Едгар Уолъс
Фантома на Лондон (34)

Хекит помага на полицията

Алън погледна Сем и неволно се усмихна.

— Добър вечер, г-н Уембъри — унило продума Хекит. — Защо тези хора не ме оставят на мира?… Защо постоянно ме преследват?…

— Видях го на главната улица — обясни единият от полицаите, — и го попитах какво носи в куфара. Той отказа да го отвори и искаше да избяга… Тогава го задържах.

— Това е лъжа — прекъсна го Хекит. — Разкажете първо цялата истина и не се излагайте пред свидетели. Та аз просто отговорих: „Ако ви е нужен куфарът, вземете го.“

— Млъкнете, Хекит — прекъсна го Алън. — Какво има в този куфар?

— Сега ще ви разкажа — бързо започна Хекит. — Право да си кажа, аз го намерих на улицата и нямам представа какво има в него…

— Може би най-лесно ще е просто да го отворим — каза Картър.

В следващия момент присъстващите забелязаха тенекиена кутийка. Полицаят я отвори и извади от нея дебела пачка банкноти.

— О!… Та това е кутийката, в която Майстер държеше обикновено парите си — учудено извика Сем Хекит. — По какъв начин е попаднала в този куфар?… Още една тайнствена история за вас, господин Уембъри.

— Не виждам в това произшествие нищо тайнствено — скептично забеляза Алън. — Какво още има в куфара?

Една след друга започнаха да се появяват сребърните вещи на Майстер.

— Сега вече пропаднаха всичките ми мечти за живот в прериите на Канада и вие сте виновен за това, г-н Уембъри — с комично-печално изражение на лицето нареждаше Хекит. — Никога вече няма да се върна в тази къща, където живее нечиста сила…

— Нечиста сила?… — попита Уембъри.

— Как не!… Исках да изляза от стаята, когато ме хвана една студена желязна ръка… Студена като ръката на мъртвец… Добре, че успях да се откопча и да избягам.

В това време иззвъня телефонът. Полицаят взе слушалката.

— Обажда се Аткинс, дежурният в дома на Майстер — каза той.

Алън се спусна към телефона.

— Не можете да влезете при него?… Той не ви отговаря? Сигурен ли сте, че е в къщата?… Какво говорите? — продължаваше Алън разговора си с Аткинс. — Тази нощ в Дептфорд са видели Фантома?… Веднага идвам при вас!…

— Не зная чия студена ръка ви е хванала тогава в тъмнината, Хекит — каза Алън, — зная само, че сега ще дойдете с мен до дома на Майстер… Водете го.

Хекит се опита да се съпротивлява, но не можа да направи нищо. Изведоха го на улицата.

Алън тикна пистолета в джоба си и тръгна към вратата.

— Желая ви успех, господине — извика Картър.

Алън си помисли, че в този случай подобно пожелание не беше излишно.

Мъглата беше толкова гъста, че Уембъри реши да не използва автомобила и тръгна пеша. Пътят към дома на Майстер минаваше през Флендърс Ленд — най-глухата и крайна част на града, където дори полицаите нощем ходеха по двама.

Алън вървеше пипнешком през целия път, като се подпираше по оградите на къщите. По пътя срещна доктора и го помоли да тръгне с него. Алън едва го разпозна, и то след като почти се сблъска с него.

— Вие ли сте, докторе? — попита той, насочвайки към фигурата в мъглата джобното си фенерче.

— Струва ми се, че съм попаднал в ада — отговори докторът. — Обърках пътя и не зная даже къде сме…

— Вие сте на Флендърс Ленд — отговори Алън. — А тази улица ненапразно е наречена „Малкият ад“.

В това време се чу някакъв сподавен смях и един глас в тъмнината язвително произнесе:

— Той иска да хване Фантома!

— Чий е гласът? А този смях? — попита докторът.

— На тази улица на нищо не трябва да се учудвате — отговори Алън. — Тя е населена с най-долнопробни типове, които сега са се събрали на праговете на къщите си и се надсмиват над акцията ни. Разбира се, те винаги се присмиват на полицията.

Някъде в една съседна къща свиреше стар грамофон. Отначало звуците се чуваха ясно, после замряха, като че ли вратата в къщата се затвори.

От другата страна се чу истеричен женски вик:

— Ето знаменития доктор!… Той е дошъл за Фантома!

Изглежда, че дори на доктора му стана неприятно, и той попита Алън:

— Как могат да ни познаят в такава гъста мъгла?

Той почувства, че една ръка леко докосна рамото му.

— За Бога, не ходете по-нататък! — прошепна в ухото му развълнуван глас.

— Кора, нима искате да ме уплашите? — спокойно каза докторът и в гласа му се долавяше упрек.

Тя веднага изчезна.

Мъглата започна да се разсейва и от нея изплува къщата на Майстер, на чиято входна врата светеше лампа. Аткинс ги очакваше, но не можеше да им съобщи нищо ново.

— Не исках да чупя бравата, преди да сте дошли — поясни той. — Не се чуваше нищо през цялото време, освен рояла…

Алън се спусна към къщата. Хекит и придружаващият го полицай го последваха. Най-отзад вървяха Аткинс и докторът.

Алън изтича по стълбите и силно потропа на вратата. Отговор не последва.

— Дайте ми някакъв остър предмет и аз ще отворя тази врата — нерешително предложи услугите си Хекит.

Всички с нетърпение очакваха той да се справи с бравата. След малко вратата се отвори. В стаята светеше само една лампа и осветяваше фигурата на Майстер, седящ на рояла. Той беше с шикозен смокинг и изглеждаше така, сякаш е забравил всичко наоколо.

Алън го раздруса силно, но нямаше ефект.

— Слава Богу — чу се отзад гласът на Хекит. — Не мислех, че така ще се зарадвам, като видя жива тази стара птица.

Алън погледна полилея, който висеше сред стаята.

— Запалете лампата — каза той. После се обърна към доктор Ломънд. — Докторе, не можете ли да го разбудите?

— Често съм го виждал в това състояние — избъбри Хекит.

— Сем, покажете ни къде бяхте, когато ви е докоснала онази ръка — каза Алън.

— Аз бях тук, а ръката се пресегна оттук — отговори Хекит, показвайки тайнствената врата.

Алън видя, че вратата беше затворена, както винаги, и че ключът висеше на обичайното място.