Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (23)

22

Маркс се хвана за лявото бедро и лицето му се изкриви от болка. Невидимият снайперист продължаваше да обстрелва района. Борн притича, сграбчи го и го извлече зад прикритието.

— Дръж главата си ниско наведена, Питър.

— Кажи го на твоя приятел Морено — рече Маркс. — Проклетата ми глава е наведена.

— Повтори го. — Борн прегледа раната и се увери, че куршумът не е засегнал някоя артерия. После откъсна единия ръкав от ризата на Маркс и го използва като турникет, завързвайки го около бедрото му над раната.

— Няма да го забравя — рече Маркс.

— Не, само аз правя това — каза Борн с такъв сарказъм, че Маркс, макар и сухо, се засмя.

Борн се показа съвсем малко иззад предницата на опела. Дишаше равномерно и дълбоко, докато оглеждаше гъсто наредените дървета. Не много отдавна се беше покатерил на едно от тях и сега използва фотографската си памет, изострена от обучението в „Тредстоун“, за да си представи най-добрите възможни места за един снайперист да се скрие. От начина, по който паднаха Отавио Морено и Маркс, имаше ясна представа къде можеше да е стрелецът. Постави се на неговото място. Къде би застанал, че хем да вижда ясно предната врата, хем да бъде добре скрит?

Чу Криси да вика и от тревогата в гласа й разбра, че сигурно го прави от доста време. Пропълзя в другия край на опела и й нареди:

— Стой вътре, докато дойда да ви взема!

Прибяга обратно до стоповете на колата, а след това изскочи от прикритието и се хвърли с най-голяма бързина към дърветата. Проехтяха няколко изстрела един след друг и куршумите се забиха в предницата на колата. След последните изстрели Борн пресметна, че снайперистът ще има нужда от време да презареди. Две секунди му бяха достатъчни, за да стигне прикритието на дърветата. Сега вече можеше да започне лова.

Сред гъстата плетеница от клоните на боровете и дъбовете цареше мрак. Тук-там светлината се процеждаше като мънички диаманти, които намигаха и блещукаха, когато вятърът раздвижваше дърветата. Полуприведен, Борн се запровира през храсталаците, като внимаваше да не троши клонки и шишарки под краката си. Движеше се абсолютно безшумно. Спираше на всеки пет-шест крачки, оглеждаше се и се ослушваше като лисица както за жертви, така и за врагове.

Мярна за миг нещо тъмнокафяво и неясно, което изчезна почти веднага, преди да успее да разбере какво е. Насочи се натам. За момент си помисли дали да не се покатери на някое дърво, но си каза, че шумът може да го издаде къде е. По едно време промени посоката и заобиколи, за да се приближи до снайпериста отстрани. Продължи напред, като от време на време поглеждаше назад и нагоре за някаква следа от стрелеца.

Проблясването на метал отпред го накара да ускори ход. Надникна иззад дънера на един дъб и видя дясното рамо и бедрото на снайпериста. Приклекна зад купчина гъсти храсти, заобиколи и застана зад него. Тясна пролука между два бора му даваше чудесна видимост към входната врата и алеята за коли. Борн мярна тялото на Отавио Морено, което лежеше сред локва кръв. Маркс беше скрит зад опела на Морено. Борн предположи, че снайперистът чака някой да помръдне. Изглежда, беше готов да застреля всеки, който се осмели да се покаже от къщата. Дали беше от АНС, ЦРУ, или от хората на „Северий Домна“? Имаше само един начин да разбере.

Борн се приближи бавно и предпазливо, но в последния момент снайперистът, изглежда, го беше усетил, защото заби дървения приклад на карабината си „Драгунов“ (СВД) в корема му. После се извърна и стовари цевта на карабината в рамото на Борн. Беше строен, с безизразно лице, малки черни очи и сплеснат нос.

Събори Борн на колене и му нанесе нов удар с карабината по гърба. После притисна дулото в сърцето му.

— Не мърдай, не казвай и дума — заповяда той. — Просто ми дай пръстена.

— Какъв пръстен?

Снайперистът удари с дулото челюстта на Борн и от устата му потече кръв. Обаче в същия момент Борн стовари подметката на обувката си в коляното му. То се огъна навътре, костта изпука и снайперистът изохка от болка. Борн вече се беше претърколил настрани, когато снайперистът стреля веднъж. Куршумът се заби в земята на мястото, където преди миг беше лежал, и разцепи една стара, прогнила дъска, пълна с дълги гвоздеи.

Застанал на едно коляно, снайперистът размаха карабината насам-натам като тояга, за да не позволи на Борн да го приближи, докато си поеме дъх. Накрая с мъка успя да се изправи на крака. Точно в този момент Борн се наведе и се хвърли срещу него с рамото напред. Двамата паднаха на земята. Снайперистът веднага се опита да събори Борн върху гвоздеите, които заплашително стърчаха от дъската. Той се изви встрани и двамата се сборичкаха за карабината. В един момент Борн успя да удари с лакът противника си в адамовата ябълка. Човекът започна да се дави и той стовари юмрука си отстрани в главата му. Тялото на снайпериста се отпусна.

Борн огледа ръцете му, но не видя пръстен. Пребърка джобовете. Според френския паспорт името му беше Фарид Левер, но това не му говореше нищо. Паспортът можеше да е истински, а може и да беше фалшив, нямаше време да го прегледа внимателно. Левер, или както и да беше истинското му име, имаше в себе си пет хиляди английски лири, две хиляди евро и комплект ключове за кола.

След като изпразни пълнителя на карабината, той я захвърли в храстите и с шамари накара снайпериста да дойде в съзнание.

— Кой си ти? — попита Борн. — За кого работиш?

Черните очи го изгледаха равнодушно. Борн протегна ръка и стисна разбитото коляно на снайпериста. Той отвори широко уста и изпъшка, но не последва друг звук. Борн беше сигурен, че това скоро щеше да стане. Този беше стрелял по двама души и единият от тях бе мъртъв. Разтвори насила устата му и пъхна юмрука си вътре. Човекът се задави и започна да се гърчи. Опита се да се измъкне настрани, да раздвижи главата си насам-натам, но Борн го държеше здраво. Когато вдигна ръцете си нагоре, Борн ги притисна силно и вкара още по-навътре юмрука си в устата му.

Очите на снайпериста се насълзиха, той се закашля и отново се задави. После се опита да повърне, но нямаше как. Започна да се задушава. На лицето му се изписа ужас и той започна енергично да клати глава, доколкото му беше възможно.

В момента, в който Борн извади юмрука си от устата му, снайперистът се претърколи на една страна и повърна, очите му се просълзиха и носът му потече. Цялото му тяло се разтресе. Борн го хвана за раменете и го обърна по гръб. Лицето му представляваше грозна гледка. Приличаше на хлапак, пострадал здравата от сбиване на улицата.

— А сега — рече Борн, — кой си и за кого работиш?

— Фа… Фа… Фарид Левер. — Очевидно му беше трудно да говори.

Борн му показа френския паспорт.

— Още една лъжа и ще натъпча това в гърлото ти. Обещавам ти, че няма да го извадя.

Снайперистът преглътна и примигна, усетил парливия вкус в устата си.

— Фарид Казми. Аз съм човек на Джалал Есай.

Борн стреля в тъмното.

— От „Северий Домна“ ли?

— Вече не. — Казми замълча за момент, за да си поеме дъх и да преглътне. — Нужна ми е вода. Имаш ли някаква вода?

— Тези двамата, които застреля, също имаха нужда от вода. Единият е мъртъв — каза Борн. — Продължавай за Джалал Есай.

— Джалал беше член на „Северий Домна“. Скъса с тях.

— Това е много опасен ход. Сигурно е имал основателна причина.

— Пръстенът.

— Защо?

Езикът на Казми се показа и той се опита да навлажни пресъхналите си устни.

— Пръстенът му принадлежи. В продължение на години мислеше, че е изгубен, но после разбра, че брат му го е откраднал от него. Сега е у теб.

„Значи Джалал Есай е страховитият чичо на Холи“ — каза си Борн. Най-после загадката започна да се изяснява. От едната страна Холи с нейния хедонизъм, а от другата чичо й Джалал с религиозния си екстремизъм. Възможно ли беше бащата на Холи да е напуснал Мароко, за да я защити от брат си, който със сигурност е бил противник на тези нейни естествени склонности. При чичо си тя се е задушавала. Направо я е убивал с налагания от него начин на живот. А после, след смъртта на баща й, кой е застанал между Холи и чичо й? После изведнъж се сети: беше той. По някакъв начин Холи го беше наела да я защитава от Джалал Есай. Той го бе сторил, но странните отношения между Холи, Трейси, Перлис и Диего Херера, за които тя не му беше казала, я бяха погубили. Перлис бе научил за пръстена от нея и я беше убил, за да го вземе.

— Трябваше на всяка цена да взема пръстена — каза Казми, връщайки Борн към действителността.

— Независимо колко човешки живота ще коства това?

Казми кима и примигна от болка.

— Независимо колко. — В черните му очи се мярна нещо недоизказано. — Джалал ще си вземе пръстена.

— Какво те кара да твърдиш това?

За миг лицето на Казми като че ли се озари в усмивка и Борн се хвърли към устата му. Обаче беше твърде късно. Кътните му зъби явно бяха сдъвкали фалшив зъб и цианкалият вече действаше.

Борн се отпусна назад. Когато Казми престана да диша, стана и се отправи към къщата.

* * *

Питър Маркс лежеше на земята, като се стараеше да не мърда. Движението можеше да предизвика още загуба на кръв. Макар и добре обучен, никога досега не беше раняван по време на акция, нито където и да било другаде. Дори не му се беше случвало да се нарани случайно, да падне от стълба или да пропусне някое стъпало. Лежеше като умрял, чуваше как въздухът влиза и излиза от устата му, усещаше как кръвта пулсира в крака му, като че ли имаше второ сърце, но то беше зловещо и черно като нощта, сърце, което го приближаваше до смъртта или в чиито камери тя се бе промъкнала като крадец.

Маркс почувства, че животът може да бъде откраднат от него завинаги, както се беше случило със сестра му. Колко близо се почувства до нея в този момент! Като че ли в последната секунда беше успял да я грабне от онзи обречен самолет и да я притисне до себе си, носейки се през облаците. Внезапното прозрение колко голям е рискът за собствения му живот не го уплаши толкова като промяната в очакванията за бъдещето. Лежеше, безпомощен и кървящ, и наблюдаваше как една мравка се бори с току-що паднал лист. Беше нов, яркозелен, само преди секунди изпълнен с живот. Листът очевидно беше прекалено голям за мравката, но това не смущаваше насекомото и тя продължаваше да го дърпа и влачи през камъчета и корени — огромните препятствия в нейния свят. Маркс хареса тази мравка. Не се предаваше, независимо колко труден беше станал животът й. Упорстваше. Не се отчайваше. Беше решен да направи същото, да се погрижи за себе си и за тези, на които държеше… Сорая например… и то така, както никога, преди да го ранят, не си беше представял.

Известно време продължи да лежи. Не чуваше нищо друго, освен вятъра, който шумолеше от време на време в клоните на дърветата. Затова когато чу Криси да вика, се обади:

— Тук е Питър Маркс. Ранен съм в крака. Морено е мъртъв и Адам отиде да търси снайпериста.

— Ще изляза да ви прибера.

— Стойте там, където сте — отвърна й той. Извлачи се напред и седна с гръб, опрян в опела. — Районът не е безопасен.

Миг по-късно обаче тя застана до него и приклекна зад надупчената отстрани от куршуми кола.

— Глупава постъпка — рече той.

— Повторете го пак.

Днес за втори път някой му го казваше и това не му хареса. Всъщност в момента нищо от живота не му харесваше и той веднага се почувства объркан и недоумяващ как, по дяволите, беше позволил да стигне до това окаяно положение. Не обичаше никого и доколкото знаеше, никой не го обичаше, поне не постоянно. Предполагаше, че родителите му са го обичали по техния си груб, прекалено властен начин, а сигурно и сестра му. Но кой друг? С последната си приятелка изкара шест месеца, докато на нея й омръзна той да остава до късно на работа и да не й обръща внимание. Накрая си отиде. Приятели? Имаше няколко, обаче като Сорая той ги използваше или те използваха него. Изведнъж почувства, че му се повдига, и потрепери.

— Изпадате в шок — каза Криси, която разбираше по-добре състоянието му, отколкото той можеше да си представи. — По-добре ще е да ви вкараме в къщата и да ви стоплим.

Тя му помогна да се изправи и да се задържи на здравия крак. Прегърна го през кръста и започна да го крепи, докато стигнат до къщата. Той залиташе, спъваше се в камъни и корени и за малко да събори и двамата.

„Да ме вземат дяволите — помисли си Маркс, — днес съм изпълнен със самосъжаление.“ Това го накара още повече да се отврати от себе си.

Баща й се показа навън и веднага се втурна от другата му страна, за да й помогне с товара. Старият човек ритна вратата след себе си, когато влязоха вътре.

 

 

Борн попадна на жената почти без предупреждение. Беше полузарита със сухи листа. Лицето й беше обърнато към него, а очите затворени. По дългата й коса имаше кръв, но от начина, по който лежеше, беше невъзможно да се каже дали бе мъртва или жива. Приличаше на съседка, излязла да се разхожда, но извадила лошия късмет да попадне на Казми. Под листата Борн забеляза части от бархетна риза на червени и черни квадрати, дънки и туристически обувки. Личеше си, че е била зарита набързо с листата.

Трябваше да се върне при Питър Маркс и хората в къщата, но не можеше да подмине жената, докато не разбереше дали е жива и ако беше, колко тежко е ранена. Приближи се и я докосна с ръка, за да намери пулса в сънната й артерия.

Тя отвори очи и вдигна ръка, стиснала дръжката на ловджийски нож. Насочи острието към гърдите му и когато той се отдръпна, то сряза ризата му и кожата над гръдната кост. Жената стана и се нахвърли срещу него. Листата изпадаха от нея като прясно изкопана пръст от внезапно съживил се труп. Борн хвана китката й и отклони ножа от себе си, но тя имаше втори в другата ръка. Докато се бореше с нея, той го видя много късно и острието на ножа попадна в раменната му кост.

Беше добре обучена и изненадващо силна. Удари го с ножично движение на краката през десния глезен и той загуби равновесие. Падна назад, а тя се нахвърли върху него. Той хвана едната й китка, но острието на ножа се плъзна надолу, за да пререже гърлото му. Като използва големия пирон като тънка кама, той го заби отстрани във врата й и проби сънната артерия.

Кръвта рукна като фонтан, пулсиращ с всеки отслабващ удар на сърцето. Жената се свлече върху листата, които я покриваха. Погледна го със загадъчната усмивка на Казми, същата, която го беше накарала да повярва, че Джалал Есай не бе свършил с него, че трябва да е нащрек и затова държеше големия пирон скрит в лявата си ръка. Заедно ли работеха Казми и жената? Дали му беше помощничка? Стори му се, че е така. Това беше пъклен план, който превръщаше Джалал Есай в опасен враг, с когото бе имал трудно и тежко минало, човек, който без съмнение имаше кръвожадни намерения спрямо него.

 

 

Криси и баща й тъкмо поставиха Маркс да седне на един стол, когато чуха изстрели от карабина. Криси леко извика от уплаха, изтича до вратата и я отвори въпреки предупреждението на баща си. Като продължаваше да стои скрита в сянката на вратата, тя надникна навън и огледа алеята за автомобили, опела и гората зад него, но не видя нищо, макар да напрягаше максимално зрението си, за да види през листата някакъв знак, че Борн все още е жив. Дали не беше ранен и не се нуждаеше от помощ?

Вече беше решила да тръгне да го търси, представяйки си как би постъпила Трейси при същите обстоятелства, когато го видя да се показва през клоните. Преди да успее да направи и крачка, някой притича бързо покрай нея по стълбите.

— Скарлет!

Скарлет се втурна по алеята, заобиколи мъртвия мъж, мина покрай багажника на колата и се хвърли в прегръдките на Борн.

— Това е истинска кръв, твоята е — каза, задъхана, тя, — но аз мога да ти помогна.

Борн се канеше да я отдръпне леко от себе си, но очевидната й загриженост го спря. Тя искрено искаше да му помогне и той не можеше да й отнеме тази възможност. Клекна до нея, за да може тя да огледа раните му.

— Ще взема бинтове от аптечката на дядо. — Обаче не направи опит да се отдръпне и да го изостави, а продължи да рови с пръсти земята, както правят децата, когато са смутени или не им идват нужните думи. После вдигна глава и го погледна. — Добре ли си?

Той се усмихна.

— Все едно съм се препънал в някой камък.

— Значи имаш само драскотини и охлузвания, така ли?

— Точно така.

— Добре тогава. Аз… — тя вдигна ръка, за да му покаже нещо. — Току-що намерих това. Дали е на господин Маркс? Беше там, където той лежеше.

Борн го взе и изтри пръстта от предмета. Беше пръстен на „Северий Домна“. Откъде се беше появил?

— Ще попитам господин Маркс, когато влезем вътре. — Той прибра пръстена в джоба си.

В този момент Криси се приближи, останала без дъх не само от тичането, но и от уплахата, че дъщеря й се беше изложила на опасност.

— Скарлет! — каза тя.

Борн забеляза, че е готова да се скара на дъщеря си, но после тя видя колко внимателно разглежда повърхностните рани на Борн и като него си замълча, за да може този малък драматичен момент да продължи.

— Ако ми позволиш да превържа раните ти, ще си добре — каза Скарлет.

— Тогава хайде да влезем вътре, д-р Линкълн.

Скарлет се засмя. Борн се изправи и тримата се върнаха мълчаливо в къщата. Той отиде право към мястото, където седеше Маркс. Бащата на Криси обработваше раната му с медикаментите от една учудващо добре снабдена аптечка за първа помощ. Маркс беше отметнал назад глава и седеше със затворени очи. Борн предположи, че професорът му беше дал нещо успокоително.

— Това е аптечката от багажника в колата на татко — каза Криси, когато Скарлет започна да рови в нея за бинтове и меркурохром. — Цял живот беше ловец.

Борн седна по турски на килима, докато Скарлет се погрижи за него.

— Раната е чиста — каза професор Атъртън за своя пациент. — Куршумът е излязъл и няма вероятност от инфекция, особено след като я почистих. — Той взе антисептика от Скарлет и постави от него върху две парчета стерилна марля, а после ги положи на входа и изхода на раната и я превърза с лейкопласт.

— Виждал съм къде-къде по-лоши рани — рече той. — Сега единственият проблем е да се погрижим той да си почива и да поеме повече течности, колкото е възможно по-рано. Изгубил е много кръв, но не чак толкова, колкото е щял да изгуби, ако не му е бил сложен турникет.

След като свърши, той вдигна глава от пациента си и погледна Борн.

— Наистина изглеждаш зле, каквото и да е проклетото ти име.

— Професоре, трябва да ви задам един въпрос.

Старият човек изсумтя.

— Ти само това ли знаеш да правиш, синко, да задаваш въпроси? — Той сложи ръка върху облегалката на стола на Маркс и се подпря на нея, за да се изправи. — Е, можеш да ме питаш каквото искаш, но това не значи, че ще ти отговоря.

Борн също се изправи.

— Трейси има ли брат?

— Какво?

Криси се намръщи.

— Адам, вече ти казах, че Трейси беше единствената ми…

Борн вдигна ръка.

— Не питам баща ти дали ти и сестра ти сте имали брат. Питам дали Трейси е имала брат.

Лицето на професор Атъртън придоби злобно изражение.

— Дяволите да те вземат, синко, ако бях по-млад щях да ти фрасна един, задето каза нещо толкова долно.

— Вие не отговорихте на въпроса. Трейси имала ли е брат?

Изражението на професора стана още по-мрачно.

— Искаш да кажеш полубрат.

Криси пристъпи към двамата мъже, които сега се бяха изправили един срещу друг като боксьори, които възнамеряват да решат някакъв спор.

— Адам, защо ти…?

— Не вдигай врява за нищо. — Баща й махна с ръка, за да престане да протестира. После се обърна към Борн: — Питаш ме дали съм имал сексуална връзка с друга жена и дали от това не е произлязло нещо?

— Точно така.

— Никога не съм имал — отвърна професор Атъртън. — Обичах майката на момичетата и й бях верен, откакто се помня. — Той поклати глава. — Мисля, че намекът ти е напълно неуместен.

Борн не се смути.

— Трейси работеше за един опасен човек. Трябваше да се запитам защо го прави, тъй като ми се струваше съмнително, че работи за него по своя воля. После Криси даде част от отговора. Трейси е казала на този човек, че имала брат, който бил в беда.

Поведението на Атъртън рязко се промени. Всичката кръв от лицето му се отдръпна, можеше да падне, ако Криси не беше пристъпила към него, за да го подкрепи. С мъка го сложи да седне на стола срещу Маркс.

— Татко? — Тя приклекна до него и стисна потната му ръка. — Какво е това? — Има ли брат, за когото не знам?

Старият човек продължи да клати глава.

— Нямах представа, че тя знае — промълви той по-скоро на себе си. — Как, по дяволите, е разбрала?

— Значи е вярно. — Криси стрелна Борн с поглед, а после отново насочи вниманието си към баща си. — Защо с мама не сте ни казали?

Професор Атъртън тежко въздъхна и прекара ръка през потната си вежда. Погледна дъщеря си така, като че ли не я разпозна или очакваше да види някой друг.

— Не искам да говоря за това.

— Но трябва. — Тя се изправи и се надвеси над него, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Сега нямаш избор, татко. Трябва да ми кажеш за него.

Баща й продължи да мълчи. Изглеждаше по-спокоен, като че ли се бе освободил от обхваналата го треска.

— Как е името му? — примоли се тя. — Не можеш ли да ми кажеш поне това?

Баща й не смееше да я погледне в очите.

— Нямаше име.

Криси се отдръпна така, като че ли някой я беше ударил през лицето.

— Не разбирам.

— А и как би могла? — рече професор Атъртън. — Брат ти се роди мъртъв.