Робърт Силвърбърг
Нощни криле (10)

10.

Кралският приют беше отворен. Нютерите и всички други прислуги — всички те бяха избягали. Защитниците, Магистрите и Управниците сигурно с чест бяха загинали в битката. Никъде не можах да видя Летописеца Бъзил. Не се виждаха и събратята му. Влязох в стаята си, измита и освежена, хапнах, събрах си нещата и на прощаване се поклоних пред целия този разкош, който така и не успях да опозная както трябва. Съжалявам, че толкова малко съм бил в Рам, но, в края на краищата, Хормон беше най-чудесният гид, пък и доста можах да разгледам.

Сега беше време за тръгване.

Да останеш в един завоюван град — нямаше смисъл. Шлемът за предаване на мисли в стаята не реагираше на въпросите ми и аз не знаех за размерите на разрушенията нито тук, нито пък в другите области, но беше ясно, че Рам е извън контрола на човека и трябваше да се бърза. Помислих си дали да не отида в Йорсалем, както ме посъветва преди влизането ми в Рам дългият Пилигрим, но отхвърлих тази мисъл и реших да избера посока Запад: към Парриш, който не само беше по-близко, но и в който беше разположена щабквартирата на Летописците.

Моето занимание сега не беше нужно; в тази първа утрин на завоюваната Земя аз почувствах неочаквано мощно и странно желание да си предложа услугите на Летописците и заедно с тях да събирам сведения за по-добри години на нашата планета.

Напуснах приюта по пладне. Най-напред тръгнах към двореца, който все още беше отворен. Наоколо безпорядъчно лежаха просяци: едни в наркотично опиянение, други спяха, болшинството бяха мъртви; мъртвите лежаха така, че беше ясно: изпопребили са се помежду си, обхванати от паника и ярост. Край един от трите черепа на информационното устройство клечеше с объркан вид един Разпоредител. Аз влязох и той каза:

— Не работи. Мозъкът не отговаря.

— Какво стана с Принца на Рам?

— Мъртъв е. Свалиха го.

— С него беше и младата Въздухоплавателка. Какво знаете за нея?

— Нищо. Мисля, че е мъртва.

— А градът?

— Падна. Завоевателите са навсякъде.

— Убиват ли?

— Никого и с пръст не са пипнали — каза Разпоредителят. — Те са във висша степен вежливи. Те ни СЪБИРАТ!

— Само в Рам или навсякъде?

Той вдигна рамене и започна ритмично да се полюлява напред-назад. Оставих го на мира и тръгнах по-нататък в двореца. За мое учудване, стаите на Принца не бяха блокирани. Влязох, поразен от невъобразимата помпозност на килимите, завесите, светилниците, камините. Минавах от стая в стая, докато стигнах, в края на краищата, до постелята на Принца: за балдахин служеше тялото на огромна раковина от планета на друга звезда и гледайки отворената раковина, аз се докоснах до невъобразимо мека тъкан, с която се е завивал Принцът на Рам; спомних си, че и Евлуела е лежала тук, и ако бях по-млад, щях да се разплача.

Напуснах двореца и бавно пресякох площада в началото на дългия си път за Парриш.

* * *

И тук за първи път видях нашите завоеватели. Една машина с непозната конструкция се изтърколи на края на площада и от нея се появиха приблизително около дузина фигури.

Те бяха почти човешки. Бяха високи и едри, с широк, като на Хормон, гръден кош и само прекомерната дължина на ръцете им издаваше, че това са пришълци. Видът на кожата им беше някак си странен и ако бях по-близо, щях да разгледам по-добре очите им, устните и ноздрите, които се различаваха от човешките.

Без да ми обръщат никакво внимание, те пресякоха площада, вървейки с неустойчива, поклащаща се походка, което живо ми напомняше маниера на вървене на Хормон — и влязоха в двореца. Те не изглеждаха нито високомерни, нито войнствени.

Зяпльовци. Величественият Рам отново демонстрираше магнетичното си въздействие.

Оставяйки новите хазяи с тяхното любопитство, аз закрачих към покрайнините на града. Зимен студ се промъкна в душата ми. Размишлявах: беше ли това тъга по нашия Рам? Или скърбях за изчезналата Евлуела? Или причината беше само в това, че бях пропуснал вече три Наблюдения, и като всеки наркоман чувствах мъките на лишението?

Разбрах, че съм наранен от всичко това, но най-много от последното. Никого не срещнах, докато вървях към портите. Страхът от новите господари караше рамляните да се крият. От време на време преминаваха край мен с бръмчене машини на пришълците, но даже не обръщах глава.

Стигнах до западните порти на града, когато слънцето вече почти се беше скрило зад хоризонта. Те бяха разтворени, като ми откриваха изглед към един прекрасен хълм, върху чиито гърди растяха дървета с тъмнозелени корони. Минах под арката и видях наблизо фигурата на Пилигрим, който бродеше бавно по пътя към града.

Странно беше да го виждам с препъваща се, несигурна походка, защото даже плътните кафяви одежди не можеха да скрият младостта и силата му; той вървеше изправен, с разгърнати рамене, но все пак походката му беше спъната и тътреща се като на старец. Когато го догоних и надникнах под качулката, разбрах всичко — бронзовата маска, която носят всички Пилигрими, беше монтиран ревербератор, който се използваше от слепите, за да разберат навреме за срещаните по пътя препятствия.

Той почувства моето присъствие и каза:

— Аз съм сляп Пилигрим. Моля да не ми причинявате вреда.

Това не беше глас на Пилигрим, това беше силен, рязък, повелителен глас.

* * *

Отговорих:

— Нямам намерение на никого да причинявам зло. Аз съм Наблюдател, който миналата нощ изгуби занятието си.

— През изминалата нощ много от нас се лишиха от занятията си, Наблюдателю.

— Само не и Пилигримите.

— Не — каза той. — Пилигримите — не.

— Откъде си тръгнал?

— От Рам.

— И никъде конкретно?

— Наникъде — каза Пилигримът. — Съвсем наникъде. Просто ще бродя по света.

— Тогава можем да вървим заедно — казах аз, защото да се върви с Пилигрим е небивало щастие, а след загубата на Хормон и Евлуела аз бях принуден да вървя сам. — Аз отивам в Парриш. Отиваме ли?

— За там — с особено удоволствие — горчиво отговори той. — Да, ще тръгна с теб за Парриш. Но каква работа може да има там един Наблюдател?

— Наблюдателят сега никъде не може да има работа. Отивам в Парриш, за да си предложа услугите на Летописците.

— А-а.

— Сега, когато падна Земята, аз искам да зная повече за годините й на възход.

— Нима е паднала цялата Земя, а не само Рам?

— Мисля, че да — отговорих аз.

— А-а — отвърна Пилигримът. — А-а.

Той потъна в мълчание и ние тръгнахме по пътя. Подадох му ръка и той повече не се препъваше, а закрачи уверено с младежка походка. От време на време нещо си мърмореше, а може би се промъкваха ридания. Когато го разпитвах за живота на Пилигрима, той или отговаряше уклончиво, или премълчаваше. Вървяхме вече час. Заредиха се гори и той изведнъж каза:

— Боли ме лицето. Помогни ми да наглася по-добре тази маска!

За мое учудване той започна да я сваля. Дъхът ми секна, защото на Пилигримите е забранено да си показват лицето. Сигурно е забравил, че аз не съм сляп.

Той започна да си сваля маската, като казваше:

— На теб едва ли ще ти хареса това зрелище.

Огънатият бронз падна от челото и най-напред видях очи, които съвсем наскоро бяха престанали да виждат. Зеещи дупки, в които е бил не скалпелът на хирурга, а по-скоро разтворени пръсти; след това се показа породист нос и най-накрая — тънките стиснати устни на Принца на Рам.

— Ваше Величество! — неволно се изтръгна от мен.

Потоци от засъхнала кръв по бузите. Около очните кухини — някаква си маз. Той едва ли чувстваше силна болка, защото я беше убил с тази зелена маз, но болката, която ме гореше, беше истинска!

— Повече не съм величество — каза той. — Помогни ми. — Ръцете му затрепериха, когато ми протегна маската. — Тези краища трябва да се разширят. Тук… и тук…

* * *

Бързо направих каквото беше нужно, защото не можех дълго да гледам лицето му.

Той си сложи маската.

Ние мълчаливо тръгнахме по-нататък. Нямах представа как да разговарям с такъв човек. Това беше тъжно пътешествие и за двама ни, но сега бях решил твърдо да бъда негов придружител. Мислех си за Хормон и за това, че той си сдържа думата. И за Евлуела мислех много и на езика ми все се въртеше въпросът какво е станало с любовницата на Принца през онази нощ, но думите не се откъсваха от устата ми.

Настъпи мрак, но слънцето все още сияеше пред нас в златисточервено. Изведнъж аз се спрях и издадох дрезгав звук, защото наблизо се мярна една сянка.

Високо в небето се рееше Евлуела. Кожата й беше изпъстрена от цветовете на залеза, а крилете й, разтворени в цялата си ширина, се преливаха с всички цветове на дъгата. Тя беше на височина стотина човешки ръста от Земята и се издигаше все по-високо. За нея аз бях само една точка между дърветата.

— Какво има там? — попита Принцът. — Какво видя?

— Нищо.

— Отговаряй, какво видя?

Не можах да му се съпротивлявам.

— Видях Въздухоплавателката, Ваше Величество. Тъничко момиче във висините.

— Значи е настъпила нощта.

— Не — казах. — Слънцето още не е залязло.

— Това е невъзможно! Тя може да има само нощни криле! Слънцето щеше да я запрати към земята.

* * *

Поколебах се. Не можех да се заставя да му обяснявам как Евлуела можеше да лети денем, въпреки че имаше само нощни криле. Не можех да кажа на Принца на Рам, че до нея летеше Хормон, летеше без криле, леко плъзгайки се във въздуха, като придържаше с ръка тесните й рамене и й помагаше да преодолее налягането на слънчевите лъчи.

— Е — попита настойчиво той. — Защо тя лети денем?

— Не зная — казах аз. — За мен това е загадка. Сега се случват много неща, които не мога да разбера.

И той отново замълча. Прииска ми се да извикам Евлуела, но знаех, че тя не може и не иска да чува ничии гласове, и затова тръгнах срещу залязващото слънце към Парриш, водейки слепия Принц. А над нас, високо в небесата, летяха Евлуела и Хормон, летяха към последните отблясъци на деня, докато накрая се издигнаха толкова високо, че станаха невидими за моите очи.