Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (22)

21

Антонио седеше, свел глава, сред страховития мрак на огнището на манастира — мрак толкова плътен и черен, че заличаваше не само светлината, но и самия живот.

Сорая пристъпи към него, като се взираше в сумрака.

— Той не е твоят пул бой — каза Аркадин. — Това е съвсем ясно.

Тя не каза нищо, защото знаеше, че я предизвиква, за да измъкне информация. Това само по себе си беше обнадеждаващ знак, който показваше, че Антонио не е проговорил въпреки боя, който бе отнесъл.

След като реши, че възмущението е най-добрият й избор, тя се обърна към Аркадин:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Когато той се усмихна, заприлича на вълк, показал се през боровете.

— Искам да разбера кои ще бъдат бъдещите ми партньори. — Усмивката му стана по-широка, като нож, изваден от ножница. — Особено такива, които така удобно ми се предлагат?

— Партньори ли? — Тя се изсмя. — Напразно си мечтаеш, мой руски приятелю. Не бих станала твой партньор за…

В този миг той я сграбчи и притисна устните си в нейните, но тя го очакваше. Приведе се и го удари с коляно в слабините. Ръцете му потрепнаха за момент, но той не я пусна. Вълчата му усмивка не изчезна, ала в крайчеца на очите му проблеснаха сълзи.

— Няма да ме имаш — каза тя тихо, но с леденостуден тон. — По никакъв начин.

— Ще те имам — отвърна не по-малко студено той, — защото ти дойде тук, за да ме имаш.

Сорая нямаше какво да отговори, но се надяваше, че той просто стреля напосоки, в противен случай тя отиваше по дяволите.

— Пусни Антонио да си върви.

— Дай ми една причина, за да го сторя.

— Ще поговорим.

Той разтърка леко слабините си.

— Вече разговаряхме.

Тя откри зъбите си в усмивка.

— Ще опитаме друга форма на комуникация.

Той сложи ръка на гърдата й.

— Така ли?

— Развържи го! — Сорая се помъчи да не изскърца със зъби. — Пусни го да си върви.

Аркадин като че ли се замисли върху молбата й.

— Мисля да не го правя — каза след няколко секунди мълчание. — Този означава нещо за теб, което го прави ценен като средство за принуда. — Бръкна в джоба си и извади автоматичен нож. Отвори го, изблъска я встрани и пристъпи към Антонио. — Какво ще кажеш да му отрежа първо? Ухо? Пръст? Или нещо по-надолу?

— Ако му отрежеш каквото и да било…

Той се извърна към нея.

— Да?

— Ако му отрежеш каквото и да било, никога няма да можеш да заспиш, докато лежа до теб.

Той се ухили насреща й.

— Аз не спя.

Беше започнала да губи надежда за живота на Антонио, когато мобилният й телефон иззвъня. Без да чака разрешение от Аркадин, отговори на повикването.

— Сорая! — Беше Питър Маркс.

— Да.

— Какво става? — Интуитивен както винаги, беше усетил напрежението в гласа й.

Тя се вгледа в очите на Аркадин.

— Всичко е екстра.

— Аркадин?

— Ами, да.

— Чудесно, установила си контакт, така ли?

— Дори повече.

— Доколкото разбирам, имаш проблем. Ще трябва да намериш сама решението, и то бързо, защото задачата ни стана спешна.

— Какво, по дяволите, става?

— Трябва да отведеш Аркадин на следния адрес през следващите седемдесет и два часа. — Той й продиктува адреса, даден му от Уилърд.

— Това е невъзможно.

— Очевидно, но трябва да бъде изпълнено. Той и Борн трябва да се срещнат и това е мястото, където ще бъде Борн.

В мрака пред нея се появи тънък лъч светлина. Да, помисли си тя, това може и да свърши работа.

— Добре — каза тя на Питър. — Ще побързам.

— И гледай той да вземе лаптопа със себе си.

Сорая въздъхна.

— Как предлагаш да го направя?

— Ами, нали затова получаваш големите пари.

Той затвори, преди Сорая да успее да му каже да върви по дяволите. Тя гневно изсумтя и прибра джиесема в джоба си.

— Бизнес проблеми ли? — попита с насмешка Аркадин.

— Нищо, което да не може да намери решение.

— Харесва ми твоята самоувереност. — Продължавайки да й се присмива, той размаха ножа. — Ще намериш ли решение и на този проблем?

Сорая като че ли се замисли.

— Възможно е. — Мина покрай него и влезе в огнището, където Антонио я гледаше с окото, което не беше затворено от подутина. Изненада се, когато го видя да се хили насреща й.

— Не бери грижа за мен — каза с дрезгав глас той. — Забавлявам се.

Без да може да я види Аркадин, тя сложи пръст на устните си, а после го притисна до неговите. Когато го дръпна, беше окървавен. Обърна се към Аркадин:

— Всичко зависи от теб.

— Не мисля. Топката е в твоето поле.

— Ето как ти предлагам да се разберем. — Тя се показа отново на трепкащата светлина на свещта. — Ти ще пуснеш Антонио да си върви, а аз ще ти кажа как да намериш Джейсън Борн.

Той избухна в смях.

— Блъфираш.

— Когато става дума за нечий живот, никога не блъфирам — рече тя.

— Въпреки това какво може да знае такава като теб, която се занимава с внос-износ, за Джейсън Борн?

— Много просто. — Сорая вече беше намислила отговора. — От време на време той използва фирмата ми за прикритие. — Това беше твърде вероятно обяснение, на което би могъл да повярва.

— И защо смяташ, че ме интересува къде е Джейсън Борн?

Тя вдигна рязко глава.

— А не е ли така? — Сега не беше време за отстъпление или за проява на слабост.

— Ами ако се окаже, че ти не си това, за което се представяш?

— Ами ако пък ти не си това, което казваш, че си?

Той поклати заканително пръст насреща й.

— Не, мисля, че не се занимаваш с внос и износ.

— Тогава става още по-интересно.

Той кимна.

— Признавам, че обичам загадките, особено когато ме приближават до Борн.

— Защо го мразиш толкова?

— Той е отговорен за смъртта на някой, когото обичах.

— О, хайде, хайде — рече тя. — Никога не си обичал, когото и да било.

Той пристъпи към нея, но трудно можеше да се каже дали беше заплаха, или за да е по-близо.

— Ти използваш хората и когато приключиш с тях, ги смачкваш като използвани книжни кърпички и ги хвърляш в боклука.

— Ами Борн? Той е същият като мен.

— Не — каза тя. — Изобщо не е като теб.

Усмивката му стана по-широка и за пръв път в нея нямаше и намек за заплаха или ирония.

— Е, най-после получих малко полезна информация за теб.

Тя за малко да се изплюе в лицето му, но разбра, че това ще го направи дори по-щастлив, защото щеше да покаже колко близко беше той до истината.

Изведнъж всичко в него като че ли се промени. Протегна ръка и прекара върховете на пръстите си по устните й. После посочи с ножа към Антонио.

— Върви да развържеш упоритото копеле. — Когато тя влезе още веднъж в огнището и клекна, за да освободи Антонио, той добави: — Вече не ми е нужен. Имам теб.

 

 

— Ето как се случи. — Криси стоеше в кухнята срещу прозореца над мивката. През него не се виждаше нищо друго, освен сивата зора, която се промъкваше като лека мъгла през върховете на дърветата. Не каза нищо, когато Борн влезе, но заговори, щом усети, че застана до нея.

— Кое как се случи? — наруши мълчанието Борн.

— Как те излъгах. — Криси пусна топлата вода и като подложи ръцете си под нея, започна да ги мие, сякаш беше лейди Макбет.

— Един ден — каза тя, — година след като се роди Скарлет, се погледнах в огледалото и си казах: „Имаш занемарено тяло.“ Мъж може би не може да го разбере. Бях занемарила тялото си заради майчинството, което означаваше, че занемарих себе си.

Тя продължаваше да мие ръцете си на чешмата.

— От този момент започнах да се мразя, а с това намразих и живота си, включително Скарлет. Разбира се, не можех да търпя това. Борих се срещу него и изпаднах в ужасна депресия. Започна да се отразява зле на работата ми, и то толкова очевидно, че деканът на факултета предложи, а после любезно, но твърдо настоя да изляза в дълга почивка. Накрая се съгласих, а и нямах друг избор. Но когато заключих вратата на кабинета зад себе си и напуснах Оксфорд, който остана зад колата задрямал като Авалон сред мъглата, разбрах, че трябва да направя нещо драстично. Разбрах, че неслучайно се бях затворила в едно място, където нищо не се променя. Като баща ми в Оксфорд се чувствах сигурна. Там всичко бе планирано предварително, предопределено беше, еднообразно, нямаше възможност дори и за най-малката промяна. Точно затова той реагираше така срещу начина на живот, избран от Трейси. Нейният живот го ужасяваше и затова се нахвърляше така гневно срещу нея. Едва в деня, когато напуснах Оксфорд, разбрах каква беше динамиката на семейството ми и как ми се е отразила. Мина ми през ума, че може да съм избрала този сигурен начин на живот заради него, а не заради себе си.

Тя спря водата и избърса ръцете си с кърпата за чинии. Отгоре кожата им силно се зачерви.

— Трябва да махна семейството си оттук.

— Веднага, щом дойде един приятел, ще напуснем — каза Борн.

— Ами Скарлет?

— Тя е с баща ти.

Криси погледна тъжно през вратата в гостната.

— Скарлет поне обича родителите ми. — Тя въздъхна. — Хайде да излезем навън. Тук ми е трудно да дишам.

Излязоха през кухненската врата сред падналата утринна роса. Въздухът беше леденостуден и когато говореха, от устата им излизаше пара.

— Какво се случи? — попита Борн.

— Нищо смислено, просто имах невероятен късмет, че срещнах Холи.

Борн трепна.

— Холи Мари Моро?

Тя кимна.

— Тя търсеше Трейси, но намери мен.

„Всичко в тази гатанка като че ли се връща към Холи“ — помисли си той.

— И станахте приятелки, така ли?

— Повече от приятелки, но и по-малко — каза тя. — Знам, че в това няма много смисъл. Започнах да работя за нея.

Борн се намръщи. Почувства се като миньор, който пристъпва в тъмен тунел едва-едва, но въпреки това инстинктивно знае накъде да завие.

— С какво се занимаваше тя?

Криси смутено се засмя.

— Беше, както тя евфемистично се изразяваше, началник-склад. От време на време пътуваше до Мексико за по две-три седмици. По молба на клиент организираше наркоранчо. Това са имения, собственост на мексикански наркобарони някъде в пустинята, обикновено на север в Сонора, но понякога и в по-южния щат Синалоа. Освен този, който се грижи за ранчото, в него има още един или двама пазачи. Там никой не живее постоянно…

И така, тя ме взе със себе си в Мексико Сити и ме помъкна по нощни клубове и бардаци, където избираше момичета от списък, който се актуализираше всяка седмица като календар или програма за деня. Отвеждахме ги в наркоранчото, собственост на настоящия клиент. Когато пристигахме там, имаше само шепа мексиканци, няколко пеони и тежковъоръжени пазачи, които ни гледаха с насмешка, дори когато зяпаха, облизвайки се, момичетата. Задачата ми беше да освежа обстановката и да настаня момичетата в отделни стаи. Пеоните вършеха черната работа.

Постепенно започваха да пристигат колите — лимузини „Линкълн“, джипове „Шевролет“, мерцедеси — всичките бронирани и с тъмни стъкла. Охранителите ограждаха строг периметър, все едно бяхме армия, разположила се на лагер по време на война. След това снабдителите пристигаха с прясно месо, плодове, каси с бира, кашони с текила и, естествено, планини от кокаин. Започваше печене на говеждо, на цели прасета и агнета. Салсата и диско музиката дънеха все по-силно и по-силно. Тези, които печаха месата, воняха на пот и на бира толкова силно, че човек не можеше да се приближи до тях. Босовете пристигаха с телохранителите си и ставаше като Деня на мъртвите — най-големият мексикански празник.

Борн бързо си спомни за едно място, което беше удивило дори и него.

— Един от клиентите на Холи беше Густаво Морено, нали?

— Густаво Морено беше най-добрият й клиент — каза Криси.

„Да — помисли си Борн, — би трябвало да е така. Още едно липсващо парче от пъзела.“

— Той пръскаше повече пари от всички други. Наслаждаваше се по цяла нощ на веселбата. Колкото по-късно беше, толкова по-шумна и по-разюздана ставаше.

— Било е нещо коренно различно от Оксфорд, професоре.

Тя кимна.

— Коренно различно изобщо от цивилизацията. Но Холи също беше такава. Водеше двойствен живот. Каза, че в Мексико опитала много неща, защото семейството й било много строго, много религиозно и дори отдадено на вярата. Жената в него имала малко права, а момичето още по-малко. Очевидно баща й се е отделил от останалата фамилия, начело на която е бил брат му, чичото на Холи. Според Холи между тях станал ужасен скандал. Той отвел нея и майка й в Бали — място съвсем различно от селото им във Високите Атласки планини. Не казала на никого за тайния си живот в Мексико.

Не е вярно — помисли си той. — Каза на мен или аз по някакъв начин разбрах. Сигурно така лаптопът се е оказал в ръцете на Густаво Морено. Трябва аз да съм му го дал. Но защо? В този пъзел винаги има празни петна, които трябва да се запълват, и нови въпроси, които чакат отговор.

— Съжалявам, че си ме излъгала.

— Излъгахме се взаимно — каза Криси, без да скрива горчивината в гласа си.

— Аз имам твърде голям опит с лъжите — каза Борн. Имаше чувството, че беше помолил Холи да го вземе на едно от пътуванията си до Мексико. А дали пък не беше я принудил?

— Защо напусна? — попита той.

— Би могло да се каже, че в пустинята на Сонора получих прозрение. Нищо чудно, че с Холи се сдружихме. И тя, и аз бягахме от бившия си живот, от това, което сме били. Или, по-скоро, в живота се бяхме озовали в безпътица, не знаехме кои сме и кои искаме да бъдем. Бяхме решени да не приемаме това, което се очакваше от нас. — Тя се вгледа в зачервените си ръце така, като че ли не можеше да ги познае. — Мислех си, че животът, който бях изоставила — онзи в затвореното общество на Оксфорд, — не е истински. Но след време разбрах, че тъкмо животът на Холи не е такъв.

Небето започна да светлее още повече. От дърветата взеха да се обаждат птици, а лекият вятър донесе мириса на влажна пръст и живи същества.

— Една нощ, много късно, влязох в една свободна стая, или поне си мислех, че е свободна. А там Холи беше яхнала Густаво Морено и го чукаше. Погледах ги за момент. Като че ли бяха двама непознати, участващи в порнофилм. После си казах: „По дяволите, Холи си е такава.“ Би могло да се каже, че изведнъж се събудих. — Тя поклати глава. — Но не мисля, че и Холи се е събудила някога.

Борн също не мислеше. Беше тъжно, но вярно. Холи беше много неща за много хора, всичките различни. Тези много лица й позволяваха да се затвори по-дълбоко в себе си, да се скрие от всеки. Той беше сигурен, че най-много се бе страхувала от чичо си.

В този момент Скарлет надникна в кухнята и съобщи:

— Хей, вие, двамата, имаме посетители.

Отавио Морено и Питър Маркс стояха в гостната и се гледаха враждебно.

— Какво, по дяволите, е това? — каза Борн.

— Това е Отавио Морено, човекът, наръгал Диего Херера — отвърна му Маркс. — А ти го защитаваш!

— Това е дълга история, Питър — рече Борн. — Ще ти обясня в колата на път за…

Маркс се обърна към Морено.

— Ти си братът на Густаво Морено, колумбийския наркобарон.

— Да — отвърна Отавио Морено.

— И кръщелникът на дон Фернандо Херера, бащата на човека, когото смъртоносно си наръгал.

Когато Морено не каза нищо, Маркс продължи:

— Току-що идвам от дон Фернандо. Както можеш да си представиш, той е с разбито сърце. А може би не можеш. Въпреки това той не вярва, че си убил сина му. Обаче полицията е сигурна, че си го сторил. — Без да чака отговор, той се обърна рязко към Борн: — Защо, по дяволите, позволи да стане това?

Отавио Морено направи тактическа грешка.

— Мисля, че ще е по-добре да се успокоиш — рече той. Трябваше да държи устата си затворена, но вероятно беше засегнат от думите на Маркс и от тона му.

— Не ми казвай какво да правя — рече ядосано Маркс.

Борн се поколеба дали да не ги остави да се сбият, за да намали напрежението, натрупало се през последните два часа, но трябваше да мисли за Криси и семейството й, затова застана между двамата. Хвана Маркс за лакътя и го поведе към входната врата, където можеха да говорят, без да бъдат чути. Не беше успял да каже и дума, когато Морено изскочи навън.

Насочи се право срещу Маркс, но преди да стигне до него, откъм дърветата го спря изстрел. Още докато политаше назад, втори изстрел отнесе част от черепа на Морено, а Борн се скри зад опела му. Когато Маркс го последва, още един изстрел разкъса утринната тишина.

Маркс политна и падна.

 

 

Борис Карпов придружи Виктор Черкезов в строителния обект на улица „Варварка“. Минаха през отвор в оградата от скачени ламарини и слязоха по една рампа в мъртвата зона. Черкезов спря едва когато навлязоха дълбоко в хаоса от ръждясващи стоманени греди и блокове напукан бетон. Навсякъде се виждаха да се подават грозни бурени като кичури косми по гигантски гръб.

Спря, когато наближиха изоставен камион, лишен от гуми, електроника и двигател. Беше полегнал на една страна като кораб на морското дъно. Камионът беше зелен, но някой артистично го беше украсил с графити, изписани със сребриста боя.

Устата на Черкезов се изкриви в нещо подобно на усмивка, когато престана да гледа надписите и извърна глава.

— А сега, Борис Илич, бъди така любезен да ми кажеш причината за бързата ти среща с президента Имов.

След като не видя друга възможност, Карпов беше принуден да се подчини. Черкезов не го прекъсна нито веднъж и слушаше внимателно краткия разказ на Карпов какво беше научил за Букин и подчинените му къртици. Когато свърши, той кимна. Извади пистолет „Токарьов“ — ТТ, но не се прицели в Карпов, поне не точно.

— Сега, Борис Илич, въпросът за мен е какво да направя по-нататък. Първо, какво да правя с теб? Да те застрелям ли и да те оставя да гниеш тук? — Известно време като че ли се замисли върху тази възможност. — Да ти кажа право, от това няма да имам голяма полза. С отиването си право при Имов ти стана неуязвим. Ако бъдеш убит или изчезнеш, Имов ще нареди да започне подробно разследване, което по-скоро рано, отколкото късно ще стигне до мен. Както можеш да си представиш, ще ме постави в крайно неудобно положение.

— Мисля, че това ще бъде повече от неудобство за вас, Виктор Делягович — каза равнодушно Карпов. — Ще бъде началото на вашия край и триумф за Николай Патрушев, най-върлия ви враг.

— Напоследък имам по-голям проблем от Николай Патрушев — каза замислен Черкезов, сякаш изобщо забравил, че Карпов е там. После изведнъж излезе от вцепенението и отново се вгледа в полковника. — Така че за щастие убийството ти се изключва, защото аз те харесвам. Нещо повече, възхищавам се от упоритостта и от интелигентността ти. По тази причина дори няма да се опитвам да те подкупвам. — Той се засмя малко изкуствено. — Ти може би си последният останал честен мъж в руското разузнаване. — Той размаха пистолета. — Тогава докъде ни води това?

— До патова ситуация — предположи Карпов.

— Не, не, не. Тя не е добра за никого, особено за теб и мен и особено по това време. Ти даде доказателства на Имов срещу Букин и той ти е поставил задача. И двамата нямаме друг избор, освен да я изпълниш.

— Това ще бъде равносилно на самоубийство за вас — отбеляза Карпов.

— Само ако продължавам да съм шеф на ФСБ-2 — уточни Черкезов.

Карпов поклати глава.

— Не разбирам.

Черкезов имаше миниатюрен радиоприемник до ухото си.

— Слез долу веднага — каза той на човека, който беше от другата страна.

На лицето му се появи лукава усмивка, каквато Карпов никога преди не беше виждал.

— Виж кой идва, Борис Илич.

Карпов се обърна и видя Мелор Букин да се провира през боклуците.

— А сега — каза Черкезов и сложи пистолета в ръката на Карпов — изпълни дълга си.

Карпов скри пистолета зад гърба си, когато Мелор Букин ги приближи. Запита се какво ли му е казал Черкезов, защото Букин беше напълно отпуснат и не подозираше нищо. Очите му се разшириха, когато Карпов насочи пистолета срещу него.

— Виктор Делягович, какво означава това? — попита той.

Карпов стреля в дясното му коляно и той падна като подкосен.

— Какво правиш? — извика Букин и се хвана за разбитото коляно. — Полудя ли?

Карпов пристъпи към него.

— Знам за предателството ти и президентът Имов също. Кои са другите къртици във ФСБ-2.

Букин го гледаше с широко отворени очи.

— Какво, какво? Къртици ли? Не знам за какво говориш?

Карпов спокойно се прицели и раздроби на парчета капачката и на лявото му коляно. Букин изкрещя и се загърчи на земята като червей.

— Отговори ми! — изкомандва Карпов.

Очите на Букин бяха кървясали. Беше пребледнял и трепереше от болка и изумление.

— Борис Илич, историята на отношенията ни не означава ли нищо за теб? Аз съм твоят наставник. Аз те доведох във ФСБ-2.

Карпов се надвеси заплашително над него.

— Точно затова аз трябва да прочистя мръсната ти къща.

— Но… но — промълви, заеквайки, Букин, — аз просто изпълнявах заповеди. — Той посочи към Черкезов. — Неговите заповеди.

— Как лъже само — обади се Черкезов.

— Не, Борис Илич, истина е, заклевам се.

Карпов приклекна край Букин.

— Знам как можем да разрешим проблема.

— Трябва да отида в проклетата болница — простена Букин. — Ще умра от загуба на кръв.

— Кажи ми имената на къртиците — каза Карпов — и ще се погрижа за теб.

Кървясалите очи на Букин прескачаха ту към Карпов, ту към Черкезов.

— Не гледай него — рече Карпов. — Аз мога да те спася да не умреш от загуба на кръв в тази мръсна яма.

Букин преглътна с мъка и каза имената на трима души от ФСБ-2.

— Благодаря ти — рече Карпов. Изправи се и стреля между очите на Букин.

После се обърна към Черкезов и каза:

— Какво може да ме спре да не убия и теб?

— Ти може да си неподкупен, Борис Илич, но знаеш от какво имаш или ще имаш интерес. — Черкезов извади цигара и я запали. Нито за миг не погледна падналия си помощник. — Мога да ти проправя пътя да оглавиш ФСБ-2.

— Същото може да направи и президентът Имов.

— Напълно вярно. — Черкезов кимна. — Но той не може да гарантира, че един от другите командири няма да капне отрова в чая ти или да забие някоя нощ кама между плещите ти.

Карпов знаеше много добре, че Черкезов все още имаше власт да открие и да отстрани потенциалните му врагове вътре във ФСБ-2. Единствено той можеше да разчисти пътя му.

— Нека да се изясним — каза той. — Ти предлагаш да заема поста ти, така ли?

— Да.

— А какво ще стане с теб? Имов ще поиска главата ти.

— Разбира се, че ще я поиска, но първо ще трябва да ме намери.

— Ще се скриеш, ще избягаш, така ли? — Карпов поклати глава. — Не мога да си представя подобно бъдеще за теб.

— Аз също, Борис Илич. Възнамерявам да седна на по-висок пост.

— По-висок от ФСБ?

— По-висок от Кремъл.

Карпов се намръщи.

— И какъв ще бъде той?

Очите на Черкезов светнаха.

— Кажи ми, Борис Илич, чувал ли си някога за „Северий Домна“?