Филип Джиан
37°2 сутринта (13)

13

Когато се събудих на другата сутрин, не изпитвах никаква нужда да разсъждавам. Станах, без наистина да мисля за нищо, и докато кафето се грееше на печката, хвърлих се на земята и направих двайсетина лицеви опори. Обикновено не си падам по тия работи, но тогава дори не се учудих и след като се изправих, приближих се до прозореца и проследих с поглед един слънчев лъч отсреща. Това ме накара да се усмихна, погалих свитите си в юмрук ръце и когато понечих да изгася колелото на печката, строших ключа. Чувствах се в добра форма, неспособен да изразя и най-елементарната мисъл, но затова пък напомпан до пръсване с решимост и подвижен като управляема ракета. Не ми беше трудно да се почувствам добре в това необичайно състояние. Приятно е все пак да имаш от време на време чувството, че мозъкът ти е изключен. Наблюдавах как се обличам; слагам ред в стаята и ликвидирам на един дъх малкото мръсни съдове. Изпуших цигара, преди да изляза, беше в известен смисъл като последната цигара на осъдения. Само дето осъденият не бях аз и пушех цигарата вместо него просто за да печеля време.

Когато ме попита през затворената врата кой съм, отговорих, че съм от телевизията, във връзка с някакво предаване на литературата. Когато отвори, веднага забелязах превръзката на бузата и очите му се изцъклиха, докато му изстрелвах кроше в стомаха. Сви се на две от болката. Влязох, затворих вратата след себе си и го нагостих с още едно. Този път падна на колене и като го гледах така с изхвръкнали от орбитите очи и с изкривена в неуспешен опит за вик уста, направо ми стана жал за него. Накарах го да се изтърколи до голямата стая, като го бутах с крак.

Приземи се под една кръгла масичка, опита да се изправи, но само с два разкрача бях върху него. Хванах го за ревера на халата и описах полукръг с юмрука си, като почти го задуших. Кашляше, плюеше, целият беше почервенял. Довлякох го до един фотьойл, в който се отпуснах. Малко разхлабих примката, за да може да диша, но в същото време го подпрях в носа с коляно, за да поддържам психологическия натиск на необходимото равнище. Дръпнах се бързо назад, за да не ме опръска с кръв.

— Да не си мислиш, че направих всичко това само защото разкара книгата ми? Ако е така, да знаеш, че много се лъжеш! — заявих му аз.

Той бавно възстановяваше дишането и размазваше кръв по лицето си, защото непрекъснато си пипаше носа. Продължавах да го държа здраво.

— Ако си мислиш подобно нещо, не си познал — продължих. — Не си познал, чуваш ли?

Изстрелях му още един юмрук по темето, чух го как изстена.

— Не ти се сърдя, защото в случая не си виновен, признавам. Не бях написал това книжле за хора като теб, това е по-скоро недоразумение, разбираш ли, така че няма да задълбаваме повече нещата…

Направи знак, че е съгласен. Хванах го за косата и го разтърсих. Погледите ни се срещнаха.

— И въпреки това да знаеш, че имаш лайнян поглед — добавих.

Изпратих му едно кроше в ухото и сложих телефона на коленете си.

— Ще ти обясня цялата история с две думи — казах. — Това момиче е единственото нещо, което има значение в живота ми. Затова ще вземеш този телефон и ще оттеглиш шибаното си оплакване, преди да съм направил някоя щуротия, ясно ли е?

Всички тези грубости, изречени в стая с мебели в стил „Луи XVI“, бяха като конфети върху леглото на умиращ. Той веднага кимна с глава, малко мехурче кръв трептеше на устната му. Направих примка около шията му с телефонния кабел и го оставих на мира, само дето държах слушалката, докато изпрати лъжливото си послание до ченгетата.

— Добре — казах. — Хайде, повтори го още веднъж…

— Но…

— Повтаряй ти казвам…

Произнесе още веднъж вълшебните слова с отпаднал глас и му направих знак, че е достатъчно и може да затвори. Изправих се, като се питах дали да не изпочупя още нещо, преди да изляза, но се отказах, чувствах как тонусът ми спада. Само леко дръпнах кабела, за да му притисна адамовата ябълка.

— Ще бъде адски глупаво от твоя страна, ако не сложиш точка на цялата история — казах. — От теб само зависи дали ще се видим отново някой ден… От нас двамата аз съм този, който няма какво да губи.

Погледна ме и кимна с глава, както си беше омотан с жицата. Кръвта започваше вече да засъхва под носа му, нея хич я няма на дълги разстояния. Още малко и щях да си задам въпроса какво правех там, но съм свикнал с подобни обрати, преминавам от едно ниво на съзнание към друго със същата лекота, с която листо, носено от течението, продължава кротко пътя си след двайсетметров скок. Този тип не означаваше нищо за мен, представата ми за нещата в случая бе прекалено елементарна и не отговаряше на действителността.

Излязох, без да добавя нито дума, и затворих безшумно вратата. Навън леденият вятър ме шибна по лицето като камшик.

 

 

На Бъдни вечер направихме големия удар в пицарията, изцицахме от клиентите максимални мангизи. Еди направо не вярваше на очите си. Трябва да кажа, че доста си дадохме зор, а предишния ден бях докарал двойно повече каси шампанско, без да кажа на никого. Сега бе останала само една и мангизите течаха като чешма. Когато и последният клиент излезе, вече развиделяваше, а ние бяхме направо трупясали от умора. Лиза увисна на врата ми, беше бачкала яко с нас през цялата нощ и се беше справила чудесно. Вдигнах я за кръста и я сложих да седне на тезгяха.

— Кажи ми, какво искаш да те черпя? — попитах я.

— Нещо гениално — отговори тя.

Бети се тръшна с въздишка на един стол.

— Същото и за мен — каза.

Приближих се до нея, вдигнах брадичката й и впих театрално устни в нейните. Чувах как другите се смеят зад мен, но това не ме смущаваше, не бързах да я претупам и намирах, че е още по-хубаво след такъв ден. Дарих я с изгаряща целувка. После се заех с чашите. Марио дойде да види какво става, но беше твърде скапан, за да остане, просто целуна двете момичета и се изпари. Бях приготвил за петима, така че останахме с четири препълнени чаши — питието беше плод на мое моментно вдъхновение, бая силничко.

Впрочем Еди веднага го удари в главата, беше ясно за всички освен за него. Започна да ни досажда с дрънканици за изгряващо над снега слънце, държеше на всяка цена да се наслади на подобна гледка.

— Какво толкова? — попитах аз.

— Я ми кажи, приятел, виждал ли си нещо по-хубаво от това? Какво е Коледа без малко сняг…

— Ами все едно да счупиш орех и вътре да няма нищо.

— Хей… ще ви повозя малко с колата. Само не се опитвайте да ми развалите удоволствието.

Чувствах как момичетата омекват, явно тази идея не им изглеждаше толкова лоша.

— По дяволите, имате ли представа какъв студ е навън? Хей, приятелче, да не си мръднал?

— Искам да видя физиономията ти, когато първият слънчев лъч огрее снежинките.

— Не става дума за това, сигурно е много хубаво, слънцето, снегът и всичко останало, сигурно е страхотно, но искам друго да кажа. Питам се, Еди, къде възнамеряваш да ни закараш в състоянието, в което си в момента?

— Едно нещо запомни — заяви той. — Още не съм изпадал в състояние, в което да не мога да карам кола!

Очите му светеха като неидентифицирани летящи обекти. От джина е, казах си аз, прекалих с джина, позабравих се.

— Ще ни пребиеш! — казах.

Всички се изхилиха с изключение на мен, разбира се. След пет минути бяхме вече в колата и чакахме Еди да намери ключовете. Въздъхнах тихичко.

— Какво толкова? — попита той. — Не намираш ли, че е щуро, Коледа е, не се коси така… Всичко ще мине като по мед и масло. Я гледай, ето ги…

Разклати ключовете пред носа ми и единият стрелна към мен студена синя светкавица. Нещастно шибано ключенце, върви на майната си. Настаних се удобно на седалката.

Прекосихме града на развиделяване. Улиците бяха пусти и беше по-скоро приятно, можехме да караме по средата с малка скорост и да виждаме светофарите отдалеч в леката утринна мъгла. Питах се къде се бяха дянали всички хора, докато момичетата се майтапеха отзад, питах се дали тротоарите не ги бяха погълнали през нощта. Излязохме от града и се насочихме право към пламтящия хоризонт, нямаше за кога да се мотаем. Лицата на всички ни бяха посърнали, бяхме скапани, но затова пък някаква нова енергия нахлуваше незабележимо в колата. Бяхме преминали онази особена граница, позната повече под името праг на изтощението, и сега се носехме срещу слънцето — този 24 декември, палейки цигари и разговаряйки за дреболии, докато навън се раждаше още един ден, който трябваше да преживеем.

Продължихме така още малко, после намерихме една засипана със сняг местност само с няколко големи сгради в дъното, да не кажа заводи. Но нямахме време да търсим нещо по-добро, въпрос беше само на няколко минути и затова спряхме край пътя. Небето беше ясно. Цялата гледка създаваше усещане за зверски ниски температури, някъде около минус десет с шибащ леден вятър. Въпреки това излязохме навън. Започнахме да се тупаме по гърбовете.

Докато преброя до три, на носа ми вече беше увиснала една капка, а очите ми сълзяха. Бая скъпички ни излизаха местата в това лишено от живот утро, направо можеше да ти окапе косата от студ. След цялото бачкане, което му бяхме ударили, в спокойствието на това кътче имаше нещо гротескно. Нищо не преувеличавам. Еди бе нахлупил шапката си до очите и пушеше цигара, седнал на капака на колата с лице към пожара на изгрева.

— По дяволите — казах. — Еди, заспиваш ли?

— Я не дрънкай — отвърна. — По-добре гледай…

Направи ми знак да се обърна — точно в този миг един слънчев лъч се стрелна с бръснеш полет над снежното поле и имахме щастието да присъстваме на истинска надпревара на златисти и сини пайети, но няма какво толкова да го правим на въпрос. Успях да потисна една прозявка. Всичко опира до вътрешната нагласа, а онази сутрин аз бях решил да зъзна и да трамбовам с подметки тези мили снежинки. Нямах желание да изпитам нещо по-дълбоко, искаше ми се само да намеря някое топло кътче, да си седна кротко и да гледам как минава времето, като мигам колкото се може по-рядко, за да не се преуморя. Бети се беше разделила с ченгетата преди два дни, аз вече три нощи не бях мигнал, та ми беше нужно нещо повече от слънчев лъч, за да живна, и ако все още се държах на крака, дължах го на Светия дух. Една нощ разговори с Бети, още едно украсяване на залата и като капак тази нещастна Бъдни вечер, когато тичах като щур между масите и цялото тяло ме болеше, така че нямаше да седна да се хиля и да оставя леденият вятър да нахлуе в устата ми и да ми избие зъбите.

Направо припадах от студ, но въпреки това не се ометохме веднага. Момичетата искаха да нахранят птичките, ето какво бяха измислили, та заради това още висяхме там. Чувствах как силите ме напускат, слънцето изгряваше, но ни най-малко не топлеше, вече усещах тихите стъпки на смъртта. Като по чудо откриха стар плик със сухи сладки в жабката, бузите им бяха зачервени, а на устата им бе цъфнала типичната за Дядо Коледа усмивка и се започна едно „Ох“ и „Ах“, едно ронене на сладкишите на хиляди трошички, след което цели шепи полетяха към небето.

Седнах в колата, като оставих вратата отворена, изпружих крака навън и изпуших вяло една цигара, докато в това време врабчетата пикираха и се приземяваха върху снега, изсипваха се като дъжд.

Еди се бе присъединил към момичетата и ги гледах как се шегуват и замерят с храна черепите на малките нещастни птици. Представях си, че всяка трошичка е равна на пържола с пържени картофи. Може би щяхме направо да ги убием по този начин, падаха се по петнайсет-двайсет порции на човка, а те искаха още.

— Честита Коледа, момчета! — крещеше Еди. — Хайде, идвайте, приятелчета!

Едно врабче пристигна много след другите, видях го как се задава от небето, и рязко спира с двете крачета напред. Кацна малко настрана от събратята си, без да се интересува с какво се занимават в момента, и започна да гледа в друга посока, а в това време пържолите валяха по гърба му. Помислих си, че е може би като селския кретен — и на него му трябва време да загрее какво става.

Вместо това се насочи към мен, като подскачаше с долепени крачка. Спря на двайсет сантиметра от обувките ми. Гледахме се няколко секунди.

— Ясно — казах. — Може би не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

Имах чувството, че между това птиче и мен протича нещо, та реших да поема инициативата. Казах на другите да ми хвърлят една суха сладка и я улових във въздуха. Намирах, че вече не е така студено. Животът е пълен с разни дреболии, които ви стоплят сърцето, човек не трябва да чака винаги някой да дойде и да му свали звездите. Натроших сладкиша между пръстите си и лекичко се наведох напред. Врабчето така трескаво тършуваше нещо под крилата си, че ми заприлича на човек, изгубил портфейла си. Започнах да пускам трохите под носа му, давах си сметка, че в момента върша истинско чудо, една малка планина от ядене се издигаше пред крачката му. Гледаше ме с наведена настрани глава.

— Ами да — казах. — Не сънуваш…

Не зная за какво мислеше в момента това дребосъчесто кретенче, но пред него имаше вагон храна, а то не виждаше нищо, просто да не повярва човек, честна дума, направо ми взе акъла и дори започнах да си мисля, че им има нещо на пастите. Малката купчинка блестеше на слънцето като покрито със злато кубе на храм, как може да не забелязва подобно нещо, освен ако не го правеше нарочно? Така или иначе, врабчето хич и не искаше да знае за моите трохи и продължаваше да гледа другаде, после се отдалечи с няколко подскока към едно местенце, където нямаше никой и не се виждаше и най-микроскопичното парче ядене. Приличаше на пингвин насочил се право към пропастта.

Излязох от колата, накарах ги да ми хвърлят още една паста и тръгнах по стъпките му. В обувките ми влезе сняг. Когато врабчето се спря, спрях и аз, а когато отлетя, не ми оставаше друго, освен да се обърна и да се върна при колата, понесъл на плещите си товара на безполезните жестове. В крайна сметка пастата остана за мен и хич не беше лоша, точно обратното, представям си колко вкусна щеше да бъде с конфитюр от череши.

След това се върнахме вкъщи и аз опрях крака на радиатора, докато Еди вадеше бутилките шампанско, а момичетата разкъсваха целофана, в който бяха опаковани стридите „Сен Жак“.

— Мога ли с нещо да ви бъда полезен? — попитах.

Не, нямаха нужда от мен, нищо специално нямаше за правене. Настаних се колкото се може по-удобно и затворих очи, стиснал чашата. Излишно би било някой тъпанар да дойде да ми прошепне в ухото, че човек умира само веднъж. Трудничко щеше да му бъде да ме убеди.

Малко след това седнахме на масата. Трябва да беше около десет и нищо не бях слагал в уста от предишната вечер, но не бях гладен. Надявах се най-вече на шампанското, за да ме пришпори малко, не исках да се разделям с чашата си и в крайна сметка хубаво направих, че постоянствах, тъй като усилията ми бяха възнаградени. Почувствах как се издигам над стола и падам отново като с делтаплан сред всеобщото добро настроение, като междувременно подочух няколко изхилвания.

— Как може да не хапнеш нищо? — попита Еди. — Да не си болен?

— Не, не се тревожи, пазя си силите за коледната торта…

Беше си вързал една кърпа на врата и присвиваше очи от кеф. Много си го обичах. Не се срещат на всяка крачка типове като него, които имат чисто човешки качества, това само по себе си е чудо. Реших да си запаля пура. Всички бяха усмихнати, захапали пури, а пурата е нещо, което трябва да умееш да запалиш в подходящ момент, защото животът ще отлети в облак син дим, стига да знаеш как да го направиш. Започнах спокойно да се люлея на стола с безгрижието на човек, който няма желание за нищо и се вслушва в шума от пурата, която мачка с пръсти до ухото си. Навън светлината беше доста анемична, но аз се държах, само дето вратът ми се беше схванал, но това е дреболия и аз им казах никой да не мърда: останете си на местата, защото сега ще извадя коледната торта и ще се заема с цялата работа.

И така, станах и се отправих към хладилника. Тъкмо изваждах тортата, когато телефонът иззвъня. Еди отиде да се обади. На тортата бяха закрепени малки джуджета и една коледна елха, бяха цяла банда, а онова, което вървеше начело, държеше в ръка трион и всички се бяха насочили към високата колкото три ябълки елхичка с явното намерение да й видят сметката. И какво още? Питах се дали онзи, който беше изфабрикувал това, си реже всяка сутрин от дървото с трион. Ометох малките симпатяги с един пръст и последният нададе страхотен вик, докато летеше към пропастта, сякаш му бях изтръгнал ръката. Крясъкът му ми проглуши ушите.

Вдигнах очи и видях как Еди се олюлява до телефона, със зейнала уста и разстроено лице. Лиза събори чашата си, докато отстъпваше от масата. Не знам защо, но първата мисъл, която ми хрумна беше, че гърмяща змия го е ухапала по крака. Впрочем слушалката висеше странно на края на жицата, но тази картина само за миг докосна съзнанието ми, като изтребител, който преминава с бръснещ полет, кара ви да подскочите и ви преобръща като палачинка, преди да се изтърсите от хамака. Всичко продължи само част от секундата, после Еди прекара ръка през косите си, изглеждаше напълно зашеметен.

— По дяволите… — изстена. — О, идиотска, скапана работа!

Лиза скочи от стола, но нещо я приковаваше на място.

— Но, Еди, какво ти става? — прошепна тя. — Еди!

Вече си представях как ще се просне на пода с разрошени коси. Той вдигна очи и в погледа му имаше нещо трогателно.

— Но това не може да бъде — смотолеви едва чуто. — Та това е милата ми майчица… Ох, лошо ми е… Скъпата ми майчица, лошо ми е, не е възможно да постъпи така с мен!

Изтръгна кърпата от врата си и я смачка в ръка. Нещо бликна в гърдите му като гейзер. Чакахме да видим какво ще стане. Той поклати глава отдясно наляво, като кривеше уста.

— НЕ СЕ МАЙТАПЯ, ТЯ Е УМРЯЛА! — изкрещя.

По тротоара мина мъж с транзистор, който излая някаква реклама за перилни препарати, от тези, дето ви възвръщат радостта от живота. Когато отново настана тишина, погрижихме се за Еди, хванахме го и го сложихме да седне на един стол, краката вече не го държаха. Умората, алкохолът, а сега и майка му, умряла навръх Бъдни вечер, всичко това му дойде много.

Загледа втренчено пред себе си, скръстил ръце на масата. Никой не успяваше да намери подходящите за случая думи, поглеждахме се, без да знаем какво да правим, а в това време Лиза го целуваше лекичко по главата и пресушаваше първите му сълзи.

Не бяхме особено полезни с Бети, както стояхме така и пристъпвахме от крак на крак, без да обелим дума, но не се виждах да го потупвам по рамото и го наричам „стари приятелю“, не ми идват отръки тези работи, смъртта винаги ме кара да си гълтам езика. Направих знак на Бети, че е по-добре да ги оставим сами, но Еди изведнъж стана, опрял юмруци на масата, с наведена глава.

— Трябва да отида! — заяви. — Утре я погребват, трябва да отида!

— Да, разбира се… — прошепна Лиза. — Но преди това трябва да си починеш, не можеш да тръгнеш така…

Достатъчно беше човек да го погледне, за да разбере, че няма да издържи и сто метра, Лиза беше права. Това, от което имаше най-вече нужда, бяха няколко часа сън, всички имахме нужда от това, всяка майка би го разбрала. Само че той не се отказваше.

— Ще отида да се преоблека… Имам време точно колкото да се преоблека…

Според мен започваше да изкрейзва, дори един банан да обели би било непосилна задача за него. Опитах се да го вразумя.

— Чуй ме, Еди, трябва да бъдеш разумен… Почини си няколко часа, после ще ти извикам такси… Ще видиш, че така ще е много по-добре.

Изгледа ме е празен поглед, преди да се захване несръчно е копчетата на ризата си.

— За какво ми е според теб такси?

— Ами откъде да знам, няма да отидеш пеш я… Не знам, далече ли е?

— Ако тръгна веднага, мисля, че ще пристигна, преди да се е стъмнило — каза той.

Този път аз рухнах на един стол. Потърках си очите с пръсти, после го хванах за ръката.

— Не, ама ти наистина си правиш майтап с мен! Как се виждаш да караш седем или осем часа без прекъсване, когато едва си държиш очите отворени? Смяташ ли, че ще те оставим да тръгнеш така, да не си превъртял?

Той изстена като малко момче, навеждайки се към мен, а това беше най-лошото нещо, което можеше да ми се случи, знаех си възможностите. И все пак Еди реши, че е добре да настоява:

— Не разбираш ли? Та това е майка ми… Майка ми е умряла!

Погледнах настрани, към масата, в земята, към бялата светлина, която ме очакваше на прозореца. Винаги има един кратък миг на хипнотичен страх, когато човек забележи, че е плъх. Усещането е по-скоро противно.