Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (19)

18

Ковън си вършеше работата съвсем спокойно. Беше прекарал часовете, след като завърза Криси и Скарлет, разучавайки къщата. Колкото до бащата на Криси, беше го вързал със запушена уста в един килер. Остави ги за четиридесет минути, за да отиде до един магазин за железария, където купи най-големия портативен генератор, който можеше да носи сам. Когато се върна в къщата, провери как са пленниците му. Криси и дъщеря й стояха здраво завързани на горния етаж за еднаквите легла. Баща й беше заспал или в безсъзнание. За Ковън това нямаше значение. После беше отнесъл генератора в мазето и макар и малко трудно, го свърза с електрическата инсталация, като резерва, ако лампите угаснеха. Направи проверка. Това нещо тиктакаше като стар часовник. Беше прекалено малък за целта. Дори и след като прекъсна електрическата мрежа, с която го беше свързал, реши, че ще има само десет минути светлина, преди генераторът да се изтощи. Е, трябваше да са достатъчни.

После се качи обратно на горния етаж, запали цигара и се загледа в Криси и Скарлет. Малката, макар и само в предюношеска възраст, беше по-хубава от майка си. Ако беше друг човек, би могъл да се възползва от много младото и нежно тяло, но той ненавиждаше тази уродлива склонност у мъжете. Гнусеше се от подобни неща и имаше морални задръжки. Това му помагаше да си върши работата и да не се побърка в този според него напълно побъркан свят. Личният му живот беше съвсем праведен, скучен като сивото съществуване на шофьор на автобус. Имаше жена — любовта му от гимназията, две деца и кучето Ралф. Изплащаше ипотека, изкуфяла майка, на която трябваше да помага, и брат, когото посещаваше на две седмици в лудницата, макар сега да не й викаха така. Когато се връщаше у дома от дълга, трудна и често пъти кървава задача, целуваше страстно жена си по устните и после отиваше при децата, независимо дали играеха, седяха пред телевизора или спяха в леглата си — надвесваше се над тях и вдишваше техния сладникав, млечен аромат. После изяждаше яденето, което жена му беше приготвила, качваше я на горния етаж и я чукаше до несвяст.

Запали нова цигара от фаса на предишната и се загледа в майката и дъщерята, легнали една до друга на двата кревата. Момичето беше още съвсем невинно дете. Мисълта да я нарани беше напълно отблъскваща. Що се отнася до майката, тя не му харесваше, беше твърде кльощава и бледа. Щеше да я остави на някой друг, освен ако Борн не го принудеше да я убие.

Отново слезе долу, порови в килера с продуктите, отвори една консерва с варен боб и с два пръста изяде съдържанието й студена. През цялото време се ослушваше и за най-малкия шум наоколо, като вдишваше и мислено категоризираше миризмите във всяка стая. Накратко казано, обиколи цялата къща, докато се запозна с всяка нейна подробност, с всеки ъгъл, с всяко кътче. Сега това беше негова територия, негова кота, евентуално място за победа.

После се върна в гостната и запали всички лампи. Точно тогава чу изстрела. Надигна се, извади своя „Глок“ от кожения кобур, дръпна завесите и погледна през предния прозорец. Тялото му се напрегна, когато видя Джейсън Борн да тича на зигзаг с всички сили към входната врата. Като свистеше с гумите, изпод които хвърчеше чакъл, един сив опел се появи иззад ъгъла и спря пред къщата. Вратата откъм шофьора се отвори и той стреля по Борн. Не улучи. След това Борн стигна стъпалата пред входа, а Ковън отиде при вратата с готов за стрелба пистолет. Чу още два изстрела и като приклекна, отвори вратата. Борн се беше проснал по лице върху стъпалата, а върху сакото му се виждаше разширяващо се кърваво петно.

Ковън се отдръпна назад, когато отекна нов изстрел. После притича по стълбите, като стреляше, без да спира. Стрелецът отсреща се скри зад опела. Ковън сграбчи със свободната си ръка Борн за сакото и го извлече през прага. Стреля още веднъж, чу как другият включи опела на скорост и бързо потегли. Затвори вратата с ритник зад себе си.

Провери пулса на Борн, а после отиде при прозореца. Дръпна отново завесите и погледна към алеята за коли, но не забеляза нито стрелеца, нито опела.

Върна се в хола, отново се наведе над проснатото тяло на Борн и опря дулото на глока в слепоочието му. Тъкмо го обръщаше по гръб, когато лампите примигнаха, притъмняха и после отново светнаха. Откъм мазето чу тиктакането на часовника на генератора. Едва успя да помисли, че електричеството в къщата е прекъснато, когато Борн изби глока от ръката му и му нанесе силен удар в гръдната кост.

 

 

— Мъжът, когото търсиш, без съмнение е в Пуерто Пенаско — каза Антонио и подаде обратно мобилния телефон на Сорая. — Моят компадре, началникът на яхтеното пристанище, познава този гринго. Настанил се е в стария манастир „Света Тереза“, който е изоставен от години. Има моторница — тип „цигара“, с която излиза в морето всяка вечер при залез-слънце.

Седяха в слънчевия бар на „Кале де Ана Габриела Гевара“ в Ногалес. Антонио бе помогнал на Сорая да се пооправи, донесъл й беше лед за компреса, който постави на мястото между гърдите, където я ужили скорпионът. Голямото, кръгло червено петно не се поду и повечето от симптомите, които беше почувствала в пустинята, сега бяха отминали. Накара също Антонио да й купи половин дузина бутилки вода, които започна да пие веднага, за да преодолее обезводняването и по-бързо да изхвърли отровата от организма си.

След около час се почувства по-добре. После си купи нови дрехи от магазина на плаза „Кенеди“ и отидоха да хапнат нещо.

— Ще те закарам до Пуерто Пенаско — каза Антонио.

Сорая лапна и последното парче чилакилес^[1].

— Мисля, че имаш по-добри възможности. Вече не правиш пари от мен.

Антонио се намръщи. В колата по обратния път към Ногалес й беше казал, че истинското му име е Антонио Джардинес. Контрерас беше работното му име.

— Сега ме обиждаш. Така ли се отнасяш с човека, който ти спаси живота?

— Дължа ти благодарност. — Сорая се облегна назад и замислена го погледна. — Но не мога да разбера защо проявяваш такъв личен интерес към мен.

— Как да ти обясня — Антонио отпи от кафето си с мляко. — Животът ми е ограничен между Ногалес, Аризона, и тук — Ногалес, Сонора. Ужасно скучна част от пустинята, която кара мъже като мен да пият. Единствената ми грижа са проклетите емигранти. Повярвай ми, това не е кой знае какво. — Той разпери ръце. — Има и нещо друго. Животът тук е напълно занемарен. Всъщност може да се каже, че той се определя от немарата, която трови душата и заразява всичко в Латинска Америка. На никой не му пука — нито за някого, нито за нещо друго, освен за парите. — Той допи кафето си. — След това се появи ти.

Сорая се замисли върху казаното. Не бързаше, за да не сбърка, макар че тук трудно можеше да бъде сигурна в каквото и да било.

— Не искам да вляза в Пуерто Пенаско с кола — каза накрая тя. Беше мислила за това през цялото време, докато ядяха. Откритието на Антонио, че Аркадин има моторница, беше предопределило нещата. — Искам да пристигна там с лодка.

Очите на Антонио светнаха. После вдигна нагоре пръст.

— Тъкмо за това говоря. Ти не разсъждаваш като жена, а като мъж. Това бих направил и аз.

— Може ли твоят компадре в пристанището да го уреди?

Той се засмя.

— Ето, виждаш ли, че имаш нужда от помощта ми.

* * *

Борн нанесе втори удар. Беше прострелян с халосни патрони от Отавио Морено и изцапан със свинска кръв от пластмасовия плик, който бе спукал. Ковън, който изобщо не реагира на ударите, заби дръжката на глока в челото му. Борн го сграбчи за китката и силно я изви. После хвана един от пръстите му и го счупи. Глокът отхвръкна надалеч по пода на хола и се спря в студената решетка на камината.

Борн отблъсна Ковън от себе си и се изправи на едно коляно, но Ковън го ритна в крака и той падна назад. Ковън моментално скочи върху него и стовари юмрука си в лицето му, а после му нанесе още няколко удара един след друг. Борн остана да лежи неподвижен. Ковън се изправи и се засили да ритне Борн в ребрата. Като че ли без изобщо да се помръдне, Борн го сграбчи за крака, преди да нанесе удара, и изви глезена му наляво.

Ковън изохка, когато костта изпращя. Стовари се с все сила на земята, моментално се претърколи и започна да пълзи на колене и лакти към пистолета до решетката.

Борн докопа една медна скулптура от странична ниска маса и я хвърли. Тя удари Ковън отзад по главата и той заби носа и брадата си в пода. Челюстите му рязко се затвориха и от носа му рукна кръв. Това обаче не го спря, грабна пистолета, изви го с едно плавно движение и стреля. Куршумът удари масата до главата на Борн, преобърна я и лампата отгоре й падна върху него.

Ковън се опита да стреля отново, но Борн се хвърли върху него и го събори по гръб. Ковън грабна ръжена от камината и замахна силно с него. Борн се претърколи и ръженът отскочи от пода. Ковън се опита да ръгне Борн с него, но уцели сакото му, проби го и го прикова към пода. Натисна върха на ръжена в дървото и с мъка се изправи над Борн. Грабна лопатката за изгребване на пепелта, опря дългата й медна дръжка в гърлото на Борн и натисна с цялата си тежест върху нея.

* * *

От Ногалес до Лас Кончас имаше 123 мили. Там един колега на приятеля на Антонио беше откарал яхтата, която щяха да наемат. Тя беше поискала голяма яхта, която да бие на очи, нещо, което да привлече вниманието на Аркадин и да го задържи, докато той добре я огледа. В мола на Ногалес Сорая купи най-предизвикателните бикини, които можа да намери. После ги демонстрира на Антонио и очите му за малко да изскочат от орбитите.

— Мадре де Диос, ке линда мучача! — извика той.

Заради последиците от ужилването на скорпиона тя купи прозрачен шал, няколко плажни кърпи и чифт огромни тъмни очила на „Диор“, модна козирка и плажно масло, с което веднага се намаза.

Приятелят на Антонио се казваше Рамос и той докара точно такава яхта, каквато й трябваше — голяма и лъскава. Дизеловите й двигатели буботеха, когато двамата с Антонио се качиха на борда и Рамос ги разведе да разгледат яхтата под палубата. Беше нисък, тъмнокож набит мъж, с къдрава черна коса, татуировки на едрите си ръце и винаги усмихнат.

— Имам патлаци — револвери и полуавтоматични, ако ви потрябват — каза услужливо той. — Няма да ви вземам допълнително пари за тях, освен за изразходваните патрони.

Сорая му благодари, но каза, че няма да има нужда от оръжия.

Потеглиха скоро след като се върнаха на горната палуба. Пуерто Пенаско беше само на пет мили на север.

Надвиквайки буботенето на дизеловите двигатели, Рамос каза:

— Имаме два часа преди залез-слънце, когато Аркадин обикновено излиза с моторницата. Имам риболовни такъми. Ще ви заведа до рифа на петдесет и първата миля, където има много камбала, черен морски костур и червен карас. Какво ще кажете?

Сорая и Антонио ловиха риба край рифа в продължение на час и половина, а после прибраха такъмите и се отправиха към яхтеното пристанище. Рамос посочи лодката на Аркадин, когато намали скоростта, заобиколи носа и се насочи към пристана. Аркадин не се виждаше, но Сорая забеляза един по-възрастен мексиканец, който подготвяше моторницата за излизане в океана. Беше мургав, с набръчкано лице от тежкия труд, солния вятър и палещото слънце.

— Имате късмет — рече Рамос, — идва.

Сорая погледна натам, накъдето посочи Рамос, и видя по пристана да крачи едър мъж. Имаше тъмна, късо подстригана коса, ясно изразени черти на лицето, което не издаваше нищо, и много широки рамене като на плувец, но ръцете и краката му бяха като на борец, дълги и мускулести. Изглеждаше така, като че ли имаше пълно основание да бъде самоуверен, и вървеше с минимално усилие, сякаш почти се плъзгаше, все едно че краката му бяха на сачмени лагери. Излъчваше като огнен кръг около себе си някаква енергия, която Сорая не можеше да определи, но я накара да се почувства неспокойна. Помисли си, че в него има нещо познато, от което безпокойството й стана почти болезнено. После, като ударена от електрически ток, който я накара да потръпне от страх, разбра какво е то. Той се движеше като Джейсън.

— Потегляме — Рамос насочи яхтата да застане пред моторницата, изключи от скорост и се понесоха по инерция към кея.

Аркадин казваше нещо на мексиканеца и се смееше, когато забеляза с периферното си зрение яхтата на Рамос. Погледна към нея, като примигна срещу слънцето, и веднага забеляза Сорая. Ноздрите му се разшириха, докато се вглеждаше в агресивното й, екзотично лице и в тялото й, което в оскъдните бикини изглеждаше като голо и дори по-добре, защото според нея оставяше все пак малко място за въображението. Тя вдигна ръка, като да оправи козирката на главата си, но всъщност жестът подчерта чувствеността на тялото й.

А после, просто така, той й обърна гръб и каза нещо на мексиканеца, който се засмя. Сорая беше разочарована. Пръстите й стиснаха перилата така, като че ли искаше да ги сплеска.

— Този гринго е абсолютен марикон^[2], няма какво друго да се каже — рече Антонио.

Сорая се засмя.

— Не се видиотявай. — Но забележката му я извади от временното чувство, че е претърпяла поражение. После й дойде нещо друго наум и като се обърна към Антонио, обви раменете му с ръце. Вгледа се в очите му и каза:

— Целуни ме. Целуни ме и не спирай.

Антонио с удоволствие се подчини. Сграбчи я през кръста и притисна устните си в нейните. Езикът му като че ли я опари, когато проникна между зъбите в устата й. Сорая се изви назад и притисна плътно тялото си в неговото.

Рамос прекара яхтата малко по-близо до носа на моторницата, което накара грингото и Ел Хералдо да се обърнат. Ел Хералдо изтича към носа, като жестикулираше и силно го ругаеше, а грингото остана да наблюдава Сорая и Антонио, вплетени в страстна прегръдка. Сега като че ли бе заинтригуван.

Рамос поднесе извиненията си и изправи яхтата, след което я плъзна покрай пристана. Един от работниците на пристанището ги очакваше, за да закачи предното и задното въже за кея, а Рамос изключи двигателите и му подхвърли швартовите въжета. После слезе от яхтата и се отправи към пристанищната канцелария. Аркадин продължаваше да наблюдава Сорая и Антонио Джардинес, макар че изобщо не се помръдна.

— Достатъчно — рече Сорая в устата на Антонио. — Баста, омбре! Баста!

Антонио не искаше да я пусне и тя го отблъсна първо с една ръка, а после и с двете. Докато успее да се освободи, Аркадин скочи на кея и се отправи към тях.

— Мано, ти си като някой октопод — каза тя достатъчно високо, за да може Аркадин да я чуе.

Доволен от ролята си, Антонио се ухили насреща й и избърса устни с опакото на ръката. В този миг Аркадин се качи на яхтата и застана между тях.

— Марикон, какво правиш тук? Я се разкарай — каза Антонио.

Аркадин го блъсна рязко с ръка и той падна във водата. Мексиканецът на моторницата се запревива от смях.

— Идеята не беше добра — каза студено Сорая.

— Той ви причини болка — рече убедено Аркадин.

— Нямате представа какво правеше той — продължи със същия студен тон Сорая.

— Той е мъж, а вие жена — продължи Аркадин. — Знам точно какво правеше.

— Може пък да ми хареса.

Аркадин се засмя.

— Може и така да е. Да помогна ли на кучия син да излезе обратно на кея?

Сорая погледна към Антонио, който издухваше водата от носа си.

— Бих могла сама да го направя. — После погледна Аркадин и каза: — Оставете копелето там, където е.

Аркадин отново се засмя и й предложи ръката си.

— Може би имате нужда да смените обстановката.

— Може и да имам, но няма да е с вас.

После тя мина покрай него, слезе от яхтата и предизвикателно бавно се отправи надолу по кея.

 

 

Борн усети, че дробовете му горят. Пред очите си виждаше черни кръгове. Скоро лостът, опрян в гърлото му, щеше да пречупи хипоидната кост и с него щеше да бъде свършено. Протегна ръка, сграбчи Ковън за счупения глезен и го стисна с всичка сила. Ковън изкрещя от изненада и болка, намали натиска върху гърлото на Борн, когато се отдръпна назад, а той отблъсна с ръка лоста и се претърколи под него.

Като го гледаше заканително, Ковън намери пистолета и се прицели в Борн. В този момент тиктакането на генератора престана и къщата потъна в мрак. Ковън натисна спусъка и за малко да уцели Борн, но той се претърколи в най-тъмната част на стаята. Остана неподвижен, докато си поемаше дъх, а после отново се претърколи. Ковън стреля още веднъж, но този път доста далеч от целта. Беше очевидно, че не знае къде е Борн.

Чу Ковън да се движи наоколо. Сега, когато лампите бяха угаснали, той беше загубил преимуществото, че се намира на своя територия. Трябваше да измисли друг начин, за да го възстанови.

Ако Борн беше на неговото място, щеше да се опита да стигне до Криси и Скарлет, за да ги използва като лост, с който да го неутрализира. Продължи да лежи абсолютно неподвижен и да се ослушва напрегнато в посоката, в която се движеше Ковън. Беше от ляво на дясно. Сега минаваше покрай камината. Накъде се насочваше? Къде държеше пленниците си?

Борн си представи, доколкото можа, обстановката в приземния етаж. Беше успял да хвърли един поглед, когато Ковън го довлече вътре. Представи си камината, двете тапицирани кресла, страничната маса и лампата, канапето и стълбите, които водеха към втория етаж.

Изскърцването на стъпало издаде Ковън и без да му мисли повече, Борн скочи от скривалището си, грабна лампата и изтръгна шнура й от контакта. После я хвърли срещу стената от лявата си страна и скочи върху фотьойла. Ковън стреля два пъти в посоката, в която се беше разбила лампата, а в това време Борн се прехвърли през перилата на стълбите.

Блъсна се в Ковън, отхвърли го към задната стена и се стовари отгоре му. Въпреки че беше изненадан, Ковън успя да стреля два пъти. Не улучи, но припламванията обгориха бузата на Борн. Ковън замахна срещу Борн с цевта на пистолета, опитвайки се да го отблъсне. В това време Борн удари с ритник една от подпорите на стълбата. Извади я от гнездото и замахна срещу лицето на Ковън. Ковън изохка, когато собствената му кръв изцапа стената, и успя да се претърколи, преди да получи нов удар. Ритна рязко с крак и подметката на обувката му се стовари в лицето на Борн. Борн политна назад, отдръпна се от Ковън и се подпря на стената. Ковън стреля още два пъти в тясното пространство на стълбата.

Всеки от изстрелите щеше да уцели Борн, ако той вече не се беше прехвърлил през парапета. Остана да виси там в тъмното. Когато чу Ковън да се влачи по стълбите, напрегна мускули, набра се на ръце и се прехвърли обратно през парапета. Като изкачваше по три стъпала наведнъж, той хукна към втория етаж. Сега знаеше две неща — че Ковън се беше отправил към пленниците си и че патроните в пълнителя на пистолета му бяха свършили. Трябваше му време да презареди и сега беше най-уязвим.

Но когато стигна площадката на стълбите на втория етаж, Борн не забеляза никакво движение. Приклекна, ослуша се и зачака. Повечето прозорци означаваха светлина, но тя беше слаба и непостоянна, защото клоните на високото дърво отвън опираха в къщата. Успя да види четири врати — по две от двете страни на коридора. Отвори вратата на първата стая отляво, която беше празна, прилепи ухо към вътрешната стена, зад която беше съседната стая. Не чу нищо. Върна се обратно на входа. Ковън стреля срещу него, когато Борн прекоси тичешком коридора и се втурна през първата врата отдясно. Беше му дал възможност да презареди.

Без да губи време, той отиде до прозореца, отвори го широко, покатери се на перваза и погледна навън. Пред него имаше гъста плетеница от дъбови клони, на които се покатери. Придвижи се по тях до прозореца на втората стая отдясно. Вътре се движеше някаква сянка и той остана неподвижен. Различи едва-едва два еднакви кревата. Стори му се, че вижда фигури на тях: Криси и Скарлет?

Хвана се с ръце за клона, който лежеше почти хоризонтално над главата му, заклати се напред–назад, за да набере нужната инерция, а после се хвърли с краката напред през прозореца. Старото стъкло се пръсна на хиляди парченца, което накара Ковън инстинктивно да закрие лице с ръка.

Със стъпването си вътре Борн се хвърли напред и блъсна с рамо Ковън. Двамата мъже се стовариха върху отсрещната стена и паднаха на пода. Борн го удари три пъти с юмрук, а после посегна към глока, обаче Ковън беше подготвен и когато Борн се откри, нанесе страхотен удар върху скулата на обгорената му и кървяща буза. Борн се свлече на земята, а Ковън насочи пистолета не срещу Борн, а срещу Скарлет, която лежеше върху по-близкото легло. Беше застанал под такъв ъгъл, че нямаше място за директна стрелба по Криси, която лежеше на леглото по-близо до прозореца.

Ковън дишаше тежко, но въпреки това успя да каже:

— Е, добре. Ставай. Имаш пет секунди да сложиш ръцете си зад главата. След това ще застрелям момичето.

— Моля те, Адам, моля те. Направи каквото казва. — Беше гласът на Криси, издаващ смъртен страх, граничещ с истерия. — Не му позволявай да нарани Скарлет.

Борн я погледна, а после нанесе ножичен удар, който отклони от Скарлет насочения пистолет на Ковън.

Той тихо изруга и се опита да насочи отново пистолета. Това беше грешка. Като продължаваше да държи ръката му, Борн се наведе рязко напред и удари с глава вече разбития и окървавен нос на противника си. Ковън изрева от болка, но въпреки това се опита да измъкне ръката си. Борн стовари обувката си върху капачката на коляното на Ковън и я строши. Той рухна на земята и Борн натисна с крак коляното. Очите на Ковън се насълзиха, челюстите му силно затрепериха, а по тялото му преминаха тръпки.

Като измъкна пистолета от ръката му, Борн притисна с дулото дясното око на Ковън. Когато той се опита да противодейства, Борн каза:

— Ако го направиш, никога няма да можеш да излезеш от тази стая. Кой тогава ще се погрижи за жена ти и децата?

Другото кървясало око на Ковън се вгледа в Борн и той притихна. Ала в момента, в който Борн отдръпна дулото на пистолета, Ковън го удари рязко с рамото и бедрото си. Борн посрещна хладнокръвно атаката, позволи на Ковън да го отблъсне назад и да изразходва последните си сили, а после стовари дръжката на глока в черепа му, разбивайки орбиталната кост. Ковън се опита да извика, но от устата му не излезе никакъв звук. Обърна нагоре очи и се срути в краката на Борн.