Едгар Уолъс
Фантома на Лондон (11)

Странната гостенка

Дълго след като Алън отведе брат й, Мери стоя неподвижно до масата. Тя не плачеше, но й беше много тежко и мислите й се въртяха в омагьосан кръг.

Джони — крадец… Струваше й се, че това е невъзможно, че й се е присънил страшен кошмар, от който тя скоро ще се събуди и всичко ще бъде наред. С ужас си спомни за младия Уембъри и за ролята, която беше принуден да изиграе при арестуването на брат й.

Тя си припомни последния си разговор с младия Уембъри и трябваше да признае, че той направи всичко възможно, за да спаси Джон. В този момент на вратата се позвъни.

Мери помисли, че навярно Алън се е върнал, и отиде в антрето, за да отвори.

На вратата стоеше висока, красива и елегантна дама.

— Вероятно сте сбъркали етажа… — започна Мери.

— Вие ли сте Мери Ленле? — попита дамата с тих глас, в който Мери долови американски акцент. — Искам да говоря с вас. — Мери я покани да влезе и затвори вратата след нея.

— Изглеждате ми много разстроена… — започна Кора Милтън. Така се казваше гостенката, която седна на масата и запали цигара.

— Да, така е — отговори Мери, недоумявайки как тази непозната е отгатнала нейното настроение и какво я води при нея в този късен час.

— Чух, че инспектор Уембъри е арестувал брат ви за кражба на скъпоценности! И го е хванал с веществено доказателство.

Мери кимна.

— Да. Бисерите бяха в стаята му. А аз не знаех нищо за това.

Тя помисли, че това е самата госпожа Дарнлей. Напоследък толкова много знатни англичани се омъжваха за американки, че това вече не правеше впечатление на никого.

— Казвам се Кора Милтън — представи се непознатата. — Никога ли не сте чували за мен?

Мери поклати отрицателно глава. Тя се чувстваше уморена и искаше неочакваната посетителка по-скоро да си отиде.

— Не сте ли чували за Фантома? — попита Кора.

Мери бързо я погледна.

— За Фантома? За престъпника, когото търси полицията?

— Когото търсят всички! — допълни Кора с трептящ глас. — Аз съм неговата съпруга! Може би мислите, че трябва да се срамувам от това, но грешите. — После изведнъж попита: — При адвокат Майстер ли работите?

— Да — отговори Мери. — Аз все пак не разбирам целта на вашето посещение в този късен час.

Кора Милтън като че ли не обърна внимание на думите й и продължи да разглежда стаята.

— Вашата квартира не изглежда особено уютна, но все пак е по-добра от разкошната стая в дома на Майстер.

Тя видя как червенина заля лицето на Мери и продължи:

— Той вероятно вече е успял да ви я покаже? Майстер не пилее времето си напразно.

— Не разбирам какво искате да кажете…

Мери беше спокойна по природа, но чувстваше, че думите на непознатата започват да я изнервят. Мислеше, че ако не се беше случило това с брат й, тази жена никога не би посмяла да й говори така.

— Ако не разбирате какво искам да кажа, то няма да говоря повече за това — спокойно забеляза Кора. — Знае ли Майстер, че аз съм се върнала?

Тя продължаваше да седи до масата. Отвори чантичката си и извади дантелена кърпичка. Изглежда, нямаше намерение да си тръгва.

— Нима смятате, че Майстер е така заинтересуван от вас? — малко злобно попита Мери, после прибави: — Извинете, но съм толкова уморена, че не мога да обсъждам постъпките на господин Майстер или на вашия мъж.

— Вероятно след известно време господин Майстер ще ви помоли да работите до по-късно — каза Кора. — Може би ще ви е от полза в такъв случай да имате моя адрес… Познавах друго момиче… Но по-добре да не ви разказвам тъжни истории… Моля ви, не казвайте на Майстер, че жената на Фантома се е върнала в неговия град.

Мери едва чу последните думи, отиде до вратата и широко я отвори.

— Това значи, че е време да си ходя, нали? — попита Кора с усмивка. — Не ви се сърдя и мисля, че и аз бих постъпила така на ваше място, ако някаква непозната дама си науми да се представя за ангел хранител.

— Благодаря ви, не се нуждая от вашата защита, аз имам доста приятели…

Тъмните очи на непознатата втренчено я гледаха.

— Струва ми се, че Уембъри е много порядъчен човек — каза най-после Кора. — И се надявам, че вие няма да му се разсърдите, че е арестувал брат ви.

Мери направи недвусмислен жест: търпението й се беше изчерпало. Дълго след като красивата гостенка си отиде, тя стоя замислена, недоумяваща какво би могло да означава това неочаквано посещение.

Кора излезе на пустата улица и едва беше направила няколко крачки, когато до нея се озова един мъж, и то така неочаквано и безшумно, че тя неволно трепна.

— О, как ме изплаши!

— Видя ли момичето? — попита непознатият.

— Да, видях го. Артър, защо стоиш тук?… Нима не знаеш каква опасност те заплашва?

— Кора, прекалено много се притесняваш. Впрочем знаеш ли, че днес те видях?

— Артър, имам чувството, че ти винаги си около мен, и в старанието си да те разпозная аз неволно те виждам във всички лица.

Той се разсмя.

— Как може такава любяща жена като теб да не познае мъжа си? Любовта би трябвало да ти подсказва винаги къде се намирам.

— Искам да видя на какво приличаш сега — каза тя и бързо насочи фенерчето си към него.

— Ти си полудяла! Не забравяй, че и други се интересуват как изглеждам сега!

Кора въздъхна — тя успя да зърне единствено големите му очи, а цялото му лице беше закрито с маска.

— Получи ли писмото ми?

— Да, питаш за шифъра — отговори тя и машинално отвори чантичката си. Но писмото беше изчезнало от там.

— Колко си разсеяна! Вероятно си го изгубила в квартирата на Мери Ленле. Отиди да го намериш, докато не е станало твърде късно!

Кора изтича по стълбите и позвъни наново.

— Върнах се — обясни тя на изненаданата Мери, — защото мисля, че съм изпуснала у вас едно писмо.

Двете започнаха да го търсят, но никъде не го намериха.

— Може би просто сте го забравили у вас — заключи Мери.

Кора се съгласи и си тръгна.

Мери затвори вратата след нея и се върна в столовата. Седна до масата и отвори чекмеджето, в което държеше приборите за хранене и което по една случайност беше отворено цяла вечер. Точно там беше паднало писмото, което те така старателно търсиха. На плика пишеше „Кора“ и не беше отбелязан никакъв адрес. Мери помисли, че той е написан в самото писмо, и го извади от плика.

Писмото представляваше малка картичка — цялата изпъстрена с цифри и знаци. Тя се сети, че това може би е някакъв шифър. Помисли си, че непознатата може би беше изпуснала писмото в момента, когато отваряше чантичката си. В следващите няколко часа Мери очакваше търпеливо непознатата гостенка да се върне обратно, но това не се случи.

Преди да си легне, тя сложи писмото в едно чекмедже на тоалетната си масичка и погълната от мисли за брат си, тутакси забрави за съществуването му.