В 09:00 в сряда чаках пред заключената врата на „Шифино и съдружници“ на четвъртия етаж на офис сграда, разположена на Чарлстън Булевард, почти в центъра на Лас Вегас. Бях уморен, така че плъзнах гръб по стената и седнах на скъпия килим. Чувствах се абсолютен неудачник в град, който уж носи късмет.

А всичко беше започнало превъзходно. След като хванах последния полет от Лос Анджелис и в полунощ се настаних в „Мандалей Бей“, установих, че съм прекалено възбуден, за да заспя. Слязох в казиното и утроих двестате долара, които носех, на рулетката и масите за блекджек.

Увеличаването на състоянието ми и безплатната пиячка в казиното ми помогнаха да заспя по-лесно. Нещата претърпяха драматичен обрат след телефонното събуждане. Проблемът беше, че изобщо не бях поръчвал да ме будят. От рецепцията ми съобщиха, че издадената ми от „Таймс“ кредитна карта „Американ Експрес“ е отхвърлена.

— Това е абсурдно — отвърнах. — Снощи с нея си купих самолетен билет и наех кола от „Маккаран“. А и когато се настанявах тук, вие също я приехте. Някой я мина през терминала.

— Да, господине, това е само потвърждение. Сумата се изтегля от картата ви едва в шест сутринта в деня на заминаването ви. Днес терминалът я отхвърли. Бихте ли слезли, за да ни дадете друга карта?

— Няма проблем. И без това исках вече да стана, за да спечеля още малко пари от вас.

Само че имаше проблем, защото и другите ми три карти не бяха приети. Всички бяха отхвърлени и се принудих да върна половината от печалбата си, за да напусна хотела. Щом се качих на взетата под наем кола, извадих мобилния си телефон, за да позвъня в кредитните компании. Само че не успях да се обадя, защото телефонът ми не работеше. Не че се намирах извън обхват. Просто ме бяха отрязали.

Ядосан и объркан, но непоколебим, отидох в кантората на Уилям Шифино. Имах да работя по репортажа си.

В девет и нещо от асансьора слезе една жена, тръгна по коридора към мен, видя ме да седя на пода, облегнат на вратата, и колебливо забави крачка. Изправих се, кимнах й и попитах усмихнато:

— При Уилям Шифино ли работите?

— Да, на рецепцията. Какво обичате?

— Трябва да говоря с господин Шифино. Идвам от Лос Анджелис. Аз…

— Имате ли час? Господин Шифино приема потенциалните си клиенти само по предварителна уговорка.

— Нямам уговорка, но не съм потенциален клиент. Аз съм репортер. Искам да разговарям с господин Шифино за Брайън Огълви. Миналата година са го осъдили за…

— Знам кой е Брайън Огълви. Присъдата се обжалва.

— Да де, знам, знам. Имам нова информация. Мисля, че господин Шифино ще пожелае да разговаря с мен.

Тя спря — държеше ключа на няколко сантиметра от ключалката — и ме погледна, сякаш ме преценяваше.

— Сигурен съм, че информацията ми ще го заинтригува — настоях аз.

— Влезте и почакайте. Не знам кога ще дойде. Той има съдебни заседания чак следобед.

— Може би има начин да се свържете с него.

— Може би.

Влязохме в офиса и жената ми посочи кушетката в малката чакалня. Мебелите бяха удобни и изглеждаха сравнително нови. Останах с впечатлението, че Шифино е преуспяващ адвокат. Рецепционистката заобиколи зад плота си, включи компютъра и се зае с обичайната си подготовка за работния ден.

— Ще му позвъните ли? — подканих я.

— Когато ми остане време. Настанете се удобно.

Опитах, ала не обичам да се размотавам. Извадих лаптопа от чантата си и го включих.

— Имате ли безжичен интернет?

— Да.

— Може ли да го ползвам, за да си проверя имейла? Само за няколко минути.

— Не, съжалявам.

Зяпнах я за миг.

— Моля?

— Казах, не. Достъпът е секретен и ще трябва да поискате разрешение от господин Шифино.

— Бихте ли го попитали, когато му се обадите, за да му съобщите, че го чакам?

— При първа възможност.

Усмихна ми се делово и се върна към работата си. След малко телефонът иззвъня. Рецепционистката разтвори книгата си с приемни часове, насрочи среща на клиент и му обясни за кредитните карти, които приемат срещу предлаганите от тях правни услуги. Това ми напомни за положението с моите кредитни карти и взех едно от юридическите списания на масичката в опит да се разсея.

Казваше се „Невада Лигъл Ривю“ и се пръскаше по шевовете от реклами на адвокати и правни услуги като транскрибиране и съхранение на информация. Имаше и статии за правни казуси, повечето свързани с лицензиране на казина и престъпления срещу тях. Двайсетина минути, след като се зачетох в публикация за юридическо оспорване на закона, забраняващ отваряне на публични домове в Лас Вегас и окръг Кларк, вратата на офиса се отвори и влезе мъж. Кимна ми и погледна рецепционистката, която отново разговаряше по телефона.

— Един момент — каза тя в слушалката и ме посочи.

— Господин Шифино, този човек няма насрочен час. Казва, че е репортер от Лос Анджелис. Той…

— Брайън Огълви е невинен — прекъснах я. — И мисля, че мога да го докажа.

Шифино ме изгледа продължително. Имаше тъмна коса и красиво лице с неравномерен тен от носенето на бейзболна шапка. В свободното си време или играеше голф, или беше треньор. А може би и двете. Очите му бяха проницателни и той бързо взе решение.

— Елате в кабинета ми.

Последвах го. Адвокатът седна зад голямото си бюро и ми даде знак да се настаня на стола пред него.

— В „Таймс“ ли работите? — попита той.

— Да.

— Добър вестник, но напоследък има много проблеми. Финансови.

— Да, всички вестници са така.

— Е, как успяхте в Лос Анджелис да стигнете до заключението, че моят човек тук е невинен?

Отправих му най-хитрата си усмивка.

— Ами, не съм сигурен, обаче трябваше да дойда и да се срещна с вас. Ето какво знам. Едно хлапе е в затвора за убийство, което според мен не е извършило, и ми се струва, че случаят е идентичен с вашата история с Огълви — поне доколкото са ми известни подробностите. Само че моят случай е отпреди две седмици.

— А щом случаите са идентични, моят клиент има очевидно алиби и е възможно извършителят да е трето лице.

— Точно така.

— Добре, да видим какво ще ми разкажете.

— Надявах се и вие да ми разкажете нещо.

— Разбира се. Моят клиент е в затвора и се съмнявам, че точно сега го вълнуват проблемите на поверителността между адвокат и клиент, стига да получа информация, която ще му помогне.

Извади материалите по делото и започнахме размяната. Разказах му каквото знам за Уинслоу и се опитвах да сдържам вълнението си, докато проучвахме докладите за престъпленията. Но когато преминахме към сравнение на снимките от местопрестъплението, адреналинът ми рязко се покачи и ми стана трудно да се владея. Фотографиите от делото Огълви не само напълно съответстваха на тези от делото Бабит, но и жертвите поразително си приличаха.

— Удивително! — възкликнах. — Сякаш е една и съща жена.

И двете бяха високи дългоноги брюнетки с големи кафяви очи, чип нос и тяло на танцьорки. Имах чувството, че убиецът не е попаднал случайно на тези жени. Те бяха избрани. Отговаряха на някакъв модел, който ги превръщаше в мишени.

Шифино беше на същата вълна. Сочеше снимка след снимка, подчертаваше приликите в местопрестъпленията. И двете жени бяха задушени с найлонова торбичка, завързана на шията с тънко бяло въже. И двете бяха поставени голи и с лицето навътре в автомобилния багажник и дрехите им просто бяха хвърлени върху тях.

— Боже мой… — промълви адвокатът. — Престъпленията са абсолютно еднакви и човек не трябва да е експерт, за да го установи. Вижте какво ще ви кажа, Джак. Когато дойдохте, помислих, че ще сте тазсутрешното ми забавление. Побъркан репортер, който търси под вола теле. Но това…

И посочи наредените успоредно снимки върху бюрото.

— Това е спасението на моя клиент! Той е свободен!

Беше се изправил зад бюрото си, прекалено развълнуван, за да остане седнал.

— Как изобщо е могло да се случи? — попитах аз. — Как им е убегнало?

— Защото и двата случая са приключени прекалено бързо. Полицията е стигнала до очевиден заподозрян и е престанала да търси повече. Не са търсили сходни убийства, защото не е имало нужда. Имали са заподозрени и са били сигурни в успеха си.

— Но защо убиецът е поставил трупа на Шарън Огълви в багажника на бившия й мъж? И изобщо как е открил колата?

— Нямам представа, но това е без значение. Ето какво е важно: тези две убийства толкова си приличат, че няма начин извършителят да е нито Брайън Огълви, нито Алонзо Уинслоу. Всичко друго ще си дойде на мястото, когато започне истинско следствие. Обаче изобщо не се съмнявам, че ще разкриете нещо голямо. Искам да кажа, откъде знаете, че са само две? Може да има още.

Кимнах. Не се бях сетил за тази възможност. При издирването си в интернет, Анджела Кук се беше натъкнала само на делото Огълви. Ала два случая вече са система. Можеше да има и други.

— Какво ще правите сега? — попитах.

Шифино най-после седна и започна да се върти заедно със стола, докато обмисляше въпроса.

— Ще подам искане за извънредно съдебно заседание. Тази нова информация оневинява клиента ми и аз ще я представя пред съда.

— Само че аз не би трябвало да разполагам с тези документи. Не можете да се позовете на тях.

— Мога, и още как. Не съм длъжен обаче да разкрия откъде съм ги получил.

Намръщих се. Щом излезеше репортажът ми, източникът щеше да стане очевиден.

— Колко време ще ви трябва, за да подадете искането?

— Трябва да проуча някои неща, но ще съм готов до края на седмицата.

— Това ще провали всичко. Не знам дали ще успея да публикувам материала си дотогава.

Адвокатът разпери ръце и поклати глава.

— Клиентът ми е в „Или“ повече от година. Условията в този затвор са толкова лоши, че затворниците в килиите за смъртници често се отказват от обжалването и искат да ги екзекутират, само и само да се отърват. Всеки прекаран там ден е мъчение.

— Знам, знам. Просто…

Замълчах, за да премисля положението. Нямаше с какво да оправдая оставането на Брайън Огълви в затвора дори само още един ден, за да имам време да подготвя и напиша репортажа. Шифино имаше право.

— Добре, тогава ми съобщете веднага щом подадете искането. И трябва да разговарям с клиента ви.

— Няма проблем. Веднага щом излезе на свобода, вие ще получите ексклузивното интервю.

— Не, не след като излезе. Още сега. Аз ще напиша материала, който ще доведе до освобождаването на Брайън Огълви и Алонзо Уинслоу. Искам да разговарям с Огълви днес. Как може да стане?

— Той е при максимално строг режим и ако не сте в списъка, няма да ви пуснат при него.

— Но вие можете да ме вкарате, нали?

Седнал зад самолетоносача, който наричаше свое „бюро“, Шифино вдигна ръка към брадичката си, замисли се и кимна.

— Мога. Трябва да пратя по факса писмо до затвора, с което да им съобщя, че сте детектив и работите за мен, и по тази причина имате право на достъп до Брайън. След това ще ви дам потвърждение, с което да удостоверите, че съм ви наел. Ако работите за адвокат, нямате нужда от разрешение, издадено от щатските власти. Ще покажете писмото на портала и ще ви пуснат.

— Аз обаче не работя за вас. В нашия вестник е забранено репортери да се представят под фалшива самоличност.

Адвокатът бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и ми подаде един долар. Пресегнах се над снимките от местопрестъпленията и го взех.

— Ето — каза той. — Току-що ви платих един долар. Вече работите за мен.

Това всъщност не променяше положението, но не бях особено загрижен, като се имаше предвид, че съвсем скоро щях да напусна „Таймс“.

— Така става — отвърнах. — Колко далече е „Или“?

— В зависимост от това с каква скорост карате, на три-четири часа път на север. Намира се насред пустошта. Наричат шосето, което води дотам, Най-самотния път в Америка. Не знам дали защото отива до затвора, или заради пейзажа, обаче името си е точно на мястото. Между другото, има летище. Може да вземете двуместен самолет.

Поклатих глава. Бях писал прекалено много репортажи за катастрофирали малки самолети. Нямах намерение да летя с такъв, освен ако не е крайно наложително.

— Ще отида с кола. Напишете писмата. И ще ми трябват копия от всички документи, с които разполагате.

— Веднага ще се заема с писмата и ще поръчам на Агнес да преснима документите. За да подам искане за освобождаване на клиента ми, ще имам нужда от вашите материали. Да речем, че съм ги купил с онзи един долар.

Кимнах и си казах: „Да, накарай досадната Агнес да поработи за мен. Пада й се“. После попитах:

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Преди да се появя и да ви покажа всичко това, вярвахте ли, че Брайън Огълви е виновен?

Шифино вирна брадичка, докато размишляваше.

— Няма да публикувате отговора ми, нали?

Свих рамене. Не че не исках, но щях да се задоволя с онова, което ми се предлагаше.

— Щом така желаете.

— Е, добре, за репортажа ще ви кажа, че още отначало бях убеден в невинността на Брайън. Просто нямаше начин да е извършил това ужасяващо престъпление.

— А неофициално?

— Мислех, че е виновен. Само това можеше да ми помогне да преживея загубата на делото.

Отбих се да похапна в „Севън Илевън“, купих си мобилен телефон с предплатена карта и поех на север през пустинята по шосе 93 към щатския затвор „Или“.

Пътят минаваше покрай военновъздушната база „Нелис“ и се вливаше в шосе 50. Скоро започнах да разбирам защо го наричат „най-самотния път в Америка“. Наоколо се виждаше само гола пустош. Планински зъбери, лишени от всякаква растителност, се издигаха и изчезваха. Единствените следи от цивилизация бяха двулентовият асфалтов път и електропроводите, които прехвърляха планинските хребети — железните кули напомняха на извънземни великани.

Използвах новия си телефон, за да се обадя в кредитните компании и да попитам защо картите ми са невалидни. Всеки път получавах един и същи отговор. Снощи съм бил съобщил, че картата е открадната, и така временно съм блокирал сметката. Бил съм влязъл в уебстраницата на компанията и съм отговорил вярно на всички тайни въпроси.

Опитах се да ги убедя, че не съм съобщавал за откраднати карти. Нямаше полза. Направил го беше някой друг и този някой знаеше номерата на сметките ми, домашния ми адрес, рождената ми дата, моминското име на майка ми и номера на социалната ми осигуровка. Настоях сметките да бъдат отворени и оттатък ме увериха, че с удоволствие ще го направят. Има-ше само един проблем. Новите кредитни карти трябваше да се пратят на домашния ми адрес. Това щеше да отнеме време и дотогава не можех да ползвам кредит. Бях прецакан тотално.

След това позвъних в моята лосанджелиска банка и се сблъсках с вариант на същата схема, ала с още по-тежки последици. Имаше една добра и една лоша новина. Дебитната ми карта продължаваше да е валидна. Само че в спестовната и чековата ми сметка нямаше пари, от които да тегля. Снощи съм бил използвал опцията за електронно банкиране, за да прехвърля всичките си пари в чековата сметка, и после съм превел цялата сума на фондацията „Намисли си желание“. Бях разорен. Но във фондацията „Намисли си желание“ сигурно ме обожаваха.

Затворих телефона и изкрещях с цяло гърло. Какво се случваше с мен? Във вестника постоянно пускаха репортажи за открадната самоличност. Този път обаче жертвата бях аз и не можех да го повярвам.

В единайсет се обадих във „Вътрешни новини“ и научих, че нанесеният ми удар не се ограничава само с банките. Свързаха ме с Алън Прендъргаст и усетих, че в гласа му кипи нервна енергия. От личен опит знаех, че това го кара да повтаря думите си.

— Къде си, къде си? Някой трябва да отрази тая история с пасторите, а не мога да открия никого!

— Нали ти казах, във Вегас съм. Къде е…

— Във Вегас! Във Вегас? Какво правиш във Вегас?

— Не получи ли имейла ми? Вчера ти пратих имейл, преди да си тръгна.

— Не съм го получил. Ти просто изчезна, обаче вчера не ме интересува. Интересува ме днес. Кажи ми, че си на летището, Джак. Кажи ми, че след час пристигаш в Лос Анджелис.

— Не съм на летището, а вече не съм и във Вегас. Намирам се на най-самотния път в Америка, насред пустинята. Какво правят пасторите?

— Какво да правят, по дяволите? Провеждат голяма демонстрация в Родия Гардънс срещу Лосанджелиското полицейско управление и ще я отразят в цялата страна. Само че ти си във Вегас и не мога да се свържа с Кук. Какво правиш там, Джак? Какво правиш?

— Обясних ти в имейла, който не си прочел. Репортажът…

— Редовно си проверявам пощата — рязко ме прекъсна Прендъргаст. — Не съм получавал имейл от теб. Категорично.

Понечих да възразя, че греши, обаче се сетих за кредитните си карти. Щом някой беше успял да прекрати кредита ми и да източи банковите ми сметки, спокойно можеше да е влязъл и в имейла ми.

— Виж, Прендо, става нещо. Кредитните ми карти са невалидни, телефонът ми е прекъснат, а сега ти ми казваш, че имейлът ми не е стигнал до теб. Нещо не е наред. Аз…

— За последен път те питам, Джак. Какво правиш в Невада?

Въздъхнах и погледнах през страничния прозорец. Пустинният пейзаж сигурно не се беше пременил от зората на човечеството и нямаше да се промени дълго, след като човечеството изчезне.

— Случаят с Алонзо Уинслоу има развитие. Открих, че не го е извършил той.

— Не го е извършил ли? Не го е извършил? Искаш да кажеш, убийството на онова момиче ли? Какви ги говориш, Джак?

— Да, на момичето. Не го е убил той. Уинслоу е невинен, Алън, и мога да го докажа.

— Той е направил самопризнания, Джак. Спомни си собствената си публикация!

— Да, защото така казаха ченгетата. Обаче аз прочетох така наречените самопризнания и той признава само, че е откраднал колата и парите й. Когато задигнал колата, не знаел, че трупът е в багажника.

— Джак…

— Чуй ме, Прендо, успях да свържа убийството с друг случай във Вегас. Същият е. Удушена жена, трупът е оставен в багажник. И тя е стриптийзьорка. За убийството й в затвора лежи човек. Той също не го е извършил. В момента отивам да се срещна с него. Налага се да приключа с репортажа и писането до четвъртък. Трябва да го пуснем в петък, защото тогава всичко ще стане известно.

Последва дълго мълчание.

— Прендо? Чуваш ли ме?

— Да, Джак. Трябва да го обсъдим.

— Нали вече го обсъдихме. Къде е Анджела? Би трябвало да може да се справи с пасторите. Днес е неин ред.

— Ако знаех къде е, щях да я пратя с фотограф в Родия Гардънс. Още не е дошла. Преди да си тръгне снощи ми каза, че на идване ще се отбие в Паркър Сентър да провери има ли нещо ново. Само че днес така и не се появи.

— Сигурно проучва Дениз Бабит. Търсил ли си я?

— Търсих я, естествено. Търсих я. Оставих й съобщения, но нямам отговор. Сигурно си мисли, че ти си тук, затова не ми се обажда.

— Виж, Прендо, това тук е много по-важно от демонстрацията на пастор Тречър, разбираш ли? Прати някой общ репортер. Това тук е голяма бомба. На свобода е убиец, който е минал под радара на ченгетата, ФБР и всички останали. Един вегаски адвокат ще подаде в петък искане за съдебно заседание, което ще разкрие цялата история. Трябва да го изпреварим, него и другите медии. Ще разговарям с онзи човек в затвора и после веднага се връщам. Не знам кога ще успея да вляза при него. Пътят до Вегас е дълъг и нямам представа кога ще хвана самолета. За щастие билетът ми за обратния полет е валиден. Купих го, преди някой да анулира кредитните ми карти.

Отново ми отговори мълчание.

— Прендо?

— Виж, Джак — отвърна той и гласът му за пръв път от началото на разговора прозвуча спокойно. — И двамата сме наясно с положението. Нищо няма да промениш.

— За какво говориш?

— За работата ти в „Таймс“. Ако си мислиш, че ще направиш репортаж, който ще те спаси от уволнение, съмнявам се, че ще успееш.

Беше мой ред да замълча. Гневът напираше в гърлото ми.

— Чуваш ли ме, Джак? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те, Прендо, и имам само един отговор за теб. Върви на майната си. Не си измислям тази история, не разбираш ли? Всичко е истина! Пътувам в пустинята и не съм сигурен нито кой ме е прецакал нито защо.

— Добре, добре. Успокой се. Само се успокой става ли? Не намеквам, че…

— Не намекваш друг път! Не бил намеквал. Ти направо го каза.

— Виж, няма да разговарям с теб, ако ще ми държиш такъв език. Може ли да приказваме културно? Културно.

— Знаеш ли, Прендо, имам да се обаждам на други хора. Щом не искаш репортажа или си мислиш, че си измислям, ще намеря кой да го публикува, чат ли си? Най-малко очаквах собственият ми зам да ми забие нож в гърба.

— Не, Джак, няма нищо подобно.

— Напротив, Прендо. Майната ти. До скоро.

Затворих и за малко да изхвърля телефона през прозореца. После обаче си спомних, че нямам пари за нов. Няколко минути стисках зъби и се мъчех да се овладея. Трябваше да проведа още един разговор и исках да съм спокоен.

Загледах се в синкавосивите планини в далечината, в примитивната им сурова красота. Бяха насечени от ледници преди десет милиона години, ала бяха оцелели и вечно щяха да се извисяват към слънцето.

Извадих неработещия телефон от джоба си и отворих списъка с контактите си. Намерих номера на ФБР в Лос Анджелис, набрах го от другия апарат и помолих централата да ме свържат с агент Рейчъл Уолинг. Мина известно време, докато ме прехвърлят, но щом се разнесе сигналът, оттатък вдигнаха незабавно.

— Разузнаване — каза мъжки глас.

— Може ли да говоря с Рейчъл?

Казах го колкото може по-спокойно. Този път не помолих да повикат агент Рейчъл Уолинг, защото не исках да ме попитат кой съм и така да й дам възможност да не ми се обади. Надявах се просто да ме помислят за друг агент.

След секунда чух:

— Агент Уолинг.

Тя беше. От няколко години не бях чувал гласа й по телефона, ала нямаше съмнение.

— Ало? Уолинг на телефона. Какво обичате?

— Рейчъл, аз съм. Джак.

Сега пък тя не отговори веднага.

— Как си? — попитах, за да запълня паузата.

— Защо ми се обаждаш, Джак? Нали се уговорихме, че ще е най-добре да не се чуваме.

— Знам… но имам нужда от помощта ти. В беда съм, Рейчъл.

— И очакваш да ти помогна?! Каква беда?

Една кола профуча покрай мен поне със сто и шейсет. Имах чувството, че стоя на едно място.

— Дълга история. В Невада съм. В пустинята. Работя по един случай. На свобода е убиец, за когото никой не подозира. Имам нужда някой да ми повярва и да ми помогне.

— Джак, аз не съм човекът, който ти трябва, и ти го знаеш. Не мога да ти помогна. И в момента имам работа. Трябва да свършваме.

— Рейчъл, не затваряй! Моля те…

Тя не отговори веднага, но и не прекъсна връзката. Зачаках.

— Джак… май наистина си загазил. Какво става?

— Не знам. Някой си играе с мен. Телефонът ми, имейлът ми, банковите ми сметки — пътувам през пустинята и даже нямам валидна кредитна карта.

— Къде отиваш?

— В „Или“. За да се срещна с един човек.

— В затвора ли?

— Да.

— Чакай да позная. Някой ти се е обадил, казал ти е, че е невинен, и ти си се втурнал натам с надеждата да докажеш, че истинските ченгета пак са сбъркали, така ли?

— Не, нищо подобно. Виж, Рейчъл, този тип души жени и ги оставя в автомобилни багажници. Прави с тях ужасни неща — и го прави безнаказано поне от две години.

— Четох репортажа ти за момичето в багажника, Джак. Убил го е член на улична банда, който си е признал.

При мисълта, че тя чете публикациите ми, ме обзе неочаквано вълнение. Това обаче не ми помагаше да я убедя.

— Не вярвай на всичко, което четеш във вестника, Рейчъл. Сега съм на път да открия истината и имам нужда от някого, някой от правоохранителните органи, който да се заеме…

— Знаеш, че вече не се занимавам с психологически профили. Защо ми се обаждаш?

— Защото ти имам доверие.

Думите ми я накараха да замълчи задълго. Нямах намерение да проговоря пръв.

— Как така? — попита тя накрая. — Не сме се виждали от много отдавна.

— Въпреки това. След всичко, което преживяхме тогава, винаги ще ти имам доверие, Рейчъл. И знам, че можеш да ми помогнеш… а сигурно и да подобриш собственото си положение.

— Какво искаш да кажеш? Не, почакай, не ми отговаряй. Няма значение. Моля те, не ме търси повече, Джак. Така или иначе не мога да ти помогна. Тъй че, успех и се пази. Всичко хубаво.

И затвори.

Близо минута продължих да държа телефона до ухото си. Може би се надявах Рейчъл да промени решението си и да ми позвъни. Но това не се случи и след малко го пуснах в поставката за чаши между седалките. Нямаше с кого повече да разговарям.

Колата, която ме беше изпреварила, изчезна зад поредното възвишение в далечината пред мен. Почувствах се съвсем сам, захвърлен на повърхността на луната.

Както с повечето хора, които влизат през портала на щатския затвор „Или“, късметът ми не проработи. Пуснаха ме през входа за адвокати и следователи и показах писмото от Уилям Шифино на дежурния капитан. Въведоха ме в стая за посещения, където чаках двайсет минути да доведат Брайън Огълви. Но когато вратата се отвори, на прага отново се появи дежурният. Без Огълви.

— Господин Макавой, боя се, че днес няма да можем да го осъществим — каза капитанът.

В първия момент си помислих, че са разкрили измамата. Че са ме изобличили като репортер, а не детектив, работещ за адвокат.

— Какво искате да кажете? Всичко беше уредено. Нося писмото от адвоката. Видяхте го. Той ви прати и факс, за да ви предупреди за идването ми.

— Да, получихме факса и бях готов да доведа затворника, само че в момента той не е на разположение. Елате утре и ще се срещнете с него.

Ядосано поклатих глава. След всички проблеми, които ми се бяха струпали днес, това преля чашата. Още малко и щях да избухна и този капитан щеше да бъде разкъсан от експлозията.

— Вижте, пътувах четири часа от Вегас, за да се срещна с този човек. А сега вие ми казвате да се върна там, откъдето съм дошъл, и утре пак да дойда, така ли?

— Не ви казвам да се върнете във Вегас. Ако бях на ваше място, щях да отида в града и да отседна в хотел „Невада“. Не е лошо място. Има казино, а повечето вечери и дискотека. Настанете се там, елате пак утре сутрин и ще ви доведа вашия човек. Обещавам.

Безпомощно поклатих глава. Нямах никакъв избор.

— В девет — изсумтях. — Вие ще бъдете ли тук?

— Лично ще дойда, за да уредя посещението.

— Можете ли да ми обясните защо не е възможно да се срещна с него днес?

— Не. Тази информация е поверителна.

За последен път гневно поклатих глава.

— Благодаря, господин капитан. До утре.

— Ще ви чакам.

Върнах се във взетата си под наем кола, въведох хотел „Невада“ в навигационната система, последвах напътствията и след половин час бях там. Спрях на паркинга и изпразних джобовете си, преди да реша дали да вляза. Имах в наличност двеста четирийсет и осем долара. Знаех, че трябва да отделя най-малко седемдесет и пет за бензин, за да стигна до летището във Вегас. Можех да се храня в евтини заведения, докато се прибера, обаче щяха да са ми нужни още четирийсет долара за таксито от аерогарата до вкъщи. Оставаха ми около сто за хотела. Плъзнах поглед по стъпаловидно разположените му шест етажа и заключих, че ще са ми достатъчни. Слязох, взех си сака и тръгнах към входа.

Наех стая на четвъртия етаж за четирийсет и пет долара, спретната и чиста, със сравнително удобно легло. Беше още четири следобед, прекалено рано, за да вложа остатъка от състоянието си в алкохол, затова извадих новия си мобилен телефон и се заех да изразходвам предплатените си минути. Първо позвъних на Анджела Кук, и на мобилния, и на служебния й номер. Не отговори и на двата. Оставих еднакво съобщение, после преглътнах гордостта си и се обадих на Алън Прендъргаст. Извиних му се за избухването си и грубия си език. Опитах се спокойно да му обясня какво става и на какъв натиск съм подложен. Той отговаряше едносрично и каза, че имал съвещание. Обещах да му пратя заглавие за новия репортаж, ако намеря интернет връзка, и редакторът ми отговори да не бързам.

— Прендо, трябва да пуснем материала в петъчния брой, иначе всички ще разполагат с него.

— Виж, поставих въпроса на планьорката. Трябва да действаме предпазливо. Ти скиташ из пустинята, Анджела направо изчезна. Обезпокоени сме, честно казано. Трябваше вече да е тук. Така че се върни колкото може по-скоро и всички ще седнем и ще видим какво е положението.

Може би пак щях да се ядосам, че се отнася така с мен, обаче бях научил от Прендъргаст нещо по-важно. Анджела.

— Никаква вест ли няма от нея? Цял ден?

— Абсолютно нищо. Пратих репортер в апартамента й да види дали е там, но никой не отговарял. Не знаем къде е.

— Досега случвало ли се е да изчезне?

— Няколко пъти със закъснение ми се е обаждала, че е болна. Сигурно махмурлук или нещо подобно. Но поне ми се обаждаше. Но не и този път.

— Виж, ако Анджела се свърже с някого, ще ми съобщите, нали?

— Имаш ли монети за телефон? — попита Прендъргаст. Прозвуча като предложение за примирие.

— Да. До скоро.

Затворих и се замислих за изчезването на Анджела. Започвах да се питам дали не е свързано с всичко останало. С кредитните ми карти например. Струваше ми се малко пресилено, защото не виждах къде може да е връзката.

Огледах хотелската стая. На масичката имаше брошура, в която пишеше, че хотелът е на повече от седемдесет и пет години и някога бил най-високата сграда в цяла Невада. По онова време медните рудници бяха довели до разцвета на Или и никой не беше чувал за Лас Вегас. Онези дни отдавна бяха отминали.

Включих лаптопа си и използвах безплатния безжичен интернет на хотела, за да проверя отново дали няма да успея да отворя имейла си. Системата обаче отхвърляше паролата ми и след третия опит се отказах. Вече бях сигурен, че онзи, който е анулирал кредитните ми карти и е прекъснал мобилния ми телефон, е сменил и паролата.

— Невероятно! — изпъшках.

След като не успях да установя контакт с външния свят, се съсредоточих върху вътрешния. Отворих нов файл, извадих ръкописните си бележки и започнах да обобщавам събитията от деня. Това ми отне доста повече от час, но когато свърших, имах стабилен репортаж от трийсет реда. И си го биваше. Може би най-добрият ми текст от години.

След като го прочетох и го редактирах, установих, че съм огладнял. Затова за пореден път преброих финансите си и излязох от стаята, като се уверих, че вратата е заключена. Минах през казиното и влязох в бара с ротативките. Поръчах си бира и стек сандвич и седнах на ъглова маса с изглед към машините за източване на пари.

Огледах се. Мисълта да прекарам още дванайсет часа в това унило градче ме потискаше. За съжаление, нямах голям избор. Бях заседнал тук до сутринта.

Отново направих проверка на наличността и реших, че имам достатъчно за още една бира и фишек монети по двайсет и пет цента за ротативките. Седнах близо до входа на фоайето и се заех да пускам монетите си в електронната покер машина. Изгубих първите седем раздавания, преди да направя фул и непосредствено след това флош и кента. Съвсем скоро вече обмислях дали да си позволя трета бира.

През две машини от мен седна друг комарджия. Не му обърнах внимание, обаче по някое време той реши, че му е приятно да си бъбри, докато губи парите си, и ме попита словоохотливо:

— По курви ли си тук?

Погледнах го. Беше трийсетинагодишен, с големи бакенбарди и мръсноруса коса. Носеше прашна каубойска шапка, кожени шофьорски ръкавици и огледални очила, въпреки че бяхме на закрито.

— Моля?

— Край града имало няколко бардака. Чудех се в кой от тях са най-готините курви. Идвам чак от Солт Лейк Сити.

— Нямам представа.

Отново насочих вниманието си към ротативката и се опитах да се съсредоточа върху въпроса какво да задържа и какво да изхвърля. Имах асо, тройка, четворка и деветка спатия с асо купа. Дали да опитам да направя флош, или да проявя предпазливост, да запазя чифта и да се надявам на трето асо или още един чифт?

— Не гони дивото, за да не изтървеш питомното — пак се обади Бакенбарда.

Погледнах го и той кимна в знак, че мъдрият му съвет е безплатен. Виждах отражението на екрана си в огледалните му очила. Само това ми трябваше — някой да ме учи на покер. Запазих спатиите, изхвърлих асото купа и натиснах бутона за теглене. Електронният бог раздаде картите. Получих вале спатия и флотът ми спечели седем към едно. Жалко, че играех с толкова малки залози.

Натиснах бутона за осребряване на печалбата и се заслушах в звъна на четиринайсет долара в монети по двайсет и пет цента, сипещи се в ламариненото легенче. Събрах ги в пластмасова чаша и се изправих, като оставих Бакенбарда при ротативките.

Занесох центовете на касата и помолих да ги уедрят. Вече нямах желание да играя с жълти стотинки. Щях да инвестирам печалбата си в още две бири и да ги занеса в стаята си. Можех да понапиша още някой ред и да се подготвя за утрешната среща. Щях да разговарям с човек, лежал в затвора повече от година за убийство, което бях убеден, че не е извършил. Очакваше ме прекрасен ден, страхотно начало на мечтата на всеки журналист — да освободи невинен човек от несправедливо задържане.

Докато чаках асансьора във фоайето, държах бутилките така, че да не се виждат, в случай че нарушавам някакво хотелско правило. Влязох, натиснах бутона и застанах във вътрешния ъгъл. Вратата започна да се затваря, но в последния момент в пролуката се пъхна облечена в ръкавица ръка, улучи инфрачервения лъч и вратата отново се отвори.

В кабината се вмъкна моето приятелче Бакенбарда и понечи да натисне бутона на таблото, но после отдръпна ръка и ме осведоми:

— Ей, аз съм на същия етаж!

— Чудесно.

Той застана в срещуположния ъгъл. Бях сигурен, че ще каже нещо, и нямаше как да го избегна. Просто зачаках й не останах разочарован.

— Ей, приятел, не исках да ти развалям кефа на ротативките. Бившата ми викаше, че много съм дрънкал. Сигур затуй вече не сме женени.

— Няма проблем — отвърнах. — И без това имам работа.

— Значи си тук служебно, а? Каква работа те е довела в тоя пущинак?

Ето пак, помислих си. Асансьорът се движеше толкова бавно, че щях по-бързо да се кача по стълбището.

— Утре имам среща в затвора.

— Ясно. Да не си адвокат на някой от ония?

— Не. Журналист съм.

— Хмм, журналист значи. Е, успех. Поне после ще си идеш у дома, а не като нещастниците в панделата.

— Да бе, голям съм късметлия.

Когато наближихме четвъртия етаж, застанах с лице към вратата, ясен знак, че съм приключил разговора и искам да си отида в стаята. Асансьорът спря и сякаш мина цяла вечност, докато вратата най-после започне да се отваря.

— Приятна вечер. — С тези думи излязох и тръгнах наляво. Стаята ми беше третата по коридора.

— И на теб, готин — извика подире ми Бакенбарда.

Трябваше да прехвърля двете бири в другата си ръка, за да извадя ключа. В това време видях, че онзи върви след мен. Обърнах се и погледнах надясно. Преди изхода за стълбището имаше само още три стаи. Обзе ме лошото предчувствие, че вечерта този тип ще почука на вратата ми, за да ми предложи да слезем долу на по бира или да отидем по курви. Веднага щом си влезех, щях да си събера багажа и да се обадя на рецепцията да ме прехвърлят в друга стая. Той не знаеше името ми и нямаше да успее да ме намери.

Накрая пъхнах ключа в ключалката и отворих вратата. Погледнах назад към Бакенбарда и му кимнах на прощаване. На лицето му се изписа странна усмивка.

— Здравей, Джак — неочаквано се разнесе глас от стаята ми.

Рязко се извъртях и видях жена, която се изправяше от стола до прозореца. Веднага я познах — Рейчъл Уолинг. Имаше чисто делови вид. Усетих, че Бакенбарда минава зад мен и продължава към стаята си.

— Рейчъл? Какво правиш тук?

— Влез и затвори вратата, моля те.

Все още смаян, се подчиних. Откъм коридора чух да се затръшва друга врата. Бакенбардът беше влязъл в своята стая.

— Как се озова тук?

— Седни и ще ти обясня всичко.

Преди дванайсет години бях имал кратка, страстна и както биха се изразили някои, непристойна връзка с Рейчъл Уолинг. Макар че преди известно време бях видял нейни снимки във вестниците, когато помогна на ЛАПУ да открие и убие издирван престъпник в Ехо Парк, не се бяхме срещали лично, откакто преди близо десетилетие седяхме заедно в една съдебна зала. Въпреки това през тези десет години почти не минаваше ден, без да си мисля за нея. Тя беше причината, може би най-важната, да смятам онзи период за кулминация на живота си.

Почти не беше остаряла през това време, макар да знаех, че не й е било леко. Рейчъл плати за връзката си с мен с петгодишно „изгнание“ в един затънтен офис на ФБР в Южна Дакота. От психологически профили и преследване на серийни убийци я бяха пратили да разследва пиянски убийства в индиански резервати.

Но тя се измъкна от дъното и от пет години работеше в някакъв секретен разузнавателен отдел в Лос Анджелис. Обадих й се, когато научих за това, и ме свързаха с нея, ала Рейчъл ме отряза. Оттогава я следях отдалече, когато можех. А сега тя седеше пред мен в хотелската ми стая насред пустинята. Понякога животът поднася странни изненади.

Като оставим смайването ми от появата й, не можех да престана да я зяпам и да се усмихвам. Рейчъл запази деловото си изражение, но виждах, че й тя не откъсва поглед от мен. Не се случва често да си толкова близо до някогашен любим.

— Кой беше онзи в коридора? — попита тя. — С фотограф ли си дошъл?

Обърнах се и погледнах към вратата.

— Не, сам съм. И не знам кой е. Просто ме заговори долу в казиното. Прибираше се в стаята си.

Рейчъл рязко мина покрай мен, отвори вратата и надникна в коридора. После я затвори и попита:

— Как се казва?

— Нямам представа. Не проявих желание да разговарям с него.

— В коя стая е?

— И това не знам. Какво става? Защо си тук?

Посочих леглото. Лаптопът ми беше отворен и наоколо бяха пръснати записките ми, копията на съдебните документи, които бях получил от Шифино и Майър, и разпечатките от издирването на Анджела Кук в интернет. От купчината липсваше само транскрибираният запис на разпита на Уинслоу, и то само защото беше прекалено тежък да го мъкна с мен.

Не бях оставил леглото си в този вид.

— И си ми ровила в нещата? Рейчъл, помолих те за помощ. Не съм те молил да влизаш с взлом в стаята ми и…

— Виж, просто седни, моля те!

Имаше само един стол и на него седеше тя. Седнах на леглото, намусено затворих лаптопа и събрах листовете. Рейчъл ме гледаше. После каза:

— Искаш обяснения? Показах служебната си карта на управителя и го помолих да ме пусне в стаята ти. Казах му, че е възможно да те заплашва опасност.

Смутено поклатих глава.

— За какво говориш? Никой не знае, че съм тук.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурна. Ти ми каза, че отиваш в тукашния затвор, нали така? Още на кого си казал? Кой друг знае?

Нямам представа. Моят редактор. А, и във Вегас има един адвокат, той също знае. Никой друг.

Тя кимна.

— Уилям Шифино. Да, разговарях с него.

— Разговаряла си с него?! Какво става тук?

Рейчъл изхъмка. Знаеше, че трябва да ми обясни какво става, въпреки че това нарушаваше правилата на ФБР. Премести стола в средата на стаята и седна срещу мен.

— Добре, когато днес ми се обади, не успях да разбера много от думите ти, Джак. Явно пишеш по-добре, отколкото разказваш. Така или иначе, запомних онази част за кредитните ти карти, банковите ти сметки, мобилния ти телефон и имейла ти. Макар да ти отговорих, че не мога да ти помогна, след като затворих, се замислих и ме обзе безпокойство.

— Защо?

— Защото гледаш на всичко това като на някакво неудобство. Като на ужасно съвпадение, което просто те е сполетяло, докато си на път и работиш по материала за този предполагаем убиец, който няма нищо общо със случилото се с теб.

— Не става въпрос за предположения. Ти обаче намекваш, че нещата може да са свързани, така ли? Невъзможно. Човекът, когото издирвам, няма откъде да знае, че съм тук и вървя по следите му.

— Не бъди толкова сигурен, Джак. Това е класически ловен метод. Изолираш жертвата си и я нападаш. В днешното общество изолирането на някого означава да го извадиш от зоната му на удобство, от познатата му среда, и после да прекъснеш връзката му със света. Мобилен телефон, интернет, кредитни карти, пари…

— Но откъде може да знае за мен този човек? Та аз до снощи изобщо не подозирах за съществуването му! Радвам се, че си тук, обаче не разбирам. Тъй де, не ме разбирай погрешно. Благодаря ти за загрижеността… всъщност как успя да пристигнеш толкова бързо?

— Взех самолет на ФБР до „Нелис“ и ги накарах да ме докарат дотук с хеликоптер.

— Господи! Защо просто не ми позвъни?

— Защото не можех. Когато ти ми се обади, разговорът беше прехвърлен в службата, в която работя, извън сградата на ФБР. Затова номерът ти не се изписа на дисплея ми. Пък и предположих, че говориш от телефон с предплатена карта.

— А какво ще кажат началниците ти, като разбират, че си зарязала всичко и си се метнала на самолета, за да ме спасиш? Не си ли взе поука от Южна Дакота?

Рейчъл махна с ръка. Нещо в жеста й ми напомни за първата ни среща — по случайност също в хотелска стая. Тогава тя ме просна по очи на леглото, сложи ми белезници и ме арестува. Не беше любов от пръв поглед.

— Един от затворниците в „Или“ е в списъка ми за разпити от четири месеца — поясни Рейчъл. — Официално съм тук, за да го разпитам.

— Искаш да кажеш, че е терорист, така ли? С това ли се занимава твоят отдел?

— Джак, не мога да разговарям с теб за този аспект на работата ми. Но мога да те уверя, че е много лесно да бъдеш открит. Мога и да ти обясня защо знам, че не съм те издирвала само аз.

Тази дума ме вледени. „Издирвала“. Пораждаше неприятни образи във въображението ми.

— Добре — отвърнах. — Разказвай.

— Когато ми се обади, ти ми каза, че отиваш в „Или“, за да разговаряш със затворник. Тъкмо това ме обезпокои и реших да направя нещо. Позвъних в затвора и попитах дали си бил там. Отговориха ми, че току-що си си тръгнал. Свързаха ме с някой си капитан Хенри, който ме информира, че срещата ти била отложена за утре сутрин. Освен това ми съобщи, че ти препоръчал да отидеш в града и да отседнеш в „Невада“.

— Да, капитан Хенри. Той ме посрещна.

— Попитах го каква е причината за отлагането на срещата ти и той ме осведоми, че твоят човек, Брайън Огълви, бил изолиран поради отправена срещу него заплаха.

— Каква заплаха?

— Чакай де, тъкмо стигам до това. Днес директорът получил имейл, в който пишело, че АБ планират атентат срещу Огълви. Затова го изолирали.

— Уф, я стига! И са го взели на сериозно?! Арийското братство? Че те не заплашват ли всеки, който не е техен член? Огълви също е еврейско име, нали?

— Взели са го на сериозно, защото имейлът идвал от секретарката на самия директор. Само че тя не го е написала. Написан е анонимно от някой, който хакнал акаунта й в системата на щатския затвор. Може да е вътрешен човек, може да е и външен. Няма значение. Приели са го като сериозно предупреждение заради начина, по който е отправено. Изолират Огълви, ти не се срещаш с него и те пращаш да пренощуваш тук. Сам, в непозната обстановка.

— Добре, има ли нещо друго? Все още ми се струва малко преувеличено.

Започваше да ме убеждава, обаче се преструвах на скептичен, за да я накарам да ми разкаже още подробности.

— Попитах капитан Хенри дали се е обаждал да те търси някой друг. Той каза, че му позвънил Уилям Шифино, адвокатът, за когото работиш, и получил същия отговор — че срещата е отложена и сигурно ще нощуваш в „Невада“.

— Ясно.

— Свързах се с Уилям Шифино. Изобщо не бил разговарял с капитана.

Зяпнах я. Полазиха ме тръпки.

— Попитах Щифино дали за теб му се е обаждал някой друг и той каза, че по-рано днес му позвънил някой, който се представил като твоя редактор Прендъргаст и заявил, че се безпокои за теб. Интересувал се дали си ходил при него. Шифино му казал, че сте се видели и че пътуваш за затвора в Или.

Знаех, че Прендъргаст не може да е разговарял с адвоката, защото не беше получил имейла ми и нямаше представа, че съм заминал за Вегас. Рейчъл имаше право. Някой ме издирваше и се справяше добре.

Спомних си как Бакенбардът се качи с мен в асансьора и после тръгна подире ми по коридора.

Ами ако не беше чул гласа на Рейчъл? Щеше ли да ме подмине, или щеше да се вмъкне след мен в стаята ми?

Тя се изправи, отиде при телефона, набра централата, поиска да я свържат с управителя и изчака няколко секунди, докато той отговори.

— Да, тук е агент Уолинг. Още съм в стая четиристотин и десет. Намерих господин Макавой и той е в безопасност. Бихте ли ми казали дали в трите стаи в този коридор има гости? Струва ми се, че това са четиристотин и единайсет, дванайсет и тринайсет. — Изслуша отговора и му благодари. — Още един последен въпрос. В края на коридора има врата с надпис „Изход“. Предполагам, че е за стълбището. Къде води то?

След като помълча, отново му благодари и затвори.

— Никой не е настанен в тези стаи. Стълбището води на паркинга.

— Смяташ, че е онзи тип с бакенбардите, така ли?

Рейчъл седна на стола.

— Възможно е. Който и да е, сигурна съм, че отдавна вече го няма.

Замислих се за големите му слънчеви очила, за шофьорските ръкавици и каубойската шапка. Буйните бакенбарди почти изцяло покриваха останалата част от лицето му и отвличаха вниманието от всякакви други отличителни черти. Осъзнах, че ако се наложи да го опиша, мога да си спомня само шапката, косата, ръкавиците, очилата и бакенбардите — лесно отстраними или заменими елементи на дегизировка.

— Господи! Как е възможно? Как е научил за мен и как ме е открил? Става дума за по-малко от едно денонощие, а той вече седи до мен на ротативките!

— Ела да слезем долу и да ми покажеш машината, на която е играл. Може да успеем да свалим отпечатъците му.

Поклатих глава.

— Няма начин. Носеше шофьорски ръкавици.

Пак поклатих глава, по-скоро на себе си, отколкото на Рейчъл.

— Как е успял да се добере до мен?

— Трикът с имейла от секретарката на директора на затвора показва, че притежава известни умения. Според мен е разумно да приемем, че е проникнал в твоите имейл акаунти.

— Но това не обяснява как изобщо е научил за мен. За да проникне в имейла ми, трябва да е знаел за мен. — Ядосано ударих с длан по леглото. — Добре, нямам представа как е научил за мен, но снощи аз все пак пратих няколко имейла. На моя редактор и на колежката, с която работим по този материал. Съобщих им, че положението се е променило и тръгвам по гореща следа за Вегас. Днес разговарях с редактора ми и според него той не е получавал нищо.

Рейчъл многозначително кимна.

— Унищожаване на изходящи съобщения. Това попада в категорията изолиране на жертвата. Колежката ти получила ли е имейла?

— Не знам, защото не отговаря нито на телефон, нито на имейл и не…

Млъкнах и я погледнах.

— Какво има? — попита тя.

— Днес не е отишла на работа. Не се е обаждала и никой не може да се свърже с нея. Даже пратили някого в апартамента й, но никой не отворил.

Рейчъл скочи от стола.

— Трябва да се върнем в Лос Анджелис, Джак. Хеликоптерът чака.

— Ами моята среща?

— Ами колежката ти?

Засрамено кимнах и станах от леглото. Беше време да тръгваме.

Нямах представа къде живее Анджела Кук. Разказах на Рейчъл каквото знаех за нея, включително за нездравия й интерес към случая с Поета. Споменах и за блога й, който не бях чел. Рейчъл предаде цялата информация на друг агент в Лос Анджелис, преди да се качим на военния хеликоптер и да потеглим на юг към военновъздушната база „Нелис“.

По време на полета носехме слушалки, които заглушаваха рева на двигателя, но не ни позволяваха да разговаряме по друг начин, освен с жестове. Рейчъл взе документите, които носех, и прекара един час в занимание с тях. Сравняваше заключенията от аутопсията и докладите от местопрестъплението от делата на Дениз Бабит и Шарън Огълви и си водеше записки в бележник. Отдели много време на ужасните фотоси на убитите, заснети на местопрестъплението и масата за аутопсии.

От своя страна, през повечето време аз си напрягах ума и се опитвах да си обясня как е възможно всичко това да се случи толкова бързо. И по-конкретно, как този убиец е започнал да ме преследва, след като едва бях тръгнал по дирите му. Когато кацнахме в „Нелис“, ми се струваше, че съм измислил нещо, и чаках възможност да го споделя с Рейчъл.

Незабавно ни прехвърлиха в самолет, чиито единствени пътници бяхме ние. Седнахме един срещу друг и пилотът съобщи на Рейчъл, че я търсят по телефона. Закопчахме предпазните колани, тя вдигна слушалката и машината моментално рулира към пистата. Командирът на полета ни съобщи по аудиоуредбата, че ще се приземим в Лос Анджелис след час. Нищо не може да се сравнява с могъществото на федералните власти, помислих си. Ето как трябва да се пътува. Освен че… Самолетът беше малък, а аз не обичам да летя с малки самолети.

Рейчъл мълчаливо слушаше събеседника си, после му зададе няколко въпроса, затвори и каза:

— Анджела Кук не си е вкъщи. Не могат да я открият.

Не отговорих. Под лъжичката ме бодна леден страх за Анджела, който дори се усили, докато излитахме — издигахме се по-вертикално, отколкото бях свикнал с пътническите самолети. За малко да раздера страничните облегалки с нокти. Когато набрахме височина, най-после заговорих:

— Рейчъл, струва ми се, че знам как този тип ни е открил толкова бързо — поне Анджела.

— Разказвай.

— Не, първо ти. Какво откри в документите?

— Не бъди толкова дребнав, Джак. Играта стана доста по-сериозна от твоя репортаж.

— Това не означава, че не можеш да започнеш първа. Тази игра е доста по-сериозна и от склонността на ФБР само да получава информация, без да дава нещо в замяна.

— Добре, ще започна аз. Първо обаче искам да те поздравя, Джак. От това, което прочетох, изобщо не се съмнявам, че тези убийства са свързани. Извършителят е един и същи човек, който обаче не е бил разкрит, защото и в двата случая се е появявал подходящ заподозрян и полицията е продължавала следствието като кон с капаци. Още отначало задържат своя човек и не търсят алтернативни възможности. Само че в случая с Бабит техният човек се оказва момче.

Наведох се напред, сияех от самоувереност след комплимента й.

— И това момче не е направило никакви самопризнания, както съобщиха в пресата — прибавих. — Имам транскрибирания запис в службата. Деветчасов разпит, а малкият изобщо не е признал. Откраднал колата и парите й, това да, обаче трупът вече бил в багажника. Нито веднъж не е казал, че я е убил.

Рейчъл кимна.

— Досетих се. Та въз основа на материалите, които ми даде, направих психологическа характеристика на двете убийства. Търсех подписа.

— Подписът е очевиден. Харесва му да удушава жени с найлонови торбички.

— Формално те не са удушени. А задушени. Има разлика.

— Добре де, права си.

— Нещо в найлоновата торбичка и въжето, с което я завързва на шията, ми е много познато, но аз всъщност търсех подпис, който не е толкова очевиден. Освен това търсех връзки или прилики между жените. Ако открием общото помежду им, ще намерим и убиеца.

— И двете са били стриптийзьорки.

— Да, но тази характеристика е прекалено широка. А и формално едната е била стриптийзьорка, а другата — екзотична танцьорка. Има известна разлика.

— Няма значение. И двете са си изкарвали прехраната, като са показвали голите си тела. Само тази връзка ли откри?

— Ами, както може би си забелязал, физически те много си приличат. Разликата в теглото им е само кило и нещо, а в ръста — малко над сантиметър. Структурата на лицата и косите им са много сходни. Телесният тип на жертвите до голяма степен е ключов елемент за техния избор. Случайният убиец взима каквото му падне. Но когато видиш две такива жени с абсолютно еднакъв телесен тип, веднага става ясно, че този човек е хищник, който търпеливо избира жертвите си.

Рейчъл като че ли искаше да каже още нещо, но замълча. Зачаках, ала продължение не последва.

— Какво има? — попитах. — Знаеш повече, отколкото казваш.

Тя преодоля колебанието си.

— Когато работех в Психологическия отдел, още бяхме в началото. Профайлърите често обсъждаха връзката между хищниците, които преследвахме, и хищниците в природата. Ще се изненадаш колко приличат серийните убийци на леопарди или чакали. Същото може да се каже за жертвите. Когато ставаше дума за телесни типове, обикновено използвахме имена на животни. Тези две жени могат да се определят като „жирафи“. Високи и дългоноги. Нашият хищник ловува жирафи.

Искаше ми се да си записвам някои нейни наблюдения, за да ги използвам по-късно, обаче се боях, че така само ще я накарам да млъкне. Затова се опитвах дори да не шавам.

— Има още нещо — продължи Рейчъл. — Засега е чиста хипотеза. Но в заключенията и от двете аутопсии белезите по краката на жертвите се обясняват със завързване. Според мен това не е вярно.

— Защо?

— Ела да ти покажа нещо.

Най-после се раздвижих. Седалките ни бяха една срещу друга. Откопчах колана си и се преместих до нея. Тя прерови документите и извади няколко снимки от местопрестъпленията и аутопсиите.

— Добре, виждаш ли белезите над и под колената тук, тук и тук?

— Да, като че ли са били завързани.

— Не съвсем.

Докато говореше, Рейчъл проследяваше белезите по телата на жертвите с лакирания си с безцветен лак нокът.

— Белезите са прекалено симетрични, за да са от традиционно завързване. Плюс това, ако бяха следи от завързване, щяха да са на глезените. Ако искаш да обездвижиш някого или да му попречиш да избяга, ще му завържеш глезените. Само че в тази област няма следи от завързване. На китките да, но не и на глезените.

Имаше право. Просто не го бях забелязал, преди да ми го обясни.

— Тогава от какво са тези белези по краката?

— Ами, не мога да кажа със сигурност, но когато работех в Психологическия отдел, почти във всеки случай се натъквахме на нови парафилии. И започнахме да ги класифицираме.

— Сексуални перверзии ли имаш предвид?

— Е, ние не ги наричаме така.

— Защо, да не би да трябва да сте политически коректни към серийните убийци?

— Разликата между „перверзен“ и „патологичен“ може да е много нюансирана, но определено съществува. Ние наричаме такова поведение „парафилия“.

— Добре де, а тези белези доказателство за парафилия ли са?

— Възможно е. Според мен са следи от ремъци.

— Какви ремъци?

— На шини.

За малко да се засмея.

— Шегуваш се! Има хора, които се възбуждат от шини за крака, така ли?

Рейчъл кимна.

— Това даже си има име. Казва се „абазиофилия“. Психосексуално привличане към шини за крака. Да, има хора, които се възбуждат от това. Посветени са му даже цели уебсайтове и чатруми. Наричат ги „железа“ и „шублери“. Жените с такива шини понякога се наричат „железни девици“.

Обяснението й ми припомни опияняващото въздействие, което ми оказваха профайлърските й умения по време на преследването на Поета. Предположенията й бяха абсолютно точни. Почти ясновидски. И бях завладян от способността й да анализира късчета информация и неясни подробности и да извлича многозначителни заключения. Сега отново го правеше и аз се носех на гребена на същата вълна.

— Имала ли си такъв случай?

— Да, в Луизиана. Мъж отвлякъл жена от автобусна спирка и я държал в продължение на седмица в рибарска колиба край едно езеро. Тя успяла да избяга и да се измъкне от тресавищата. Имаше късмет, за разлика от четирите му предишни жертви. Открихме останките им в блатото.

— Пак ли се отнасяше за базофилия?

— Абазиофилия — поправи ме Рейчъл. — Да, жената, която се спаси, ни разказа, че онзи я карал да носи шини, които обхващали краката й от хълбоците до глезените и се стягали с кожени ремъци.

— Адски зловещо — отбелязах. — Не че има нормални серийни убийци, но чак пък шини за крака?! Откъде идва такава патология?

— Не е известно. Но повечето парафилии водят произхода си от ранното детство. Това е начинът за сексуално задоволяване на такива хора. Стимулът, който им е нужен, за да се възбудят. Нямам представа защо някой трябва да носи шини за крака или да кара партньора си да си ги слага, обаче всичко започва от ранна възраст. Това е факт.

— Мислиш ли, че извършителят от твоя случай може да е…

— Не, убиецът от Луизиана беше осъден на смърт. Присъствах на екзекуцията му. До самия край не ни каза нито дума, за да обясни поведението си.

— Е, това явно му осигурява идеално алиби за сегашните убийства.

Усмихнах се, ала тя не ми отговори със същото. Продължих нататък:

— Тези шини… трудно ли се намират?

— Нищо подобно, продават се по интернет. Някои са доста скъпи, с всевъзможни устройства и ремъци. Влез в Гугъл, напиши „абазиофилия“ и виж какво ще откриеш. Тук става дума за тъмната страна на интернет, Джак. Това е страхотно място, където се срещат хора със сходни интереси. Мислиш си, че тайните ти желания те правят извратен, после влизаш в интернет и откриваш близка среда и разбиране.

Щом чух тези думи, разбрах, че в тях има материал. Може би дори достатъчно за книга. Нещо повече от случаите с трупове в багажника. Оставих идеята за по-късно и се върнах към конкретния проблем.

— Какво според теб прави убиецът? Кара ги да носят шини за крака и после ги изнасилва, така ли? Задушаването означава ли нещо?

— Всеки детайл означава нещо, Джак. Просто трябва да разчетеш смисъла му. Сцената, която пресъздава той, отразява неговата парафилия. Накрая убива жените, защото просто е приключил с тях и не може да ги остави живи, иначе ще го издадат. Може да смята задушаването за милосърден вид убийство. Предполагам, че даже им се извинява, докато поставя торбичките на главите им.

Тази идея беше прекалено отблъскваща — а и убийството категорично не може да е милосърдно, особено когато се извършва многократно. Продължих със следващия си въпрос.

— И двете са били стриптийзьорки. Смяташ ли, че ги кара да танцуват или нещо подобно?

— Засега и това е само хипотеза, но е възможно да има и такъв момент, да. Обаче предполагам, че всичко се крие в телесния тип. Жирафи. Професионални танцьорки със слаби мускулести крака. Ако наистина го интересува това, танцьорките са идеалната жертва.

Замислих се за часовете, които двете жени са прекарали със своя убиец. Безкрайните часове от отвличането до смъртта. Какво се случваше през това време? Какъвто и да беше отговорът, всичко се свеждаше до страховит, ужасяващ край.

— Преди малко спомена, че това с торбичката ти изглежда познато. Сети ли се защо?

Рейчъл се замисли за миг.

— Не, просто в това има нещо. Някаква прилика. Сигурно с друг случай, само че още не мога да си го спомня.

— Ще пуснеш ли случая през ПЗОП?

— При първа възможност.

Програмата за задържане на опасни престъпници на ФБР представлява компютърна база данни с подробности от хиляди престъпления. Използва се за разкриване на деяния със сходен характер — само трябва да се въведат детайлите от новия случай.

— Трябва да имаме предвид още нещо в поведението на убиеца — каза Рейчъл. — И при двете престъпления е оставил торбичките и въжетата върху главите на жертвите, обаче е махнал онова, с което обездвижва краката им, независимо дали става дума за шини.

— Да. И какво означава това?

— Не знам, може да означава много неща. Той очевидно обездвижва жените по някакъв начин, докато ги държи в плен. С шини или нещо друго. Но накрая оставя само торбичката. Това може да е някакво послание, част от подписа му. Може да има значение, за което още не се досещаме.

Кимнах. Бях впечатлен от проницателността й.

— Колко години минаха, откакто не работиш в Психологическия отдел?

Рейчъл се усмихна, но после видях, че комплиментът ми всъщност я е натъжил.

— Много — отвърна тя.

— Типичната тъпанарска политика на Бюрото. Да преместваш онези, които ги бива в някоя област, на съвсем друго място.

Трябваше отново да насоча вниманието й към случая и да я разсея от мисълта, че връзката й с мен й е струвала работата, за която е най-подходяща.

— Смяташ ли, че ако изобщо заловим този тип, ще успеем да разгадаем мотивите му?

— Мотивите на тези хора не се поддават на разгадаване, Джак. Имаме само податки, нищо повече. Убиецът от Луизиана е израснал в сиропиталище през петдесетте. Много от тамошните деца боледували от детски паралич. Голяма част от тях носели шини. Нямаме представа защо точно това е започнало да го възбужда като възрастен и го е насочило по пътя към серийните убийства. От същото сиропиталище са излезли много други деца, които не са станали серийни убийци. Можем само да гадаем защо при някои се случва така.

Обърнах се и погледнах през прозореца. Летяхме над пустинята между Лос Анджелис и Вегас. Под нас имаше само мрак.

— Явно светът там долу е съвсем извратен.

— Понякога — каза Рейчъл.

— Има ли други връзки между двете убийства? — попитах след малко.

— Съставих списък на приликите и разликите между двата случая. Трябва да ги проуча по-сериозно, но засега шините ми се струват най-важният елемент. После идва физическият тип на жените и начинът на убийство. Обаче тук някъде трябва да има и друга връзка. Между тези две жени.

— Ако я открием, ще намерим и него.

— Точно така. А сега е твой ред, Джак. До какви заключения стигна?

Кимнах и бързо подредих мислите си.

— Става дума за нещо, което го няма в разпечатките на Анджела от интернет. Тя само ми спомена за това, защото всъщност е нямало нищо за разпечатване. Анджела открила случаите в Лас Вегас и старите убийства в Лос Анджелис, когато въвела в търсачката ключовия израз „труп в багажник“, нали си спомняш?

— Да, естествено.

— Е, тя ми каза, че се натъкнала на уебсайт на име „Труп в багажника“, но когато влязла в него, пишело само, че е в процес на разработка. Та понеже ти предполагаш, че нашия човек го бива да работи с интернет, си помислих, че може…

— Разбира се! Може да е било ИП капан. Така е научавал винаги, когато някой търси в интернет информация за трупове в багажник. Навярно е проследил ИП адреса и е стигнал до Анджела, а от нея и до теб.

Самолетът започна да се снижава, отново много по-вертикално от пътническите, и усетих, че пак съм впил нокти в облегалките на седалката.

— И сигурно много се е развълнувал, като е видял името ти — прибави Рейчъл.

Погледнах я.

— За какво говориш?

— За твоята слава, Джак. Ти си репортерът, който разкри Поета. Ти написа книга за него. Бестселър. Поканиха те в шоуто на Лари Кинг. Серийните убийци обръщат внимание на такива неща. Четат такива книги. Не, всъщност ги изучават.

— Радвам се. Може даже да му дам автограф.

— Готова съм да се басирам, че когато го пипнем, ще открием твоята книга сред вещите му.

— Надявам се да грешиш.

— Басирам се и за още нещо. Преди да се доберем до него, той лично ще установи връзка с теб. Ще ти позвъни, ще ти прати имейл или ще измисли някакъв друг начин.

— Защо? Защо му е да поема такъв риск?

— Защото щом му стане ясно, че е разкрит, че знаем за него, ще се опита да привлече вниманието. Винаги постъпват така.

— Няма да се басирам с теб, Рейчъл.

Мисълта, че имам или ще имам някакъв принос за извратената психика на този тип или на някой като него, изобщо не ми допадаше.

— Не те обвинявам — усетила смущението ми, каза тя.

— Но съм ти благодарен, че каза „когато“, а не „ако го пипнем“.

— О, не се тревожи, Джак. Ще го пипнем.

Кимнах, после се загледах през прозореца. Виждах килим от светлини — напускахме пустинята и отново навлизахме в цивилизацията. В онази цивилизация, която познавахме. На хоризонта блещукаха милиарди точици. Знаех, че дори взети заедно, те пак няма да осветят мрака в сърцата на някои хора.

Кацнахме на летище „Ван Найс“ и се качихме в колата, с която Рейчъл беше отишла дотам. Тя веднага се обади по телефона, за да провери дали няма нещо ново за Анджела Кук. Нямаше. Затвори и ме погледна.

— Къде е твоята кола? На международното летище ли?

— Не, дойдох с такси. Вкъщи е. В гаража.

Никога не съм вярвал, че една толкова банална реплика може да прозвучи така злокобно. „В гаража“. Дадох на Рейчъл адреса си и потеглихме.

Наближаваше полунощ и по магистралата почти нямаше движение. Минахме по шосе 101 в долината Сан Фернандо и след това през прохода Кауенга. После излязохме на Сънсет Булевард и поехме на запад.

Домът ми се намираше на Кърсън Авеню, на една пряка южно от Сънсет. Приятен квартал — главно малки къщи, построени за семейства от средната класа, които отдавна се бяха изселили заради космическите цени. Имах бунгало с две спални и самостоятелен едноместен гараж отзад. Задният двор беше толкова малък, че даже чихуахуа би се чувствала натясно в него. Бях купил имота преди дванайсет години с парите от продажбата на книгата ми за Поета. Делях всеки чек, който получавах от сделката, с вдовицата на брат ми, за да й помагам да отгледа и образова дъщеря им. Отдавна не бях виждал нов чек, а още по-отдавна — племенницата си, но къщата и образованието на детето бяха доказателство за този период от живота ми. Когато се разведох, съпругата ми не предяви претенции към имота, тъй като го притежавах отпреди женитбата ни, и сега ми оставаха само още три години, докато изплатя ипотеката и стане съвсем мой.

Рейчъл зави по отбивката към задния двор, угаси двигателя, но остави фаровете включени. Те ярко осветяваха затворената врата на гаража. Слязохме и се приближихме бавно, като сапьори към терорист, опасан с шашки динамит.

— Никога не заключвам — казах. — Не държа вътре нищо за крадене, освен самата кола.

— А самата нея заключваш ли?

— Не. Обикновено забравям.

— Ами този път?

— Май пак забравих.

Вратата на гаража се вдигаше нагоре. Наведох се да я отворя и влязохме. Крушката на тавана се включи автоматично и двамата се вторачихме в багажника на беемвето. Вече държах ключа в ръката си и натиснах бутона. Разнесе се изщракване и капакът се отключи.

Рейчъл без колебание пристъпи напред и го вдигна.

Освен един сак с дрехи, които се канех да оставя в Армията на спасението, вътре нямаше нищо друго.

Чух я как бавно си поема дъх.

— Да — казах. — Бях абсолютно сигурен…

Рейчъл сърдито затръшна багажника.

— Какво, да не си ядосана, че трупът й не е в багажника ми?

— Не, Джак, ядосана съм, защото се чувствам манипулирана. Той ме подведе да мисля в определена посока и грешката е моя. Повече няма да се повтори. Хайде, да проверим в къщата.

Тя отиде до колата и угаси фаровете, после влязохме през кухненската врата. Миришеше на застояло, както винаги в затворена къща. Презрелите банани във фруктиерата на кухненския плот също не допринасяха особено. Поведох я навътре, като в движение включвах осветлението. Всичко ми изглеждаше така, както го бях оставил. Сравнително подредено, но с прекалено много купчини вестници по масите и на пода до дивана в хола.

— Хубава къща — отбеляза Рейчъл.

Проверихме в стаята за гости, която използвах за кабинет, и не открихме нищо необичайно. Докато Рейчъл отиваше към моята спалня, аз се вмъкнах зад бюрото и включих настолния си компютър. Имах интернет достъп, ала пак не успях да вляза в служебния си имейл. Системата отхвърляше паролата ми. Гневно угасих компютъра и настигнах Рейчъл в спалнята. Леглото беше оставено неоправено, защото не очаквах гости. Въздухът бе спарен и отидох да отворя прозореца, докато тя проверяваше в дрешника.

— Защо не я окачиш на стената, Джак?

Обърнах се. Беше намерила поставената в рамка цяла страница от „Ню Йорк Таймс“ с обявата за моята книга. Събираше прах в дрешника от две години.

— По-рано я държах в службата, но след десет години без нищо друго някак си започна да ме дразни. Затова я прибрах тук.

Тя кимна и влезе в банята. Затаих дъх, тъй като не знаех доколко е чиста. Чух завесата на душа да се разтваря, после Рейчъл се върна в стаята.

— Трябва да миеш ваната, Джак. Кои са всички тези жени?

— Моля?

Тя посочи няколкото малки подставки със снимки на бюрото.

— Племенницата ми, снаха ми, майка ми, бившата ми съпруга. — Показвах с ръка, докато ги изреждах.

Рейчъл повдигна вежди.

— Бившата ти съпруга?! Значи си успял да преживееш раздялата с мен.

И се усмихна. Отговорих й със същото.

— Не трая дълго. Тя е репортерка. Когато постъпих в „Таймс“, заедно поехме полицейската хроника. Едното доведе до другото и се оженихме. После всичко някак се разпадна. Беше грешка. Сега тя е кореспондентка на вестника във Вашингтон и продължаваме да сме приятели.

Искаше ми се да й кажа още нещо, но кой знае защо, не можех. Рейчъл се обърна и тръгна към вратата.

В хола застанахме един срещу друг и я попитах:

— А сега какво?

— Не съм сигурна. Трябва да помисля. Сигурно би трябвало да те оставя да поспиш. Нали няма проблем да те оставя тук сам?

— Естествено. Защо не? Освен това имам пистолет.

— Пистолет ли?! Защо ти е пистолет, Джак?

— Защо хората с пистолети винаги питат гражданите защо имат пистолети? Купих го след Поета, нали разбираш?

Тя кимна. Разбираше.

— Е, в такъв случай ще те оставя тук с пистолета ти и ще ти позвъня утре сутрин. Дотогава на някой от нас може да му хрумне нова идея за Анджела.

Знаех, че като оставим Анджела, това е един от онези моменти. Можех да взема онова, което искам, или да го изпусна като някога.

— Ами ако не искам да си тръгваш? — попитах.

Рейчъл безмълвно ме погледна.

— Ами ако така и не съм успял да преживея раздялата ни?

Тя заби очи в пода.

— Джак… десет години са цяла вечност. Вече сме други хора.

— Нима?

Рейчъл отново вдигна поглед към мен и очите ни се срещнаха. Пристъпих към нея, поставих длан върху тила й и я привлякох към себе си в дълга и страстна целувка. Тя не се съпротивляваше, не се опитваше да се отскубне.

Телефонът се изхлузи от ръката й и изтрака на пода. Вкопчихме се един в друг с някакво емоционално отчаяние. В прегръдката ни нямаше никаква нежност. Само желание, копнеж. И в същото време всичко се свеждаше до любов и безразсъдна готовност да прекосим границата заради близостта с друго човешко същество.

— Да се върнем в спалнята — прошепнах, долепил устни към бузата й.

Тя се усмихна в следващата ми целувка, след което някак си успяхме да се доберем до спалнята, без да откъсваме ръце един от друг. Припряно се съблякохме и се любихме на леглото. Свърши, преди да се замисля какво правим и какво би могло да означава това. После останахме да лежим по гръб, галех гърдите й с опакото на лявата си длан. Дишахме дълбоко и тежко.

— Опа — накрая наруши мълчанието Рейчъл.

Усмихнах се.

— Огън си.

Усмихна се и тя.

— Ами ти? В „Таймс“ няма ли някакво разпореждане да не спите с врага, а?

— Какви ги говориш, какъв „враг“? Пък и миналата седмица ме уволниха. След още една оставам в миналото.

Рейчъл рязко се надигна на лакът и ме погледна загрижено.

— Какво?!

— Да, аз съм жертва на интернет. Съкратиха ме и ми дадоха две седмици да подготвя Анджела и да се разкарам.

— Господи, какъв ужас! Защо не ми каза?

— Не знам. Просто не ми хрумна.

— Защо теб?

— Защото получавам голяма заплата, за разлика от Анджела.

— Това е глупаво.

— Излишно е да ме убеждаваш. Но така се върти вестникарски бизнес в наше време. Навсякъде е същото.

— Какво ще правиш?

— Не знам, сигурно ще седна в кабинета си и ще напиша романа, за който приказвам от петнайсет години. По-важният въпрос обаче е какво ще правим сега двамата с теб, Рейчъл.

Тя извърна поглед и започна да ме гали по гърдите.

— Надявам се това да не е нещо еднократно — продължих. — Не ми се ще.

Рейчъл дълго не отговори.

— И аз — промълви накрая.

Но само толкова.

— За какво си мислиш? — попитах. — Като че ли винаги се отнасяш и размишляваш за нещо.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Какво, сега ти ли си профайлърът?

— Не, просто питам за какво си мислиш.

— Честно казано, мислех си за нещо, което ми каза един мъж. Преди няколко години, хмм, имахме връзка, от която нищо нямаше да… излезе. Аз си имах своите емоционални задръжки и знаех, че той държи на бившата си жена, макар да е на петнайсет хиляди километра от нея. Когато го обсъждахме, той ми разказа теорията за единствения куршум. Чувал ли си я?

— Като с убийството на Кенеди ли?

Рейчъл престорено ме удари по гърдите с юмрук.

— Не, като с голямата ти любов. За всеки е предопределен само един човек. Един куршум. И ако извадиш късмет в живота, ще го срещнеш. И щом го видиш, щом бъдеш прострелян в сърцето, за теб повече няма да има никой друг. Каквото и да се случи, смърт, развод, изневяра, каквото и да е, никой друг няма да ти стане толкова скъп. Това е теорията за единствения куршум.

Тя кимна. Вярваше го.

— Какво искаш да кажеш? Че той е бил твоят куршум ли?

Рейчъл поклати глава.

— Не, напротив. Той закъсня. Разбираш ли, вече бях простреляна от друг. Преди него.

Дълго се взирах в нея, после я притеглих в целувка. След малко тя се отдръпна.

— Време е да тръгвам. Трябва да помислим за това и за всичко останало.

— Остани тук. Спи с мен. Утре сутрин ще станем рано и ще се захванем за работа навреме.

— Не, трябва да се прибера. Иначе мъжът ми ще се тревожи.

Рязко седнах. Тя се разкикоти, спусна крака на пода и започна да се облича.

— Не е смешно — троснах се.

— Напротив.

Рейчъл продължаваше да се смее малко идиотски. Накрая и аз се разсмях. Станах, обух си панталона, облякох си ризата и затърсих обувките и чорапите си около леглото. Не успях да открия единия чорап, така че клекнах и надникнах под леглото.

И смехът ми секна.

Отдолу ме зяпаха мъртвите очи на Анджела Кук. Неволно отскочих, блъснах се с гръб в бюрото и лампата първо се разлюля, а после с трясък се стовари на пода.

— Джак? — извика Рейчъл.

Посочих.

— Анджела е под леглото!

Рейчъл — беше само по черни бикини и бяла блуза — се наведе да погледне.

— Мислех, че си проверила под леглото! — възкликнах. — Когато влязох в спалнята, реших, че вече си проверила навсякъде.

— Пък аз си мислех, че си го направил ти, докато проверявах банята.

Застана на четири крака и дълго оглежда под леглото, преди да се обърне към мен.

— Мъртва е от около ден. Задушаване с найлонова торбичка. Изглежда, че е гола и завързана, а после цялото тяло е увито в полиетиленово фолио. Все едно е опакована за транспортиране. А може да е заради миризмата на тлен. Сцената е съвсем различ…

— Моля те, Рейчъл. Аз я познавах. Може ли да не анализираш всичко точно сега?

Опрях глава на бюрото и вперих поглед в тавана.

— Съжалявам, Джак.

— Можеш ли да определиш дали я е измъчвал, или просто…

— Не. Но трябва да повикаме полицията.

— Знам.

— Ето какво ще кажем. Докарала съм те, претърсили сме къщата и сме я намерили. Останалото ще премълчим. Съгласен?

— Да, добре. Както решиш.

— Трябва да се облека.

Изправи се. Разбрах, че жената, с която преди малко се бях любил, е изчезнала. Мястото й беше заето от федералната агентка. Тя се облече, после се наведе и след като огледа леглото под ъгъл, започна да събира космите от възглавниците, за да не ги открият криминалистите, които скоро щяха да нахлуят в дома ми. През цялото това време седях неподвижно. От мястото си виждах лицето на Анджела. Трябваше да приема реалността на положението.

Почти не познавах Анджела и сигурно дори не я бях харесвал много, ала тя беше прекалено млада, за да умре така ненадейно. През живота си бях виждал много трупове, бях писал за много убийства, включително за гибелта на родния ми брат. Но нищо от това, което бях виждал и писал в миналото, не ми е въздействало така, както лицето на Анджела Кук под найлоновата торбичка.

Главата й бе отметната и ако стоеше изправена, щеше да гледа нагоре. Очите й бяха отворени и изглеждаха уплашени, сякаш вперени в мен от мрака под леглото. Тя като че ли беше потъвала в този всмукващ я в себе си мрак, взряна в сетната светлина. И после бе направила един последен, отчаян опит да задържи живота. Устните й бяха отворени в ужасяващ вик.

Струваше ми се, че нарушавам нещо свято дори само като я гледам.

— Така няма да се получи — заяви Рейчъл. — Трябва да се отървем от чаршафа и възглавниците.

Погледнах я. Тя почна да смъква спалното бельо и да го събира на купчина.

— Не може ли просто да им разкажем какво се е случило? Че сме я намерили чак след като…

— Помисли хубаво, Джак. Ако призная подобно нещо, през следващите десет години в службата ще ме скъсат от подигравки. И не само това, ами ще си изгубя и работата. Съжалявам, обаче не искам. Ще го направим така и те ще решат, че убиецът е взел чаршафите.

Завърза всичко на топка.

— По тях може да има следи от убиеца — казах.

— Едва ли. Прекалено е предпазлив. Даже да е имало следи, ги е унищожил. Сигурно за това е послужило фолиото, в което е увито тялото.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че е покрил с това фолио стаята, в която е извършил убийството.

Каза го съвсем делово. Навярно вече нищо на този свят не можеше да я изненада или ужаси.

— Хайде, Джак. Трябва да се задействаме.

И излезе от спалнята с бельото и възглавниците. Бавно се изправих, намерих изчезналия си чорап под един стол и занесох чорапите и обувките си в хола. Тъкмо се обувах, когато чух задната врата да се затваря. Рейчъл се върна с празни ръце и реших, че е натъпкала всичко в багажника на колата си.

Тя вдигна мобилния си телефон от пода. Ала вместо да позвъни, започна да крачи назад-напред, навела глава и потънала в размисъл.

— Какво правиш? — попитах накрая. — Ще се обаждаш ли?

— Да, ще се обадя. Но преди да настане пълна лудница, се мъча да проумея какъв е бил планът на този човек.

— Очевидно е. Искал е да ми припише убийството на Анджела, само че планът му е глупав и нямаше да успее. Аз бях във Вегас и мога да го докажа. Времето на смъртта ще потвърди, че не може да съм го извършил и че всичко е инсценировка.

Рейчъл поклати глава.

— При задушаването е много трудно да се установи с точност времето на смъртта. Стесняването на рамките дори само до два часа пак може да те направи възможен извършител.

— Искаш да кажеш, че нямам алиби, въпреки че съм пътувал със самолет, така ли?

— Освен ако часът на смъртта не съвпадне с времето, през което си бил в самолета. Според мен нашият човек е достатъчно умен, за да го разбира. Това е част от плана му.

Бавно кимнах и в гърдите ми се надигна ужасяващ страх. Осъзнах, че може да свърша като Алонзо Уинслоу и Брайън Огълви.

— Но не се тревожи, Джак. Няма да им позволя да те хвърлят в затвора.

После се обади на някого, най-вероятно началник. Не спомена нищо за мен, за случая и за Невада. Каза само, че е участвала в разкриването на убийство и скоро ще установи връзка с ЛАПУ.

След това се обади в полицията, представи се, даде моя адрес и помоли да пратят следователи от „Убийства“. Продиктува мобилния си номер, затвори и се обърна към мен.

— Ами ти? Ако искаш да се свържеш с някого, най-добре го направи сега. Щом пристигнат, детективите сигурно няма да ти позволят.

— Добре.

Извадих телефона с предплатената карта и набрах номера на „Вътрешни новини“ в „Таймс“. Погледнах си часовника и видях, че отдавна е минало полунощ. Вестникът спеше, но трябваше да съобщя на някого какво става.

Дежурен редактор беше старият ветеран Естебан Самюъл. Работеше във вестника от близо четирийсет години и успяваше да избягва всички трусове, чистки и властови промени. Постигаше го, като се снишаваше и не се пречкаше на никого. Всеки ден идваше на работа в шест следобед, когато бюрократичните главорези и редакционни палачи като Креймър обикновено си бяха тръгнали. След като не го забелязваха, не се и сещаха за него. Изглежда, тази тактика имаше успех.

— Сам, обажда се Джак Макавой.

— О, Джак Мак! Как си?

— Не много добре. Имам една лоша новина. Анджела Кук е убита. Току-що открихме трупа й с една агентка от ФБР. Знам, че утрешният брой е готов, но може би трябва да се обадиш на някого или поне да напишеш бележка в нощния бюлетин.

Нощният бюлетин представляваше списък от информации, идеи и незавършени материали, който Самюъл подготвяше в края на дежурството си и оставяше на сутрешния редактор.

— Божичко! Какъв ужас! Бедното момиче.

— Да, наистина.

— Как се е случило?

— Свързано е с материала, по който работехме заедно. Обаче не знам много. В момента чакаме полицията.

— Къде си? Къде се е случило?

Очаквах да ми зададе този въпрос.

— Вкъщи съм. Сам. Не знам доколко си запознат със случая, но снощи заминах за Лас Вегас, а Анджела е изчезнала днес. Върнах се тази вечер. Една агентка от ФБР ме придружи до вкъщи и претърсихме къщата. Намерихме трупа й под леглото.

Осъзнавах, че всичко това звучи адски нелепо.

— Арестуван ли си, Джак? — смутено попита Самюъл.

— Не, не. Убиецът се опитва да ми подхвърли улики, обаче във ФБР знаят какво става. С Анджела бяхме по следите на този тип и той някак си е разбрал. Убил е Анджела, после се опита да ме очисти в Невада, но хората от Бюрото бяха там. Така или иначе, всичко това ще присъства в репортажа, който ще напиша утре. Ще дойда веднага щом приключа тук и ще го подготвя за петъчния брой. Погрижи се да им съобщиш.

— Ясно, Джак. Ще позвъня на когото трябва, а ти остани във връзка.

„Ако мога“, помислих си. Дадох му новия си телефонен номер и затворих. Рейчъл продължаваше да се разхожда из хола.

— Не прозвуча много убедително — отбеляза сухо.

Поклатих глава.

— Знам. Адски тъпо изглежда. Имам лошо предчувствие, Рейчъл. Никой няма да ми повярва.

— Аз ти вярвам, Джак. И ми се струва, че знам какво се опитва да направи той. Сега всичко си идва на мястото.

— Тогава ми обясни. Ченгетата ще се появят всеки момент.

Тя най-после седна на стола от другата страна на масичката и се наведе към мен.

— Трябва да разсъждаваш от неговата гледна точка и да направиш някои предположения за уменията и местонахождението му.

— Добре.

— Първо, той е някъде наблизо. Първите му две известни жертви са в Лос Анджелис и Лас Вегас. Убийството на Анджела и опитът му да убие теб са в Лос Анджелис и една отдалечена част на Невада. Затова предполагам, че живее на едно от тези места или някъде наоколо. Досега реагира бързо и за броени часове успя да се добере до теб и Анджела.

Кимнах. Звучеше ми логично.

— После, техническите му умения. От имейла му до директора на затвора и от начина, по който те е изолирал от света, знаем, че техническите му умения са на високо ниво. Ако допуснем, че е проникнал в твоя имейл акаунт, можем да приемем и че е проникнал в цялата информационна система на „Лос Анджелис Таймс“. А това означава, че е имал достъп до домашните ви адреси с Анджела, нали така?

— Естествено. Тази информация би трябвало да фигурира някъде там.

— Ами твоето уволнение? Има ли имейли или данни за това в системата?

— Получих цял тон електронна поща по този въпрос. От приятели, колеги от други вестници, отвсякъде. Самият аз съобщих на някои хора по имейла. Но какво общо има това?

Рейчъл кимна като че ли е далеч пред мен и отговорът ми напълно потвърждава онова, което вече знае.

— Добре, какво ни е известно? Известно ни е, че Анджела или пък ти сте попаднали в капан и сте го предупредили за разследването си.

— Уебсайтът „Труп в багажника“.

— Ще го проверя при първа възможност. Може да е това, може и да не е. Но нашият човек е бил предупреден по някакъв начин. В резултат той прониква в системата на „Лос Анджелис Таймс“ и се опитва да разбере намеренията ви. Не знаем какво е писала в имейлите си Анджела, но вчера ти си съобщил за плана си да заминеш за Лас Вегас. Басирам се, че нашият човек е прочел този и много други твои имейли и е реагирал съобразно.

— Постоянно го наричаме „нашия човек“. Трябва да му измислим име.

— В Бюрото бихме го наричали „неизвестен извършител“, докато не сме напълно наясно с какво си имаме работа.

Изправих се и погледнах между завесите на предния прозорец. Улицата тънеше в мрак. Полицията още я нямаше. Отидох при електрическия ключ на стената и включих външното осветление.

— Добре, нека е неизвестен извършител. Какво искаш да кажеш с това, че е реагирал съобразно моя план?

— Трябвало е да неутрализира опасността. Той знае, че има голяма вероятност още да не си съобщил за подозренията си на полицията. Че като репортер, най-вероятно ще запазиш всичко в тайна. Това е в негова полза. Само че трябва да действа бързо. Знае, че Анджела е в Лос Анджелис и че ти заминаваш за Лас Вегас. Според мен е започнал от Лос Анджелис — някак си отвлича Анджела, след което я убива и инсценира всичко да изглежда така, като че ли си я убил ти.

Седнах и аз.

— Да, това е очевидно.

— После насочва вниманието си към теб. Отива във Вегас, сигурно с кола през нощта или със самолет тази сутрин, и те открива в Или. Не е било много трудно. Мисля, че е човекът, който вървеше след теб в коридора на хотела. Щял е да нанесе удара си в стаята ти, но се е отказал, когато е чул гласа ми. И това малко ме озадачаваше досега.

— Защо?

— Ами, защо е нарушил плана си? Само защото е чул, че не си сам ли? Този тип убива хора, без да му мигне окото. Какъв е проблемът, ако се налага да те убие заедно с жената, чийто глас е чул от стаята ти?

— Тогава защо не го е направил?

— Защото не е искал да те убие заедно с друг човек. Искал е да се самоубиеш.

— Я стига!

— Помисли. Така е най-сигурно, че няма да го разкрият. Ако те открият убит в хотелска стая в Или, ще има следствие, в резултат на което всичко ще излезе наяве. Но ако се самоубиеш в хотелска стая в Или, следствието ще тръгне в съвсем друга посока.

Замислих се за няколко секунди и видях накъде клони.

— Репортер е уволнен, подлагат го на унижение, като го принуждават да обучава собствената си заместничка, няма много перспективи за нова работа — заизреждах голите факти. — Изпада в депресия, обземат го самоубийствени настроения. Измисля си за прикритие история за сериен убиец, действащ в два щата, после отвлича и убива младата си заместничка. Дава всичките си пари за благотворителност, анулира кредитните си карти и избягва в пустинята, където се самоубива в хотелска стая.

Рейчъл кимаше.

— Какво пропускам? — попитах. — Как е щял да ме убие и да инсценира самоубийство?

— Ти беше пил, нали? Дойде с две бутилки бира.

— Да. Преди това бях изпил само две.

— Но така е щяло да изглежда по-убедително. Празни шишета, въргалящи се из хотелската стая. Хаос в стаята, хаос в главата, такива неща.

— Само че бирата не може да ме убие. Как е щял да го направи?

— Ти вече отговори на този въпрос, Джак. Каза, че имаш пистолет.

Бам. Всичко си заставаше на мястото. Изправих се и тръгнах към спалнята. Бях купил четирийсет и пет калибровия колт „Гавънмънт Сиърис 70“ преди дванайсет години, след срещата си с Поета. По онова време той още беше на свобода и исках да имам някаква защита, в случай че реши да ме нападне. Държах оръжието в чекмеджето до леглото си и го вадех само веднъж годишно, когато ходех да се упражнявам на стрелбището.

Рейчъл ме последва в спалнята и ме наблюдаваше, докато отварях чекмеджето. Беше празно.

Обърнах се към нея.

— Ти ми спаси живота, разбираш ли го? Вече няма никакво съмнение.

— Радвам се.

— Откъде е знаел, че имам оръжие?

— Регистрирано ли е?

— Да, но какво от това? Да не искаш да кажеш, че може да хакне компютрите на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие? Това вече е малко прекалено, не смяташ ли?

— Всъщност не. Щом е проникнал в системата на затвора, не виждам защо да не хакне регистъра на огнестрелното оръжие. И това е само едно от местата, откъдето е можел да получи тази информация. По времето, когато си купил пистолета, ти даваше всевъзможни интервюта, от Лари Кинг до „Нешънъл Инкуайърър“. Споменавал ли си, че имаш оръжие?

Поклатих глава.

— Невероятно. Да, споменавал съм. В няколко интервюта. Надявах се да стигне до Поета и това да ми спести изненадващи посещения.

— Ето, виждаш ли?

— Между другото, никога не съм давал интервю за „Инкуайърър“. Просто публикуваха статия за мен и Поета без мое участие.

— Извинявам се.

— Така или иначе, този тип не е чак толкова умен, колкото си мислим. Планът му има един голям недостатък.

— А именно?

— Аз пътувах до Вегас със самолет. Целият багаж се проверява. Не бих могъл да взема пистолета на борда.

Тя кимна.

— Възможно е. Но според мен е общоприет факт, че проверката на багажа не е стопроцентова гаранция. Това сигурно щеше да смути следователите в Или, но не достатъчно, за да ги накара да променят заключението си. Във всяко следствие има недоизяснени неща.

— Хайде да се върнем в хола.

Рейчъл излезе от стаята и аз я последвах, като хвърлих поглед към леглото. В хола тежко се отпуснах на дивана. През последния ден и половина се бяха случили много неща. Започвах да се изтощавам, ала знаех, че още дълго няма да има отдих за уморените.

— Сетих се още нещо. Шифино.

— Вегаският адвокат ли? Какво по-точно?

— Първо отидох при него и той знаеше всичко. Щеше да изобличи лъжата за така нареченото ми самоубийство.

Рейчъл се замисли за миг, после кимна.

— Това е щяло да го изложи на опасност. Нашият човек може да е възнамерявал да те убие и да се върне във Вегас, за да премахне и него. Но след като късметът му изневерява в Или, няма защо да очиства Шифино. Все пак ще поръчам на колегите във Вегас да установят контакт с адвоката и да се погрижат за защитата му.

Телефонът й иззвъня и тя незабавно отговори.

— Тук сме само двамата със собственика на къщата. Джак Макавой, репортер в „Таймс“. Жертвата също е била репортерка.

Отсреща й казаха нещо и Рейчъл отвърна:

— Веднага излизаме.

Затвори и се обърна към мен. Полицаите искали да излезем навън.

— Ще са по-спокойни, ако ги посрещнем на двора.

Тръгнахме към предната врата и Рейчъл я отвори и каза:

— Дръж си ръцете така, че да ги виждат.

И закрачи напред, като държеше високо служебната си карта.

На улицата имаше две патрулни коли и детективски автомобил. На отбивката чакаха четирима униформени полицаи и двама детективи. Униформените насочиха фенерчетата си към нас.

Когато се приближихме, познах детективите от Холивудския участък. Бяха с извадени оръжия и изглеждаха готови да ги използват, ако им дам и най-малкия повод.

Не им го дадох.

Успях да отида в „Таймс“ едва в четвъртък към обед. В редакцията кипеше оживена дейност, репортерите и редакторите сновяха като пчели в кошер. Знаех, че е заради случилото се с Анджела. Не всеки ден идваш на работа и установяваш, че твоя колега е била жестоко убита.

И че друг колега някак си е замесен в това.

Дороти Фаулър ме видя първа, скочи от бюрото си на Сала и се завтече към мен.

— Джак, в кабинета ми, ако обичаш.

После промени посоката и се насочи към стъклената стена. Последвах я с ясното съзнание, че всички погледи в редакцията пак са вторачени в мен. Този път обаче не защото палачът ми е връчил предизвестие. Наблюдаваха ме, защото бях човекът, който може да е причината за смъртта на Анджела Кук.

Влязохме в малкия й офис и тя ми каза да затворя вратата. Подчиних се и седнах пред бюрото й.

— Какво стана с полицията? — попита Дороти.

Никакво как си, добре ли си, съжалявам за Анджела. Веднага на въпроса. Това ми харесваше.

— Ами, дай да видим — отвърнах. — Разпитваха ме почти осем часа. Първо от лосанджелиската полиция и ФБР, после се включиха детективите от Санта Моника. Оставиха ме да си почина около час и след това трябваше пак да разправя всичко на полицаите от Лас Вегас, които дойдоха специално да разговарят с мен. Накрая ме пуснаха, обаче не ми разрешиха да се върна вкъщи, защото още проучват местопрестъплението. Помолих да ме закарат в грандхотел „Киото“ и се настаних там — за сметка на „Таймс“, понеже кредитните ми карти са анулирани, — взех душ и дойдох направо тук.

„Киото“ се намираше на една пряка и вестникът настаняваше там външни репортери, новоназначени служители и кандидати за работа, когато се налагаше.

— Хубаво — рече Фаулър. — Какво разказа на полицията?

— Общо взето същото, което вчера се опитах да разкажа и на Прендо. Че съм разкрил убиец, виновен за смъртта на Дениз Бабит и още една жена в Лас Вегас, Шарън Огълви. Или Анджела, или аз някак си сме попаднали в капан и сме го предупредили, че вървим по следите му. И той е предприел мерки да ликвидира опасността. Планът му е бил първо да убие Анджела и да отиде в Невада, за да очисти и мен. Само че аз извадих късмет. Въпреки че вчера не можах да убедя Прендо, успях да убедя една агентка от ФБР, че всичко това е истина, и тя дойде в Невада да го обсъдим. Присъствието й не позволи на убиеца да се добере до мен. Ако не ми беше повярвала, сега щяхте да пишете репортаж как съм убил Анджела и съм избягал да се самоубия в пустинята. Такъв е бил планът на неизвестния извършител.

— На неизвестния извършител ли?

— Така го наричат в Бюрото.

Фаулър смаяно поклати глава.

— Поразителна история. Полицията приема ли я?

— Искаш да кажеш дали ми вярват? Нали ме пуснаха?

Тя се изчерви от срам.

— Просто ми е трудно да го проумея, Джак. В редакцията не се е случвало нищо подобно.

— Всъщност ченгетата сигурно нямаше да ми повярват, ако идваше само от мен. Но аз прекарах по-голямата част от вчерашния ден с агентка от ФБР. Даже видяхме онзи човек в Невада или поне така смятаме. И тя беше с мен, когато се прибрах вкъщи. Тя откри трупа на Анджела, когато претърсвахме къщата. И ме подкрепи за всичко пред полицията. Предполагам, затова не разговарям с теб през плексиглас.

Споменаването за трупа на Анджела предизвика мрачно мълчание.

— Ужасно е — промълви накрая Фаулър.

— Да. Тя беше мило момиче. Даже не ми се мисли какви са били последните й часове.

— Как ще водят разследването сега, знаеш ли?

— Събраха следствена група с детективи от Лос Анджелис, Лас Вегас и Санта Моника. ФБР също участва. Мисля, че ще координират нещата в Паркър Сентър.

— Може ли да провериш, за да го пуснем в някой от репортажите?

— Да, ще се погрижа. Предполагам, че съм единственият репортер, с когото ще се съгласят да разговарят. Колко реда искаш да е репортажът?

— Хм, Джак, това е едно от нещата, които исках да обсъдим.

Стомахът ми мъчително се сви.

— Аз ще напиша водещия репортаж, нали?

— Ще пуснем голям материал. Уводната статия и страничната колона на първа страница и цял подлистник. Като никога ни дават много място.

И трябваше да убият един от собствените ни репортери, за да ни го отпуснат.

— Джери Спенсър вече е в Лас Вегас, а Джил Майърсън замина за щатския затвор „Или“, за да се срещне с Брайън Огълви — продължи Дороти. — Гого Гонзмарт пише страничната колона, която ще е за Анджела, а Тери Спаркс е в Южен Лос Анджелис, работи по репортаж за обвиненото в убийството на Бабит момче. Имаме илюстративен материал за Анджела и в момента търсим още.

— Днес ли освобождават Алонзо Уинслоу?

— Още не сме сигурни. Надяваме се да им отнеме още един ден, за да можем да го публикуваме утре.

Даже и без освобождаването на Уинслоу случаят пак щеше да бъде отразен много широко. В „Таймс“ не бяха пращали кореспонденти и не бяха възлагали на множество репортери едновременно да работят по обща тема от миналата година, когато пожарите бяха опустошили щата. Беше вълнуващо да участваш във всичко това, но не чак толкова, като се имаше предвид причината.

— Добре — казах. — Имам информация за почти всички тези репортажи и освен това ще напиша водещия материал.

Дороти кимна, поколеба се и после пусна бомбата.

— Лари Бърнард ще напише водещия материал, Джак.

Реагирах моментално и експлозивно.

— Какви ги говориш, мамка му?! Това си е моят материал, Дороти! Всъщност нашият с Анджела.

Тя погледна към залата над рамото ми. Предположих, че избухването ми се е чуло през стъклото. Не ми пукаше.

— Джак, успокой се и си мери думите. Няма да позволя да ми говориш така, както вчера на Прендо.

Опитах се да дишам равномерно и да се овладея.

— Добре, извинявам се. И на двама ви с Прендо. Обаче не можеш да ми отмъкнеш този материал. Той си е мой. Аз го започнах, аз ще го напиша.

— Не можеш да го напишеш, Джак, и го знаеш. Защото материалът си самият ти. Лари трябва да те интервюира, за да може да го напише. В централата са се получили над трийсет заявки от репортери за интервюта с теб, включително от „Ню Йорк Таймс“, Кейти Курик, даже от Крейг Фъргюсън от Късното шоу.

— Фъргюсън не е репортер.

— Няма значение. Въпросът е, че ти си материалът. Това е факт. Естествено, че имаме нужда от твоята помощ и информация за всичко, обаче не можем да допуснем обектът на голяма сензация сам да напише репортажа за нея. Днес си бил задържан от полицията за дванайсет часа. Твоят разказ е в основата на следствието. Как ще пишеш за това? Сам ли ще се интервюираш? В първо лице ли ще пишеш?

Спря, за да ме остави да отговоря, но аз мълчах.

— Точно така — продължи тя. — Няма да се получи. Не можеш да го направиш и съм убедена, че го разбираш.

Наведох се напред и скрих лицето си в шепи. Знаех, че е права. Бях го знаел още преди да вляза в редакцията.

— Това трябваше да е моят величествен финал. Да измъкна онова момче от затвора и да напусна сцената под светлината на прожекторите. Да поставя едно голямо „трийсет“ на кариерата си.

— Ти ще си получиш дължимото. Всички материали ще са единствено за теб. Кейти Курик, Късното шоу — ей на това му казвам да напуснеш сцената под светлината на прожекторите.

— Исках да го напиша, а не да го разкажа на някой друг.

— Виж, хайде да приключим днес и после ще обсъдим да направиш материал в първо лице, когато нещата се поуталожат. Обещавам ти, че ще можеш да напишеш за цялата тази история.

Най-после вдигнах глава и я погледнах. За пръв път забелязах снимката, залепена на стената зад нея. Беше кадър от „Магьосникът от Оз“ — Дороти вървеше по жълтия тухлен път с Тенекиения човек, Лъва и Плашилото. Под тях някой беше написал с флуоресцентен флумастер:

Вече не си в Канзас, Дороти

Бях забравил, че Дороти Фаулър е дошла във вестника от канзаския „Уичита Игъл“.

— Добре, щом ми обещаваш.

— Обещавам ти, Джак.

— Тогава съм съгласен. Ще разкажа на Лари каквото знам.

И все пак бях съкрушен.

— Преди това трябва да се уверя в още нещо — каза Дороти. — Готов ли си да говориш официално пред друг репортер? Искаш ли първо да се посъветваш с адвокат или нещо подобно?

— Какво искаш да кажеш?

— Джак, искам да се уверя, че интересите ти са защитени. Води се следствие. Не искам да кажеш нещо във вестника и после полицията да го използва в твоя вреда.

Скочих на крака, но запазих самообладание.

— С други думи, ти не вярваш на нито една моя дума. Вярваш в онова, в което онзи се надява да вярваш. Че съм получил психически срив поради уволнението и съм я убил.

— Не, Джак. Вярвам ти. Просто искам да си защитен. И кой е „онзи“?

Посочих редакцията през стъклото.

— Ти кой мислиш? Нашият човек! Неизвестният извършител! Убиецът, който е отнел живота на Анджела и останалите.

— Добре, добре. Разбирам. Извинявай, че повдигнах въпроса за юридическите страни на интервюто. Най-добре с Лари да седнете на спокойствие в заседателната зала.

Тя се изправи, бързо мина покрай мен и излезе да потърси Лари Бърнард. Последвах я и плъзнах поглед по редакцията. Очите ми се спряха на празното работно място на Анджела. Приближих се и видях, че някой е поставил букет цветя, увити в целофан, диагонално на бюрото й. Прозрачният целофан моментално ми напомни за торбичката, с която я бяха задушили, и отново си представих лицето на Анджела, потъващо в мрака под леглото.

— Джак?

Сепнах се и се обърнах. Беше Емили Гомес-Гонзмарт, една от най-добрите репортерки във „Вътрешни новини“. Вечно забързана, вечно работеща по нов материал.

— Здрасти, Гого.

— Извинявай, че се натрапвам, обаче пиша репортажа за Анджела и се чудех дали ще ми помогнеш малко. И може би да ми дадеш някой и друг цитат.

Държеше химикалка и репортерски бележник. Започнах с цитата.

— Хм, да, но всъщност не я познавам добре. Тъкмо започвахме да се опознаваме, обаче, доколкото успях да преценя, тя щеше да стане страхотна репортерка. Притежаваше нужната комбинация от любопитство, хъс и решителност, която е задължителна за добрия репортер. Много ще ни липсва. Кой знае какви репортажи щеше да напише и на какви хора щеше да помогне с публикациите си.

Оставих Гого да запише думите ми.

— Това как ти звучи?

— Чудесно, Джак, благодаря. Да ме посъветваш с кого мога да разговарям в полицията?

Поклатих глава.

— Не знам. Тя тъкмо започваше и се съмнявам, че е успяла да направи впечатление на някого. Чух, че имала блог. Чела ли си го?

— Да, прегледах блога и взех от него някои имена. Разговарях с някой си професор Фоли от Университета на Флорида и с още няколко души. Това би трябвало да ми стигне. Просто търсех някой тукашен извън вестника, който да ми разкаже нещо по-ново за нея.

— Знаеш ли, в понеделник тя написа репортаж за детективите от „Неприключени следствия“, които закопчали някакъв тип за убийство, извършено преди двайсет години. Някой от тях може и да ти разкаже нещо. Опитай с Рик Джаксън или Тим Марсия. Тя е, разговаряла с тях. Опитай и с Ричард Бенгстън. Да, опитай с него.

Гого си записа имената.

— Благодаря, ще опитам.

— Успех. Тук съм, ако имаш нужда от мен.

Тя се отдалечи. Отново се обърнах към бюрото на Анджела и се загледах в цветята. Възхвалата на Анджела Кук течеше с всичка сила и аз участвах в нея с цитата, който току-що бях дал на Гого.

Наречете ме циник, обаче не можех да не се запитам дали букетът карамфили и маргаритки е израз на нечия искрена скръб, или е поставен там само за снимка, която ще излезе в утрешния брой.

След час седях с Лари Бърнард в заседателната зала, иначе запазена за редакционни планьорки. Бяхме пръснали моите материали върху голямата маса и стъпка по стъпка проследявахме ходовете, които бях предприел в работата си по материала. Бърнард усърдно се опитваше да разбере решенията ми и задаваше проницателни въпроси. Явно беше развълнуван от факта, че ще е автор на водещия материал за новина, която ще обиколи цялата страна, ако не и целия свят.

За него беше важно от полицията или ФБР официално да потвърдят нещата, които му разказвах, така че си записваше въпросите, които щеше да им зададе, преди да напише материала си, и се държеше с мен чисто делово. Почти не разговаряхме за други неща и това ме устройваше. Вече нямах никакво желание за общи приказки.

Новият телефон иззвъня в джоба ми за втори път от петнайсет минути. Първия път не си направих труда да го извадя и оставих да се включи телефонният секретар. С Лари бяхме стигнали до ключов момент в обсъждането и не исках да ни прекъсват. Но онзи, който се обаждаше, явно не остави съобщение, защото не чух сигнала за гласова поща.

Сега телефонът звънеше отново и проверих кой се обажда. На дисплея имаше само номер, ала веднага го познах, защото през последните два дни го бях набирал няколко пъти. Мобилният номер на Анджела Кук.

— Веднага се връщам, Лари.

Станах и излязох от заседателната зала, като приех разговора в движение. Тръгнах към бюрото си.

— Ало?

— Джак ли е?

— Да, кой се обажда?

— Твоят приятел, Джак. От Или.

Знаех кой е. В гласа му се долавяха същите онези кухи нотки. Бакенбарда. Седнах на бюрото си и се наведох напред, за да не ме чуват наоколо.

— Какво искаш? — попитах.

— Да видя какво правиш.

— Ами, добре съм, обаче не благодарение на теб. В коридора в „Невада“ — защо се отказа? Вместо да продължиш по план, просто ме подмина.

Стори ми се, че чувам тихо изкискване.

— Ти си имаше компания, а аз не го очаквах, Джак. Гаджето ти ли беше?

— Нещо такова. И тя ти провали плана, нали? Искал си да инсценираш самоубийство.

Ново изкискване.

— Виждам, че си много умен. Или просто така са ти казали?

— Кой?

— Не бъди глупав, Джак. Знам какво става. Виждам, че се пишат много материали за утрешния брой. Само че не виждам нито един от тях да носи твоето име, Джак. Защо?

Което означаваше, че все още сърфира из компютърната система на „Таймс“. Зачудих се дали това ще помогне на следствената група да го открие.

— Чуваш ли ме, Джак?

— Да, чувам те.

— Освен това още не съм видял да сте ми измислили име.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма ли да ми дадете име? На всички ни давате имена, нали знаеш? Йоркширския изкормвач. Хилсайдския удушвач. Поета. Последния го познаваш, нали?

— Да, ще ти дадем име. Ще те наречем Желязната девица. Харесва ли ти?

Този път не чух изкискване в настъпилата тишина.

— А ти чуваш ли ме, Желязна девицо?

— Внимавай, Джак. Винаги мога да опитам пак, нали знаеш.

Изсмях му се.

— Ей, аз не се крия. Тук съм си. Опитай, ако ти стиска.

Той мълчеше, затова продължих по-настойчиво:

— Май ти стиска само да убиваш беззащитни жени, а?

Оттатък пак се разнесе изкискване.

— Прозрачен си, Джак. По сценарий ли действаш?

— Нямам нужда от сценарий.

— Знам какво се опитваш. Дървиш ми се и се правиш на много смел, за да ме накараш да налапам въдицата. Да се върна в Лос Анджелис и да дойда при теб. А ФБР и полицията те наблюдават и са готови да скочат и да пипнат чудовището в последния момент. Така ли е, Джак?

— Щом така смяташ.

— Е, няма да се получи. Аз съм търпелив човек, Джак. Ще мине време, може би даже години, но ти обещавам, че пак ще се срещнем лице в лице. Без маскировка. Тогава ще ти върна пистолета.

Отново чух тихото му кискане и останах с впечатлението, че откъдето и да се обажда, се мъчи да говори тихо, за да не привлича внимание. Не знаех дали е в офис, или на обществено място, обаче се сдържаше. Бях сигурен.

— Като стана дума за пистолета, как щяха да го обяснят? Нали разбираш, хем пристигам във Вегас със самолет, хем после някак си се самоубивам със собствения си пистолет? Като че ли в плана ти има грешка, а?

Този път той направо ми се изсмя.

— Джак, ти явно още не знаеш всички факти. Когато ги научиш, ще разбереш, че планът ми е безпогрешен. Само да не беше онова момиче в стаята ти. Не го бях предвидил.

Аз също. Но нямах намерение да му го призная.

— Значи не е чак толкова безпогрешен.

— Мога да поправя грешката.

— Виж, имам адски много работа. Защо ми се обаждаш?

— Нали ти казах, да видя как си. Да ти се представя официално. Вече сме свързани завинаги, нали?

— Е, така и така разговаряме, може ли да ти задам няколко въпроса за материала, който подготвяме?

— Съмнявам се, Джак. Това е между нас с теб, не е за читателите ти.

— Знаеш ли, имаш право. Всъщност изобщо не бих ти отделил място в репортажа. Да не си мислиш, че ще ти позволя да се опиташ да обясниш шибания си извратен свят в моя вестник?

Последва мрачно мълчание.

— Внимавай — гневно каза той накрая. — Трябва да проявяваш уважение към мен.

Сега аз се изсмях.

— Да проявявам уважение към теб ли? Върви на майната си. Убиваш младо момиче, което само…

Отсреща ме прекъсна нещо подобно на приглушена кашлица.

— Чу ли това, Джак? Знаеш ли какво беше?

Не отговорих и той пак издаде същия звук. Една приглушена сричка, съвсем кратка. След това го направи за трети път.

— Добре, предавам се.

— Това беше тя — произнесе името ти през найлона, след като вътре вече нямаше въздух.

И се засмя. Аз мълчах.

— Знаеш ли какво им казвам, Джак? Казвам им: „Дишай дълбоко и всичко ще свърши много по-бързо“.

И пак избухна в смях, продължителен и груб — явно държеше да го чуя докрай. После ненадейно затвори. Дълго останах с притиснат към ухото телефон.

— Шшт.

Вдигнах поглед. Лари Бърнард надничаше над ниската стена на работното ми място. Мислеше, че още разговарям.

— Още колко? — прошепна ми.

Свалих телефона от ухото си и го затиснах с длан.

— Само няколко минути. И веднага идвам.

— Добре, отивам да пусна една вода.

И се махна. Набрах номера на Рейчъл. Отговори на четвъртото иззвъняване.

— Не мога да разговарям, Джак.

— Щеше да спечелиш баса.

— Какъв бас?

— Той току-що ми се обади. Неизвестният извършител. От мобилния на Анджела.

— Какво каза?

— Нищо особено. Струва ми се, че се опитваше да разбере коя си.

— Откъде може да знае за мен?

— Нищо не знае. Опитваше се да разбере коя е била жената в хотелската ми стая в Или. Твоето присъствие провали плана му и сега е любопитен.

— Виж, Джак, каквото и да е казал, не можеш да го цитираш във вестника. Такива неща само разпалват огъня. Може да ускори цикъла си. Да започне да убива, за да пишат за него във вестниците.

— Не се безпокой. Никой тук не знае, че ми се е обаждал, и аз няма да пиша материала, тъй че той няма да попадне в него. Ще го запазя за книгата.

За пръв път споменавах възможността от тази история да излезе книга, дори пред самия себе си. Сега обаче изглеждаше напълно реалистично.

— Записа ли го? — попита Рейчъл.

— Не. Не очаквах да ми се обади, нали разбираш.

— Трябва да вземем телефона ти. Ще локализираме обаждането и ще го свържем с клетката. Това ще ни приближи до мястото, на което се намира. Поне откъдето се е обадил.

— Явно трябваше да говори тихо, за да не привлича внимание. Може би звънеше от офис или нещо подобно. Освен това се изпусна за нещо.

— За какво?

— Опитах се да го подмамя, да го вбеся и…

— Луд ли си, Джак? Какви ги вършиш?

— Не исках да ме заплашва. Той обаче си помисли, че действам по сценарий, който сте ми дали вие. Реши, че го примамвам да дойде при мен. И тогава се изпусна. Каза, че го примамвам да се върне в Лос Анджелис. Точно така каза. Да се върне.

— Добре, Джак. Само че може да те е разигравал. Може нарочно да го е казал и всъщност да е в Лос Анджелис. Затова ми се ще да беше записал разговора. За да можем да го анализираме.

Не се бях сетил за това.

— Ами, съжалявам, не го записах. Но има още нещо.

— Какво?

Рейчъл говореше кратко и делово. Зачудих се дали някой не я слуша.

— Той или продължава да влиза в нашата компютърна система, или ни е пуснал някаква шпионска програма.

— В „Таймс“ ли? Защо смяташ така?

— Знае какво се подготвя за утрешния брой. И че аз не съм автор на нито един от репортажите.

— Това вече е следа, която бихме могли да проверим — възбудено рече тя.

— Да бе! Трудничко ще накарате „Таймс“ да ви окаже съдействие. Пък и ако е толкова умен, колкото смяташ, шпионската му програма или е непроследима, или просто ще я изключи.

— Все пак си струва да опитаме. Ще накарам някой от медийния ни отдел да се свърже с „Таймс“.

Кимнах.

— Човек никога не знае. Това може да положи началото на цяла нова епоха в сътрудничеството между медиите и органите на реда. Нещо като нас с теб, Рейчъл, само че по-мащабно.

Усмихнах се. Надявах се, че и тя се усмихва.

— Голям оптимист си, Джак. Като стана въпрос за сътрудничество, може ли да пратя човек за телефона ти?

— А какво ще кажеш да дойдеш лично?

— Не мога. В момента съм заета. Казах ти вече.

Не бях сигурен как да разбирам думите й.

— Проблеми ли имаш, Рейчъл?

— Още не знам, но трябва да затварям.

— Поне включиха ли те в следствената група? Позволяват ли ти да работиш по случая?

— Засега да.

— Е, това е добре.

— Да.

Уговорихме се след половин час да посрещна агента, който щеше да дойде за телефона, пред входа на Фоайето с глобуса.

— Не се отказвай, Рейчъл — прошепнах накрая.

Тя помълча, после отвърна:

— И ти, Джак.

Затворихме. И въпреки всичко случило се през последния ден и половина, въпреки убийството на Анджела и собствения ми сблъсък със сериен убиец, кой знае защо, бях обзет от щастие и надежда.

Ала предчувствах, че това няма да трае дълго.

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Плашило (6)

Метаданни

Данни

Плашило

Информация

История

Сваляне / Връзки

6. Най-самотният път в Америка

Майкъл Конъли
Плашило (6)