Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (32)

31

— Нали ти казах, че не искам да виждам никого! — рече сърдито Питър Маркс.

Беше укор, а не въпрос. Въпреки това Илайза, сестрата, която се грижеше за него, откакто беше постъпил във Военния медицински център „Уолтър Рийд“, не се впечатли. Маркс лежеше в леглото, а раненият му крак беше бинтован и ужасно го болеше. Беше отказал всякакви болкоуспокояващи, което бе негово право, но стоицизмът му не го направи по-симпатичен на Илайза. Жалко, мислеше си той, защото тя е хубавица, а и много съобразителна.

— Помислих, че може би ще искате да направите изключение.

— Не ме интересува, освен ако не е Шакира или Кийра Найтли.

— Привилегията да бъдете приет тук не ви дава право да се държите като капризно дете.

Маркс рязко вдигна глава.

— Да, ама защо не дойдеш тук при мен и не погледнеш нещата от моя гледна точка?

— Само ако обещаете да не ме тормозите — рече с лукава усмивка тя.

Маркс се засмя.

— Добре де, кой е? — Илайза имаше способността да го измъква и от най-мрачното настроение.

Приближи се и оправи възглавницата му, преди да повдигне горната половина на леглото.

— Искам да седнете заради мен — рече тя.

— И аз ли трябва да ти се моля?

— Би било добре — каза тя и усмивката й стана по-широка. — Само гледайте да не ме олигавите.

— Тук имам толкова малко удоволствия, не ме лишавай и от това. — Той направи гримаса, докато се опитваше да седне в леглото. — Господи, боли ме задникът.

Тя демонстративно прехапа устна.

— Толкова ме улеснявате, че не мога да се сдържа да не ви унижа още повече. — Приближи се, взе четка от една странична масичка и оправи косата му.

— За бога, кой е? — попита Маркс. — Да не би да е шибаният президент?

— Близко сте. — Илайза отиде при вратата. — Министърът на отбраната.

„Боже господи — помисли си Маркс. — Какво може да иска от мен министърът на отбраната?“

Обаче на вратата се появи президентският съветник по въпросите на националната сигурност Хендрикс. Маркс направо опули очи.

— Къде е Холидей?

— Добро утро и на вас, господин Маркс. — Хендрикс разтърси ръката му, придърпа един стол и без да сваля палтото си, седна край леглото.

— Извинете, сър, добро утро — каза, заеквайки, Маркс. — Аз не…

— Всичко е наред — рече Хендрикс и се усмихна. — И така, как се чувствате, господин Маркс?

— Скоро ще бъда на крака — отвърна Маркс — Тук се грижат много добре за мен.

— Не се съмнявам. — Хендрикс сложи ръце в скута си. — Господин Маркс, не разполагам с много време, затова ще премина направо на въпроса. Докато бяхте в чужбина, Бъд Холидей подаде оставка. Оливър Лис е арестуван и, честно казано, не виждам да излезе скоро от ареста. Прекият ви началник Фредерик Уилърд е мъртъв.

— Мъртъв ли? Господи, как стана?

— Това е тема за друг разговор. Достатъчно е да кажа, че с всичките тези внезапни промени на върха на пирамидата, или по-скоро на една от пирамидите, се появи властови вакуум. — Хендрикс се прокашля. — Както природата тайните служби не търпят вакуума. Следя с голям песимизъм систематичното рушене на вашето предишно поле на действие — ЦРУ. Харесва ми това, което вашата колежка направи с „Тифон“. В настоящия момент подобни тайни организации, ръководени от мюсюлмани, чиято дейност е насочена срещу екстремистите в мюсюлманския свят, са едно елегантно решение на нашия най-неотложен проблем. За съжаление „Тифон“ принадлежи на ЦРУ. Само един бог знае колко време ще мине, докато този кораб тръгне в правилната посока, а аз не искам да губя време. — Той се наведе напред. — Затова бих искал да оглавите възкресения „Тредстоун“, който ще поеме работата на „Тифон“. Ще докладвате директно на мен и на президента.

Маркс се намръщи.

— Нещо не е ли наред, господин Маркс?

— Нищо не е наред. Първо, как изобщо узнахте за „Тредстоун“? И второ, ако толкова харесвате „Тифон“, както твърдите, защо не се свързахте със Сорая Мур, бившия директор на организацията.

— Кой е казал, че не съм?

— Тя отказа ли ви?

— По-важният въпрос е дали вие проявявате интерес — каза Хендрикс.

— Разбира се, че проявявам, но искам да знам за Сорая.

— Господин Маркс, разбирам, че сте толкова нетърпелив да излезете оттук, колкото са и въпросите ви. — Хендрикс се изправи, отиде при вратата и я отвори. Кимна и вътре влезе Сорая. — Господин Маркс — рече съветникът по въпросите на националната сигурност, — позволете ми да ви представя вашия колега директор. — Когато Сорая пристъпи към леглото, той добави: — Сигурен съм, че двамата имате много организационни и други въпроси за обсъждане, затова, ако ме извините…

Нито Маркс, нито Сорая му обърнаха някакво внимание, когато излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си.

 

 

— Я виж ти кого довял вятърът! — Дерон се отдръпна от прага на дома си, за да влезе Борн. Веднага, щом като Борн се оказа вътре, силно го прегърна.

— Мамка му, човече, ти си по-лош и от блуждаещ огън — мернеш се и изчезнеш.

— Ами това е идеята, нали?

После той погледна бинтованите ръце на Борн.

— Какво е станало?

— Спречках се с нещо, което се опита да ме изяде.

Дерон се засмя.

— Е, тогава трябва да си добре. Хайде влизай. — Той поведе Борн навътре в къщата си в североизточен Вашингтон. Беше висок, строен красив мъж, с кожа с цвят на какао. Имаше превъзходен английски акцент.

— Какво ще кажеш за едно питие или още по-добре нещо за хапване?

— Съжалявам, стари приятелю, но нямам време. Тази нощ летя за Лондон.

— Добре тогава. Ще ти дам само паспорта.

Борн се засмя.

— Не и този път. Дошъл съм да взема пакета.

Дерон се извърна и го погледна.

— Аха, след толкова време?

Борн се усмихна.

— Най-после му намерих подходящ дом.

— Чудесно. Бездомниците ме натъжават. — Дерон поведе Борн през просторната къща към огромното си студио, в което миришеше силно на маслени бои и терпентин. На дървен триножник се виждаше платно.

— Хвърли един поглед на най-новата ми рожба — каза той, преди да изчезне в друга стая.

Борн се приближи и погледна картината. Беше почти завършена или поне достатъчно готова, за да му спре дъха. Една жена в бяло, която носеше чадър срещу палещото слънце, вървеше през висока трева, а малко момче, вероятно синът й, я гледаше с обич. Светлината, придадена на картината, беше изключителна. Борн се приближи и погледна отблизо щрихите на четката, които имитираха безупречно тези на Клод Моне, нарисувал оригинала на „Разходката“ през 1875 година.

— Какво ще кажеш?

Борн се обърна. Дерон се беше върнал с едно дипломатическо куфарче.

— Великолепна е. Дори по-добра от оригинала.

Дерон се засмя.

— Господи, човече, надявам се да не е. — Той подаде куфарчето на Борн. — Заповядай, предавам ти го напълно в изправност.

— Благодаря, Дерон.

— Хей, беше цяло изпитание. Фалшифицирам картини, а за теб паспорти, визи и други подобни. Но компютър? Да ти кажа право, фалшифицирането му ме измъчи. Не бях сигурен, че го направих точно както трябва.

— Свърши страхотна работа.

— Още един доволен клиент — рече Дерон и се засмя.

Тръгнаха бавно обратно към входната врата.

— Как е Кики?

— Както винаги. Върна се за шест седмици в Африка, за да подобрява участта на хората там. Тук е самотно без нея.

— Вие двамата трябва да се ожените.

— Ти ще си първият, който ще научи, приятел. — Стигнаха входната врата. — Дерон разтърси ръката на Борн. — Ще се отбиеш ли в Оксфорд?

— Всъщност да.

— Предай на Старата дама моите почитания.

— Непременно. — Борн отвори вратата. — Благодаря за всичко.

Дерон махна с ръка.

— На добър път, Джейсън.

 

 

По време на нощния полет до Лондон Борн сънуваше, че е пак в Бали на върха на Пура Лемпуанг и наднича през портите, от които се вижда връх Агунг. В съня си видя Холи Мари да се движи бавно от дясно на ляво. Когато тя мина пред свещената планина, Борн се затича към нея и когато беше блъсната, я хвана, преди да падне надолу по стръмните каменни стъпала към смъртта си. Докато я държеше в ръце, погледна лицето й. Беше лицето на Трейси.

Тя потрепери и той видя нащърбеното парче стъкло да я пронизва. Кръвта й рукна и потече по ръцете му.

— Какво става, Джейсън? Не ми е време да умра.

Гласът, който отекна в съня му, не беше на Трейси. Беше на Скарлет.

 

 

В Лондон го посрещна необичайно светло и свежо утро със синьо небе. Криси беше настояла да го вземе от „Хийтроу“. Чакаше го на изхода. Тя се усмихна, когато я целуна по бузата.

— Багаж?

— Само това, което нося — рече Борн.

Хвана го за ръката и каза:

— Колко се радвам да те видя отново толкова скоро. Скарлет така се развълнува, когато й казах. С теб ще обядваме в Оксфорд, а после ще я вземем от училище. — Отидоха на паркинга и се качиха в разнебитения й джип.

— Като предишния път — рече тя и се засмя.

— Скарлет как прие новината за леля си?

Криси въздъхна и потегли.

— Така, както би могло да се очаква. В продължение на двадесет и четири часа беше напълно съсипана. Не можех да се приближа до нея.

— Децата са много издръжливи.

— Слава богу, че е така.

След като успя да се измъкне от летището, тя излезе на магистралата.

— Къде е Трейси?

— Погребахме я в едно много старо гробище в покрайнините на Оксфорд.

— Бих искал да отида направо там, ако нямаш нищо против.

Тя бързо го погледна.

— Не, разбира се.

Пътуването до Оксфорд премина бързо и в мълчание. И двамата бяха замислени. В Оксфорд спряха пред една цветарница. При гробището тя отби от пътя и паркира джипа. Излязоха от колата и Криси го поведе между надгробните плочи, някои от които бяха много стари, към един разперил клони дъб. От изток духаше силен вятър, който разрошваше косата й. Изостана малко, когато Борн наближи гроба на Трейси.

Той остана за момент неподвижен, а после постави букет бели рози в подножието на надгробния камък. Искаше му се да си я спомни такава, каквато беше в нощта преди смъртта си. Искаше да си спомни само най-интимните моменти между тях. Обаче за добро или за лошо смъртта й беше най-интимният момент между тях. Мислеше, че никога няма да забрави как усещаше кръвта й по ръцете си и тъмночервения копринен шал между тях. Очите й го гледаха. Толкова му се искаше да задържи живота, който я напускаше. Чу гласа й да шепне в ухото му и зрението му се замъгли. Очите го смъдяха от сълзите, които напираха, но не започнаха да се ронят. Как му се искаше да може да я почувства, че диша до него.

После усети ръката на Криси около кръста си.

* * *

Скарлет се откъсна от шумната група съученици и се хвърли в прегръдките му. Той я вдигна и я завъртя.

— Бях на погребението на леля Трейси — каза по детски ужасно сериозно Скарлет. — Иска ми се да я бях познавала по-добре.

Борн я притисна по-силно до себе си. После и тримата се качиха в джипа и по негова молба се отправиха към кабинета на Криси в „Ол Соулс“ — голямо правоъгълно помещение, чиито прозорци гледаха към двора на стария колеж. Вътре миришеше на стари книги и тамян.

Борн и Скарлет се настаниха на канапето, което Криси използваше, за да сортира разни книжа, а тя отиде да направи чай.

— Какво имаш в куфарчето? — попита Скарлет.

— Ще видиш — отвърна й Борн.

Криси се приближи с приборите за чая върху стар черен японски поднос. Борн търпеливо изчака тя да го разлее, но Скарлет не престана да се върти на мястото си, докато майка й не й даде една сладка бисквита.

— А сега — рече Криси и придърпа един стол, — за какво е всичко това?

Борн постави дипломатическото куфарче в скута си.

— Имам за теб подарък за рождения ти ден.

Криси се намръщи.

— Рожденият ми ден е след почти пет месеца.

— Считай го за ранен подарък. — Той отключи куфарчето, отвори капака и извади лаптопа. Постави го на масичката до подноса за чая. — Ела и седни до мен.

Криси се изправи и отиде при канапето, а Борн отвори лаптопа и го включи. По време на полета беше се погрижил да зареди батерията. Скарлет седна на ръба на възглавницата, за да е по-близо до екрана.

— Скарлет — каза Борн, — у теб ли е пръстенът, който ти дадох?

— Винаги е с мен. — Скарлет го извади. — Искаш ли си го обратно?

Борн се засмя.

— Аз ти го дадох и си е твой. — Протегна ръка. — Само за момент.

Взе пръстена и го пъхна в специално пригоденото гнездо. Това беше лаптопът, който открадна от Джалал Есай, чичото на Холи, по нареждане на Алекс Конклин. Не му го беше предал, защото откри какво съдържа и реши, че това е прекалено важно откритие, за да бъде дадено на „Тредстоун“ или на която и да било тайна служба. Вместо това беше помолил Дерон да направи фалшив лаптоп. Докато придружаваше Холи при едно от пътуванията й до Сонора, за да зареди наркоранчото, се беше запознал с Густаво Морено. Борн беше позволил фалшивият лаптоп да попадне в ръцете на наркобарона, защото така щеше да снеме от себе си подозрението на Конклин.

По същия начин беше разменил пръстена на Соломон за онзи, който Маркс бе взел от човека, направил опит да го убие в Лондон. Това, че Скарлет беше намерила пръстена на Маркс, когато го раниха, му даваше идеалната възможност да направи тайно размяната. Правилно беше предположил, че пръстенът на Соломон ще бъде на много по-сигурно място в нейните ръце, отколкото в неговите.

Пръстенът пасна идеално в гнездото. Загадъчният надпис от вътрешната страна на пръстена отвори тайнствения файл в хард диска на лаптопа. Това беше PDF файл, копиращ точно древен текст на иврит.

Криси се наведе напред.

— Какво е това? Прилича ми на… указания.

— Спомни си разговора, който водихме при професор Гайлс.

Тя го погледна.

— Добре че спомена за него. Вчера екип агенти от МИ-6 дойде и го отведе.

— Опасявам се, че имам нещо общо с това — каза Борн. — Добрият професор беше част от една организация, която ни причини твърде много неприятности.

— Да не искаш да кажеш…? — Тя отново насочи вниманието си към древния текст. — Боже господи, Джейсън, да не искаш да ми кажеш, че…!

— Според този файл — каза Борн — златото на цар Соломон е заровено в Сирия.

Вълнението на Криси се засили.

— В Угарит, някъде в или около планината Касий, където се твърди, че е живял бог Баал. — Тя се намръщи, когато стигна края на текста. — Но къде точно? Текстът е непълен.

— Вярно — каза Борн и си помисли за компактдиска, който Аркадин беше намерил сред разбитата статуя на Баал. — Последната част е загубена. Съжалявам за това.

— Не, недей да съжаляваш. — Тя се обърна към него и го прегърна. — Боже господи, какъв фантастичен подарък.

— Да, ако това е истина и ако намериш златото на цар Соломон.

— Не, сам по себе си този текст е безценен. Той дава богат материал за изследване, който ще помогне да бъде хвърлена светлина върху това кое е истина и кое измислица за двора на цар Соломон. Аз… не знам как да ти благодаря.

Борн се усмихна.

— Подари го на университета от името на сестра ти.

— Ами да… разбира се! Каква чудесна идея! Сега тя ще е по-близо до мен и също част от Оксфорд.

Той си спомни как Трейси се беше отпуснала в ръцете му с доволна въздишка. Сега можеше да мисли за нея във всичките й въплъщения, без да потъва в скръб.

Прегърна Скарлет през рамото.

— Знаеш ли, че леля ти също има принос за този подарък.

Момичето го погледа с широко отворени очи.

— Така ли?

Борн кимна.

— Нека да ти разкажа за него… а също и за това колко смела беше тя.