Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (31)

30

Борн пристигна в Тинерир, въоръжен със знанията, дадени му от Танирт. Нямаше как тълпата, събрала се около надупчената от куршуми кола, да не привлече вниманието му. Мъртвият мъж беше неразпознаваем. Но по големите рани от изгаряния на лицето се досети, че трябва да е Озеров.

Около тялото нямаше полицаи. Не се виждаха и никъде в околността. Обаче имаше много хора на „Северий Домна“, което в този район вероятно беше равносилно. Никой не се опита да направи каквото и да било за тялото на убития. Мухите се събираха на все по-големи рояци и трупната миризма започна да се разпространява из въздуха като болест.

Борн подмина мястото, излезе от колата след няколко пресечки и продължи пеш. Онова, което му бе казала Танирт, промени плана му и според него — не за по-добро. Ала той нямаше избор и Танирт му беше дала ясно да го разбере.

Погледна нагоре. Небето имаше онзи блед, безличен цвят, какъвто придобива често в пет часа сутринта, макар сега да беше късен следобед. Вместо да се отправи към дадения му адрес, къщата на „Северий Домна“, той потърси ресторант или кафене, намери едно и влезе в него. Седна край маса, която гледаше към улицата, и поръча чиния кускус и берберско уиски, което означаваше ментов чай. Зачака, преметнал крак върху крак, отпъждайки всякакви други мисли, освен тази за Сорая. Малката чашка беше поставена пред него и ароматният чай бе сипан отвисоко, без да се пролее нито една капка, когато той видя руснакът да поглежда вътре, минавайки бавно покрай кафенето. Не беше Аркадин, но бе руснак. Борн го позна по чертите на лицето и начина, по който се оглеждаше — не беше нито бербер, нито мюсюлманин. Това му подсказа няколко неща, но нито едно не му беше от полза.

Кускусът пристигна, но той нямаше апетит. Сорая влезе в кафенето първа, обаче Аркадин не беше далеч след нея. Борн очакваше тя да има вид на човек, когото преследват, но не беше така и той се запита дали не я е подценявал. Ако беше така, това щеше да бъде първият положителен знак за деня.

Сорая мина през кафенето и седна, без да каже дума. Аркадин остана за малко при входа, като наблюдаваше всичко. Борн започна да яде кускуса с дясната си ръка, какъвто беше обичаят. Лявата остана да лежи в скута му.

— Как си? — попита той.

— Прецакана.

Той леко се усмихна.

— Колко хора има с него?

Тя като че ли се изненада.

— Трима.

Аркадин се приближи към тях. Пътьом взе един стол от съседната маса и седна на него.

— Как е кускусът?

— Не е лош — отвърна Борн и побутна чинията по масата.

Аркадин го опита с пръстите на дясната си ръка. Кимна, облиза мазнината и изтри пръстите си в покривката. Наведе се напред.

— От доста време се преследваме.

Борн придърпа чинията към себе си.

— А сега ето ни и тук.

— Настанени удобно като три дървеници в марокански килим.

Борн взе вилицата си.

— Идеята ти да стреляш по мен с насочения под масата пистолет не е добра.

Лицето на Аркадин трепна.

— Не ти решаваш, нали?

— Въпрос на мнение. Имам „Берета-8000“, заредена с 9-милиметрови патрони с кухи върхове, насочена към тестисите ти.

Мрачното изражение на Аркадин изчезна и той избухна в дрезгав смях. На Борн му прозвуча така, сякаш този човек така и не се беше научил да се смее.

— Наистина като дървеници в килима — рече Аркадин.

— Освен това — каза Борн, — ако ме убиеш, никога няма да можеш да излезеш жив от онази къща.

— Аз съм на друго мнение.

Борн заби вилицата в купчина кускус.

— Чуй ме, Леонид, тук действат други сили, с които нито ти, нито аз можем да се справим.

— Аз мога да се справя с всичко. А доведох и съюзници.

— Врагът на моя враг е мой приятел — каза Борн, цитирайки една арабска поговорка.

Аркадин присви очи.

— Какво предлагаш?

— Двамата сме единствените изкарали програмата „Тредстоун“. Обучени сме за ситуация като тази. Обаче не сме напълно еднакви. Може би като отражения в огледало.

— Имаш десет секунди. Изплюй шибаното камъче.

— Заедно можем да победим „Северий Домна“.

Аркадин изсумтя.

— Ти не си с всичкия си.

— Помисли върху това. „Северий Домна“ ни доведоха тук, къщата е подготвена за нас и те си мислят, че когато отидем заедно, един от нас ще убие другия.

— И?

— И тогава всичко ще стане съгласно плана им. — Борн изчака за момент. — Единственият ни шанс е да направим неочакваното.

— Врагът на моя враг е мой приятел.

Борн кимна.

— Докато не е.

Аркадин сложи сгъваемата картечница „Магпул“, която държеше, на масата, а Борн остави беретата, дадена му от Танирт.

— Сега тримата сме отбор — каза Борн.

Аркадин погледна за миг Сорая.

— Е, казвай тогава.

— Пръв и най-важен е един мъж на име Идир Сифакс — рече Борн.

 

 

Къщата се намираше по средата на пресечката, стените й опираха в съседните. Нощта се спусна бързо и окончателно като качулка над нечия глава. Планините, издигащи се от всички страни на долината, станаха абсолютно черни. През града премина пронизващ вятър, който подгони снежинки и зрънца пясък по улици и сокаци. Светлината от звездите беше призрачна.

Идир Сифакс седеше приведен на един покрив от другата страна на улицата срещу гърба на къщата. От двете му страни бяха двама снайперисти с готови за стрелба карабини „Сако-ТРГ-22“. Идир наблюдаваше къщата така, сякаш чакаше дъщеря си да се прибере у дома или както когато на непознати места чувстваше опасността да разперва крилата си. Все едно че къщата беше негово дете. В известен смисъл тя наистина беше. Беше начертал плана й по съвета на Танирт.

„Искам да построя крепост“ — й беше казал той. А тя му беше отвърнала: „Не можеш да направиш нищо по-добро от това да следваш плана на Големия храм на Баал^[1]. Той е най-голямата крепост, известна на човека.“ След като се запозна внимателно с това, което му бе начертала, той се съгласи и сам помагаше при строежа. Всяка дъска, всеки пирон, всеки метър арматура, всяко парче бетон бяха белязани с потта му. Къщата не беше построена за хора, а за нещо — за една идея, дори за един идеал, във всеки случай за нещо недостижимо и неясно. В този смисъл тя беше свещено място, също толкова свещено, колкото една джамия. Тя беше началото и краят на всички неща. Алфата и омегата на самия космос.

Идир разбираше това, но другите в „Северий Домна“ не го разбираха. За Бенджамин Ел-Ариан къщата беше Венерина мухоловка^[2], а за Марлон Етана средство за постигане на цел. Във всеки случай, и за двамата къщата беше нещо мъртво, в най-добрия случай впрегатно животно. За тях тя не беше свещена, не бе врата към божественото. Те не разбираха, че Танирт беше избрала мястото, използвайки магическата формула, която притежаваше и за която той ламтеше. Веднъж я беше попитал на какъв език повтаря заклинанието си. Беше на угаритски. Каза, че на него са говорили алхимиците в двора на цар Соломон, който се намирал на мястото на днешна Сирия. По тази причина той беше поставил статуята в самия център на къщата — мястото, откъдето идваше нейната святост. Трябваше да я вкара вътре тайно, защото всяка статуя от този вид беше строго забранена от законите на шариата. И, разбира се, нито Бенджамин Ел-Ариан, нито Марлон Етана знаеха за съществуването й. Щяха да накарат да го погребат жив като еретик. Обаче Танирт го беше научила, че има древни сили — може би по-сполучливата дума бе мистерии, предхождащи религията, всички религии, дори юдаизма. Религиите са измислени от хората, опитващи се да се примирят с ужаса от смъртта. Танирт му беше казала, че произходът на мистериите е божествен, което няма нищо общо с представата на човека за Бог.

„Съществувал ли е Баал? — беше попитала риторично тя. — Съмнявам се. Но нещо е съществувало.“

Като се изключи вятърът, нощта беше тиха. Той знаеше, че те идват, обаче не знаеше откъде. Всички опити да бъдат проследени завършиха с провал, който според него не беше неочакван. От друга страна, имаше и нещо хубаво. Тримата придружители на Аркадин бяха неутрализирани със загубата на четирима от неговите хора. Тези руснаци бяха свирепи бойци. Не че имаше кой знае какво значение. Аркадин нямаше да може да влезе, независимо какво щеше да опита. Всички къщи имат слаби места, които могат да послужат за проникване в тях — канализация, дренажи или мястото, където влиза електрическата инсталация. Тъй като тази къща не беше предназначена за хора, тя нямаше канализация. Нямаше нито отопление, нито охладителна система, нито хладилници, нито пещи, които да хабят електричество. Цялата електрическа система се захранваше от гигантски генератор в една затворена стая вътре. В къщата направо нямаше откъде да се мине, за да се влезе в нея, без да се задействат различните аларми, които пък от своя страна щяха да задействат други охранителни мерки.

Синът му Бадис беше поискал да дойде, но, разбира се, Идир не пожела и да чуе за това. Бадис още питаше за Танирт, макар че на единадесет години беше достатъчно голям, за да знае, че не би трябвало. Бадис си спомняше само времето, когато Танирт обичаше баща му, или поне казваше, че го обича. Сега тя предизвикваше у Идир проникващ до костите ужас, който смущаваше нощите му, пречеше му да спи, прогонвайки съня с неописуеми кошмари.

Нещата бяха тръгнали на зле, когато той поиска тя да се ожени за него, а Танирт му отказа.

— Това е, защото не вярваш, че те обичам, нали?

— Знам, че ме обичаш.

— Заради сина ми е. Мислиш, че тъй като обичам сина си повече от всичко друго, не мога да те направя щастлива.

— Не е заради сина ти.

— Тогава за какво?

— Щом като трябва да питаш, никога няма да разбереш — беше му отвърнала тя.

Точно в този момент той допусна фаталната грешка. Беше я сбъркал с други жени. Опита се да я накара да се подчини, но колкото повече я заплашваше, толкова повече тя като че ли се извисяваше, докато изпълни цялата му гостна, задушавайки го с присъствието си. Задъхан, той беше избягал от собствения си дом.

Щракането на затворите на карабините „Сако“ го извади от спомените и го върна към действителността. Вгледа се в мрака. Дали му се стори, че видя някаква сянка да пробягва по покрива на къщата? Стрелците си помислиха точно това. Сред призрачната лунна светлина се мярна едно петно, а после изчезна. Настъпи пълна тишина. После с периферното си зрение забеляза, че сянката отново се придвижи. Сърцето му подскочи. Тъкмо се канеше да им заповяда да открият огън, когато чу зад себе си някой да изговаря името му.

Извърна се рязко и видя Леонид Аркадин да стои с разкрачени крака и някакво странно оръжие в ръката.

— Изненада — каза той и веднага изстреля два къси откоса от картечницата, които отнесоха главите на стрелците. Те се сгърчиха като марионетки.

— Не ме уплаши — каза Идир. — Лицето и робата му бяха изпръскани с кръв и мозък от хората му. — Не се страхувам от смъртта.

— От своята може би.

Аркадин даде знак с кимване и Сорая Мур се показа от тъмното. Идир ахна от изненада. Тя водеше Бадис пред себе си.

— Татко! — Бадис се хвърли към баща си, но Сорая го хвана за яката и го дръпна назад. — Татко! Татко!

Мургавото лице на Идир изтръпна от ужас.

— Идир — заповяда Аркадин, — хвърли труповете през парапета.

Идир го погледна за миг като ударен от гръм.

— Защо?

— За да разберат хората ти какво се е случило тук, горе, и да си дадат сметка за последиците от действията си.

Идир поклати глава.

Аркадин пристъпи към Бадис и пъхна синьото дуло на картечницата в устата му.

— Ще дръпна спусъка и дори собствената му майка няма да го познае.

Идир пребледня, а после го изгледа с безсилен гняв. Наведе се, вдигна един от стрелците, но по него имаше толкова много кръв, че трупът се изплъзна от ръцете му.

Бадис гледаше с широко отворени очи и трепереше.

След като придърпа трупа към себе си, Идир го прехвърли през парапета. Когато го бутна от ръба, чуха звука от падането на тялото на улицата. Този плътен звук, като от нещо лепкаво, накара Бадис пак да подскочи.

Аркадин даде знак с ръка. Сорая повлече дърпащото се момче към ръба на покрива и натисна главата му надолу.

Идир се опита да пристъпи към сина си, но Аркадин извърна картечницата срещу него и поклати глава.

— Сега виждаш ли, че смъртта има много лица и всички сме подвластни на страха — рече той.

 

 

Значи най-после ножовете бяха извадени от ножниците. Борн слезе от покрива, когато чу двата откоса. После, като видя Аркадин да води Идир Сифакс пред себе си, тръгна насреща им. Борн и Аркадин се изгледаха като агенти на противникови страни, които си разменят пленници на ничия територия.

— Сорая? — попита Борн.

— На покрива е с момчето — каза Аркадин.

— Да не си го наранил?

Аркадин погледна Идир, а после изгледа с презрение Борн.

— Ако се налагаше, щях да го направя.

— Така не сме се споразумявали.

— Споразумяхме се — каза троснато Аркадин — да свършим тази работа.

Идир пристъпваше нервно от крак на крак сред изпълнената с напрежение тишина и поглеждаше ту единия, ту другия.

— Вие двамата първо е трябвало да изясните приоритетите си.

Аркадин го удари през лицето.

— Я млъквай!

После Борн подаде на Аркадин лаптопа в защитното куфарче. Хвана Идир за лакътя и каза:

— Ти ще ни водиш вътре. Ще минаваш пръв през всяка бариера — електронна или някаква друга. — Той извади мобилния си телефон. — Поддържам постоянна връзка със Сорая. Ако нещо се обърка… — Размаха заканително джиесема пред лицето на Идир.

— Разбирам — рече с глух глас той, но очите му пламтяха от омраза и гняв.

Поведе ги през входната врата, която отключи с два ключа. Веднага щом влязоха, набра един код в таблото на стената вляво от вратата.

Тишина.

Пролая куче. Лаят му отекна неестествено силен в нощта, в която лунната светлина се сипеше над земята като суграшица и подсилваше още повече заредената с високо напрежение атмосфера.

Идир се прокашля и запали лампите.

— Първо са детекторите, засичащи движение, а после следват инфрачервените. — Порови в джоба си и извади малко дистанционно устройство. — Мога да изключа и двата оттук.

— Без генератора всичко ще спре да действа — каза Борн. — Заведи ни при него.

Когато Идир се отправи в една посока, Борн каза:

— Не оттам.

Идир го погледна ужасен.

— Говорил си с Танирт — произнесе шепнешком името й и потрепери.

— Мамка му, щом знаеш пътя — рече сърдито Аркадин, — защо ни е той?

— Знае как да изключи генератора, без сградата да се взриви на парчета.

Тази отрезвяваща новина накара Аркадин да млъкне за известно време. Идир смени посоката и ги поведе по път, който заобикаляше външните стаи. Стигнаха първия детектор, засичащ движение. Червеното му око не светеше.

Отминаха го. Както и преди, Идир вървеше напред. Стигнаха една врата и той я отключи. Пред тях се проточи коридор, който завиваше първо наляво, а после надясно. Борн си спомни за камерите в голямата пирамида в Гиза. Пред тях се появи друга врата. Идир отключи и нея. Следваше друг коридор, този път по-къс и идеално прав. Не минаха покрай врати. Стените не бяха боядисани, само измазани в естествен, телесен цвят. Коридорът свърши пред трета врата. Тази беше от стомана. Минаха и през нея. Отпред се видяха неясните очертания на вита стълба, която се спускаше в мрака.

— Запали лампите! — нареди Аркадин.

— Тук, долу, няма електричество — каза Идир. — Само факли.

Аркадин замахна срещу него, но Борн го спря.

— Дръж го настрана от мен — рече Идир. — Той е побъркан.

Заслизаха по стълбата, която се виеше в мрака. На дъното Идир запали една тръстикова факла. Подаде я на Борн, а после бръкна в една ниша в стената, където имаше метален кош, пълен с факли. Запали още една.

— Къде са алармените системи? — попита Борн.

— Тук, долу, има твърде много животни — каза Идир.

Аркадин огледа голия под от лят бетон, който миришеше на прах и изсъхнали изпражнения.

— Какви животни?

Идир продължи напред. На трепкащата светлина помещението изглеждаше огромно. Не се виждаше нищо друго, освен пламъците от факлите в мрака. Димът стана по-гъст в бедната откъм въздух атмосфера. Изведнъж се озоваха в тесен коридор. След четиридесет крачки той започна да завива надясно. И тук в стените нямаше врати, бяха напълно гладки. Коридорът продължаваше да завива. Борн имаше усещането, че се намират в спирала с все по-тесни кръгове и предположи, че наближават центъра на сградата. Почувстваха се притиснати от някаква невидима тежест, която затрудняваше дишането им, като че ли се бяха гмурнали в дълбоко подземно езеро.

Накрая коридорът свърши и пред тях се откри помещение с приблизително петоъгълна форма, тъй като имаше пет страни. Чуваше се силно буботене като пулс на гигантско сърце. То изпълваше помещението и вибрациите раздвижваха сгъстения въздух.

— Ето го. — Идир посочи към нещо, което приличаше на масивен постамент в центъра на помещението. На него стоеше статуя на древния бог Баал от черен базалт.

Аркадин се извърна рязко към Идир:

— Що за щуротия е това?

Идир пристъпи към Борн.

— Генераторът е под статуята.

Аркадин презрително се усмихна.

— Всички тези идиотски глупости…

— Липсващата част от инструкциите е скрита вътре в статуята.

— Аха, това е друго нещо. — Аркадин се запъти към статуята, а Идир се приближи още повече до Борн.

— Съвсем очевидно е, че двамата се мразите — прошепна той. — Ако помръдне статуята, пластичен експлозив С-4, закрепен за генератора, ще се задейства след три минути. Дори аз няма да мога да го спра, но ще има достатъчно време да ви изведа от тук. Убий това животно, за да не навреди на сина ми.

Аркадин тъкмо посягаше към статуята. Борн усети как Идир затаи дъх, беше готов да побегне. Борн ясно видя този момент. Тъкмо него Супаруита и Танирт бяха предсказали по някакъв начин. Това беше моментът, в който силното му желание да отмъсти за смъртта на Трейси можеше да бъде удовлетворено. Моментът, в който двете борещи се помежду си личности в него най-накрая щяха да го разкъсат отвътре, моментът на собствената му смърт. Вярваше ли им? Нямаше ли в живота му нито един ясен момент? Всичко ли беше забулено в мъглата на неизвестното за живота, който не можеше да си спомни? Той можеше да прогони опасностите или да ги преодолее. Изборът, който трябваше да направи сега, щеше да е за постоянно и да го промени завинаги. Кого щеше да предаде — Аркадин или Идир? После осъзна, че тук няма място за никакъв избор, пътят пред него беше съвсем ясен, като че ли осветен от светлината на пълната луна.

Молбата на Идир беше хитро измислена, но нелогична.

— Леонид, спри! — извика Борн. — Ако мръднеш статуята, ще предизвикаш експлозия.

Протегнатата ръка на Аркадин замръзна във въздуха. Върховете на пръстите му бяха на сантиметри от статуята. Той извърна глава.

— Това ли ти каза този кучи син зад гърба ми?

— Защо го направи? — попита с отчаян глас Идир.

— Защото ти не ми каза как да изключа генератора.

Аркадин погледна към Борн.

— А защо е чак толкова важно?

— Защото генераторът контролира поредица от предохранителни мерки, които няма да ни позволят никога да се измъкнем оттук — каза Борн.

Аркадин пристъпи към Идир и удари бербера през лицето с цевта на картечницата. Идир изплю един зъб и кървава слюнка.

— Писна ми от теб — рече Аркадин. — Ще те накъсам парче по парче. Ще ни кажеш каквото трябва да знаем, независимо дали искаш или не. Ти не се страхуваш от смъртта, но вече ми показа страха си. Когато изляза оттук, лично ще хвърля Бадис от покрива.

— Не, не! — извика Идир и заобиколи постамента, под който беше генераторът. — Тук, тук — замърмори си той. Натисна един камък в основата на постамента, който се плъзна встрани. Щракна ключ и буботенето на генератора спря. — Виждаш ли? Изключен е. — Той се изправи. — Направих каквото поиска. Моят живот е нищо, но те умолявам да пощадиш живота на сина ми.

Аркадин се ухили, остави куфарчето върху постамента, отвори го и извади лаптопа. — А сега — рече той и включи компютъра — пръстена.

Идир пропълзя по-близо до постамента. Успя да почука с пръст капака на компютъра, преди Аркадин да го удари силно с опакото на ръката си и той да политне назад.

Борн извади пръстена, но Идир каза:

— Нищо няма да стане.

— Затваряй си устата! — озъби се Аркадин.

— Остави го да говори — рече Борн. — Идир, какво искаш да кажеш?

— Това не е истинският компютър.

— Той лъже! — извика Аркадин — Погледни тук… — Взе пръстена от Борн и го пъхна в процепа. — Има си гнездо за пръстена.

Идир избухна в истеричен, налудничав смях.

— Глупаци такива! — Не можеше да спре да се смее. — Някой ви е прецакал. Казвам ви, не е истинският лаптоп.

Аркадин изкрещя нещо неразбираемо и се обърна.

— Не, Леонид!

Борн се хвърли към него. Беше твърде късно да му попречи да стреля, но го блъсна с всичка сила в дясното рамо. Куршумите се разлетяха на всички страни, но два от тях се забиха в гърдите и рамото на Идир.

Двете факли паднаха на пода и, догаряйки, започнаха да пращят. Бяха изгорели наполовина. Борн и Аркадин се нахвърлиха един срещу друг с юмруци и ритници. Аркадин, който държеше картечницата в дясната си ръка, замахна срещу Борн и той беше принуден да вдигне ръце пред лицето си, за да отбие удара. Тежката цев на картечницата отвори дълбоки порезни рани в китките му. Удари с коляно Аркадин в корема, но без особен ефект. При следващия удар Борн хвана цевта, но тя се плъзна по дланта му и му отвори още една рана. Аркадин насочи дулото към Борн, а той стовари окървавената си длан в носа му. Бликна кръв, а главата на Аркадин отхвръкна назад и се удари в пода. При падането си той успя да изстреля кратък откос. Трясъкът в затвореното помещение беше оглушителен. Борн го удари пак, този път отдясно по главата, но в този момент до него се мярна някаква сянка.

Ужасен от гърмежа, един грамаден плъх се хвърли към лицето на Аркадин. Той замахна срещу него, но не го улучи. Претърколи се, грабна една от факлите и бясно я размаха. Плъхът отскочи и се покатери по свляклото се на земята тяло на Идир. Пламъкът докосна опашката му и той изпищя. Идир също изпищя. Робата му се беше подпалила и гореше, а от нея се понесе отвратителна миризма. Изправи се с мъка на крака и замаха отчаяно със здравата си дясна ръка срещу пламъците, но загуби равновесие, падна назад и се стовари върху постамента. Главата му се удари в статуята на Баал и я събори. Тя се разби на парчета на пода.

Борн се надигна и се спусна към Идир, но хищните пламъци вече го бяха обгърнали и беше невъзможно да се приближи до него. Сред отвратителната миризма на печено месо пламъците се разгоряха още по-силно и в този момент се чу зловещо тиктакане, което отброяваше трите минути живот, които им оставаха.

 

 

Аркадин изпъна назад ръка и стреля, но Борн беше застанал зад Идир и куршумите от откоса не го засегнаха. Запалената факла бързо догаряше. Като грабна друга факла, Борн изтича през входа в коридора. Прикри се зад стената и измъкна беретата. Тъкмо се канеше да отвърне на стрелбата, когато забеляза Аркадин да пълзи и да рови из парчетата от статуята. Вдигна един компактдиск, избърза прахта от него, изправи се и го пъхна в лаптопа.

— Леонид, остави го! — извика Борн. — Лаптопът е фалшив.

Когато не последва отговор, Борн отново го извика по име, този път по-тревожно:

— Имаме само две минути да намерим изход оттук.

— Идир искаше да ни накара да повярваме точно в това — каза някак разсеяно Аркадин. — Защо ще ни казва истината?

— Страхуваше се за живота на сина си.

— Не можеш да накараш обречения да ти каже истината — отвърна Аркадин.

— Хайде, Леонид! Да тръгваме. Напразно губиш време.

Не последва отговор. В момента, когато Борн погледна иззад прикритието си, Аркадин стреля по него. Факлата му, която пращеше и хвърляше искри, почти догаряше. Борн се втурна обратно нагоре по коридора, откъдето бяха дошли. На половината път факлата угасна. Хвърли я и продължи, зрителната му памет го водеше безпогрешно до основата на витата стълба.

Сега всичко беше въпрос на време да надбяга часовника. По негова преценка имаше по-малко от две минути да напусне къщата, преди пластичният експлозив да се взриви. Стигна върха на стълбата, но нямаше светлина. Вратата беше затворена.

Върна се отново в подножието на стълбата и взе една факла, запали я и хукна обратно нагоре. Двадесет секунди бяха пропилени. Оставаше минута и половина. Когато изкачи стълбата, поднесе факлата към вратата. От тази страна тя нямаше дръжка. Но трябваше да има начин да се излезе навън. Наведе се и прекара пръсти по ръба на вратата, който опираше в страничната част на касата. Нищо. Застанал на четири крака, провери трегера. Намери малко квадратче, което потъна, щом го натисна с върха на пръста си. Отскочи назад, когато вратата се отвори. Оставаше му само малко повече от минута да намери пътя из лабиринта от концентрични кръгове и да излезе през входната врата.

Хукна колкото може по-бързо през завиващия коридор, като държеше високо факлата. Електрическите лампи бяха угасени, когато Идир беше изключил генератора. По едно време спря. Стори му се, че отзад чува да отекват стъпки, но не беше сигурен и продължи напред към външната част на къщата.

Мина през двете отворени врати и навлезе в коридор, за който беше сигурен, че е последният. Оставаха тридесет секунди. После входната врата се изпречи пред него. Протегна ръка и дръпна дръжката. Вратата не се помръдна. Започна да я блъска, но напразно. Тихо изруга, върна се назад и огледа коридора без прозорци и врати. „Всичко в тази къща е илюзия — му беше казала Танирт. — Това е най-важният съвет, който мога да ти дам.“

Двадесет секунди.

Когато мина покрай външната стена, усети отстрани на главата си, че въздухът се раздвижи. Нямаше отдушник, тогава откъде идваше въздухът? Прекара ръка по стената, като предположи, че тя е външният зид на самата къща. Почука я с кокалчетата на пръстите си с надеждата да чуе необичаен звук. Стената беше солидна. Продължи да върви навътре по коридора, като не спираше да почуква стената.

Петнадесет секунди.

Изведнъж звукът се промени. Тук беше куха. Отдръпна се и я ритна с тока на обувката си. Той я проби. Отново я изрита. Десет секунди. Нямаше достатъчно време. Пъхна факлата в назъбената дупка и я подпали. Пламъкът прогори боята и дъската зад нея. Пусна факлата, закри главата си с ръце и се хвърли напред.

Чу се звук от разбито стъкло и той се претърколи на улицата, скочи и побягна. Зад него нощта като че ли пламна. Къщата се изду навън като балон, ударната вълна от експлозията го повдигна от земята и го запрати в стената на сградата от отсрещната страна на улицата.

Първоначално помисли, че е оглушал. Изправи се, подпирайки се на стената, и разтърси глава. Чу някой да крещи. Някой викаше името му. Позна гласа на Сорая, а после я видя да тича към него. Бадис не се виждаше никъде.

— Джейсън! Джейсън! — Тя се хвърли към него. — Добре ли си?

Той кимна, но след като го огледа, Сорая започна да сваля палтото си. Откъсна ръкава на блузата си и превърза кървящите му ръце.

— Бадис?

— Пуснах го да си върви, когато къщата експлодира. — Тя го погледна. — Бащата?

Борн поклати глава.

— Ами Аркадин? Обиколих къщата, но не го видях.

Борн погледна назад към бушуващите пламъци.

— Отказа да изостави лаптопа и пръстена.

Сорая приключи с превръзката на ръцете му и двамата се загледаха в това, което беше останало от къщата. Улицата бе пуста. Сигурно стотици очи наблюдаваха сцената, но никой не се виждаше. Не се появи нито един от хората на „Северий Домна“. Борн видя защо. В другия край на улицата стоеше Танирт и се усмихваше като Мона Лиза.

Сорая кимна.

— Предполагам, че най-сетне Аркадин получи каквото искаше.

Борн си каза, че в края на краищата това беше вярно.