Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (25)

24

Фредерик Уилърд знаеше за „Белите рицари“. Знаеше го от известно време, откакто беше започнал да прави собствено досие на министъра на отбраната Бъд Холидей. Той притежаваше онази арогантност, която твърде често става причина високопоставени мъже като него да паднат в калта като най-обикновени ратаи, изкарващи с мъчителен труд прехраната си. Мъже като Холидей така свикваха с могъществото си, че започваха да си мислят, че са над закона.

Уилърд беше станал свидетел на срещите на Бъд Холидей с господина от близкоизточен произход, за когото по-късно научи, че се казва Джалал Есай. Когато се срещна с Бенджамин Ел-Ариан, вече разполагаше с тази информация. Не знаеше дали Ел-Ариан е осведомен за връзката им, но нямаше намерение да му казва. Някои сведения трябва да се споделят само с подходящия човек.

А този човек се беше появил тъкмо навреме, ограден от телохранителите си като римски император.

М. Еръл Данзигер се приближи до мястото, където седеше Уилърд, и се вмъкна в старото сепаре. Петната и драскотините по тапицерията от изкуствена кожа показваха, че тук бяха седели клиенти в продължение на десетилетия.

— Това си е направо клоака — каза Данзигер. Приличаше на човек, който иска да надене презерватив върху цялото си тяло. — Паднал си много ниско, откакто ни напусна.

Седяха в един от много старите снекбарове встрани от магистралите, които свързваха Вашингтон с Вирджиния. Посещаваха ги само пияндета над определена възраст, с увредени черни дробове. Всички останали ги отбягваха заради отблъскващия вид. Заведението вонеше на вкисната бира и на остаряло с месеци олио за пържене. Беше невъзможно да се каже в какъв цвят бяха боядисани стените му. От един стар мюзикбокс звучаха изпълнения на Уили Нелсън и Джон Мелънкемп, но никой не танцуваше, а и не слушаше, ако се съдеше по лицата на посетителите. Някой в дъното на бара изохка.

Уилърд потри ръце.

— Какво да ви поръчам?

— Искам да се махна оттук — рече Данзигер, като се стараеше да диша колкото е възможно по-малко. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— В радиус от една миля от тази помийна яма няма да видим никой, който ни познава или би ни разпознал — рече Уилърд. — Можете ли да измислите по-добро място за срещата ни?

Данзигер направи кисела физиономия.

— Да не се бавим повече, човече.

— Имате проблем — каза Уилърд без по-нататъшни предисловия.

— Имам много проблеми, но те не са твоя работа.

— Не избързвайте толкова.

— Слушай, ти си вън от ЦРУ, което означава, че си никой. И аз не знам защо се съгласих да се срещна с теб, може би като признание за миналите ти заслуги. Обаче сега виждам, че съм си пропилял времето.

Уилърд не се засегна и не смени темата.

— Този конкретен проблем засяга шефа ви.

Данзигер се отдръпна назад, като че ли се стараеше да стои колкото може по-далеч от Уилърд.

Той разпери ръце.

— Искате ли да ме изслушате? Ако не, свободен сте да си вървите.

— Продължавай.

— Бъд Холидей има, нека го кажем, нерегламентирана връзка с един човек на име Джалал Есай.

Данзигер настръхна.

— Да не би да се опитваш да намекваш, че…

— Спокойно. Връзката им е строго делова.

— Това какво ме засяга?

— Много — рече Уилърд. — Есай е отрова за него, а и за вас. Той е член на една организация, известна като „Северий Домна“.

— Никога не съм я чувал.

— Много малко хора знаят за нея. Обаче някой в „Северий Домна“ е накарал Министерството на правосъдието да се занимае отново с Оливър Лис и да го тикне в ареста, докато трае разследването.

Един пиян започна да мучи, опитвайки се да пее в дует с Кони Франсис. Една от горилите на Данзигер отиде при него и го накара да млъкне.

Данзигер се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че правителството на САЩ получава нареждания… от… мога ли да предположа от името й, че „Северий Домна“ е мюсюлманска организация?

— „Северий Домна“ има членове буквално във всички страни по света.

— Християни и мюсюлмани?

— По всяка вероятност и евреи, хиндуисти, джаинисти, будисти и от всяка друга религия, която ви дойде наум.

Данзигер изсумтя.

— Но това е нелепо! Абсурдно е да се мисли, че хора от различни религии ще се съгласят да се срещат в даден ден от седмицата, камо ли пък да работят заедно в глобална организация. И за какво ще го правят?

— Знам само, че техните цели не са нашите цели.

Данзигер реагира така, като че ли Уилърд го беше обидил.

— Нашите цели? Сега ти си цивилен. — Произнесе думата така, като че ли беше нещо грозно и унизително.

— Ръководителят на „Тредстоун“ едва ли може да бъде наречен цивилен — каза Уилърд.

— „Тредстоун“ ли? По-добре я наречи „Хедстоун“^[1]. — Той избухна в силен смях. — Ти и твоята „Хедстоун“ не означавате нищо за мен. Срещата приключи.

Когато той започна да се измъква от сепарето, Уилърд изигра коза си.

— Да се работи с чужда организация е предателство, което се наказва с екзекуция. Можете да си представите позора, ако живеете толкова дълго.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Представете си, че живеете в свят без Бъд Холидей.

Данзигер замълча за момент. За пръв път, откакто беше влязъл, не изглеждаше така самоуверен.

— Отговорете ми на следния въпрос — продължи Уилърд. — Защо ще губя времето и на двама ни за глупости, директоре? Какво бих спечелил от това?

Данзигер се отпусна отново в сепарето.

— А какво ще спечелиш, като ми разказваш тази измислица?

— Ако смятате, че е измислица, значи съм говорил на себе си.

— Откровено казано, не знам какво да мисля — каза Данзигер. — Засега обаче съм готов да слушам.

— Точно за това ви моля — рече Уилърд. Разбира се, съвсем не беше така. Той искаше много повече от Данзигер и сега знаеше, че ще го получи.

 

 

По пътя към управлението Карпов накара шофьора да спре. Скрит от всякакви погледи, той повърна в едно място с висока трева. Не че не беше убивал човек и преди. Напротив, беше застрелял много мерзавци. Това, което накара стомаха му да се разбунтува, беше ситуацията, в която се оказа. Чувстваше се така, като че ли беше в корема на разложена риба или на дъното на помийна яма. Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от ковчега, в който се беше озовал. За нещастие беше заклещен между президента Имов и Виктор Черкезов. Имов беше проблем, с който трябваше да се справят всички издигнали се силоваци, но сега беше задължен на Черкезов и знаеше със сигурност, че рано или късно той ще му поиска услуга, от която щеше да му настръхне косата. Представяйки си бъдещето, виждаше как тези услуги ще стават все по-многобройни и ще му се отразят толкова зле, че накрая напълно ще го унищожат. Хитрец беше този Черкезов, голям хитрец! Като му даде това, което искаше, Черкезов беше намерил начин да преодолее некорумпираността на Карпов. Не му оставаше нищо друго, освен това, което бяха правили добрите руски войници векове наред: да слага единия крак пред другия и да върви напред през увеличаващата се мръсотия.

Каза си, че каузата си заслужава — отърваването от Маслов и Казанската групировка със сигурност си струваше неудобствата, които щеше да изпита. Но това беше като да кажеш „Само изпълнявах заповеди“ и то го потисна още повече.

Върна се на задната седалка на колата, замислен и гневен. Пет минути по-късно шофьорът пропусна един завой.

— Спри колата — заповяда Карпов.

— Тук ли?

— Точно тук.

Шофьорът го погледна в огледалото.

— Но движението…

— Прави каквото ти казвам!

Шофьорът спря колата. Карпов излезе, отвори вратата откъм неговата страна, протегна ръка и го издърпа иззад волана. Без да обръща внимание на клаксоните и скърцането на спирачките на другите, принудени да ги заобиколят, той блъсна главата на шофьора в колата. Човекът се смъкна на колене и Карпов заби коляно в брадата му. Зъбите излетяха от устата на шофьора. Карпов го ритна няколко пъти, докато лежеше на паважа, после седна зад кормилото, затръшна вратата и потегли.

„Трябваше да съм американец“ — помисли си той и изтри устните си с опакото на ръката. Но той беше патриот, обичаше Русия. Жалко, че Русия не обичаше него. Русия беше безмилостна любовница, безсърдечна и жестока. Трябваше да съм американец. Измисли си мелодия и си затананика тази фраза като приспивна песен. Това му помогна да се почувства малко по-добре. Съсредоточи се върху разправата с Маслов и как да реорганизира ФСБ-2, когато Имов го назначи за директор.

Първата му задача обаче беше да се разправи с трите къртици вътре във ФСБ-2. Въоръжен с имената, изплюти от Букин, той паркира колата пред сградата от деветнадесети век, където се помещаваше ФСБ-2, и тръгна тежко нагоре по стълбите. Знаеше в кои дирекции работят къртиците. В асансьора извади пистолета си.

Нареди на първата къртица да излезе от кабинета си. Когато човекът не се подчини, Карпов размаха пистолета пред лицето му. Отвсякъде силоваците изпълзяха от кабинетите си, техните секретарки и помощници вдигнаха глави от бумагите, за да проследят развиващата се пред очите им драма. Събра се тълпа, което беше още по-добре за Карпов. Влачейки първата къртица след себе си, той отиде до втория кабинет. Мъжът вътре говореше по телефона, обърнат с гръб към вратата. В момента, в който се извърна, Карпов стреля в главата му. Първата къртица се сви, когато жертвата полетя назад с разперени ръце, а телефонът отхвръкна и се удари в дебелото стъкло на прозореца. Жертвата падна на пода, оставяйки зад себе си интересна абстрактна картина от кръв, мозък и кости върху стъклото. Когато изумените силоваци се струпаха на входа, Карпов започна да прави снимки с джиесема си.

После си проправи път през развълнуваната тълпа и подкара разтрепераната първа къртица до следващата спирка един етаж по-горе. Докато стигнат там, новината се беше разпространила и те бяха посрещнати с напрегнато мълчание от група силоваци.

Когато видя Карпов да влачи жертвата си към кабинета на третата къртица, полковник Лемтов се промъкна през тълпата и застана отпред.

— Полковник Карпов, какво означава това своеволие?

— Махни се от пътя ми, полковник. Няма да повтарям два пъти.

— Кой сте вие, че…

— Аз съм изпратен от президента Имов — каза Карпов. — Обади се в кабинета му, ако искаш. Още по-добре ще е да се обадиш на Черкезов.

После използва къртицата като таран, за да изблъска полковник Лемтов. Третата къртица, Дакаев, не беше в кабинета си. Карпов тъкмо се канеше да се обади на охраната, когато ужасената секретарка му каза, че шефът й председателства една среща. Тя посочи конферентната зала и Карпов отведе жертвата си там.

Около голяма правоъгълна маса бяха насядали дванадесет мъже. Дакаев седеше начело на масата. Тъй като беше шеф на дирекция, щеше да е по-ценен жив, отколкото мъртъв. Карпов блъсна първата къртица в масата. Всички, с изключение на Дакаев, отдръпнаха столовете си колкото може по-далеч. Самият Дакаев остана в положението, в което беше, когато Карпов нахълта вътре, с ръце опрени върху масата. За разлика от Лемтов не изрази възмущение, нито се смути. Карпов разбра, че Дакаев беше напълно наясно какво става.

Това трябваше да се промени. Карпов помъкна първата къртица покрай масата, като събаряше листове, писалки и чаши с вода, докато го изправи пред Дакаев. После се вгледа в очите му и притисна дулото на пистолета си в тила на първата къртица.

— Моля ви — каза жертвата му и се напика в гащите.

Карпов натисна спусъка. Главата на първата къртица се блъсна в масата, подскочи веднъж и падна сред локва от собствената му кръв. Капки кръв опръскаха костюма, ризата, вратовръзката и гладко избръснатото лице на Дакаев.

Карпов го подкани с пистолета си.

— Стани!

Дакаев се изправи.

— И мен ли ще застреляш?

— Може би. — Карпов го сграбчи за вратовръзката. — Зависи изцяло от теб.

— Разбирам — рече Дакаев. — Искам имунитет.

— Имунитет ли? Ще ти дам аз един имунитет. — Карпов го удари по главата с дулото на пистолета.

Дакаев политна настрани и се блъсна в един силовак, който седеше парализиран от ужас в стола си. Карпов се наведе над Дакаев, който лежеше подпрян на стената.

— Ще ми кажеш всичко, което знаеш за работата си и хората, с които имаш връзка — имена, места, дати, абсолютно всичко, независимо колко незначително може да изглежда, — а после ще реша какво да правя с теб.

Той изправи Дакаев на крака.

— Останалите продължавайте да си гледате проклетата работа.

Навън в коридора го посрещна мъртва тишина. Всички стояха като дървени войници, не помръдваха, страхувайки се дори да дишат. Полковник Лемтов не посмя да срещне погледа му, когато Карпов отведе окървавения Дакаев при асансьорите.

Спуснаха се надолу покрай приземния етаж до дъното на сградата, където бяха арестантските килии, направо изсечени в голите скали. Тук беше студено и влажно. Стражите носеха дебели палта и кожени ушанки, като че ли беше посред зима. Когато някой заговореше, от устата му излизаха облачета бяла пара.

Карпов отведе Дакаев до последната килия от лявата страна на коридора. В нея имаше метален стол, захванат с болтове направо за голия бетонен под, мивка от неръждаема стомана, тоалетна от същия материал и покрита с тънък дюшек дъска, закрепена за едната стена. Под стола имаше голям отводнителен канал.

— Тук има всичко, каквото е нужно — каза Карпов и блъсна Дакаев да седне на стола. — Признавам, че са малко поръждясали, но съм сигурен, че за теб това няма значение.

— Тази мелодрама не беше нужна — каза Дакаев. — Не съм верен на никого и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Не се съмнявам в това. — Карпов пусна да тече водата в умивалника. — От друга страна, когато някой сам казва, че не е верен на никого, едва ли може да му се вярва, че ще ти каже истината.

— Но аз…

Карпов пъхна дулото на пистолета в устата му.

— Чуй ме, приятел. Човек, който не е верен на нищо и на никого, е недостоен да живее. Преди да чуя твоите признания, ще ти покажа цената на верността. Когато излезеш оттук, освен ако не е с краката напред, ти ще бъдеш лоялен служител на ФСБ-2. Хора като Маслов никога повече няма да могат да те изкушат. Ще бъдеш неподкупен.

Карпов събори с ритник Дакаев от стола и той коленичи на пода. Сграбчи го за яката, наведе главата му над умивалника, пълен с леденостудена вода.

— А сега да започваме — каза той и потопи главата на Дакаев под водата.

 

 

Сорая наблюдаваше как Аркадин танцува с Мойра с явното намерение да я накара да ревнува. Бяха в един от нощните барове на Пуерто Пенаско, пълен с бачкатори, които работеха на смени в така наречените макиладорас^[2]. От мюзикбокса, който светеше със зловеща бледа светлина, подобно на странно НЛО от „Близки срещи от третия вид“, се носеше тъжна мексиканска песен ранчера в съпровод на китара.

С чаша черно кафе в ръка Сорая наблюдаваше как бедрата на Аркадин се движат, като че ли бяха пълни с живак. Човекът можеше да танцува! После извади смартфона си и прочете съобщенията, изпратени от Питър Маркс. Последното съдържаше инструкции да подмами Аркадин да отиде в Тинерир. Как беше успял да се добере Питър до тази информация?

Зад професионално невъзмутимата си физиономия беше успяла да скрие изумлението си, когато видя Мойра. В момента, когато се беше качила на яхтата, се бе почувствала така, сякаш подът се продъни под краката й. Играта така рязко се беше променила, че тя трябваше да се ориентира колкото може по-бързо в създалата се ситуация. По тази причина се стараеше да анализира не само съдържанието на всяка дума от разговора между Мойра и Аркадин, но и тона, с който беше произнесена, за да получи някаква представа защо Мойра е тук. Какво искаше тя от Аркадин? Беше сигурно, че сделката, която Мойра се опитваше да сключи с него, бе също толкова фиктивна, колкото и нейната.

Навън нощта беше тъмна, нямаше луна. Заради облаците на небето се виждаше само слабото отражение на звездите. В бара вонеше на бира и телесни миризми. В помещението цареше атмосфера на отчаяние и безнадеждност. Почувства се заобиколена от хора, за които утре не съществуваше.

Искаше да могат двете с Мойра да поговорят, дори и съвсем за малко, но под погледа на Аркадин не беше възможно. Дори ако отидеха едновременно до тоалетната, щяха да събудят подозренията му. Тя не знаеше номера на мобилния телефон на Мойра, затова не можеше да й изпрати съобщение. Оставаше само възможността за разговор, изпълнен с кодирани послания. Ако целите им бяха паралелни и дори случайно съвпадаха, беше важно да не си пречат една на друга.

Аркадин и Мойра бяха плувнали в пот, когато се върнаха при масата. Той поръча бири за тях и още едно кафе за Мойра. Независимо какво можеше да се случи утре, на него явно му беше приятно да е с двете жени тази нощ.

— Мойра — попита Сорая, — познат ли ти е Близкият изток, или опитът ти се отнася главно за двете Америки?

— Моите територии са Мексико, Колумбия, Боливия и до известна степен Бразилия.

— И работиш сама, така ли?

— Имам фирма, но в момента изпълнявам конкретна поръчка на Беренгария Морено. — Мойра повдигна брадичка. — А ти?

— Имам собствена компания, макар че един конгломерат се опитва да ме принуди да му я продам.

— Многонационален ли?

— Чисто американски.

Мойра кимна.

— Каза, че се занимаваш с внос и износ, нали?

Сорая разбърка малко захар в кафето си.

— Точно така.

— Може би ще можеш да се възползваш от опита ми срещу онези, които се опитват да те накарат насила да продадеш фирмата си.

— Не, благодаря. — Сорая отпи от кафето и остави чашата в чинийката. — Имам свои хора, на чиято подкрепа мога да разчитам.

— Как се нарича мисълта в главата на жена? — попита навелият се над тях Аркадин. — Турист! — сам си отговори той и така се разсмя, че за малко да се задави от бирата. После, като видя сериозните им физиономии, добави: — Мамка му, я по-весело, дами, дошли сме тук да се забавляваме, а не да говорим за бизнес.

Мойра го изгледа за момент.

— Какво се получава от кръстоска между руснак и виетнамка? Крадец на коли, който не може да шофира.

Сорая се засмя.

— Е, това наистина ме развесели.

Аркадин се усмихна.

— Знаеш ли още някоя такава?

— Чакай да помисля. — Мойра забарабани с пръсти по масата. — Какво ще кажете за това? Двама руснаци и един мексиканец в една кола. Кой кара? Полицията.

Аркадин се засмя и се закани с пръст на Мойра.

— Откъде си научила тези вицове?

— В затвора — отвърна Мойра. — Роберто Корелос обича да разказва вицове за руснаци.

— Време е да преминем на текила — каза Аркадин и вдигна ръка да повика келнер. — Донеси една бутилка — каза той на приближилата се млада келнерка. — Нещо хубаво — „Репосадо“ или „Анехо“^[3].

Вместо друга мексиканска мелодия от мюзикбокса прозвуча „Двадесет и четири часа от Тулса“. Гласът на Джийн Питни се извиси над смеха и виковете на пияните клиенти. Обаче наближаваше утрото и с него и смяна на клиентелата. Когато нощните птици започнаха бавно да напускат заведението, вътре влязоха хора от нощните смени с главоболие и натежали крака. Не бяха много, защото повечето от тях се бяха помъкнали направо към къщи, за да се хвърлят в леглото, без дори да си свалят дрехите.

Преди още да донесат текилата, Аркадин хвана Мойра за ръка и я помъкна към дансинга, където за пръв път през тази нощ имаше достатъчно място. Притисна я плътно до себе си, докато се поклащаха под звуците на мелодия, изпълнявана от Бърт Бахарах.

— Голяма тарикатка си — рече той и се усмихна като акула.

— Не се става лесно такава — отвърна тя.

Той се засмя.

— Мога само да си го представя.

— Не си прави труда.

Той я завъртя.

— В Южна Америка само си губиш времето. Трябва да дойдеш да работиш за мен.

— Преди да организирам убийството на Корелос ли?

— Нека това да е последната ти задача. — Той завря нос във врата й и вдъхна дълбоко. — Как ще го направиш?

— Мисля, че каза да не говорим за бизнес.

— Само за малко по този въпрос, а после ще се забавляваме, кълна се.

— Корелос си пада по жени. Имам връзка с доставчика му. Има ли друг момент, в който един мъж да е по-уязвим, освен след секс? Ще намеря някоя, която е добра с ножа.

Аркадин притисна по-плътно бедрата й към себе си.

— Това ми харесва. Организирай го веднага.

— Искам бонус.

Той притисна устни във врата й и облиза потта.

— Ще ти дам всичко, което поискаш.

— Тогава съм твоя.

 

 

Мобилният телефон на Карпов иззвъня, докато той препрограмираше къртицата на Дмитрий Маслов. Дакаев се давеше, или по-точно мислеше, че се дави, което в крайна сметка беше и целта. Десет минути по-късно, когато отново беше седнал в стола от неръждаема стомана и Карпов наливаше чай в една чаша, джиесемът иззвъня отново. Този път той отговори. От другия край на линията се чу познат глас.

— Джейсън! — извика Карпов. — Колко се радвам да те чуя.

— Зает ли си?

Карпов погледна към отпусналия глава на гърдите си Дакаев. Изобщо не приличаше на човек, а това също беше целта. Не можеш да създадеш нещо ново, без да унищожиш това, което е било преди.

— Зает ли? Да, но не и за теб. С какво мога да ти помогна?

— Предполагам, че познаваш Вячеслав Озеров — помощника на Дмитрий Маслов.

— Правилно предполагаш.

— Можеш ли да намериш начин да го накараш да отиде до едно място?

— Ако имаш предвид някъде като в ада, да, мога.

Борн се засмя.

— Имах предвид нещо не чак толкова фатално. Някое място, да речем в Мароко.

Карпов отпи глътка чай, който отчаяно се нуждаеше от захар.

— Мога ли да попитам защо искаш Озеров да отиде в Мароко?

— Като примамка, Борис. Възнамерявам да пипна Аркадин.

Карпов си спомни пребиваването си в Сонора, сделката си с Аркадин и го прибави в списъка на президента Имов и Виктор Черкезов. Беше обещал на Аркадин да му даде възможност да си отмъсти на Озеров, но майната му. „Твърде стар съм и твърде проклет да съм задължен прекалено много на толкова опасни хора — помисли си той. — Един по-малко е стъпка към отърваването от всичките.“

После погледна към Дакаев, връзката с Дмитрий Маслов и следователно и с Вячеслав Озеров. След това, което току-що му беше минало през главата, Карпов не се съмняваше, че човекът с готовност щеше да направи всичко, което му каже.

— Разкажи ми подробно какво искаш да бъде направено. — Докато го слушаше, Карпов доволен се усмихна. Когато Борн свърши, той се засмя: — Джейсън, приятелю, какво не бих направил за теб!

 

 

Малко след като слънцето изгря, всички бяха толкова потни, че им се прииска да влязат във водата. В манастира Аркадин даде на Мойра и Сорая фланелки с къси ръкави, които им бяха прекалено големи. Той беше по шорти за сърф, които му стигаха до коленете. Тялото му от кръста нагоре и ръцете бяха направо музей за татуировки и ако се тълкуваха правилно, проследяваха кариерата му в групировката.

Тримата нагазиха във водата, теглени навътре и блъскани назад от вълните, които връхлитаха върху златистия пясък. Небето беше все още розово, тук–там избледняващо до цвят на масло. Чайките кръжаха над главите им, а по краката и глезените ги пощипваха дребни рибки. Водата се надигаше срещу тях и ги блъсваше в лицата, а те се смееха като деца от радост, че са ги оставили да си играят на воля в океана.

След като премина отвъд линията на прибоя, на Мойра й се стори странно, че Аркадин продължаваше да се гмурка, за да търси мидени черупки, вместо да гледа гърдите й, които прозираха през мократа фланелка, особено след начина, по който беше танцувал с нея в бара. От кодирания разговор със Сорая беше успяла да научи твърде малко за задачата й, преди Аркадин да ги прекъсне с тъпия си виц.

Докато той продължаваше да търси черупки, тя тръгна след Сорая, за да види дали ще могат да разговарят за малко. Гмурна се в една идваща насреща й вълна и заплува към мястото, където Сорая се беше отпуснала във водата по гръб, но нещо я хвана за глезена и я дръпна назад.

Изви рязко тялото си и погледна назад. Аркадин я държеше. Блъсна го с длани в гърдите, но той не помръдна и я придърпа още по-близо до себе си. Мойра се изхвърли над водата и се озова лице в лице с него.

— Какво си мислиш, че правиш? — каза тя, изтривайки водата от лицето си. — Така не мога да се изправя.

Той веднага я пусна.

— Вече ми стига и съм гладен.

Мойра се обърна и извика на Сорая, която престана да се носи по гръб, обърна се и заплува.

— Отиваме на закуска — каза Мойра.

Двете жени тръгнаха през вълните, а Аркадин вървеше непосредствено зад тях. Стигнаха линията на най-високия прибой. Пред тях се виждаха хълмчета сух пясък, когато Аркадин рязко се наведе. С острия ръб на черупката сряза сухожилията зад лявото коляно на Мойра.