Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (27)

26

Вячеслав Озеров носеше не само рани по лицето си, но и огромна омраза към Аркадин — човекът, който го тормозеше от години и който беше причина за страховитото му обезобразяване в Бангалор. Тогава химическият огън разяде кожата и проникна в самата плът, което беше затруднило много възстановяването, а връщането към нормален живот стана невъзможно.

Дни наред след завръщането си в Москва той беше плътно увит в бинтове, през които се процеждаше не само кръв, но и гъста жълтеникава течност, от чиято миризма му се повръщаше. Беше отказал да приема всякакви болкоуспокояващи и когато лекарят по нареждане на Маслов се опита да му инжектира успокоително, той му строши ръката, а съвсем за малко щеше да му счупи и врата.

Всеки ден виковете от болка на Озеров можеха да се чуят из всички офиси и дори в тоалетните, където другите мъже се събираха за кратка почивка. Виковете му бяха ужасяващи, като на разчленявано животно. Плашеха и деморализираха дори такива закоравели престъпници като Маслов. Той беше принуден да го завърже за една колона като Одисей за мачтата и да му залепи устата с тиксо, за да даде на себе си и на хората си малко почивка. Междувременно по слепоочията на Озеров — там, където в агонията си бе забивал нокти в кожата, пощадена от изгарянията — се бяха появили дълбоки резки, червени като белезите на туземци.

На практика се беше превърнал в нещо като бебе. Маслов не можеше да го изпрати в болница или в клиника, без да бъдат задавани неудобни въпроси и ФСБ-2 да започне разследване. Затова се беше опитал да настани Озеров в апартамента му, но той бе в ужасно състояние, запуснат като храм в джунглата, и в него се бяха настанили всевъзможни насекоми и гризачи. Никой не можеше да бъде накаран да стои там с Озеров, а не можеше да се разчита той да оцелее, оставен сам на себе си. Офисите бяха единственият вариант.

Озеров вече не можеше да се погледне в огледалото. Никой вампир не избягваше така старателно огледалата като него. Освен това мразеше да бъде видян на слънчева светлина, а и на всякакво по-силно осветление. Заради това поведение в Казанската групировка му лепнаха нов прякор — Вампира.

Сега седеше замислен в офисите на Маслов, които по необходимост се местеха всяка седмица. В стаята, която босът беше определил за него, лампите бяха изгасени и завесите дръпнати, за да не пропускат дневна светлина. На отсрещната страна срещу него имаше една-единствена лампа, която хвърляше малък кръг светлина върху издрасканите дъски на пода.

Фиаското в Бангалор и неуспехът му да убие Аркадин, или поне да вземе лаптопа за Маслов, му бяха нанесли не една рана. Физическият му вид беше отвратителен. Но по-лошото беше, че загуби доверието на боса си. Без Казанската Озеров беше нищо. Без доверието на Маслов той беше нищо в самата групировка. Сега дни наред си блъскаше главата как да си върне благоразположението на Маслов, как да възстанови положението си на оперативен командир.

Но наум не му идваше никакъв план. Изобщо не го интересуваше, че разкъсваният му от болките мозък не можеше да свърже две смислени мисли. Единствената му мисъл беше да си отмъсти на Аркадин и да донесе на Маслов онова, което той искаше най-много — онзи проклет лаптоп. Озеров не знаеше защо босът му го иска, а и не го интересуваше. Съдбата му беше да го направи или да умре. За него нещата стояха по този начин още откакто се беше присъединил към Казанската, така си оставаха и сега.

Обаче животът беше странно нещо. За Озеров спасението дойде от неочаквана страна. Обадиха му се по телефона. Беше така вглъбен в мислите си, че отначало не пожела да го вдигне. После помощникът му каза, че е по засекретена линия и той разбра кой може да е. Въпреки това се съпротивляваше, защото си казваше, че в момента няма нито интереса, нито търпението да узнае какво щеше да му съобщи Яша Дакаев.

Помощникът на Озеров показа главата си през вратата, нещо, което му беше строго забранено да прави.

— Какво? — сопна се Озеров.

— Казва, че е спешно — обясни му помощникът и бързо се отдръпна.

— Дяволите да го вземат — изсумтя Озеров и вдигна телефона. — Яша, гледай да е нещо наистина добро.

— Такова е. — Гласът на Дакаев звучеше някак безпристрастно и като че ли много отдалеч, но той винаги трябваше да намери някое скришно място в централата на ФСБ-2, откъдето да се обади. — Имаме информация за придвижването на Аркадин.

— Най-после! — каза Озеров и се изправи. Пулсът му отново се ускори.

— Според съобщението, което току–що получих, той е на път за Мароко — каза Дакаев. — Отива в Куарзазате, в едно село във Високите Атласки планини, което се казва Тинерир.

— Какво, по дяволите, ще прави в Мароко?

— Това не знам — отвърна Дакаев. — Обаче нашият източник твърди, че е тръгнал за там.

„Това е шансът ми — помисли си Озеров и скочи. — Ако не го използвам, по-добре ще е да лапна дулото на пистолета.“ За пръв път след последната нощ в Бангалор се почувства въодушевен. Провалът му го беше парализирал и го изяждаше отвътре. Срамът и гневът го бяха направили безпомощен.

Извика помощника си и му даде нареждания.

— Измъкни ме оттук — нареди му той. — Запази ми билет за първия полет от Москва натам.

— Маслов знае ли, че отново заминаваш?

— Жена ти знае ли, че името на любовницата ти е Ивана Ищванска?

Помощникът бързо се оттегли.

Озеров обърна гръб на вратата и започна да съставя плана си. Закле се, че сега, когато му бяха дали втора възможност, щеше да се възползва максимално от нея.

 

 

Борн вдигна ръце. В същия миг ритна професор Гайлс в кръста. Когато професорът полетя напред с разперени ръце към тримата стрелци, Борн се завъртя, хвърли се към прозореца и прелетя през него.

Скочи на земята и побягна с всичка сила, но скоро сградата на съседния университет се изпречи пред него и трябваше да забави ход, за да не се различава от обитателите на Оксфорд. Свали черното си палто и го напъха в един контейнер за боклук. Огледа се и видя група възрастни хора, най-вероятно преподаватели, които вървяха от едната сграда към следващата, и се мушна сред тях.

След секунди забеляза двамата стрелци от „Северий Домна“, които тичаха от Центъра. Веднага се разделиха в две посоки.

Единият тръгна към него, но още не беше забелязал Борн, който се промъкна в другия край на групата. Професорите спореха за заслугите на десните германски философи и неизбежното влияние, което Ницше е оказал върху нацистите и особено върху Хитлер.

Ако не получеше възможност да се добере до професор Гайлс сам, нещо, в което се съмняваше, Борн нямаше желание да влиза във физическо единоборство със „Северий Домна“. Организацията беше като Хидра: откъсни едната глава и на нейно място ще се появят две други.

Стрелците, скрили оръжията си под палтата, приближиха групата на преподавателите, които не им обърнаха внимание, затворили се във философската си кула от слонова кост. Борн гледаше да е с гръб към преследвачите. Те щяха да търсят човек в черно палто. Стараеше се да се възползва от всяка открила му се възможност.

Групата заизкачва стъпалата и след малко тържествено навлезе в университетската сграда. Борн прекрачи прага, докато спореше с един беловлас професор за старонемския.

Стрелецът реагира, когато зърна отражението на Борн в стъклената рамка на отворената врата. Вземайки по две стъпала наведнъж, той се опита да си пробие път през групата мъже, които, макар и възрастни, не посрещнаха това пасивно, особено след като ставаше дума за приличие и спазване на протокола. Като един оформиха жива стена и го отблъснаха така, както фаланга римски войници настъпва срещу варварите. Стъписан, стрелецът отстъпи.

Тази кратка пауза даде на Борн времето, което му беше нужно да се измъкне от професорите надолу по коридора, от чийто лъскав мраморен под отекваха добре подковани обувки и приглушени разговори. Високо горе от веригата квадратни прозорци като божия благословия върху главите на студентите се сипеше слънчева светлина. Дървените врати следваха една след друга, докато Борн вървеше към задната част на Центъра. В този миг прозвучаха звънците за началото на заниманията от 4 часа.

Той зави тичешком зад един ъгъл и навлезе в къс коридор, който водеше към задната врата. Но стрелецът от „Северий Домна“ се втурна през нея. Бяха сами в полутъмния коридор. Стрелецът беше метнал палтото си върху дясната ръка, която държеше пистолета със заглушител. Насочи го срещу Борн, който все още тичаше.

Той се хвърли на земята, плъзгайки се по задник по мраморния под, когато куршумът изсвири над главата му. Блъсна с подметките на обувките си нападателя и го събори. Пистолетът отхвръкна от ръката му. Борн се претърколи и стовари коляното си в брадичката на стрелеца. Тялото на човека се отпусна.

Непосредствено зад ъгъла по коридора отекнаха гласове. Като се изправи на крака, Борн грабна пистолета, извлече стрелеца през задната врата надолу по стъпалата и го положи зад един гъст чемширен плет. Прибра пистолета в джоба си и продължи да върви с нормален ход по университетските алеи. Мина покрай група студенти, които се смееха и разговаряха, и покрай един навъсен професор, задъхал се, защото закъсняваше за следващата си лекция. После излезе на улица „Сейнт Джайлс“. Типично по английски следобедът стана мрачен. Над канавките и фасадите на магазините задуха студен вятър. Хората вървяха с наведени глави и с раменете напред, бързайки като лодки, спасяващи се от наближаваща буря. Както винаги, Борн се смеси с тълпата и побърза към колата си.

* * *

— Върви — каза Мойра, когато я изведоха от реанимацията и дойде напълно в съзнание.

Сорая поклати глава.

— Няма да те изоставя.

— Най-лошото вече се случи — каза напълно основателно Мойра. — Вече няма какво да правиш тук.

— Не трябва да си сама — настоя Сорая.

— Ти също. Все още си с Аркадин.

Сорая тъжно се усмихна, защото всичко, което беше каза Мойра, беше вярно.

— И все пак…

— Все пак — каза Мойра — ще дойде някой, който да се грижи за мен, някой, който ме обича.

Сорая беше леко изненадана.

— Джейсън ли? Джейсън ли ще дойде?

Мойра се усмихна. Вече се беше унесла в сън.

 

 

Сорая намери Аркадин, който я чакаше. Но първо трябваше да поговори с младия неврохирург, който по свой начин беше оптимист в прогнозата си.

— Главното в случаи като този, при които става дума за нерви и сухожилия, е колко бързо пациентът ще получи медицинска помощ. — Говореше официално, като каталунец, а не като мексиканец. — В това отношение приятелката ви има изключителен късмет. — Той потупа дланта си с другата ръка. — Ала раната беше по-скоро замърсена, отколкото чиста. Освен това предметът, с който е била порязана, не е бил чист. Поради това процедурата продължи по-дълго и беше по-деликатна и по-сложна, отколкото би могла да бъде при други обстоятелства. Това, че ме извикахте, също е късмет. Не го казвам, за да се самоизтъквам. Всъщност тук беше поставен своеобразен рекорд. Никой друг не би успял да извърши процедурата, без да оплеска или да пропусне нещо.

Сорая въздъхна с облекчение.

— Значи тя ще се оправи.

— Естествено, че ще се оправи — каза неврохирургът. — С подходящ курс по рехабилитация и физиотерапия.

Една мрачна мисъл накара сърцето на Сорая да се свие.

— Ще може да върви нормално, нали? Искам да кажа, без да накуцва.

Неврохирургът поклати глава.

— При едно дете, чиито сухожилия са много по-еластични, това би могло да стане. Обаче при възрастен тази еластичност, или по-скоро голяма част от нея, се е загубила. Не, не, тя ще накуцва. Колко забележимо ще бъде накуцването зависи изцяло от рехабилитацията. И, разбира се, от волята й да се приспособи.

Сорая се замисли за момент.

— Тя знае ли всичко това?

— Попита ме и аз й го казах. Така е по-добре, повярвайте ми. Мозъкът има нужда от повече време, за да се адаптира, отколкото тялото.

— Сега ще можем ли да се махнем от тук? — попита Аркадин, когато неврохирургът изчезна надолу по коридора.

Сорая му хвърли смразяващ поглед, мина покрай него, прекоси пълното с хора фоайе и излезе на улицата. Пуерто Пенаско й се стори странен, сякаш го виждаше насън. Беше й толкова непознат, като че ли се намираше в някоя долина на Бутан. Тя се загледа в хората, които минаваха бавно покрай нея, като да бяха сомнамбули. Видя чертите им на ацтеки, микстеки и олмеки и си спомни за туптящите сърца, изтръгвани от гърдите на живите жертви. Почувства се така, сякаш беше покрита със съсирила се кръв. Искаше да избяга, но се чувстваше като парализирана, като прикована към мястото си от ръцете на мъртвите жертви, заровени под земята.

После усети Аркадин близо до себе си и потръпна, сякаш преминаваше от един кошмар в друг. Запита се как би могла да издържи да бъде близо до него, да разговаря с него след това, което беше сторил на Мойра. Ако беше показал поне мъничко угризение, може би тя щеше да се почувства по-различно. Обаче единственото, което той каза, бе: „Тя е враг.“ Което, разбира се, означаваше, че и тя е враг и същото, а и по-лошо нещо може да се случи и на нея.

Без да си кажат и дума, той я закара до колата си и скоро се отправиха към манастира.

— Какво искаш от мен сега? — попита с глух глас тя.

— Същото, каквото и ти искаш от мен — рече той. — Унищожение.

* * *

Веднага щом влязоха в манастира, Аркадин започна да си събира багажа.

— Докато ти кършеше ръце, аз направих резервации за нас.

— За нас?

— Да — каза спокойно той. — Заминаваме с теб за Тинерир.

— Ако отида, където и да било с теб, ще си изповръщам червата.

Той спря да събира багажа и се изправи пред нея.

— Мисля, че ще ми бъдеш от полза, когато те отведа в Мароко, затова не искам да те убия. Но ако не ми оставиш друг избор, ще го направя. — После продължи да си събира старателно багажа. — За разлика от теб, аз знам кога да се откажа от нещо, от което нямам полза.

Точно в този момент Сорая забеляза лаптопа, който беше придобил митично значение за нея. Той е прав за себе си, помисли си тя. Също както беше права и Мойра. Трябваше да преодолее личното си отвращение от действията му и да започне отново да действа като професионалистка, да се откаже от нещо, от което няма полза.

— Винаги съм искала да видя Високите Атласки планини — каза тя.

— Ето, виждаш ли? — Аркадин прибра лаптопа. — Не беше толкова трудно, нали?

 

 

Джалал Есай седеше в една небиеща на очи кола, която беше откраднал рано тази сутрин, и наблюдаваше как Уилърд излиза от „Монишън Клъб“. Забеляза, че не се движи така, сякаш е бил победен от секретарката или пък че е чакал напразно да бъде приет от някой член на клуба. По-скоро слизаше по стълбите като Фред Астер — леко и игриво, сякаш в такт с музиката, която звучеше в главата му. Това бодро настроение разтревожи Есай. Космите на врата му настръхнаха, което беше далеч по-лошо.

Есай, чийто живот беше в постоянна опасност, откакто домът му бе нападнат от „Северий Домна“, знаеше, че една пасивна реакция от негова страна, като това да побегне, ще завърши само с евентуалната му смърт. Организацията щеше да го преследва, докато по някакъв начин някъде успее да го ликвидира. При тези изключителни обстоятелства имаше само един начин да остане жив.

Уилърд зави зад ъгъла и спря, озъртайки се за някое такси.

Есай отби до тротоара и свали прозореца откъм седалката до шофьора.

— Искате ли да се качите? — попита той.

Стреснат, Уилърд се отдръпна назад като обиден.

— Не, благодаря — каза той и отново започна да се оглежда за празно такси.

— Господин Уилърд, моля ви, влезте в колата.

Когато Уилърд погледна назад, видя, че мъжът държи насочен срещу лицето му зловещо изглеждащ 10-милиметров ловджийски пищов.

— Хайде, хайде — каза Есай, — нека не правим сцени.

Уилърд отвори вратата и седна, без да каже и дума.

— Мога ли да попитам как ще карате тази кола и същевременно ще ме държите под контрол?

В отговор Есай го удари с цевта на пищова отстрани по главата малко над лявото ухо. Уилърд изпъшка и обърна очи. Есай подпря неподвижното тяло на прозореца и прибра пищова в кобура. После включи на скорост и потегли.

Насочи се на юг през административния район. След някаква невидима демаркационна линия големите правителствени сгради изчезнаха и бяха заменени от местни бизнес учреждения, евтини магазини за продажба на дребно, вериги заведения за бързо хранене, складове и барове. Пред баровете се мотаеха млади хора с качулки, които разменяха малки пакетчета дрога срещу банкноти. Приведени старци, с подпрени на ръцете глави или облегнати назад върху сивите каменни стъпала, седяха с притворени очи, някои клатеха нагоре-надолу глави. Белите започнаха да се виждат по-рядко, а после напълно изчезнаха. Това беше различен Вашингтон, който туристите никога не виждаха. Конгресмените също. Полицейските патрулни коли бяха малко и далеч една от друга. Когато се появеше някоя, тя преминаваше с голяма скорост, като че ли тези, които бяха в нея, нямаха търпение да се озоват някъде другаде, където и да е, само не тук.

Есай спря колата пред нещо, което минаваше за хотел. Стаите се даваха на час и когато довлече Уилърд вътре, проститутките го помислиха за пияница, който е припаднал. Показаха на Есай мършавите си прелести, но той не им обърна внимание.

Постави една докторска черна чанта върху издрасканата дъска пред смърдящата кабинка на администратора и плъзна по нея банкнота от двадесет долара. Човекът беше блед и слаб като клечка, нито млад, нито стар. Гледаше порно на портативен телевизор.

— Какво — попита Есай, — няма ли портиер?

Администраторът се засмя, но не отклони очи от телевизионния екран. Без да го погледне, откачи един ключ от дъската и му го подаде.

— Не искам да ме безпокоят — рече Есай.

— Всички искат същото.

Есай плъзна нова двайсетачка, а администраторът я грабна и като избра друг ключ, каза:

— Вторият етаж в дъното. Можеш да умреш там, вътре, и никой няма да узнае.

Есай взе ключа и черната чанта.

Нямаше асансьор. Извличането на Уилърд по стълбите се оказа доста голямо изпитание, но Есай се справи. През един мръсен прозорец в далечния край на тесния коридор се процеждаше сива, немощна светлина. Една гола крушка осветяваше едва–едва съзвездията от графити, надраскани по стените.

Стаята приличаше на затворническа килия. Мебелировката беше крайно оскъдна — легло, скрин с едно липсващо чекмедже и люлеещ се стол. Всички бяха сиви или безцветни. Прозорецът гледаше към вентилационна шахта, в която винаги беше нощ. В стаята миришеше силно на карбол и белина. Есай не искаше да мисли какво беше ставало тук преди.

Стовари Уилърд на леглото, остави лекарската чанта, отвори я и нареди в спретната поредица няколко неща върху зацапаната кувертюра. Тази чанта и съдържанието й бяха винаги с него от много отдавна, когато беше на подготовка за пребиваването си в Америка, за да се промъкне незабелязано в живота на хората, подбрани от „Северий Домна“. Нямаше представа как организацията се беше спряла на Бъд Холидей и защо подозираше, че той така бързо ще се издигне в американските политически среди, но тогава не подлагаше на съмнение преценката на „Северий Домна“.

С ножица разряза и свали дрехите от тялото на Уилърд, а после уви един памперс около слабините му. Плесна го леко по бузите, за да дойде бавно в съзнание. Преди Уилърд да се съвземе напълно, повдигна главата и раменете му и започна да налива от едно шише рициново масло в гърлото му. Отначало Уилърд се задави и се опита да повърне. Есай спря за малко, а после продължи да налива по-бавно гъстата течност. Уилърд я изгълта всичката.

Есай остави шишето настрана и го плесна силно по едната буза, а след това и по другата, за да предизвика приток на кръв в главата му. Стреснат, Уилърд се събуди и започна бързо да мига. После се огледа наоколо.

— Къде съм? — Говореше дрезгаво и завалено. Прекара език по устните си, а Есай посегна към ролка лейкопласт. — Какъв е този вкус?

Уилърд се опита да повърне и Есай залепи парче лейкопласт върху устата му.

— Ако повърнеш, ще се задушиш. Съветвам те да потиснеш рефлекса си за повръщане.

Той седна в люлеещия се стол и леко се заклати, докато Уилърд се мъчеше да възстанови самообладанието си. Когато видя, че пленникът печели тази битка, каза:

— Аз съм Джалал Есай. — Разтвори широко очи, когато видя реакцията на Уилърд. — О, виждам, че си чувал за мен. Добре. Това улеснява работата ми. Ти току-що излезе от среща с Бенджамин Ел-Ариан. Предполагам, че ти е казал за мен. Обрисувал ме е като злодей. Не се съмнявам в това. Всъщност дали ме смяташ за герой или за злодей си е лично твоя работа. Ел-Ариан ще го отрече, но той показа, че е нерешителен като тръстика, която се накланя ту насам, ту натам в зависимост от това откъде духа вятърът.

Есай стана, отиде при леглото и дръпна лейкопласта от устата на Уилърд.

— Знам, че се питаш какъв е вкусът в устата ти. — Той се усмихна. — Изгълта шише рициново масло. — Посочи го. — Затова съм ти сложил памперса. Не след дълго от теб ще започне да излиза доста отвратителна смес. Памперсът ще помогне да я ограничиш, или поне част от нея. Обаче се опасявам, че ще трябва да поеме прекалено много и после… — Той сви рамене.

— Каквото и да искаш от мен, няма да го получиш.

— Браво! Това се казва смелост! Но за твое съжаление вече получих това, което исках. Подобно на другите, с които Ел-Ариан се е справял или е изпращал срещу мен, той ще те зареже. Тази процедура ще продължи, докато прекрати действията си и забрави за мен.

— Той няма такова намерение.

— В такъв случай той и аз ще трябва да извървим доста дълъг път. — Есай смачка лейкопласта и го захвърли. Сложи ролката обратно в черната си чанта. — Обаче ти имаш да извървиш значително по-кратък път.

— Не се чувствам добре — каза Уилърд със странен глас, като сърдито дете, което си говори само.

— Така е — рече Есай и се отдръпна от леглото. — Съгласен съм с теб.