Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (2)

1

— Да — каза Супариута, — това е пръстенът, който бащата на Холи Мари Моро й е дал.

— Този пръстен ли? — Джейсън Борн го вдигна пред очите си. Беше най-обикновена златна халка с някакви букви, гравирани от вътрешната страна. — Не си го спомням.

— Не си спомняш много неща от миналото си — рече Супаруита, — включително и Холи Мари Моро.

Борн и Супаруита седяха по турски на пода в къщата на балийския шаман дълбоко в джунглата на Карагасем в югозападната част на Бали. Борн се беше върнал на острова, за да залови Ноа Перлис — шпионина, убил Холи преди години. Беше измъкнал пръстена от ръката на Перлис, след като го беше убил на по-малко от пет мили от това място.

— Майката и бащата на Холи Мари пристигнаха тук от Мароко, когато тя беше на пет години — каза Супаруита. — Приличаха на бежанци.

— От какво бягаха?

— Трудно е да се каже със сигурност. Ако историите за тях са верни, бяха избрали едно чудесно място, където да се скрият от религиозно преследване. — Официално Супаруита беше известен като Мангку, което означаваше едновременно свещеник и шаман, но и нещо повече, невъзможно да се изрази със западни термини. — Имаха нужда от защита.

— Защита ли? — Борн се намръщи. — От какво?

Супаруита беше красив мъж на неопределена възраст. Кожата му беше тъмнокафява, а усмивката широка и обезоръжаваща, разкриваща два реда бели, равни зъби. Беше едър за балиец и излъчваше някаква неземна сила, която очароваше Борн. Домът му — духовно убежище, заобиколено от градина с буйна растителност, през която тук-там успяваха да проникнат слънчевите лъчи, и от високи, измазани с хоросан стени — се намираше в най-сенчестата част и затова вътре беше прохладно дори и по обед. Подът беше от утъпкана пръст, покрит с рогозка от агава. Тук-там по пода и по стените се подаваха като живи странни неща с неясно предназначение — гърнета с билки, снопове корени, букети от изсушени цветя с формата на ветрило. Сенките, които изпълваха до краен предел ъглите, като че ли непрекъснато бяха в движение и сякаш бяха от течност, а не от въздух.

— От чичото на Холи Мари — отговори Супаруита. — Първоначално те са взели пръстена от него.

— Разбрал е, че са го откраднали?

— Помислил, че го е загубил. — Супаруита вдигна рязко глава. — Отвън има хора.

Борн кимна.

— Ще се справим с тях след малко.

— Не те ли е страх, че могат да нахлуят вътре с извадени пистолети?

— Няма да се покажат, докато не изляза от тук. Искат мен, а не теб. — Борн докосна пръстена с показалеца си. — Продължавай.

Супаруита наведе глава.

— Те се криеха от чичото на Холи. Той се беше зарекъл да я върне обратно в семейния имот във Високите Атласки планини.

— Били са бербери, така ли? Ами да, Моро означава мавър. — Борн се замисли. — Защо чичото на Холи е искал да я върне в Мароко?

— Ноа Перлис е последният, у когото е бил пръстенът, което означава, че ще да е убил Моли, за да го вземе. — Борн погледна пръстена в дланта си. — Защо го е искал? Какво толкова важно има в една годежна халка?

— Това е част от историята, която ти се опитваше да разгадаеш — рече Супаруита.

— Това беше преди време. Сега не знам откъде да започна.

— Перлис имаше апартаменти в много градове — каза Супаруита, — но базата му беше в Лондон. Холи отиде тъкмо там, когато беше в чужбина през осемнадесетте месеца, преди да се завърне в Бали. Перлис трябва да я е последвал тук, за да я убие и да вземе пръстена.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Борн.

Върху лицето на Супаруита се появи хилядаватовата му усмивка. Изведнъж заприлича на духа, извикан от Аладин.

— Знам, защото ти ми каза — рече той.

 

 

Сорая Мур забеляза различията между старото Централно разузнавателно управление под ръководството на покойната Вероника Харт и новото ЦРУ при М. Еръл Данзигер още щом влезе в централата във Вашингтон, окръг Колумбия. Първото беше, че мерките за сигурност бяха засилени до такава степен, че преминаването през различните пропускателни пунктове приличаше на проникване в средновековна крепост. Освен това не й беше познат нито един от охраната, която беше в момента на пост. Всички лица имаха онзи твърд, изцъклен поглед, какъвто само американските военни можеха да накарат да придобие някое човешко същество. Не беше изненадана от това. В края на краищата, преди да бъде назначен от президента за директор на ЦРУ, М. Еръл Данзигер беше директор на електронното разузнаване в Агенцията за национална сигурност (АНС), имаше дълга и забележителна кариера във въоръжените сили, а после и в Министерството на отбраната. Имаше също дълга и забележителна кариера на безочлив кучи син. Не, това, което я изненада, беше бързината, с която новият директор беше настанил своите хора зад официално неприкосновените стени на ЦРУ.

От времето, когато се наричаше Управление на стратегическите служби през Втората световна война, агенцията беше напълно самостоятелна, изцяло освободена от намесата както на Пентагона, така и на неговото разузнаване АНС. Сега, благодарение на засиленото влияние на министъра на отбраната Бъд Холидей, ЦРУ беше обединено с АНС, неговата уникална ДНК беше разводнена. Негов директор вече беше М. Еръл Данзигер, а той беше творение на министъра на отбраната Холидей.

Сорая, директор на „Тифон“ — антитерористична агенция под егидата на ЦРУ, в която работеха мюсюлмани, се замисли за промените, въведени от Данзигер през няколкото седмици, докато тя беше в Кайро. Почувства се късметлийка, че „Тифон“ беше полунезависима. Тя бе пряко подчинена на директора на ЦРУ и подминаваше шефовете на различните дирекции. Наполовина арабка, познаваше всичките си хора, които в повечето случаи беше подбирала лично. Те бяха готови да я последват и в ада, ако им кажеше. Но какво щеше да стане с нейните приятели и колеги в самото ЦРУ? Щяха ли да останат, или щяха да си отидат?

Слезе от асансьора на етажа, на който беше кабинетът на директора, облян в призрачната зелена светлина, която се процеждаше през специалните непробиваеми от куршуми и бомби стъкла, и застана пред млад мъж, слаб като тръстика, със стоманен поглед и късо подстригана коса като морски пехотинец. Той седеше зад бюро и ровеше из купчина документи. На табелката върху бюрото му пишеше: лейтенант Р. Саймънс Рийд.

— Добър ден, аз съм Сорая Мур — каза тя. — Имам среща с директора.

Лейтенант Р. Саймънс Рийд я погледна с неутрален поглед, в който обаче като че ли се долавяше едва забележимо презрение. Беше в син костюм, безупречна бяла риза и вратовръзка на червени и сини райета. Без да погледне компютъра си, той каза:

— Имали сте насрочена среща с директор Данзигер. Това беше преди петнадесет дни.

— Да, знам — рече тя. — Изпълнявах оперативна задача по отстраняване на пропуските в една мисия в Северен Иран, която трябваше да…

От зеленикавата светлина лицето на Рийд изглеждаше издължено, с по-остри черти и заплашително, почти като оръжие.

— Не сте се подчинили на пряка заповед на директор Данзигер.

— Новият директор на ЦРУ току-що беше назначен — отвърна тя. — Нямаше как да знам, че…

— Но директор Данзигер знае всичко, което му е нужно да знае за вас, госпожице Мур.

Сорая настръхна.

— Какво, по дяволите, означава това? И, за ваше сведение, обръщението е директор Мур.

— Нищо чудно, че не сте в течение, госпожице Мур — каза равнодушно Рийд. — Вие сте уволнена.

— Какво? Сигурно се шегувате. Аз не мога… — Сорая се почувства така, сякаш беше всмукана от помийна яма, току-що появила се под краката й. — Искам да видя директора!

Лицето на Рийд стана още по-сурово.

— От този момент разрешителното ви за достъп е анулирано. Моля, предайте служебната си значка, кредитните карти на агенцията и мобилния си телефон.

Сорая се наведе напред и опря юмруци в елегантното бюро.

— Кой, по дяволите, сте вие, за да ми казвате каквото и да било?

— Аз съм гласът на директор Данзигер.

— Не вярвам на нито една ваша дума.

— Картите ви са невалидни. Няма къде да отидете, освен навън.

Тя се отдръпна назад.

— Кажете на директора, че ще бъда в кабинета си, когато реши, че има време да му докладвам.

Р. Саймънс Рийд протегна ръка към нещо до бюрото си, вдигна малка картонена кутия без капак и я плъзна по плота към нея. Сорая погледна вътре и едва не се задави. Там, акуратно подредени, бяха всичките й лични вещи, които беше държала в кабинета си.

 

 

— Мога само да повторя това, което ти сам ми каза. — Супаруита се изправи, а с него и Борн.

— Значи дори тогава съм се интересувал от Ноа Перлис. — Не го каза като въпрос и балийският шаман не го прие като такъв. — Но защо? И каква е била връзката му с Холи Мари Моро?

— Каквато и да е истината за това — рече Супаруита, — изглежда вероятно да са се срещали в Лондон.

— А какво ще кажеш за странния надпис от вътрешната страна на пръстена?

— Преди време ти ми го показа с надеждата, че бих могъл да помогна. Нямам представа какво означава.

— Не е на никой от съвременните езици — рече Борн, който продължаваше да се рови в паметта си за повече подробности.

Супаруита пристъпи към него и сниши глас почти до шепот. Въпреки това думите му стигнаха до съзнанието на Борн като ужилване от оса.

— Както казах, ти си роден през декември, месецът на Сива. — Той произнесе името на бога Шива така, както го произнасят всички балийци. — Освен това си роден в деня на Сива, последния ден от месеца, което означава едновременно край и начало. Разбираш ли? Предопределен си да умреш и да се родиш отново.

— Вече го сторих преди осем месеца, когато Аркадин стреля в мен.

Супаруита мрачно кимна.

— Ако не ти бях дал извлек от възкресяваща лилия, беше много вероятно да умреш от онази рана.

— Ти ме спаси — рече Борн. — Защо?

Супаруита отново го възнагради с една от хилядаватовите си усмивки.

— Ти и аз сме свързани. — Той сви рамене. — Кой би могъл да каже как и защо?

Борн, който трябваше да се насочи към по-практически въпроси, каза:

— Отвън има двама. Проверих, преди да вляза.

— И въпреки това ги доведе тук.

Сега беше ред на Борн да се усмихне. Сниши още повече глас.

— Всичко е част от плана, приятелю.

Супаруита вдигна ръка.

— Преди да изпълниш плана си, има нещо, което трябва да знаеш, и нещо, на което трябва да те науча.

Направи доста дълга пауза, за да може Борн да се запита какво има предвид. Той познаваше шамана достатъчно добре и разбираше, когато предстои да обсъждат нещо сериозно. Беше виждал това изражение малко преди Супаруита да му даде отварата от възкресяваща лилия в същата тази стая преди няколко месеца.

— Чуй ме. — Сега шаманът не се усмихваше. — До една година ти ще умреш. Ще трябва да умреш, за да спасиш тези около теб, всички, които обичаш и за които те е грижа.

Въпреки цялата подготовка и умението да запазва самообладание Борн усети как през тялото му премина студена вълна. Едно е да се излагаш на риск, отново и отново да се надлъгваш със смъртта, често пъти на косъм от нея, а съвсем друго да ти кажат без заобикалки, че имаш по-малко от година да живееш. От друга страна, той можеше да предпочете да се изсмее — в края на краищата беше западняк, а в света имаше толкова много вярвания, че можеше лесно да се пренебрегнат 99 процента от тях. Въпреки това, докато се вглеждаше в очите на Супаруита, виждаше в тях истината. И преди необикновените способности на шамана му бяха помагали да види бъдещето, или поне своето бъдеще. „Ти и аз сме свързани.“ Веднъж вече беше спасил живота на Борн и сега би било глупаво да се съмнява в него.

— Знаеш ли как ще стане и кога?

Супаруита поклати глава.

— Нещата не стават така. Моите мигновени прозрения в бъдещето са като пробуждане от сън, изпълнени са с цветове и знамения, но в тях няма образи, подробности и яснота.

— Веднъж ми каза, че Сива ще бди над мен.

— Вярно. — Усмивката се върна на лицето на Супаруита и той въведе Борн в друга стая, пълна със сенки и миризма на тамян. — Следващите няколко часа ще бъдат показателни за помощта му.

 

 

Валери Заполски, личната секретарка на Рори Дол, донесе собственоръчно съобщението на директора на ЦРУ, защото, както каза, шефът й не е искал да повери новината на една компютърна система, дори толкова добре защитена от проникване на хакери като тази на ЦРУ.

— Защо Дол сам не донесе това? — попита намръщен Данзигер, без да вдигне очи от бюрото.

— Директорът на операциите е зает с друга работа — каза Валери. — Временно.

Тя беше дребна, мургава жена с леко присвити очи. На Данзигер не му хареса, че Дол беше изпратил нея.

— Джейсън Борн жив? Какво, по дяволите…! — Той подскочи от стола така, сякаш го беше ударил електрически ток. Хвърли бегъл поглед на съобщението, което беше кратко и без подробности, и лицето му почервеня, а главата му започна да трепери.

Тогава Валери направи фатална грешка, опитвайки се да прояви загриженост.

— Мога ли да направя нещо за вас, господин директор?

— Да направиш? — Той я погледна така, като че ли току-що беше излязъл от вцепенение. — Да, разбира се. Ето какво: кажи ми, че това е шега, нескопосана, лоша шега от страна на Рори Дол. Защото ако не е, аз съвсем сигурно ще те изритам от управлението.

— Това е всичко, Вал — каза появилият се на вратата зад нея Рори Дол. — Върни се в офиса. — Облекчението по лицето й само отчасти намали вината му, че я беше изпратил на предната линия.

— Дявол да го вземе — извика Данзигер. — Кълна се, че ще я уволня.

Дол пристъпи в кабинета и застана пред бюрото на Данзигер.

— Ако го сторите, Стю Голд ще ви налети като муха на лайно.

— Голд ли? Кой, по дяволите, е Стю Голд и от къде на къде би трябвало да ми пука от него?

— Той е адвокатът на ЦРУ.

— Ще изритам навън и неговия задник.

— Невъзможно е, сър. Фирмата му има железен договор с ЦРУ и той е единственият с разрешително за достъп нагоре чак до…

Директорът на ЦРУ махна заплашително с ръка.

— Смяташ, че не мога да намеря основателна причина, за да я разкарам? — Той щракна с пръсти. — Как й е името?

— Заполски. Валери А. Заполски.

— Ето, това е. Рускиня ли е? Искам да бъде подложена отново на най-щателно проучване и ако трябва, да се провери дори какъв лак използва за ноктите на краката, разбра ли?

Дол дипломатично кимна. Беше строен мъж с руса коса, която така подсилваше блясъка на искрящите му очи, че те приличаха на два пламъка.

— Напълно, сър.

— И Бог да ти е на помощ, ако бъде открито някакво петънце, колкото и малко да е, или дори някаква въпросителна в доклада за нея.

След неотдавнашното напускане на Питър Маркс директорът беше в отвратително настроение. Още не беше назначен нов директор на операциите. Маркс беше шеф на Дол и той знаеше, че ако успее да докаже лоялността си пред Данзигер, би имал добри шансове за поста му. Стиснал зъби в безмълвен гняв, той промени темата.

— Трябва да поговорим за новото сведение.

— Това не е някаква архивна снимка, нали? Не е шега, така ли?

— Ще ми се да беше. — Дол поклати глава. — Обаче не е, сър. Джейсън Борн е бил фотографиран, когато е подал молба за временна виза на летище „Денпасар“ в Бали, Индонезия…

— Дяволите да го вземат, знам къде е Бали, Дол.

— Просто съм изчерпателен, сър, съгласно инструкциите, които ни дадохте в първия ви работен ден тук.

Макар все още да беше гневен, директорът не каза нищо. Взе доклада и прикрепената към него черно-бяла снимка на Борн в юмрука си, в железния си юмрук, както обичаше да го нарича.

— Както може да видите от електронния надпис в долния десен ъгъл, снимката е направена преди три дни, в два и двадесет и девет минути следобед местно време. На нашия отдел за електронно разузнаване беше нужно толкова време, за да се увери, че няма грешка или засичане при предаването й.

Данзигер пое дълбоко въздух.

— Той беше мъртъв. Предполагаше се, че Борн е мъртъв. Бях сигурен, че сме се отървали от него завинаги. — Смачка снимката и я хвърли в кошчето, прикрепено към машинката за унищожаване на документи. — Още ли е там? Предполагам, че знаете поне това.

— Да, сър. — Дол кимна. — В момента е в Бали.

— Държите го под наблюдение, нали?

— Двадесет и четири часа в денонощието. Не може да мръдне, без да знаем за това.

Данзигер се замисли за момент, а после каза:

— Кой е нашият човек за мокри поръчки в Индонезия?

Дол беше подготвен за този въпрос.

— Ковън. Обаче, ако мога да отбележа, сър, в последния си писмен доклад от Кайро Сорая Мур твърдеше, че Борн е изиграл важна роля при предотвратяването на провала в Северен Иран, който разруши „Блек Ривър“.

— Почти толкова опасна, колкото репутацията му на измамник, е и способността на Борн да… как да го кажа? Да влияе напълно необяснимо на жените. Мур със сигурност е една от тях и затова беше уволнена. — Директорът на ЦРУ кимна. — Задействайте Ковън, господин Дол.

— Мога да го направя, сър, но ще му отнеме известно време да…

— Кой е по-близо? — попита нетърпеливо Данзигер.

Дол погледна бележките си.

— Имаме екип в Джакарта. До един час мога да ги натоваря на военен хеликоптер.

— Действай и използвай Ковън като подкрепление — заповяда директорът. — Наредете им да докарат Борн. Искам да го подложа на подробен разпит. Искам да проникна в мозъка му, да разбера тайните му, да узная как успява да ни се измъква, как при всички случаи успява да излъже смъртта.

Очите на Данзигер злобно проблеснаха.

— Когато свършим с него, ще му пуснем един куршум в главата и ще кажем, че руснаците са го убили.