренебрегвайки явния й сарказъм.

— Ама това не е ли едно от нещата, които разузнаванията умеят да правят най-добре? — Той се приближи до нея. — Хайде, хайде, кажи ми, че не искаш да се върне старото ЦРУ.

— Искам да ръководя отново „Тифон“.

— Аха, и не искаш да знаеш как Данзигер ще разтури мрежите на „Тифон“, които ти си изградила.

— Истината е, че откакто напуснах централата този следобед, мисля само за бъдещето на „Тифон“.

— Тогава се присъедини към мен.

— Ами ако Уилърд се провали?

— Няма — рече Маркс.

— В живота няма нищо сигурно, Питър, ти повече от много други би трябвало да го знаеш.

— Е, добре, съгласен съм. Ако той се провали, тогава всички ще се провалим. Но поне ще чувстваме, че сме направили каквото сме могли да върнем старото ЦРУ, че не сме преклонили глава пред Холидей, гледайки безучастно как вилнее АНС.

Сорая въздъхна и пристъпи, загледана в килима, към Маркс.

— Откъде, по дяволите, Уилърд ще намери средства да възстанови „Тредстоун“?

Дори само задавайки въпроса, тя осъзна, че се е съгласила с предложението. Знаеше, че се беше хванала на въдицата. Но докато си даваше сметка, за малко да пропусне болезненото изражение по лицето на Питър.

— Няма да ми хареса, нали?

— На мен самия не ми харесва, но… — Той сви рамене. — Името Оливър Лис говори ли ти нещо?

— Един от ръководителите на „Блек Ривър“ ли? — Тя го погледна изумена. После избухна в смях. — Майтапиш се, нали? Джейсън и аз дискредитирахме „Блек Ривър“. Мисля, че и тримата са следствени.

— Партньорите на Лис са, но той прекъсна всички връзки с „Блек Ривър“ месеци преди вие двамата с Борн да хвърлите лайното върху нея. Никой не можа да открие и следа от негово участие в незаконната дейност.

— Той е знаел, така ли?

Питър сви рамене.

— Възможно е просто да е имал късмет.

Тя му хвърли пронизващ поглед.

— Не го вярвам, а и ти също.

Маркс кимна.

— Напълно си права, че това не ми харесва. Какво говори това за чувството на Уилърд за етика? — Маркс пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Холидей играе мръсно повече от всеки друг, когото познавам. Ще кажа, че всичко, което може да го свали, ще е добре дошло.

— Дори и ако трябва да се сключи сделка с дявола?

— Може би ще е нужен един дявол, за да се унищожи друг дявол.

— Каквато и да е истината за това, което казваш, стъпваме на несигурна почва, Питър.

Маркс се усмихна.

— Защо мислиш, че искам да се присъединиш към мен? На даден етап ще ми е нужен някой, който да ме измъкне от лайната, преди да ме покрият напълно. И не мога да измисля по-подходящ човек от теб.

 

 

Мойра Тревър, с пистолет „Лейди Хоук“ в кобура на бедрото, стоеше права, загледана в празните офиси на новата й, но компрометирана фирма „Хартланд Риск Мениджмънт“. Мястото толкова бързо бе станало отблъскващо, че не й беше тъжно да го напусне, а само се изумяваше, защото фирмата й беше работила по-малко от година. Тук нямаше нищо друго, освен прах, липсваха дори спомени, които да вземе със себе си.

Обърна се да го напусне и видя един мъж, който изпълваше рамката на отворената врата към външния коридор. Беше облечен в скъп, шит по поръчка костюм с жилетка, с лъснати до блясък английски обувки с дебели подметки и въпреки ясното време носеше акуратно навит чадър с дървена дръжка.

— Предполагам, че вие сте госпожица Тревър?

Тя го изгледа втренчено. Имаше коса като стоманена четина, черни очи и акцент, който не можеше да определи. Държеше обикновена кафява книжна кесия, в която тя се вгледа с подозрение.

— А вие сте?

— Бинс. — Той й подаде ръка. — Лайънел Бинс.

— Лайънел? Сигурно се шегувате, сега никой не се казва Лайънел.

Той я изгледа, без да мигне.

— Мога ли да вляза, госпожице Тревър?

— И защо?

— Тук съм, за да ви направя предложение.

Тя се поколеба за момент, но после кимна. Той прекрачи прага като че ли без да помръдне.

Огледа се и рече:

— О, боже. Какво имаме тук?

— Улица „Пустота“.

Бинс леко се усмихна.

— Аз самият съм отдавнашен фен на Боб Дилън.

— Какво мога да направя за вас, господин Бинс?

Тя застана нащрек, когато той вдигна кафявата кесия и я отвори.

Извади две картонени чаши и каза:

— Донесох малко кардамонов чай.

Първото указание.

— Колко мило — рече Мойра и прие чая. Махна пластмасовия капак на чашата и надникна вътре. Чаят беше побелял от мляко. Отпи една глътка. И беше много сладък. — Благодаря.

— Госпожице Тревър, аз съм адвокат. Мой клиент би искал да ви наеме.

— Чудесно. — Тя огледа улица „Пустота“. — Малко работа ще ми е от полза.

— Клиентът ми иска да намерите един портативен компютър, който му беше откраднат.

Мойра се спря, поднесла чашата наполовина към устата си. Очите й с цвят на кафе се взряха в Бинс с необикновена острота. Тя имаше решително лице, отговарящо напълно на личността й.

— Сигурно ме бъркате с частен детектив. В района няма недостиг на такива, всеки от тях…

— Клиентът ми иска вас, госпожице Тревър. Само вас.

Тя сви рамене.

— Сбъркал е адреса. Съжалявам. Не е по моята част.

— О, мисля, че е. — В лицето на Бинс нямаше нищо заплашително или обезпокоително. — Нека да видим дали правилно съм осведомен. Вие бяхте изключително успешен оперативен агент на „Блек Ривър“. Преди осем месеца напуснахте и открихте компанията „Хартланд“, като привлякохте най-добрите и най-способните от вашия бивш работодател. Не отстъпихте, когато „Блек Ривър“ се опита да ви сплаши, а отвърнахте на удара с удар и станахте причина да бъде хвърлена светлина върху престъпните далавери на компанията. Сега, за негово нещастие, вашият бивш бос Ноа Перлис е мъртъв. „Блек Ривър“ беше разтурена и двама от основателите й са следствени. Прекъснете ме, ако до тук съм казал нещо, което не е вярно.

Крайно изненадана, Мойра премълча.

— Оттам, където се намира моят клиент — продължи той, — вие сте идеалният кандидат да намери и върне откраднатия лаптоп.

— И къде точно се намира вашият клиент?

Бинс се усмихна.

— Проявявате ли интерес? За вас ще има много добро възнаграждение.

— Не се интересувам от пари.

— Въпреки че имате нужда от работа? — Бинс наклони глава. — Но както и да е. Не говорех за пари, въпреки че целият ви обичаен хонорар ще бъде изплатен в аванс. Не, госпожице Тревър. Говоря за нещо много по-ценно за вас. — Той огледа празната стая. — Имам предвид причината, поради която се изнасяте оттук.

Мойра изтръпна, пулсът й се ускори.

— Не знам за какво говорите.

— Имате предател в организацията — каза спокойно Бинс. — Някой, който е на заплата в АНС.

Мойра се намръщи.

— Кой е вашият клиент, господин Бинс?

— Не съм упълномощен да разкривам самоличността му.

— Предполагам също, че не сте упълномощен да ми кажете откъде знае толкова много за мен?

Бинс разпери ръце.

Тя кимна.

— Добре. Сама ще намеря проклетия предател.

Странното беше, че този отговор накара Бинс лукаво да се усмихне.

— Клиентът ми каза, че това ще е отговорът ви. Не го виня, така че сега загубих хиляда долара.

— Сигурна съм, че ще намерите начин да компенсирате загубата с хонорарите си.

— След като веднъж ме опознаете, ще разберете, че не съм такъв човек.

— Прекален оптимист сте — каза Мойра.

Той кимна.

— Възможно е. — Отивайки към вратата, Бинс вдигна ръка. — Ако ме придружите… — Когато тя не се помръдна да го последва, той добави: — Моля ви да ми се доверите само този път. Ще отнеме само петнадесет минути от времето ви, какво имате да губите?

Мойра не можа да измисли нито един проклет довод, затова му позволи да я изведе навън.

 

 

Чайя живееше в мезонет в един от лъскавите многоетажни миниградове — изолирано гражданско общество, пазено денонощно от множеството опасности на града. Според Аркадин обаче тепърва щеше да се разбере дали предохранителните мерки щяха да държат града настрана, или обитателите щяха да се окажат затворници в цитаделата си. Както винаги, независимо по кое време се появяваше, Чайя му отвори вратата, когато той почука. Всъщност тя нямаше избор. Произхождаше от богато семейство и живееше в лукс, но всичко това щеше да се изпари, ако знаеха тайната й. Беше индийка, а мъжът, когото обичаше, беше мюсюлманин — смъртен грях в очите на баща й и тримата й братя, ако научеха за нейното прегрешение. Въпреки че Аркадин никога не беше срещал любовника й, беше взел мерки тайната й да не бъде разкрита. Чайя му дължеше всичко и му беше безкрайно признателна.

С пищна фигура, мургава, облечена в прозрачен халат и с още сънени очи, тя се движеше из огрения от слънцето апартамент с грациозността на актриса от Боливуд. Не беше много висока, но осанката й създаваше тази илюзия. Когато влезеше някъде, и мъжете, и жените се извръщаха към нея. Дали тя харесваше Аркадин, какво изобщо мислеше за него абсолютно не го интересуваше. Чайя се страхуваше от него и това беше всичко, което му трябваше.

Тук, над покривите на сградите, беше по-светло и се създаваше лъжливото впечатление, че денят вече е започнал. Обаче този апартамент, който беше нещо като огледало на живота и на двамата, бе пълен с измамни внушения.

Тя веднага видя окървавения му крак и го отведе в просторната баня, цялата в огледала и мрамор на розови и златисти жилки. Свали му панталоните и пусна топла вода. Виждаше се, че борави сръчно с хирургическите инструменти и той я попита дали е правила това преди.

— Някога, много отдавна — отвърна загадъчно тя.

Тъкмо затова беше дошъл тук в този момент, в който доверието беше от първостепенна важност. Той и Чайя виждаха нещо един в друг, нещо от себе си — печално, осакатено. И двамата бяха аутсайдери, чувстваха се не на място в този свят, който повечето хора обитаваха, прокрадваха се в периферията, полускрити в трептящите й сенки, които ужасяваха всички останали. Бяха някак встрани, чужди може би дори на себе си, но като че ли тъкмо поради този факт общуваха помежду си.

Докато тя го миеше и обработваше раната му, той обмисляше следващата си стъпка. Без съмнение трябваше да се махне от Индия. Онзи глупак Озеров къде ли щеше да предположи, че ще отиде? Кампионе д’Италия^[1] в Швейцария, където Източното братство държеше една вила, или може би в централата на братството в Мюнхен. Списъкът с вариантите пред Озеров по принуда щеше да бъде кратък. Дори Маслов имаше ограничени възможности да изпраща ударни групи по света за нещо, което можеше да се окаже безсмислено преследване. Никога не пилееше хора и средства на вятъра и тъкмо затова продължаваше да оглавява най-могъщата фамилна групировка в период, в който Кремъл безцеремонно разтурваше мафията.

Аркадин разбираше, че трябва да се прехвърли в място, което е абсолютно сигурно. Трябваше да избере такова, за което нито Озеров, нито Маслов щяха да си помислят. И нямаше да го каже на никого от организацията, поне докато разбереше как Озеров беше узнал за временния му щаб в Бангалор.

Това означаваше, че трябваше да уреди излизането си от града и от страната. Но първо трябваше да прибере лаптопа на Густаво Морено от мястото, където беше скрит.

Когато Чайя свърши, на устните й заигра лека усмивка.

— Да не би да искаш да кажеш, че мога да я отворя? Изгарям от любопитство.

— Донеси я тук.

Тя изскочи от стаята и след малко се върна с доста голяма сребриста кутия, привързана с червена панделка. Седна срещу него в напрегнато очакване с кутията в скута си.

— Мога ли да я отворя?

Аркадин погледна пакета.

— Вече си я отваряла.

По лицето й се мярна уплаха, която премина с такава бързина, с каквато чайка ситни по пристан. След това на красивото й лице се появи пресилена усмивка.

— О, Леонид, не можах да се стърпя, роклята е толкова хубава. Никога не съм докосвала такава коприна, сигурно струва цяло състояние.

Аркадин протегна ръка.

— Кутията.

— Леонид… — замоли се тя, но му я подаде. — Не съм я изваждала, само я докоснах.

Той развърза панделката, забеляза, че беше вързана отново изключително внимателно, и махна капака.

— Толкова я харесах, че бил убила всеки, който се приближи до нея.

Аркадин разчиташе тъкмо на това. Когато й я даде с нареждане да не я отваря, бе забелязал неудържимо любопитство в очите й и беше наясно, че тя няма да може да устои. Ала в същото време знаеше, че ще я пази с цената на живота си. Чайя си беше такава.

Роклята, която действително беше изключително скъпа, бе сгъната грижливо. Той извади лаптопа, скрит внимателно в гънките, и й я подаде.

Зает да поставя диска в лаптопа, почти не чу възклицанията от възхищение и благодарностите, с които тя го обсипа.

 

 

Директорът на ЦРУ М. Еръл Данзигер обядваше най-често на бюрото си, докато преглеждаше докладите от шефовете на дирекциите и ги сравняваше с тези на техните колеги, които му изпращаха ежедневно от АНС. Обаче два пъти седмично обядваше извън централата на ЦРУ. Винаги отиваше в един и същи ресторант — „Оксидентал“ на авеню „Пенсилвания“ — и обядваше с един и същ човек, министъра на отбраната Бъд Холидей. Данзигер, който си спомняше много добре как беше убита предшественичката му, изминаваше шестнадесетте пресечки до тези срещи в брониран джип „Юкон Денали“, придружаван от лейтенант Р. Саймънс Рийд, двама бодигардове и секретарка. Никога не оставаше сам, самотата го плашеше — състояние, което го съпътстваше още от детството, изпълнено с мрачни спомени за семейни кавги и липса на родителски грижи.

Сорая Мур го чакаше да пристигне. Беше научила разписанието на директора на ЦРУ от бившия директор на оперативния й отдел, който временно ръководеше „Тифон“. Седнала край една маса в хотел „Кафе дьо Парк“ на Уилър, който опираше до външния сектор на „Оксидентал“, забеляза пристигането на джипа точно в 13 часа. Когато задната врата се отвори, тя стана и докато придружителите се съберат на тротоара, успя да се приближи на най-близкото разстояние до директора, което бодигардовете му й позволиха. Всъщност един от тях с гръден кош, широк колкото масата, където беше седнала, вече се бе изправил срещу нея.

— Директор Данзигер — провикна се тя през рамото му, — името ми е Сорая Мур.

В момента, в който бодигардът сложи ръка на дръжката на пистолета си, Данзигер им заповяда да се отдръпнат. Беше нисък, четвъртит мъж, с приведени рамене. Беше си поставил за цел да проучи ислямската култура, което само увеличи непоклатимата му антипатия към региона. Нещо повече, намираше начина им на живот за назадничав, дори средновековен с неговите условности и обичаи. Твърдо вярваше, че ислямистите, както неофициално ги наричаше, никога няма да примирят религиозните си вярвания с темповете и прогреса на съвременния свят, независимо от това какво твърдяха. Зад гърба му, но не без известна доза възхищение, го наричаха Арабина заради това, че се беше зарекъл да избави света от ислямските терористи и всякакви други ислямисти, достатъчно глупави да застанат на пътя му.

Данзигер застана между бодигардовете си и каза:

— Вие сте египтянката, която сметна за нужно да остане в Кайро, въпреки че беше отзована.

— Имах да върша оперативна работа на предната линия, там, където куршумите и бомбите са истински, а не компютърни симулации — отвърна Сорая. — И, за сведение, съм американка като вас.

— Изобщо не сте като мен, госпожице Мур. Аз издавам заповеди. Не мога да имам доверие на тези, които отказват да ги изпълняват. Те не работят за мен.

— Вие така и не ме изслушахте. Ако знаехте…

— Набийте го в главата си, госпожице Мур, вече не работите за ЦРУ.

Приведен напред, Данзигер беше заел предизвикателната поза на боксьор на ринга.

— Не желая да ви изслушвам. Нали сте египтянка? Бог знае на кого сте лоялна. — Той ехидно се усмихна. — Всъщност може би знам. Може би на Амун Чалтум?

Амун Чалтум беше ръководител на Мухабарат, египетското разузнаване в Кайро, с когото Сорая беше работила напоследък и при когото беше останала в Кайро, когато Данзигер й бе наредил да се върне предсрочно у дома в противоречие с инструкциите на ЦРУ за изпълнението на дадена операция. Докато изпълняваше поверената й задача, тя се беше влюбила в Амун. Беше шокирана, изумена може би беше по-точната дума, че Данзигер притежава такава лична информация. Как, по дяволите, беше разбрал за нея и Амун?

— От един дол дренки — рече той. — Няма нищо общо с професионалното поведение, което очаквам от хората. Установяване на любовни отношения с врага, нали така се казва?

— Амун Чалтум не е враг.

— Очевидно не е ваш враг. — Той отстъпи назад, явно давайки знак на бодигардовете си да застанат пред него и да й попречат да се приближи. — Пожелавам ви късмет да си намерите друг държавен пост, госпожице Мур.

Р. Саймънс Рийд се подсмихна под мустак отзад, преди да се обърне и да последва директора, и заобиколен от антуража си, Данзигер влезе в „Оксидентал“. Минувачите наблизо се вглеждаха в нея. Сорая докосна с ръка лицето си и установи, че бузите й горяха. Искаше да му натрие носа, обаче той беше натрил нейния и тя сериозно бе подценила както интелигентността, така и осведомеността му. Погрешно беше предположила, че министърът на отбраната е подлъгал президента да сложи за директор на ЦРУ просто една пионка, един тъпанар, който Холидей без проблеми да контролира. Голяма грешка от нейна страна.

Отдалечавайки се от сцената на своя провал, тя се закле никога да не допуска подобна грешка.

 

 

Човекът на телефона, който и да бе той, беше прав за едно нещо. Складът в покрайнините на Москва не се различаваше по нищо от тези около него, наредени в спретнати редици. Скрит в мрака отсреща, Борис Карпов провери адреса, който си беше записал по време на телефонния разговор с мъжа, представил се за Леонид Аркадин. Да, мястото беше тук. Обърна се и даде знак на хората си, всички тежковъоръжени и с бронежилетки и шлемове. Карпов подушваше капаните, а този тук направо смърдеше. Нямаше начин да дойде сам, независимо колко добре щеше да е въоръжен, нито пък имаше намерение да си пъха врата в примката, приготвена му от Дмитрий Маслов.

Тогава защо беше тук? — запита се той за стотен път след телефонното обаждане. Защото, ако имаше някаква вероятност мъжът действително да е Леонид Данилович Аркадин и да е казал истината, тогава би било престъпна грешка да не тръгне по тази следа. ФСБ-2 и особено Карпов дебнеха Маслов и цялата Казанская вече години, без особен успех.

Неговият пряк началник Мелор Букин, човекът, който го беше примамил да напусне ФСБ с повишение в полковник и с обещание да го остави да действа самостоятелно, му беше дал картбланш да изправи Дмитрий Маслов и Казанската групировка пред съда. Карпов бе наблюдавал стремителното издигане на Виктор Черкезов и беше решен да се присъедини към него. Черкезов беше превърнал ФСБ-2 от дирекция за борба с контрабандата на наркотици в национална агенция за сигурност, която съперничеше на самото ФСБ. Букин беше приятел на Черкезов от детинство, а нещата в Русия ставаха най-често по този начин, и сега беше дясната му ръка. Букин, който беше обучавал Карпов, го бе довел по-близо до върха на пирамидата за власт и влияние във ФСБ-2. Той беше на телефона, когато Карпов се обади и му каза къде отива и защо. Букин го беше изслушал набързо и му даде благословията си.

Сега, след като безшумно беше разположил отряда си около обекта, Карпов поведе хората си във фронтална атака на склада. Нареди на един от тях да разбие с изстрел ключалката на входната врата, а после ги въведе вътре. Даде знак на хората си да заемат позиции между коридорите от наредени сандъци. Това стана часове след края на работния ден, затова не очакваха да видят работници вътре и не се разочароваха.

Когато всички влязоха вътре и заеха позиции, Карпов ги поведе през вратата на тоалетната, която се оказа на мястото, посочено от гласа по телефона. Писоарите бяха отляво, а срещу тях беше редицата на кабините. Хората му отваряха с ритници вратите, докато се придвижваха напред, но всички кабини се оказаха празни.

Карпов спря пред последната, а после се втурна вътре. Точно според описанието на гласа там нямаше тоалетна чиния, а само друга врата в задната стена. Усетил как в стомаха му се заформя студена топка, разби ключалката с откос от автомата си. Веднага блъсна вратата с рамо, втурна се през нея и се озова в канцелария с бюро, опряно в задната стена. В нея нямаше никой. Кабелите на телефоните бяха изтръгнати от гнездата им в стената. Обърнатите етажерки и бюра бяха с отворени чекмеджета, които като че ли му се присмиваха с абсолютната си празнота. Бързината, с която бяха опразнени, беше очевидна. Той бавно се огледа наоколо, без да пропуска и най-малката подробност. Нищо, вътре нямаше нищо.

Обади се по радиостанцията на хората си, заели позиции около склада, и те потвърдиха това, което студената топка, която глождеше стомаха му, вече му беше подсказала: откакто пристигнаха на мястото, никой нито бе влизал, нито излизал от склада.

— Мамка му! — Карпов подпря масивното си бедро в ъгъла на едно бюро. Човекът на телефона беше прав. Беше го предупредил да не казва на никого, беше му казал, че хората на Маслов могат да бъдат предупредени. Трябва наистина да е бил Леонид Данилович Аркадин.

 

 

Ролс-ройсът беше грамаден, нещо от юрския период на автомобилите. Блестеше като сребърен влак на паркинга пред учрежденската сграда. Лайънел Бинс избърза пред нея и отвори задната врата. Когато Мойра се наведе и влезе вътре, я лъхна миризма на тамян. Седна на кожената седалка и адвокатът затвори вратата след нея.

Настани се по-удобно и когато очите й започнаха да свикват с полумрака, установи, че седи до едър, широкоплещест мъж, със светлокафява кожа и открити, черни като кладенец очи. Имаше гъста, черна, почти вълниста коса и дълга, гъста брада, къдрава като на Навуходоносор. Вече си обясни почерпката с кардамоновия чай. Той беше някакъв арабин. Продължи да го разглежда и забеляза, че костюмът му, въпреки че беше ушит по западната мода, висеше на раменете и гърдите като берберска роба.

— Благодаря, че дойдохте — каза мъжът със силен, плътен глас, който проехтя сред просторното, облицовано с орехово дърво купе, — че направихте малка стъпка към доверието. — Говореше със силен, почти гърлен акцент, но английският му беше безупречен.

Миг по-късно шофьорът, който не се виждаше зад дървената преграда, вкара ролс-ройса в движението и колата се насочи на юг.

— Вие сте клиентът на господин Бинс, нали?

— Да, така е. Името ми е Джалал Есай и домът ми е в Мароко.

Значи берберин.

— И сте имали лаптоп, който е откраднат.

— Точно така.

Мойра седеше, опряла дясното си рамо във вратата. Изведнъж й стана студено. Вътрешността на купето й се стори задушаващо малка, сякаш с присъствието си мъжът окупираше цялата задна седалка, обгръщаше я, опитваше се да проникне в нея. Въздухът като че ли започна да шуми и да трепти, сякаш виждаше пустинен мираж.

— Все още не мога да разбера защо се спряхте на мен?

— Госпожице Тревър, вие имате някои, нека ги кажем, уникални способности, които според мен ще бъдат безценни да намерите лаптопа и да ми го върнете.

— И тези способности са…

— Противопоставихте се успешно на „Блек Ривър“ и на АНС. Мислите ли, че бих могъл да намеря дори един частен детектив, който е успял да направи същото? — Той се извърна към нея и се усмихна с едрите си, ослепително бели зъби, които проблеснаха на фона на мургавото му лице и подчертаха острите скули и хлътналите дълбоко навътре като на ястреб очи. — Не е нужно да отговаряте. Не го казах като въпрос.

— Е, добре. Тогава аз ще ви попитам. Мислите ли, че тези тайни служби са замесени в кражбата?

— Възможно е — отговори след кратка пауза той. — Дори е вероятно.

Мойра скръсти ръце на гърдите си, като да се предпази от логиката му, която малко по малко подкопаваше решителността й, и от вълните тъмна енергия, които той излъчваше. Никога преди не се беше чувствала така — все едно се намираше близо до ускорител на микрочастици. Тя поклати енергично глава.

— Съжалявам.

Есай кимна. Като че ли нищо, което беше казала или направила, не го изненадваше.

— Независимо от всичко, това е за вас.

Подаде й един плик, който Мойра изгледа с нарастващо подозрение и мрачно предчувствие. Защо се чувстваше като Ева, приемаща ябълката на знанието? Въпреки това, сякаш подчинявайки се на нечия друга команда, ръцете й поеха плика.

— Моля ви. В това няма никакви уловки — каза Есай. — Бъдете спокойна.

Тя се поколеба за момент, но после отвори плика. Вътре имаше снимка от среща на един от най-важните агенти, които беше успяла да отмъкне от „Блек Ривър“, с директора по операциите на АНС.

— Тим Ъптън? Той къртица на АНС ли е? Не е някакъв монтаж, нали?

Есай не отговори нищо, затова тя сведе очи и зачете прикрепения към снимката лист с посочени в него часове и места на тайни срещи на Ъптън с различни членове на АНС. Мойра въздъхна дълбоко, облегна се назад в седалката и бавно затвори плика.

— Изключително щедър жест от ваша страна.

Есай сви рамене, като че ли не се беше случило нищо, а в този момент като по команда ролс-ройсът намали скоростта и спря край тротоара.

— Довиждане, госпожице Тревър.

Мойра успя да хване дръжката на вратата, но след това се обърна към брадатия мъж и попита:

— И така, защо вашият лаптоп е толкова ценен?

На лицето на Есай се появи усмивка, широка като лъча на фар.