Едгар Уолъс
Фантома на Лондон (20)

Докторът се сблъсква с още една тайна

Отношението на Мери към Майстер премина през различни стадии — от пълно доверие, каквото изпитваше към него в детството си, до несигурност от мига, в който го видя такъв, какъвто беше в действителност.

Тя все повече мислеше за Гуенда Милтън и трагичната й съдба. Беше доста близка с Майстер и не се страхуваше от него. Предложението му да се пресели в неговата къща — в уютната стая, която така й хареса, тя прие като обикновен израз на любезност и загриженост. Отказът й беше продиктуван главно от желанието й за самостоятелност, а освен това не искаше да му бъде задължена с каквото и да е.

Една сутрин, когато идваше на работа, тя видя, че на прозорците поставят нови капаци, които имаха за цел да направят къщата по-сигурно място.

Мери недоумяваше защо Майстер, който никога не се страхуваше от крадци, изведнъж е дал такова разпореждане. Наистина, работодателят й имаше много ценно сребро, на което Хекит често се любуваше. Той неведнъж беше казвал:

— Всеки път, когато чистя това сребърно блюдо, госпожице, мисля си, че за него се полагат приблизително девет месеца затвор.

Тя се опита да попита Майстер защо така старателно се заключва през нощта, но той само отбеляза:

— Предпочитам всички, които искат да дойдат при мен, да влизат през вратата…

Той се чувстваше самотен и я помоли да вечерят някога заедно, като й обеща да изсвири любимите й пиеси.

Този път Мери не му отказа направо, а обеща да помисли върху поканата му. Същия ден Морис беше зает с интересен клиент, арестуван след каране в нетрезво състояние.

Вечерта Майстер помоли Мери да напише писмо до доктор Ломънд, който беше освидетелствал клиента му като съдебен лекар и беше подписал заключението.

Доктор Ломънд смяташе, че той е бил мъртвопиян, но Майстер, който не се доверяваше на мнението на доктора, искаше клиентът му да бъде прегледан от личния си лекар в присъствието на доктор Ломънд.

Когато писмото беше готово, Майстер я помоли да го занесе лично на доктора.

— С голямо удоволствие ще изпълня молбата ви — с весела усмивка отговори Мери. — Много ще ми е приятно да се видя с този доктор.

Тя му разказа за срещата си с Ломънд на входа на Скотланд ярд.

Майстер прехапа устни и отбеляза:

— Този старец е умен като дявол. По-досетлив е от всички в Скотланд ярд, взети заедно. Постарайте се колкото се може повече да го предразположите, драга Мери, много е важно клиентът ми да бъде оневинен — той е богат борсов чиновник.

Мери недоумяваше. Възможно ли е усмивката й наистина да направи впечатление на доктора. Тя мислеше, че той е човек, който не се поддава на никакво влияние. Прислужницата, която й отвори, каза, че Ломънд току-що се е върнал от работа и едва ли ще се съгласи да я приеме.

Но Мери беше настоятелна: каза името си и кой я изпраща. Когато влезе доктор Ломънд, тя му подаде писмото. Той го прочете, като постоянно правеше забележки полугласно.

— А… от Майстер!… За онзи пиян скандалджия — той наистина беше пиян и всички медицински светила не са в състояние да го изкарат трезвен!

Той сгъна писмото, сложи го в джоба си и с усмивка погледна към младото момиче.

— Седнете, моля ви.

— Благодаря, докторе. Бързам за вкъщи.

— Бързате за вкъщи? И ще проявите благоразумие, ако останете в квартирата си…

Мери сама не можеше да си даде сметка защо изведнъж му разказа за посещението на Блис в квартирата й. Когато се опомни, вече беше твърде късно.

— Да, спомням си, Алън Уембъри ми разказа това. Чудите се защо Блис е влязъл в квартирата ви. Аз, разбира се, не мога да ви дам конкретен отговор, обаче мисля, че е търсел нещо, което му е било много необходимо. Впрочем липсваше ли нещо от стаята ви?

— Нищо, освен едно писмо, което не беше мое: госпожа Милтън го забрави и аз го прибрах в едно чекмедже. Това е единственото нещо, което липсваше.

— Нима Блис е знаел къде се намира то и дали действително е представлявало интерес за него… — търкайки брадата си, разсъждаваше докторът. — Определено тук се крие някаква тайна, която сега не мога да разбера…

С тези думи той изпрати младото момиче до преддверието, излезе на стълбите и гледа продължително след него, докато то се отдалечаваше с бързи стъпки надолу.