Едгар Уолъс
Фантома на Лондон (2)

Бисерите на госпожа Дарнлей

Когато Алън слезе от влака и тръгна през селото към имението на Ленле, имаше чувството, че тук пролетта е настъпила много по-рано, отколкото в Лондон. Ливадите бяха изпъстрени с полски нарциси. В далечината сред дърветата видя покрива на старинен чифлик.

Слухът за новото му назначение вече се беше разпространил из селото и съдържателят на ханчето побърза да го посрещне.

— Радвам се да ви видя, Алън — каза той. — Чухме за новото ви назначение и всички страшно се гордеем с вас.

Алън се усмихна. Той обичаше селото и свързаните с него спомени.

— Вероятно отивате в господарския дом — попита съдържателят и прибави, поклащайки съжалително глава. — Там не всичко върви добре, Алън. Чух, че бедните деца — господин Джон и госпожица Мери — съвсем са обеднели. За брата не ми е толкова жал, той е мъж и може сам да решава проблемите си. Надявам се само, че той ще избере по-добър път от този, по който вървеше досега.

— Какво искате да кажете? — бързо попита Алън.

Старецът стана по-предпазлив.

— Казвам, че той се е продал на дявола. Но нали знаете, хората понякога приказват и без да имат основание… — прибави той. — Джон много страда, че сега е беден и постоянно роптае срещу съдбата си.

— Но защо те и досега живеят в това имение, чиято издръжка е толкова голяма? По-изгодно би било да го продадат.

— Да го продадат? — учуди се старецът. — Та то е заложено, и то няколко пъти. Те ще останат тук, докато адвокатът им привърши работата си, а след това ще се преместят в Лондон.

При споменаването на адвоката Алън се сети, че става дума за Майстер. Вече беше слушал много за него. В Скотланд ярд се носеха най-невероятни слухове, дори, че бил забъркан в нечисти сделки.

— Запазете ми една стая — помоли Алън, — а аз ще отида да се видя с Ленле.

Колкото повече се приближаваше до къщата, толкова повече го поразяваше царящата наоколо запуснатост — пътеките бяха обрасли с трева, живият плет не беше подстригван отдавна, а що се отнася до самата къща, тя беше със счупени прозорци и напукана мазилка.

Мери позна посетителя и излезе да го посрещне.

— О, Алън, радвам се да ви видя! — извика тя.

Той хвана двете й ръце, а после нежно погали лицето й. Беше минало повече от година, откакто я беше видял за последен път. Мери беше пораснала, пред него сега стоеше едно очарователно момиче, чиято красота истински го впечатли.

— Много се радвам, че ви виждам — повтори тя. — Четох във вестниците за повишението ви. Непременно трябва да ми разкажете всичко!

— Нямам какво да разказвам — каза Алън. — И за самия мен беше много неочаквано, тъй като и други заслужаваха това място. Вероятно съм любимец на нашия шеф, но нямам представа защо.

— Несъмнено сте получили повишението за заслуги.

Тя видя, че той гледаше с тъга старата къща.

— Нещастният стар Ленле Корт! — каза тихо тя. — Вероятно вече знаете, че заминаваме следващата седмица?

Мери въздъхна.

— Джон нае квартира в града и Морис обеща да ми намери някаква работа.

— Работа? Значи сте принудена да работите?

— Разбира се, скъпи Алън — каза тя. — Сега изучавам стенография и машинопис, най-вероятно ще бъда секретарка на Морис.

На Алън никак не му стана приятно, като чу това. Той се сети за друга една секретарка на Майстер, чието тяло бяха извадили от Темза в едно мъгливо утро, и неволно си припомни разказа на полковника.

— Какво има, Алън? — попита Мери. — Нима не разбирате желанието ми сама да се издържам?

— Да, разбира се — съгласи се той. — Има ли нещо, което би могло да спаси имота ви.

Тя поклати отрицателно глава.

— Аз имам малък доход от имението на майка ми, а се оказа, че Джон се справя доста добре. В последно време спечели много пари и се надяваме, че след няколко години ще бъдем в състояние да откупим Ленле Корт.

По пътеката към къщата се приближаваха двама мъже: Морис Майстер и братът на Мери — Джон.

Първият беше слаб човек, с фини черти и необикновено тъмни очи. За него казваха, че прилича на херцог, говори като професор, а мисли като дявол.

Джон беше висок младеж, още не съвсем възмъжал, движенията му бяха малко сковани. Той смръщи вежди, когато видя Алън. С бавна походка и с ръце в джобовете, той се приближи към сестра си и като се обърна към спътника си, каза:

— Майстер, този човек не работеше ли в полицията?

— Доколкото ми е известно, той е районен инспектор — усмихна се Морис и протегна на Алън тънката си ръка. — Чух, че сте назначен в нашия район и ще държите в постоянен страх бедните ми клиенти.

— Не бих искал да се показвам като толкова страшен — отговори Алън.

Джон не сваляше очи от новия районен инспектор — не го обичаше и сега присъствието му го изнервяше.

— По каква работа сте в Ленле? — попита той. — Приятели ли имате тук?

— Надявам се, че да — беше отговорът.

— Разбира се, че Алън има приятели тук! — бързо се намеси в разговора Мери. — И преди всичко, той е дошъл тук, за да ме види, нали, Алън? Съжалявам, че не мога да ви предложа да гостувате у нас, но не ни останаха почти никакви мебели.

— Защо излагаш на показ нашата бедност? — попита Джон сестра си. — Не смятам, че нашите нещастия засягат господин Уембъри и би било твърде нахално от негова страна да се меси в нашите работи.

Майстер го прекъсна в опит да заглади неприятната ситуация.

— Скъпи Джон — каза той, — нещастието, което застигна Ленле Корт, вече е известно на всички, не бъди така обидчив. Що се отнася до мен, аз се радвам, че виждам господин Уембъри. Преди време, когато аз дойдох да живея в Дептфорд, той беше един от най-интересните райони… Сега обаче е доста по-спокойно.

— Вероятно искате да кажете, че вече не ви тревожи Фантома?

Алън не очакваше, че думите му ще направят такова голямо впечатление на Майстер.

Последният запримига с очи, а устата му се сви в лека усмивка, която обаче не можеше да прикрие напълно страха, който се изписа по лицето му.

— Фантома! — каза той с тих глас. — Това е стара история… Наскоро умря нещастникът!…

Майстер не беше особено убедителен.

— Да, той наистина умря… удавил се в Австралия — прибави.

— Кой е Фантома? — попита Мери.

— Това е човек, за когото по-добре никога нищо да не узнаете — каза Майстер с рязък тон, после добави. — Но нашият разговор вероятно е доста скучен за младата госпожица.

— Аз също бих желал да говорим за друго — каза Джон и се обърна да си върви, когато Майстер попита Алън.

— Върху какво работите напоследък, господин Уембъри?

— Върху делото по кражбата на бисерите на госпожа Дарнлей — малко неохотно отговори Алън.

Настъпи продължително мълчание.

— Госпожа Дарнлей! — отбеляза Майстер. — Да, спомням си. Впрочем, струва ми се, че вие бяхте на бала, когато се е случило това, Джон?

— Да, бях там. Но за кражбата разбрах много по-късно — каза Джон и побърза да се оттегли.

— Не разбирам защо Джон е в толкова лошо настроение през последните дни — забеляза Мери, обръщайки се към Майстер.

Морис гледаше разсеяно дима от цигарата си, поставена в кехлибарено цигаре.

— Джон е младо момче. Трябва да имате предвид, че той преживя много тежки дни — замислено каза той.

— Те бяха тежки и за мен, не можете да си представите колко ми е трудно да се разделя с Ленле Корт. Но като че ли съм станала прекалено сантиментална — завърши тя и се обърна към Алън. — Елате да видите в какво се превърна разкошният ни цветарник!

Брат й ги проследи с поглед, докато влязоха в къщата. Беше блед и видимо развълнуван.

— Защо тази свиня е дошла тук?

Майстер го погледна учудено.

— Скъпи Джон, не бъдете жесток — каза той с престорена загриженост. — Получили сте възпитание на благородник, но понякога се държите като истински простак.

— Какво очаквате от мен, да му протегна ръка и да го поздравя с добре дошъл, това ли? Как бих могъл да забравя произхода му — баща му беше наш градинар…

— Не бъдете сноб — прекъсна го Майстер. — Понякога е необходимо да крием чувствата си.

— Аз говоря това, което мисля!

— И често постъпвате неразумно. При произнасяне името на госпожа Дарнлей вие почти се издадохте.

— Той нищо не забеляза — отговори младежът, после оживено прибави: — Тази сутрин получихте писмо — във връзка с бисерите ли беше? Нима са продадени вече?

— Смятате ли, млади приятелю, че за една седмица могат да се продадат бисери, които струват 50 хиляди лири?

— Какво съвпадение, че разследването на това дело е възложено именно на Уембъри… Мисля, че собствениците вече са изгубили надежда, че някога ще намерят скъпоценностите си.

— Не бъдете толкова убеден в това — прекъсна го Майстер. — Всеки гост на бала е потенциален заподозрян. А вие — още повече, защото всички знаят, че сте разорен. Освен това нали един от лакеите ви е видял да се качвате по главното стълбище.

— Но аз му казах, че отивам за палтото си. Впрочем, защо споменахте на Уембъри, че съм бил на този бал.

Майстер се разсмя.

— Защото той знае… Сега засега главен заподозрян е управителят. Не мислете, че делото е приключило… Във всеки случай, още е рано да се мисли за продажба на бисерите.

Майстер хвърли угарката, извади от джоба си златна кутия и взе нова цигара.

Джони го наблюдаваше.

— А знаете ли, Морис, че ако се открие истината за кражбата на тези скъпоценности, вие ще бъдете съден.

Майстер изпусна бавно дима и каза:

— Знам, че вие ще трябва да отидете в затвора. Мисля, че ще им е доста трудно да обвинят мен. Аз не съм виновен, че вие сте откраднали тези бисери. И само защото познавах баща ви, се съгласих да поема известен риск! Не забравяйте, че идеята да ограбите госпожа Дарнлей не беше моя!