Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (15)

14

Фредерик Уилърд прекара осем последователни часа в интернет, опитвайки се, но без успех, да открие собственика на „Монишън Клъб“, какво прави тази организация, откъде идват парите й и кои са членовете й. През това време направи три почивки, две, за да използва банята, и една да изгълта набързо някаква много гадна китайска храна, която беше поръчал и му я бяха донесли. Навсякъде около него имаше работници, които подновяваха офисите на „Тредстоун“, инсталираха електронна апаратура и специални звукоизолиращи врати, боядисваха стените, от които предишния ден бяха свалени тапетите.

Уилърд имаше търпението на костенурка, но накрая дори той не издържа. Изкара следващите четиридесет минути на улицата, обикаляйки квартала, за да си проясни главата от изпаренията на боите и от праха и да анализира ситуацията.

После се върна в офиса, принтира резюмето си и се прибра вкъщи, за да си пусне душ, да се избръсне, да облече костюм и да сложи вратовръзка. Постара се обувките му да бъдат лъснати до блясък. После сгъна резюмето, сложи го в джоба на сакото си, качи се в колата и се отправи към „Монишън Клъб“, където я паркира в подземен паркинг наблизо.

Изкачи с енергична походка каменните стъпала и влезе във внушителното фоайе. Зад бюрото в центъра беше същата жена. Отиде при нея и попита за директора, отговарящ за връзките с обществеността.

— Нямаме директор за връзки с обществеността — каза тя, без да се усмихва. — С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да се видя с човека, който отговаря за наемането на персонал — обясни Уилърд.

За момент жената го изгледа подозрително, а после отсече:

— Не наемаме персонал.

Уилърд вложи ласкави нотки в гласа си и се усмихна.

— Въпреки това ще съм ви много благодарен, ако кажете на този, който отговаря за това, че бих искал да се видя с него, а може би с нея.

— Трябва да носите резюме.

Уилърд го извади.

След като го прегледа, жената се усмихна и попита:

— Името ви?

— Фредерик Уилърд.

— Един момент, господин Уилърд. — Тя набра вътрешен номер и промърмори нещо в микрофона на безжичния телефон на главата си. Когато прекъсна връзката, вдигна очи към него и рече:

— Моля, седнете, господин Уилърд. Скоро ще дойде някой.

Уилърд й благодари и отиде до същата пейка, където двамата с Питър Маркс бяха чакали да пристигне Оливър Лис. Секретарката отново започна да приема и да пренасочва телефонните обаждания. Уилърд си каза, че тази система е учудващо остаряла. Като че ли хората, които работеха в „Монишън Клъб“, нямаха преки телефонни линии. Това го заинтригува и той започна да изучава по-внимателно жената. Въпреки че беше млада и на пръв поглед със стандартния вид на секретарка, Уилърд имаше усещането, че тя е нещо съвсем различно. Очевидно сама решаваше дали да го пусне да мине покрай нея, но същевременно проверяваше и всяко телефонно обаждане.

След трийсетина минути един строен млад мъж излезе през стъклената врата в стената. Беше облечен в тъмен, консервативно ушит костюм. По средата на вратовръзката му като че ли имаше избродирано златно блокче. Отиде право при секретарката, наведе се леко над нея и й заговори с такъв тих глас, че дори в смълчаното фоайе Уилърд не можа да чуе какво й казва и какво му отговаря тя.

После се обърна и с колеблива усмивка приближи Уилърд.

— Моля, последвайте ме, господин Уилърд.

Без да чака отговор, той се завъртя на пети. Уилърд прекоси фоайето. Като минаваше покрай бюрото на секретарката, забеляза, че тя го наблюдава.

Младият мъж го преведе през вратата в слабо осветен коридор със стени, покрити с дървена ламперия. Беше постлан с килим и украсен с картини, изобразяващи средновековни ловни сцени. Минаха покрай няколко врати от двете страни. Всичките бяха затворени и Уилърд не можа да чуе нищо отвътре. Кабинетите или бяха празни, в което се съмняваше, или вратите бяха звукоизолирани — нещо твърде необичайно за работни помещения. Поне за такива, които не са част от някоя тайна служба.

Накрая младият мъж спря пред една врата отляво, почука веднъж и после я отвори навътре.

— Господин Фредерик Уилърд — обяви той със странно официален тон, когато прекрачи прага.

Уилърд го последва и се озова не в кабинет, а в библиотека, при това изненадващо голяма. Три от стените бяха с рафтове от пода до тавана, пълни с книги. Четвъртата представляваше огромен прозорец, който гледаше към красиво подредена вътрешна градина с фонтан в центъра в марокански стил. Като че ли беше нещо от шестнадесети век.

Пред прозореца имаше голяма маса от масивно тъмно дърво, лакирана до блясък. Около нея на равно разстояние бяха наредени седем дървени стола с високи облегалки. На един от тях седеше мъж със заоблени рамене, гъста коса, сресана назад и откриваща широкото му чело. Слепоочията му бяха леко посребрени, а кожата на лицето му беше с цвят на пчелен мед. Пред него беше разтворена голяма, много дебела книга, която той разучаваше най-съсредоточено.

После вдигна глава и Уилърд видя да го гледат две сини очи, голям орлов нос и студена усмивка.

— Влезте, господин Уилърд — каза той, като продължаваше да се усмихва. — Очаквах ви.

 

 

— Използват плавателни съдове за забавления — много скъпи яхти — каза Контрерас.

— За да сноват нагоре-надолу по крайбрежието — рече Сорая.

— Това е най-сигурният начин за транспортиране от Централно Мексико на стоките, доставени от колумбийските картели.

Небето над пустинята беше огромно и така обсипано със звезди, че на някои места нощта изглеждаше като че ли забулена в леденосинкава мъгла. Тесният сърп на луната висеше ниско в небето и хвърляше безценна слаба светлина. Контрерас погледна стрелките на часовника си. Изглежда беше разучил до най-малки подробности разписанието на граничните патрули.

Бяха приклекнали под дълбоката сянка, хвърляна от купчина храсти от див пелин и гигантски кактуси. Разговаряха шепнешком. Тя следваше примера на контрабандиста и затова гласът й, подобно на неговия, звучеше не по-различно от шумоленето на сухия вятър в пустинята.

— Твоят човек се занимава с наркотици, бъди сигурна — рече Контрерас. — Иначе защо мъж като него ще се промъква тайно в Мексико?

Тук беше по-студено, отколкото очакваше, и тя леко потрепери.

— Освен ако някой не го е очаквал, ще да е отишъл право в Ногалес, откраднал е кола и след това се е отправил на запад към крайбрежието.

Сорая се канеше да му отговори, но той вдигна пръст пред устните си. Тя се ослуша и миг по-късно чу какво го беше разтревожило — тихото скърцане по земята на подметки на ботуши недалеч от тях. Когато пламна светлината на силен фенер, Контрерас дори не помръдна, което означаваше, че го беше очаквал. Лъчът описа дъга не към мястото, където се бяха скрили, а пред тях, където се простираше невидимата граница, пуста и брулена от вятъра. Тя чу как някой изсумтя, а после светлината угасна и стъпките се отдалечиха.

Тъкмо се канеше да промени положението на тялото си, когато Контрерас я сграбчи за ръката и я накара да остане неподвижна. Дори в тъмното тя забеляза как очите му гневно проблеснаха. Затаи дъх. Миг по-късно лъчът на фенера се появи отново и освети по-голямо пространство в пустинята пред тях. После в нощта отекнаха три изстрела, които вдигнаха малки облачета прах там, където куршумите се бяха забили в земята.

Тя чу кратко гъргорене, което можеше да мине за смях. Светлината угасна. Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от самотното шумолене на вятъра.

— Сега можем да тръгваме — прошепна едва чуто Контрерас.

Тя кимна и го последва с изтръпнали крака. Заобиколиха пелиновите храсти, завиха надясно и прибягаха по равната земя от Съединените щати в Мексико. Нямаше абсолютно нищо, което да отбележи преминаването от едната страна в другата.

В далечината чу вой на койот, но не можеше да каже от коя страна на границата идваше. Пред тях изскочи голям заек и я стресна. Усети как сърцето й бие бързо в гърдите и някакъв странен шум в ушите, като че ли кръвта й преминаваше твърде бързо през вените и артериите.

Контрерас вървеше отпред, без да спира и да се оглежда за посоката. Беше напълно уверен в себе си и затова тя се чувстваше по-сигурна при създалите се обстоятелства. Беше странно, леко смущаващо усещане, което я накара да си помисли за Амун и Кайро, както и за времето, което прекараха заедно в египетската пустиня. Може ли да е било само преди седмици? Като че ли беше изминало ужасно много време, откакто го бе виждала. С времето съобщенията, които си изпращаха, бяха станали по-редки и по-къси.

Сега нощта беше без звезди. Беше тъмно като на дъното на океана, като че ли дори и след часове нямаше да се съмне и слънцето нямаше да се издигне в далечното източно небе. Внезапно до нея стигна тътен на гръмотевица, но беше много далеч, някъде в небето на друга страна.

Дълго време вървяха през равен, монотонен пейзаж, в който като че ли почти нямаше живот. Накрая Сорая видя светлините на лампи и скоро след това Контрерас я въведе в Ногалес, Сонора.

— Аз съм дотук — каза той. Не гледаше към светлините, а в тъмнината на източните покрайнини на града.

Сорая му подаде остатъка от парите и той ги прибра, без да ги брои.

— В „Очоа“ имат чисти стаи и не задават въпроси. — После плю небрежно между прашните си каубойски ботуши. — Надявам се да намериш това, което търсиш.

Тя кимна. Проследи го с поглед, когато се отправи на изток неизвестно накъде. Когато нощта го погълна, Сорая се обърна и продължи да върви, докато прахта се превърна в утъпкана пръст, а после се показаха улици и тротоари. Намери лесно „Очоа“. Там имаше някакво празненство, продължаващо през цялата нощ. Централният площад беше осветен. В единия му край струнен оркестър изпълняваше нещо бързо и нестройно, а в другия бяха наредени сергии, на които продаваха прясно приготвени такос и кесадилас^[1]. Между тях хората се разхождаха или танцуваха. Други се клатушкаха пияни и крещяха безобидни ругатни срещу музикантите или към онези, които си даваха труда да ги слушат. Тук-там се стигаше до бой и се чуваха кръвожадни викове. Един кон изцвили, изпръхтя и затропа с копита.

Фоайето на „Очоа“ беше празно. Нощният дежурен на рецепцията беше дребен, жилав мъж с физиономия на прерийно куче, който гледаше мексикански сериал на малък портативен телевизор с лоша картина. Въпреки това продължаваше да следи с интерес в душната си кабинка онова, което ставаше на екрана, и не й обръщаше внимание. Хвърли бегъл поглед на Сорая и й подаде ключа, когато тя плати цената за стая за една нощ, написана на картон над главата му. Не й поиска паспорт, нито някакъв друг документ за самоличност. Тя можеше да е серийна убийца, но не го интересуваше.

Стаята й беше на втория етаж и откъм гърба на хотела, тъй като бе поискала да е по-тихо. Нямаше климатична инсталация. Тя разтвори широко прозореца и погледна навън. Стаята гледаше към невзрачна уличка и гола тухлена стена, гръб на друга сграда, вероятно на ресторант, ако се съди по наредените кофи за боклук от едната страна на входа, закрит само със завеса. Гола флуоресцентна крушка хвърляше над кофите бледа синкава светлина. Сенките бяха морави като зарастващи рани. Докато тя наблюдаваше, един мъж, препасан със силно замърсена престилка, дръпна завесата и седна върху капака на една кофа за боклук. Сви си цигара с марихуана, пъхна я в устата, запали я, пое дима и притвори очи. Тя чу някакви шумове. В единия край на уличката двойка правеше секс, подпряна на стената. Готвачът, унесен в наркотичен блян, не им обръщаше внимание. Може би дори не ги чуваше.

Сорая се извърна от прозореца и огледа стаята. Слава богу, както й беше казал Контрерас, беше чисто и подредено дори в банята. Съблече се и пусна душа, изчака водата да се стопли и застана под него, наслаждаваше се как топлата вода отмива мръсотията и потта. Напрежението в мускулите й бавно изчезна и тя започна да се отпуска. Изведнъж я връхлетя умора и разбра, че е изтощена. Излезе изпод душа и разтри силно тялото си с кърпата. Тънкият груб плат зачерви тъмната й кожа. От горещия душ в стаята беше станало задушно. Завила се с кърпата, тя отиде при прозореца, за да улови полъха на лекия бриз, който подухваше от време на време. Тогава видя двамата мъже, подпрели се на стената на ресторанта. На светлината на луминесцентната лампа забеляза, че единият проверява нещо в своя смартфон. Тя се скри зад избелелите завеси миг преди вторият мъж да погледне към прозореца й. Можа да види лицето му — тъмно и напрегнато като свит юмрук. Той каза нещо на другаря си, което го накара също да погледне към прозореца.

В „Очоа“ вече не беше безопасно. Сорая отстъпи назад, облече отново мръсните си дрехи и отиде при вратата. Когато я отвори, двама мъже се втурнаха вътре. Единият изви ръцете й на гърба, а другият притисна устата и носа й с кърпа. Тя се опита да не диша, да се освободи от желязната му хватка, обаче не успя. Мълчаливата, безполезна борба продължи няколко минути и усилията само намалиха кислорода в дробовете й. После въпреки волята й подсъзнателната й система установи контрол над нея и тя вдиша веднъж, после още веднъж. Заля я отвратителна миризма и Сорая се опита да извика. От очите й потекоха сълзи, които се затъркаляха по бузите. Опита се да поеме свеж въздух. После мракът я обви и тялото й се отпусна в ръцете на похитителите.

 

 

Аркадин видя гръбната перка да пори водата. Ако се съдеше по размерите, акулата беше голяма, дълга около три-четири метра. Приближаваше се право към кърмата на „цигарата“. Не беше за учудване предвид количеството кръв, изтекло във водата.

Аркадин беше измъчвал Степан в продължение на три часа и човекът вече представляваше кървава развалина. Легнал на една страна с присвити колене, той плачеше неудържимо, а кръвта от безбройните порезни рани се стичаше на тънки струйки и се смесваше с морската вода по палубата.

Павел беше свидетел на разпита, на кръвопролитието и на последвалите крясъци на Степан, че е невинен, а после беше дошъл и неговият ред. Очакваше Аркадин да използва същия нож и върху него, както беше го сторил със Степан, но основната част на разпита бе изненадата, ужасът от неочакваното.

Аркадин завърза краката на Павел за лебедката и го спусна с главата надолу през кърмата на лодката. С всяко потапяне удължаваше времето на оставането му под водата, така че на края на шестото или седмото Павел беше сигурен, че ще се удави. После Аркадин му направи по една порезна рана под всяко око. Когато кръвта потече, отново го потопи под водата. Това продължи може би около четиридесет минути. След това акулата се показа. Павел сигурно я беше видял. Когато Ел Хералдо го издърпа нагоре, беше смъртно уплашен.

Като се възползва от слабостта му, Аркадин удари бързо три пъти подред Павел с всичка сила и му счупи две-три ребра. Той започна да се задъхва и да диша все по-трудно. Реагирайки на дадения от боса му знак, Ел Хералдо спусна Павел обратно във водата. Акулата се приближи заинтригувана.

Павел започна панически да удря по водата, а това изостри още повече любопитството й. Акулите имат лошо зрение и разчитат на миризмите и движенията. Тази подуши прясна кръв, а ударите я накараха да повярва, че жертвата й е ранена. Засили се право към раненото същество.

Аркадин забеляза, че гръбната перка се задвижи по-бързо, и вдигна ръка. Това беше сигнал за Ел Хералдо, който повдигна лебедката. Миг преди главата и раменете му да излязат от водата, тялото на Павел потрепери и той отчаяно се сгърчи, когато акулата нападна. Ел Хералдо го издигна да виси във въздуха, нададе сподавен вик, измъкна пистолета си, наведе се през кърмата на „цигарата“ и изпразни пълнителя в огромното туловище на акулата.

Когато водата се запени и почерня от кръвта на акулата, Аркадин отиде при лебедката и спусна крещящия и плачещ Павел на палубата, като остави Ел Хералдо да се забавлява. Откакто преди три години по-малкият му брат беше загубил крака си, нападнат от тигрова акула, в очите на Ел Хералдо винаги се появяваше желанието да убива, когато видеше гръбна перка. Една вечер, когато беше много пиян и много тъжен, бе разказал тази зловеща семейна история.

Аркадин насочи вниманието си към Павел. Започнатото от потапянията във водата, от които за малко да се удави, беше довършено от акулата. Павел беше много зле. Акулата беше откъснала парчета месо от лявото му рамо и от бузата. Кървеше обилно, но това беше най-малкият му проблем. Беше травматизиран от нападението на акулата. Широко отворените му очи непрекъснато шареха насам-натам, без да се задържат на нищо. Зъбите му неудържимо тракаха и от него се понесе миризма на изпражнения.

Без да обръща внимание на всичко това, Аркадин приклекна до капитана си, сложи ръка на главата му и каза:

— Павел Михайлович, приятелю мой, имаме сериозен проблем за решаване и само ти можеш да го разрешиш. Или Степан, или ти сте предавали информация на някой извън организацията. Степан се кълне, че не е той, което, опасявам се, оставя теб като виновника.

Като ридаеше и виеше от болка и ужас, Павел не отговаряше, докато Аркадин не повдигна главата му от палубата.

— Стегни се, Павел Михайлович! Съсредоточи се! Животът ти виси на косъм. — Когато погледът на Павел се спря върху него и остана там, Аркадин се усмихна и го погали по косата. — Знам, че те боли, приятелю. Боже господи, та ти кървиш като заклано прасе! Но скоро всичко това ще свърши. Ел Хералдо бързо ще те закърпи, той е майстор, повярвай ми. Чуй ме, Павел Михайлович, ето каква е сделката. Кажи ми за кого работиш, какво си му казал, разкажи ми всичко и ние ще те закърпим. Ще станеш като нов. Нещо повече, ще кажа на всички, че къртицата е Степан. Работодателят ти ще се успокои, ти ще продължиш да работиш както преди, ще му предаваш информация, но само такава, каквато аз ти подавам. Как ти звучи това, а? Споразумяхме ли се?

Павел изохка и кимна. Очевидно все още не беше в състояние да говори.

— Добре. — Аркадин погледна към Ел Хералдо. — Свърши ли с твоята акула?

— Гадината е мъртва. — Ел Хералдо със задоволство се изплю във водата. — Сега приятелите й ще си направят пир с нея.

Аркадин погледна към Павел и си помисли: „Същото ще се случи и с този кучи син!“

 

 

Мъжът с пронизващите сини очи посочи с ръка.

— Моля, седнете, господин Уилърд, искате ли нещо за пиене?

— Бих изпил едно уиски — отвърна той.

Младият мъж, когото Уилърд следваше, изчезна, но след секунди се появи отново с поднос, върху който имаше старомодна чаша с уиски, голяма чаша с вода и друга с лед.

Уилърд имаше усещането, че не той, а някой друг с неговите крака дръпна един стол и седна край голямата маса. Младият мъж остави пред него трите чаши и излезе от библиотеката, като затвори безшумно вратата след себе си.

— Не разбирам как бихте могли да ме очаквате — рече Уилърд. После си спомни осемте часа, които беше прекарал в интернет, за да търси информация за „Монишън Клъб“. — IP номерът на компютъра ми е защитен.

— Нищо не е защитено. — Мъжът взе книгата, обърна я и я побутна към Уилърд. — Кажете ми какво разбирате от това?

Той видя една илюстрация от поредица букви и странни символи. Разпозна латинските букви, но другите му бяха непознати. После усети леки тръпки по гърба си. Ако не грешеше, буквите бяха същите като онези на снимките, които Оливър Лис беше показал на него и на Питър Маркс.

Вгледа се в неестествено сините очи и каза:

— Не знам какво означава това.

— Кажете ми, господин Уилърд, изучавали ли сте история?

— Мисля, че да.

— В такъв случай знаете за цар Соломон.

Уилърд сви рамене.

— Предполагам повече от много други хора.

Мъжът срещу него се облегна назад и преплете пръсти върху корема си.

— Животът и времето, през което е живял Соломон, са пълни с митове и легенди. Както и при Библията, често пъти е трудно, да не кажа невъзможно, да се отсее истината от измислицата. Защо? Защото последователите му са имали интерес тя да се скрие. Най-невероятните истории са свързани със златното съкровище на Соломон. Става дума за огромни количества, които не можем дори да си представим. Сега историците и повечето археолози отхвърлят подобни истории като изопачени или направо неверни. Защото откъде би могло да дойде толкова злато? От легендарните мини на Соломон ли? Дори ако царят е наел десет хиляди роби, той не би могъл да натрупа такова приказно съкровище през краткия си живот. Затова сега се приема за безспорна истина, че не е имало такова нещо като златото на цар Соломон.

Той се наведе напред и почука с пръст по илюстрацията в книгата.

— Тази поредица от букви и символи ни разказва различна история. Това е указание, о, повече от указание, много повече. Това е ключ, който казва на онези, които са готови да слушат, че златото на цар Соломон наистина съществува.

Уилърд, без да иска, се засмя.

— Нещо смешно ли казах?

— Простете, но ми е трудно да приема сериозно тази мелодраматична измислица.

— Е, свободен сте да си тръгнете, когато пожелаете. Ако искате, още сега.

Когато мъжът се накани да дръпне книгата обратно към себе си, Уилърд протегна ръка и го спря.

— Не мисля да си тръгвам, повярвайте ми. — Прокашля се. — Вие говорите за истината срещу измислицата. — Той замълча за момент. — Може би ще ме улесните, ако ми кажете името си.

— Бенджамин Ел-Ариан. Аз съм един от малкото учени, наети от „Монишън Клъб“ за решаване на въпроси, свързани с древната история и за това как те влияят на настоящето.

— Отново се извинявам, но изобщо не вярвам, че внезапно и съвсем неочаквано ми беше разрешена среща с обикновен учен, след като в продължение на осем часа се рових в интернет, опитвайки се да намеря информация за „Монишън Клъб“. Не, господин Ел-Ариан, макар може би наистина да сте учен, едва ли това е всичко, което сте.

Известно време Ел-Ариан го гледаше замислен.

— Струва ми се, господин Уилърд, че вие сте много по-деликатен и съобразителен, за да се смеете на нещо, което съм казал. — Той взе книгата и обърна страницата. — А и да не забравяме, че дойдохте тук очевидно за да търсите информация. — За миг в очите му като че ли заиграха весели пламъчета. — Да не би пък да възнамерявахте да търсите тук работа, за да проникнете при нас, както го сторихте в АНС?

— Изненадан съм, че сте осведомен за това, то едва ли се знае от много хора.

— Господин Уилърд — каза Ел-Ариан, — няма нещо, което да не ни е известно за вас. Включително за ролята ви в „Тредстоун“.

„Аха, най-сетне стигнахме до главното“ — помисли си Уилърд. Изчака, без изражението му да се промени, но продължи да наблюдава Ел-Ариан, като да беше паяк, замръзнал в центъра на мрежата си.

— Знам, че сте твърде чувствителен към темата „Тредстоун“ — рече Ел-Ариан, — затова ще ви кажа какво ми е известно по въпроса. Моля ви, не се колебайте да ме поправите, ако съм погрешно осведомен за някои факти. „Тредстоун“ е започната от Александър Конклин в рамките на Централното разузнавателно управление. Неговото въображение успява да роди само двама завършили програмата: Леонид Данилович Аркадин и Джейсън Борн. Сега вие сте възстановили „Тредстоун“ под егидата на Оливър Лис, но почти веднага Лис е започнал да ви нарежда какво да правите дори повече, отколкото ЦРУ нареждаше на вашия предшественик. — Той замълча за момент, за да даде време на Уилърд да го поправи или да направи някакви възражения.

Когато гостът му запази мълчание, Ел-Ариан кимна.

— Обаче всичко това е предисловие. — Отново почука с пръст по разтворената книга. — Тъй като Лис ви е наредил да намерите златния пръстен с гравираните на него знаци, може би ще ви е интересно да знаете, че той не работи като самостоятелна единица.

Уилърд настръхна.

— Тогава за кого всъщност работя?

В усмивката на Ел-Ариан имаше известна доза насмешка.

— Както повечето неща по този въпрос, и това е сложно. Човекът, който му осигурява парите и сведенията, е Джалал Есай.

— Никога не съм го чувал.

— А и не би трябвало. Джалал Есай не се движи във вашите среди. Всъщност, подобно на мен, той се старае да остане неизвестен за хора като вас. Член е на „Монишън Клъб“… или по-скоро беше. Виждате ли, в продължение на няколко години този пръстен се считаше за изгубен. Той е единствен по рода си поради причини, които веднага ще ви бъдат изяснени.

Ел-Ариан стана, отиде до една секция на шкаф с книги и натисна скрит бутон. Секцията се отвори навън и разкри сервиз за чай, състоящ се от месингов чайник, голяма чиния, пълна с кексчета, посипани с пудра захар, и шест чашки, тесни, но три пъти по-високи от обикновените чашки от този вид. Сложи ги в един поднос и ги донесе на масата.

С церемониален маниер наля чай за двамата и подкани Уилърд да си вземе от кексчетата. Седна и с видимо удоволствие отпи от чая си. Уилърд откри, че това е сладък ментов чай, какъвто имат обичай да пият в Мароко.

— Но да се върнем на обсъждания въпрос. — Ел-Ариан си взе един сладкиш и го лапна. — Това, което разбрахме от гравираните от вътрешната страна на пръстена знаци, беше следното: Златото на цар Соломон е факт, а не измислица. Надписът съдържа конкретни угаритски символи. Соломон е взел на работа при себе си гадатели. Тези гадатели, или поне някои от тях, са били запознати с алхимията. Те са открили, че съчетавайки някои угаритски думи и фрази с определени научни процедури, могат да превръщат оловото в злато.

За момент Уилърд остана като поразен от гръм. Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Оловото в злато? — рече накрая. — Буквално?

— Да, буквално. — Ел-Ариан лапна още едно кексче. — Това е отговорът на неразрешимата загадка, за която вече споменах — как Соломон е натрупал толкова много злато за толкова кратко време.

Уилърд се размърда в стола.

— Това ли правите тук бе, хора? Тичате подир легенди?

На лицето на Ел-Ариан се появи загадъчната му усмивка.

— Както вече казах, свободен сте да си тръгнете, когато пожелаете. Обаче няма да го направите.

От чист инат Уилърд се изправи на крака.

— Откъде знаете?

— Просто защото идеята е много привлекателна, макар още да не сте убеден.

Уилърд на свой ред се усмихна загадъчно.

— Дори да е само една легенда.

Ел-Ариан дръпна назад стола си и отиде при шкафовете с книги, откъдето беше взел чая и кексчетата. Бръкна вътре и извади нещо, което постави на масата пред Уилърд.

Той продължи да гледа Ел-Ариан в очите, но после погледна надолу. Взе една златна монета. Изглеждаше много стара. На нея се виждаше петолъчна звезда заедно с надписа Gram, MA, TUM, TL, TRA в пространството между лъчите. В центъра на звездата имаше символ, така изтъркан, че беше неразбираем.

— Петолъчната звезда е символът на цар Соломон, макар че различни източници го изобразяват като шестолъчна звезда, като кръст, гравиран с букви на иврит, дори като келтски възел. Обаче на пръстена, който винаги носел, имало петолъчна звезда, за която се говори, че притежавала магически свойства. Оттам и способността му да лови демони и да говори с животни.

Уилърд се засмя.

— Не вярвате на подобни глупости, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Ел-Ариан. — Обаче златната монета без съмнение е част от съкровището на Соломон.

— Не разбирам как може да сте сигурен — каза Уилърд. — Няма експерт, който би могъл да потвърди такова нещо.

Странната усмивка на Ел-Ариан се появи отново.

— Вече установихме възрастта й. Обаче по-важното е, че открихме нещо друго — каза той. — Обърнете монетата от другата страна, ако обичате.

За изненада и учудване на Уилърд обратната страна на монетата беше напълно различна.

— Виждате ли, тази страна не е направена от злато — каза Ел-Ариан. — Направена е от олово, първоначалния метал, преди да бъде превърната в злато.